Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 21.09.2022
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на трети юни през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Мирослав
Стоянов
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 5810 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 22.04.2020 г., постановено по гр.д.№ 78404/ 2018 г. на Софийски
районен съд, І ГО, 25 състав, е отхвърлен предявеният от „Т.Б.” ЕАД- *** /ЕИК *******/
срещу Р.Д.Ф. /ЕГН **********/ установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за признаване на установено, че Р.Д.Ф. дължи на „Т.Б.” ЕАД сумата 162.92
лв., представляваща стойност на неизпълнени далекосъобщителни услуги по Договор
за мобилни услуги от 18.12.2015 г. за абонатен № *********, мобилен №
**********, за която е издадена фактура № **********/ 05.02.2017 г., за периода
от 05.10.2016 г. до 04.02.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от подаване на заявлението- 06.07.2018 г., до окончателното й изплащане,
за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело №
44731/ 2018 г. на СРС, 25 състав. Със същото решение Р.Д.Ф. /ЕГН **********/ е
осъдена да заплати на „Т.Б.” ЕАД /ЕИК *******/ сумата 587.79 лв.,
представляваща незаплатени лизингови вноски по Договор за лизинг от 01.11.2016
г. за абонатен № *********, мобилен № **********, за периода м.02.2017 г.-
м.10.2018 г., както и сумата 434.55 лв.- разноски по делото. С решението е
обезсилена Заповед от 26.07.2018 г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.дело № 44731/ 2018 г. на СРС, 25 състав, в полза
на „Т.Б.” ЕАД /ЕИК *******/ срещу Р.Д.Ф. /ЕГН **********/, в частта й, с която
е разпоредено на длъжника да заплати сумата 587.79 лева- главница,
представляваща стойност на потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги по
Договор за мобилни услуги от 18.12.2015 г. за абонатен № *********, мобилен №
**********, за която е издадена фактура № **********/ 05.02.2017 г., за периода
от 05.10.2016 г. до 04.02.2017 г., ведно със законната лихва от подаване на
заявлението- 06.07.2018 г., до окончателното й изплащане, и сумата 101.54 лв.- мораторна
лихва за периода от 21.02.2017 г. до 22.06.2018 г.
Постъпила
е въззивна жалба от „Т.Б.“ ЕАД- ***
/ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която е отхвърлен
установителният иск по чл.422 ГПК за сумата 162.92 лв., с искане да бъде
постановена отмяната му и да бъде постановено решение за признаване дължимостта
на тази сума, ведно със законната лихва, с присъждане на разноски за двете
съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна Р.Д.Ф. /ответница по делото/- чрез особен представител по чл.47 ГПК,
оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно в обжалваната
част да бъде потвърдено.
Предявен е
установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД /осъдителният иск по
чл.79, ал.1 ЗЗД не е предмет на въззивното производство/.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно в
обжалваната част, като споделя изложените в мотивите му съображения,
обосноваващи окончателен извод за отхвърляне на предявения от „Т.Б.“ ЕАД
установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 162.92 лв. като
неоснователен и недоказан- чл.272 ГПК.
Независимо
от приетия от СРС извод за валидно възникнало между страните договорно
правоотношение, произтичащо от сключен на 18.12.2015 г. договор за мобилни
услуги при общи условия- за абонатен № *********, мобилен № **********, който
въззивният съд споделя, от страна на ищеца не е проведено дължимото в процеса доказване
изпълнението на договорното му задължение за доставка на далеко-съобщителни
услуги- предмет на така сключения договор. При отнасяне неблагоприятните
последици от непровеждане на дължимото от ищеца доказване в процеса в негова
вреда се налага приемането на извод, че обосноваващите спорното материално право
факти не са се осъществили.
Правилен
е приетият в обжалваното решение извод за липсата на доказателства, че ищецът е
изправна страна, а ответницата- неизправна страна по процесното облигационно
правоотношение, съответно, че липсват предпоставки за ангажиране договорната
отговорност на последната на основание чл.79, ал.1, изр.1 ЗЗД.
