Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Ивелина Солакова | |
За да се произнесе, съобрази: С Решение № 138/28.04.2011г., постановено по гр.д. № 2531/2010г. районен съд Г. е осъдил „М. –М.” СД, гр. Г. да предаде на Р. С. Х. владението върху недвижим имот, представляващ 1/2 идеална част от Поземлен имот с идентификатор.. по кадастралната карта на Г. с площ от 1652 кв.м. заедно с 1/2 идеална част от построените в имота едноетажна промишлена сграда с идентификатор ... едноетажна промишлена сграда с идентификатор ..., едноетажна промишлена сграда с идентификатор .., едноетажна селскостопанска сграда с идентификатор ...и едноетажна сграда с идентификатор ...на основание чл.108 от Закона за собствеността. със същото решение е осъден ответникът осъдил „М.–М.” СД, гр. Г. да заплати на Р. С. Х. сумата от 7279лв., представляваща обезщетение за периода от 26-.08.2008г. до 16.11.2010г., през който е ползвал имота, ведно със законната лихва върху същата ,считано от 16.11.2010г. до окончателното й изплащане. Отхвърлена е претенцията на ищеца за разликата между присъдените 7279 лв. и претендираните общо 8000лв. обезщетение. Присъдени са разноски. Против това решение е постъпила въззивна жалба от „М. –М. СД, гр. Г.. В жалбата са наведени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на решението. Сочи се, че ищцата по делото притежава само „голата собственост” върху претендираната от нея част от спорния имот, поради съдържащите се в нотариалния акт за собственост права на Г. М. Г. и А. П. .Г. . Тези две лица имали изключителното право да ползват имота, като ищцата била допълнително ограничена по отношение обременителни и разпоредителни сделки с имота. По тези съображения ответникът – въззивник в настоящото производство – счита, че предявеният иск по чл. 108 от ЗС е процесуално недопустим. Ищцата според него не разполагала с правото на ревандикация. Ако съдът признаел правото на ревандикация за ищцата, това би довело според жалбоподателя до накърняване правата на трети лица, имащи правото да ползват и владеят имота. По тази причина и исковата претенция за обезщетение следвало да се отхвърли, понеже именно ползвателите на имота имали правото да придобиват плодовете от имота, в случая гражданските такива- доходи от наем. По отношение на сградите в спорния имот се навежда довод, че те са построени със знанието на праводателя на ищцата и с намерението да се ползват от ответното дружество. Навежда се довод, че ползвателите на имота са внесли правата си на ползване в ответното СД. Навежда се и оплакване, че при решаване на спора по чл. 59 от ЗЗД съдът не взел предвид правата на ползвателите върху спорния имот. От друга страна не било зачетено и възражението на ответника за изтекла придобивна давност по отношение на спорните имоти. Това възражение било депозирано в насрещния иск, поради което било направено своевременно . Съдът, макар и да не е приел иска за съвместно разглеждане в процеса, следвало да има предвид наведеното в него възражение. Предявената от въззивника претенция за нищожност на нотариалния акт за собственост на ищцата не била разгледана от първоинстанционния съд. Не било обсъдено възражението на ответника, че процесните сгради били строени със средства на дружеството. В жалбата се развиват подробни съображения относно липсата на собственическа легитимация у ищцата по отношение на спорния имот. Твърди се, че процесните постройки са придобити от дружеството по силата на изтекла придобивна давност и се развиват подробни доводи в подкрепа на това становище. В подаден против жалбата отговор въззиваемата страна е заела становище за нейната неоснователност. Сочи, че възраженията на въззивника са несъстоятелни, като развива подробни доводи в полза на това становище. В отговора се оспорват и всички наведени в жалбата оплаквания относно отреченото право на собственост на ищеца, както и относно правото му на обезщетение по чл. 59 от ЗЗД. Въззиваемият моли съда да потвърди решението. Претендира разноски. Великотърновският Окръжен съд, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания , като изслуша доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима. С оглед наведените в същата оплаквания, макар и въззивникът да сочи, че обжалва решението на първата инстанция изцяло, съдът приема, че всъщност жалбата касае само решението в частта му относно уважената претенция по чл. 108 ЗС и в частта му, с която е уважена претенцията по чл. 59 от ЗЗД. В отхвърлителната част