РЕШЕНИЕ
№ 3405
гр. Варна, 01.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на пети
септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Надежда М. Александрова
при участието на секретаря Димитричка Ст. Илиева
като разгледа докладваното от Надежда М. Александрова Гражданско дело №
20243110104813 по описа за 2024 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове правно основание чл. 124
ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо и трето от ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД от Г. М.
Д., ЕГН ********** против В. **** *****, ЕИК ***** за прогласяване нищожността на
клаузата от договора, установяваща задължение за заплащане на такса за бързо разглеждане
поради противоречие със закона, евентуално поради накърняване на добрите нрави, както и
осъдителен иск за сумата 38.25 лева, с която ответникът се е обогатил неоснователно, ведно
със законната лихва от подаване на исковата молба в съда до окончателно изплащане на
задължението. Претендира разноски.
Ищецът твърди, че на 04.10.2023 г. сключила с ответника Договор за кредит № *****,
по силата на който й била предоставена главница в размер на 200 лева. С договора се
задължила да заплати такса за бързо разглеждане в размер на 38.25 лева. Счита, че клаузата,
уреждаща заплащането на тази такса е нищожна поради противоречието й със закона – чл.
10а ЗПК, доколкото таксата била свързана с усвояването на кредита. В условията на
евентуалност поддържа, че клаузата е неравноправна. Счита, че възлагането на задължение
за заплащане на таксата на потребителя, при условие че това задължение е на кредитора, е в
нейна вреда. Сочи, че таксата за бързо разглеждане не е включена в ГПР, а в случай, че
фигурира, би било налице и противоречие с нормата на чл. 19, ал. 4от ЗПК. В условията на
евентуалност поддържа, че клаузата е нищожна поради противоречие с добрите нрави,
понеже на потребителя се възлагали задължения, които кредиторът следвало да изпълнява.
Посочва, че на 10.10.2023 г. погасила сума в размер на 241.38 лева, в която била включена и
1
таксата. Счита, че е налице неоснователно обогатяване от страна на дружеството, доколкото
клаузата е нищожна и таксата е заплатена при начална липса на основание
В указания срок ответникът е подал отговор, оспорва иска. Не оспорва, че на
04.10.2023 г. е сключен договор за кредит № ****, по силата на който на Г. Д. била
предоставена сумата 200 лева, както и че тя се е задължила да заплати такса за бързо
разглеждане в размер на 38.25 лева. Поддържа, че таксата била начислена за допълнителна
услуга, която не била задължителна и се предоставяла след изрично искане от страна на
кредитополучателя, каквото било отправено от длъжника след предоставяне на информация
и запознаване със специалните условия на договора, за да гарантира обработка на искането и
предоставянето на отговор до 15 мин. от изпращането. Таксата се изчислявала спрямо
сумата на отпуснатия кредит, който бил предоставен изцяло и незабавно. Не оспорва, че
ищецът е заплатила задълженията по договора, включително таксата. Оспорва таксата за
бързо разглеждане да касае усвояването на кредита. Поддържа, че сключеният договор бил
изцяло съобразен с изискванията на ЗПК. Оспорва твърденията, че клаузата е
неравноправна, като твърди, че договорът бил съобразен с действащото законодателство.
Оспорва твърдението, че клаузата противоречи на добрите нрави, като поддържа, че
престацията била ясно определена. Оспорва твърденията за наличие на противоречие между
клаузата и чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Счита, че няма основание таксата да се
включва в обхвата на ГПР, защото не била част от общите разходи по кредита. Отправя
искане за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, прие за
установено от фактическа страна следното:
Не е спорно между страните, че на 04.10.2023 г. са сключили Договор за кредит с
номер *****, по силата на който кредиторът поел задължението да предостави на длъжника-
потребител по смисъла на ЗПК, парична сума в размер на 200.00 лева. Кредитополучателят
се задължил да върне заемната сума, както и възнаградителна лихва и други такси и разходи
в срок от 14 дни. Посочен е ГПР 49.9 % и ГЛП 40.80 %. Обща сума, дължима по кредита –
241.38 лева.
Ищецът представя доказателство за платена сума по договора в размер на 241.38 лева
на 10.10.2023 год.
Ответникът не оспорва извършените плащания по договора в посочения размер и
основания. Оспорва единствено правните изводи на ищеца за нищожност на договора и за
неравноправност на клаузата, предвиждаща заплащате на такса за бързо разглеждане.
Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Съгласно чл. 7, ал. 3 от ГПК /ДВ, бр.100/2019 г./ съдът служебно следи за наличието на
неравноправна клаузи в договор, сключен с потребител. Приложеният към заявлението
договор попада под приложното поле на Закона защита на потребителите -
кредитополучателят отговоря на дефиницията за „потребител” по смисъла на § 13, т.1 от ДР
2
на ЗЗП. Контрактът има за предмет предоставяне на финансови услуги, свързани с дейността
на кредитна институция по смисъла на § 13, т.12 от ДР. на ЗЗП. По отношение на договора е
приложим и ЗПК. Кредиторът черпи правата си от Договор за кредит с номер ******** от
04.10.2023 год., който е сключил с длъжника.
В конкретния случай сключеният договор за паричен заем е изцяло недействителен. В
него не е посочено как е образуван ГПР- при какви допускания и от какви компоненти.
Записан е годишен процент на разходите /ГПР/, но единствено като абсолютна процентна
стойност- 49.9 %. Липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Изложението е неясно и неразбираемо за потребителя. Срокът на
договора е 14 дни, общата стойност на плащанията- 241.38 лева при главница 200.00 лева,
таксата за бързо разглеждане е 38.25 лева. При това положение не става ясно как при ГЛП
40.80 лева, като се прибавят останалите разходи по кредита, се получава ГПР 49.9 %.