Не
представлява годно доказателство за обосноваване претенцията на ищеца
приложената по делото фактура № **********/ 05.02.2017 г. /за периода от
05.10.2016 г. до 04.02.2017 г./ за сумата 162.92 лв., включваща стойност на
доставени мобилни услуги. Като частен документ /при това неподписан/, съдържащ
изгодни за издателя си факти, фактурата не представлява годно доказателство за
установяване обема и стойността на предоставените от ищеца на ответницата
мобилни услуги. Фактурата е частен свидетелстващ документ и се ползва с
формална доказателствена сила единствено досежно обстоятелството, че нейният
издател е направил отразените в нея изявления. Не се ползва с обвързваща съда
материална доказателствена сила и следва да бъде преценена с оглед на всички
други доказателства по делото. Процесната фактура е едностранно съставена, не е
подписана от ответницата и в този смисъл й е непротивопоставима. Поради това и
този частен документ не удостоверява както предоставянето на мобилни услуги от
ищеца и ползването им от ответника, така и начина на начисляване на сумите.
Следва
да се отбележи наред с горното, че преценени съвкупно, вписванията в процесната
фактура и в предходните издадени от ищеца фактури, представени като
доказателства по делото, не позволяват извеждането на еднозначен извод, че
сумата 162.92 лв. представлява стойност на доставени и потребени
далекосъобщителни услуги, тъй като е обозначена като „задължения от предходен
период с ДДС“, за който предходен период, видно от приложените на л.20-23 от
делото на СРС фактури, са начислени освен „таксувани услуги“, и „лизингови
вноски“, и „неустойки“, поради което и извод за дължимост на процесната сума-
като стойност на доставени от ищеца на ответницата мобилни услуги, в случая не
може да бъде направен.
С
оглед горното, при приложение правилата за разпределение на доказателствената
тежест съдът е длъжен да приеме за ненастъпили онези правни последици, чиито
юридически факт е останал недоказан. Тежестта на доказване не е задължение да
се представят доказателства. Въпросът за доказателствената тежест е въпрос за
последиците от недоказването, а доказателствената тежест се състои в правото и
задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто
юридически факт не е доказан. Общото правило за разпределение на
доказателствената тежест между страните гласи, че всяка страна носи
доказателствената тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе
си правни последици, които именно за това претендира като настъпили- чл.154 ГПК. За разпределението на доказателствената тежест е без всякакво значение каква
процесуална роля заема страната, решаващо е каква правна последица страната
претендира като настъпила, което следва непосредствено от материалноправните
норми, а те сочат както правно-релевантните факти, така и спрямо кои лица
възникват техните правни последици. Отнесено към разглеждания случай, това води
до извод за липса на активна материалноправна легитимация на ищеца като
кредитор по спорното вземане. Недоказано е изпълнението от „Т.Б.“ ЕАД- като
страна по сочения договор за мобилни услуги, на задължението да престира
договорените услуги, получаването им от ответницата, техните обем и стойност.
Поради
изложеното предявеният от „Т.Б.“ ЕАД установителен иск за признаване
дължимостта на сумата 162.92 лв., претендирана като стойност на доставени
мобилни услуги, като недоказан и неоснователен правилно е отхвърлен с
обжалваното решение.
При
тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора и неоснователност на релевираните в жалбата на ищеца
доводи, решението на СРС, което е правилно в обжалваната отхвърлителна част,
следва в тази част да бъде потвърдено.
При
този изход на спора право на разноски за въззивното производство- съобразно чл.273
вр. чл.78, ал.3 ГПК, има въззиваемата страна, но разноски от същата не са
поискани, нито сторени, поради което и такива с настоящото решение не следва да
бъдат присъдени.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
22.04.2020 г., постановено по гр.д.№ 78404/ 2018 г. на Софийски районен съд, І
ГО, 25 състав, в обжалваната част, в
която е отхвърлен предявеният от „Т.Б.” ЕАД- *** /ЕИК *******/ срещу Р.Д.Ф.
/ЕГН **********/ установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за
признаване на установено, че Р.Д.Ф. дължи на „Т.Б.” ЕАД сумата 162.92 лв.,
представляваща стойност на неизпълнени далекосъобщителни услуги по Договор за
мобилни услуги от 18.12.2015 г. за абонатен № *********, мобилен № **********,
за която е издадена фактура № **********/ 05.02.2017 г., за периода от
05.10.2016 г. до 04.02.2017 г., ведно със законната лихва от 6.07.2018 г. до
окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 44731/ 2018 г. на СРС, 25 състав.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.