решението не е обжалвано, доколкото не са налице нито оплаквания, нито е налице изричен петитум решението да бъде отменено в тази част. С оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка на обжалваното решение относно неговата валидност и допустимост, при което констатира, че решението е валидно изцяло и допустимо в обжалваната му част. По същество решението в обжалваната ча±т е правилно и следва да бъде потвърдено. С исковата си молба ищцата Р. С. Х. твърди, че е собственик на 1/2 идеална част от Поземлен имот /ПИ/с идентификатор ... по кадастралната карта на Г., заедно с построените в него едноетажна промишлена сграда с идентификатор ..., едноетажна промишлена сграда с идентификатор ..., едноетажна промишлена сграда с идентификатор ..., едноетажна селскостопанска сграда с идентификатор ...и едноетажна сграда с идентификатор.... Така посоченият ПИ имал площ от ... кв.м.и представлявал ПИ ..от кв.12 по ЗРП кв. „Б.”,.. част от Г., за който бил отреден УПИ ХХІІ-4821 по плана на гр. Г.. Твърди се, че ответникът още преди ищцата да придобие този имот – 26.09.2008г. ползвал и продължавал да ползва промишлените сгради, посочени в исковата молба , за свои нужди, както и част от двора, който ги обслужвал. Не ползвал само жилищната сграда. Ищцата поканила ответника доброволно да освободи нейната собственост, но той не сторил това. Твърди се, че ответникът ползва собствеността на ищцата за производствени нужди и се облагодетелства за нейна сметка . По тази причина ищцата счита, че от страна на ответника й се дължи обезщетение за времето от 26.09.2008г. до завеждане на делото, което тя определя в общ размер от 8000лв. – по 300 лв. за всеки един от 27-те месеца, включени в периода. Отправя се искане до съда да постанови решение, с което да осъди ответника да предаде на ищцата владението върху 1/2 идеална част от посочения ПИ, ведно с 1/2 идеална част от промишлените сгради, описани по –горе, както и да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата от 8000лв., представляваща обезщетение за ползването на посочените имоти за периода от 26.09.2008г. до подаване на исковата молба в съда. Претендират се разноски. Ответникът - „М. –М. СД, гр. Г. заема становище за неоснователност на исковете. Сочи, че ищцата не е собственик на претендираните сгради, като всички те били придобити от дружеството, понеже били изградени с негови средства. Иска се отмяна на нотариалния акт, легитимиращ ищцата като собственик на сградите, поради неговата недействителност. С отговора на исковата молба ответникът е предявил и насрещен иск против ищцата за обявяване нищожността на цитирания нотариален акт в частта му, касаеща сградите, предмет на основната искова претенция. Този иск не е приет за съвместно разглеждане от първоинстанционния съд и не е предмет на произнасяне във въззивното производство. Фактическата обстановка по делото е изяснена обективно, всестранно и пълно. Първоинстанционният съд е обсъдил всички събрани по делото относими към спора доказателства, като е направил правилни изводи относно това какви факти се установяват с тях. Въззивният съд изцяло възприема така установената фактическа обстановка, поради което не счита, че следва да я възпроизвежда и в настоящото решение. Въз основа на тази фактическа обстановка първостепенният съд е направил и правилни правни изводи относно основателността на двата предявени иска. Тези изводи се споделят изцяло и от настоящата инстанция, като на основание чл. 272 от ГПК съдът изцяло ги възприема и препраща към тях. По оплакванията в жалбата: На първо място следва да се изтъкне обстоятелството, че с въззивната жалба са наведени редица оспорвания във връзка с твърдения, които въззивникът не е въвел с отговора на исковата молба. Такова например е възражението за недопустимост на исковата претенция по чл.108 от ЗС, поради наличието на учредено право на ползване върху имота собственост на ищцата, в полза на трети лица. Същото основание е наведено и във връзка с възражението за неоснователност на иска по чл. 59 от ЗЗД. Друго възражение, което не е наведено с исковата молба е това за изтекла в полза на дружеството придобивна давност. Въззивният съд намира всички тези възражения за преÛлудирани, предвид разпоредбата на чл. 133 от ГПК. Все пак, с оглед обстоятелството, че те частично се припокриват с оплакванията за неправилност на първоинстанционното решение, съдът счита, че следва да ги вземе предвид при произнасяне на въззивното решение. На първо