Посочените факти обуславят извод за нарушения на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, а именно
договорът да е сключен по ясен и разбираем начин.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него
не е включена клаузата за ГПР, като се изходи и от характера на този договор, който е
възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него е въведено като изрично
изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Предвид изложеното, в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и
нищожността на посочената клауза от договора обуславя недействителността на целия
договор.
Посоченият ГПР е и неверен. В конкретния случай заявителят е представил
договора за кредит, сключен с посочения длъжник, като е предвидена и клауза „Бързо
разглеждане“. Съдът намира, че тази клауза на практика представлява втора, скрита
възнаградителна лихва, която в нарушение на чл. 19, ал. 1 от ЗПК не е включена в годишния
процент на разходите. Ако тази сума- 38.25 лева за такса за бързо разглеждане, която е равна
на 19.12 % от главницата, беше включена в годишния процент на разходите, то заедно с
възнаградителната лихва от 40.80 %, общият размер на ГПР би надхвърлил размера по чл.
19, ал. 4 от ЗПК и следователно тази клауза би била нищожна на основание чл. 19, ал. 5 от
същия закон.
Съгласно т. 2 от Решение на СЕС от 21 март 2024 година по Дело C‑714/22 с
предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 *****. от С. р. с. (Б.) с
акт от 21 ноември 2022 г., постъпил в Съда на 22 ноември 2022 г., в рамките на производство
по дело С.Р.Г. срещу П. К. Б. Е., Член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от ДиректИ. 2008/48
3
трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директИ. разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от
лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
По изложените съображения и предвид недействителността на договора на
посоченото основание – чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Според чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК изрично е регламентирана забраната да се изисква заплащането на такси и комисионни
за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Едновременно с процесния
договор за потребителски кредит страните са уговорили предоставянето на допълнителни
услуги, свързани с усвояването и управлението на кредита и гарантираща улеснена
процедура за получаване на парични средства, срещу допълнително възнаграждение.
Настоящият съдебен състав намира това споразумение за нищожно на основание чл. 21, ал.
1 от ЗПК, поради което уговорената такса в размер на 38.25 лева не се дължи.
Според чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Поради това потребителят дължи връщане на главницата от
200.00 лева, която той е погасил преди завеждане на делото.
Ищецът е заплатил общо 241.38 лева, поради това претенцията му следва да бъде
уважена за недължимо платената такса за експресно разглеждане в размер на 38.25 лева.
Настоящият съдебен състав намира, че ищецът недължимо е платил и договорна лихва
по нищожен договор, но тъй като не е сезиран с такава претенция, не следва да се
произнася.
С Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. по Тълкувателно дело № 1/2020 г.
ОСГТК на ВКС реши, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по
нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за
решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само
ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.
Принципът на диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск за
прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея. Когато е сезиран с
такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по посочения в исковата молба порок на
сделката.
Въз основа на гореизложеното съдът намира предявените искове за основателни.
За настоящото производство следва да се присъдят разноски за държавна такса в
размер на 85.00 лева на основание чл. 73, ал. 4, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца.
Съдът намира за основателно възражението на ответника за прекомерност на
4
претендираното адвокатско възнаграждение, като същото следва да бъде определено под
минималния размер, посочен в чл. 7, ал. 1, т. 2 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските хонорари. Съдът не споделя възражението на ответника относно
приложимостта на чл. 2, ал. 5 от същата наредба, тъй като безспорно са предявени два
обективно кумулативно съединени иска, по всеки от който е събрана държавна такса и в
този смисъл е дадената правна квалификация от съда. Следва да се съобрази Решение от
25.01.2024 г. по дело C-438/22 на втори състав на СЕС, където е прието, че ако национална
уредба със задължителен характер, която определя минимални размери на адвокатските
възнаграждения, противоречи на чл. 101, § 1 от ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 от ДЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, тъй като
това се счита за ограничение на конкуренцията “с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, § 1
от ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 от ДЕС, като за това ограничение не е възможно
позоваването на преследване на легитимни цели. Не е налице никаква фактическа и правна
сложност на делото, материалният интерес е изключително малък, не са събирани
допълнителни доказателства, проведено е само едно открито съдебно заседание, в което
адвокатът на ищеца не е присъствал. При това положение съдът намира, че следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение в размер на по 100.00 лева за всеки от обективно
съединените искове.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на клаузата от Договор за кредит с номер ***** от
04.10.2023 год., сключен между Г. М. Д., ЕГН **********, съдебен адрес: гр. В., ул. М. №
****, ет. ****, ап. ****, пълномощник: адвокат А. Д. от АК- В. и В. **** *****, ЕИК
******, седалище и адрес на управление: гр. С., ул. Д.Х. № ****- ****, представлявано от З.
С. Р. и А. М., установяваща задължение за заплащане на такса за бързо разглеждане, поради
противоречие със закона.
ОСЪЖДА В. *** *****, ЕИК ******, седалище и адрес на управление: гр. С., ул. Д.
Х.в № *****, представлявано от З. С.Р.и А. Ма. да заплати на Г.А. Ки., ЕГН **********,
съдебен адрес: гр. В., ул. М.а №***, ет. ****, ап. *****, пълномощник: адвокат А. Д. от ***-
В., сумата 38.25 лева, представляваща недължимо платена по договора такса за експресно
разглеждане.
ОСЪЖДА В. **** Е*****, ЕИК ******, седалище и адрес на управление: гр. С., ул.
Д. Х. № ******, представлявано от З. С. Р. и А. М. да заплати на Г. А. К., ЕГН **********,
съдебен адрес: гр. В. ул. М.№ ****, ет. ****, ап. ****, пълномощник: адвокат А. Д. от ****-
В. сумата 285.00 лева- разноски по делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд- Варна в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
5
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
6