място, възражението, че претенцията по чл.108 от ЗС е недопустима, понеже трети лица имали учредено право на ползване върху спорните имоти, е неоснователно. Допустимостта на един иск се преценява с оглед твърденията в исковата молба, а в исковата си молба ищцата е навела твърдения за наличието на предпоставките на чл. 108 от ЗС по отношение на нея. От друга страна, обстоятелството, че по отношение на един имот е налице учредено ограничено вещно право, не лишава собственика от възможността да защити правото си на собственост, когато то е нарушено. Възражението, че с уважаването на исковата претенция по чл. 108 от ЗС се засягат правата на ползвателите да ползват спорния имот, не е допустимо. Ползвателите на първо място не са обвързани от настоящото решение и не ответникът е легитимиран да търси защита от тяхно име, ако е налице накърняване на правната им сфера. Възражението, че ищцата не се явява собственик на Ѕ идеална част от спорните сгради, построени в имота, понеже те са собственост на ответното дружество, също е неоснователно. От данните по делото се установява, че процесните сгради са построени в периода след 1991г. , когато за построяването на част от тях са издадени съответните разрешителни за строеж. Очевиден факт е, че разрешенията са издадени в полза на тогавашните съсобственици на спорния ПИ, в качеството им на физически лица. Тезата, че дружеството е станало собственик на новопостроените сгради, понеже е вложило средства в построяването им, е несъстоятелна. За да бъде преодоляна оборимата презумпция на чл. 92 от ЗС, следва ответникът – сега въззивник- да е доказал наличието на специфичните предпоставки за придобиване правото на собственост на сграда, построена в чужд имот. Без да бъде изчерпателен, съдът ще посочи само няколко от изискванията на закона в тази насока- наличие на учредено право на строеж на името на дружеството, изпълнение на всички условия, предвидени в устройствените закони и специфичните правила за строителство, както и наличието на предпоставките за придобиване право на собственост върху имот от страна на събирателно дружество, предвидени в ТЗ/e.g.чл.84 от ТЗ/. Наличието на сочените предпоставки не е дори и твърдяно в хода на исковото производство пред първоинстанционния съд, а още по- малко пък са налице доказателства за това. Налице са само индиции за наличието на устно съглашение между съдружниците в „М. –М.” СД, гр. Г., че ще вложат средства в построяването на процесните сгради. Влагането на средства при построяването на сграда в чужд имот би могло да породи само облигационни отношения между собственика на имота и лицето, вложило средства в построяване на сграда в същия. То не води до придобиване право на собственост върху самата сграда. Въззивникът навежда възражение, че първоинстанционният съд не е разгледал своевременно депозираното от него възражение за изтекла придобивна давност в негова полза. Настоящата инстанция намира това възражение за неоснователно. Видно от отговора на исковата молба, такова възражение не е депозирано и с оглед разпоредбата на чл.133 от ГПК то е преклудирано. Твърди се от въззивника, че това възражение се съдържа в обстоятелствената част на насрещния иск, който е депозиран по делото, но не е приет за съвместно разглеждане. Прецизният прочит на текста на исковата молба по насрещния иск води до извода, че в него се твърди само, че ищцата не е придобила спорните сгради по силата на изтекла придобивна давност. Въззивният съд, впрочем, споделя изцяло това становище. Ищцата е придобила право на собственост върху сградите на друго основание- по силата на приращението /чл.92 от ЗС/. Възражението, че съдът не е обсъдил нито представената декларация с нотариална заверка на подписите на съдружниците в „М. –М.” СД, гр. Г., нито свидетелските показания по делото, е неоснователно. Тези доказателства са обсъдени, но правилно първоинстанционният съд е приел, че те не доказват факта на придобиване правото на собственост върху процесните сгради от страна на дружеството. Декларацията от своя страна представлява един частен свидетелстващ документ, удостоверяващ изгодни за страната, която я представя факти. Азбучно правило е, че такъв документ не може да ползва страната, която го представя. Цитираните от въззивника разпоредби на ЗЗД, въз основа на които се твърди,че „М. –М. СД, гр. Г. е придобило правото на собственост върху процесните сгради, са неотносими към материята на събирателното дружество, каквато е правно-организационната форма на ответника. Те касаят гражданското дружество, което е неперсонифицирано. Депозирано е възражение, че претенцията за нищожност на констативния нотариален акт, която въззивникът е предявил пред първоинстанционния съд, не е разгледана. Такава претенция не е предявявана пред първата инстанция. Наведено е само възражение, което касае последиците, които биха възникнали ако съдът приеме, че ищцата не е собственик на сградите, вписани в нотариалния акт, който я легитимира като такава. По това възражение, с оглед изхода на спора, първостепенният съд не е дължал произнасяне. По възраженията, че е налице разлика между описанията на сградите по нотариалния акт за дарение на ищцата и констативния нотариален акт, който е издаден за собствеността на сградите в по- късен етап: Тези възражения са неоснователни. Ищцата твърди да е собственик на сградите, предмет на спора във вида, в който те съществуват към момента на предявяване на иска. В този си вид те са описани като собственост на ищцата в представения по делото констативен нотариален акт № 264/2008г. на Нотариус М.. Нотариалният акт не е оборен, поради което съдът счита, че ищцата е собственик на 1/2 идеална част от сградите, предмет на спора. С оглед гореизложеното въззивната инстанция счита, че ищецът по делото – сега въззиваем- е доказал наличието на предпоставките за уважаване на предявения от него ревандикационен иск. Решението на първоинстанционния съд в тази му част се явява правилно и законосъобразно. По отношение претенцията с правно основание чл. 59 от ЗЗД е депозирано възражение за недопустимост на този иск, с мотива, че ищцата, след като няма право да ползва спорните сгради, няма право и на обезщетение. Ищцата според настоящата инстанция е активно легитимирана да предяви иска по чл. 59 от ЗЗД и да претендира сумата, с която ответникът се е обогатил, ползвайки без основание нейните собствени имоти. На следващо място, претенцията е и основателна. В тази връзка мотивите на първоинстанционния съд са изчерпателни. Въззивният съд намира, че са налице всички елементи на неоснователното обогатяване – през посочения в исковата молба период ответникът е владял имотите на ищцата без да е налице годно правно основание, оправдаващо това владение, като в същото време тя е била лишена от възможността да събира гражданските плодове от тях. Налице е и причинна връзка между владението, осъществявано от ответника и невъзможността на ищцата да реализира доходи от собствените си имоти. Размерът на претенцията е доказан и съдът го е уважил съобразно доказаното. В съдебно заседание пред въззивния съд процесуалният представител на ищцата е навел и още едно основание да бъде отменено първоинстанционното решение. Твърди се, че тъй като всички съдии от Окръжен съд Г. са се отвели поради наличието на особени отношения с ищцата, такива отношения били налице и по отношение на съдиите от Районен съд Г.. По делото данни за наличие на особени отношения между съдията, разгледал делото на първа инстанция и някоя от страните не са налице. Гореизложените фактически и правни констатации обосновават извода за правилност и законосъобразност на постановеното първоинстанционно решение в обжалваната му част. Същото не страда от пороците, посочени във въззиввната жалба и е постановено при спазване на процесуалните правила, поради което следва да бъде потвърдено. Водим от гореизложеното, Велико‗ърновският Окръжен съд, Р Е Ш И: ПОТВЪРЖДАВА Решение № ...г., постановено по гр. Д. № ...г. по описа на РС Г. в обжалваната му част, с която . е осъден „М. –М.” СД, гр. Г.,ЕИК . да предаде на Р. С. Х.,ЕГН* владението върху недвижим имот, представляващ Ѕ идеална част от Поземлен имот с идентификатор .. по кадастралната карта на Г. с площ от 1652 кв.м. заедно с 1/2 идеална част от построените в имота едноетажна промишлена сграда с идентификатор .., едноетажна промишлена сграда с идентификатор ..., едноетажна промишлена сграда с идентификатор ..., едноетажна селскостопанска сграда с идентификатор ....и едноетажна сграда с идентификатор .... на основание чл.108 от Закона за собствеността, както и в частта му, с която е осъден ответникът осъдил „М.–М.” СД, гр. Г. да заплати на Р. С. Х. сумата от 7279лв., представляваща обезщетение за периода от 26-.08.2008г. до 16.11.2010г., през който е ползвал имота, ведно със законната лихва върху същата,считано от 16.11.2010г. до окончателното й изплащане. Решението подлежи на жалба в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВ |