РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 24.09.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Кристина Първанова,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 11485 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на С.О.срещу Решение № 427159/11.06.2018 г. по гр. дело № 4611/2018 г. на Софийския районен съд, 125. състав, с което въззивникът е осъден да плати по предявен иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД на К.Б.Р. сумата от 3 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от последния неимуществени вреди – болки и страдания, причинени от ухапване от безстопанствено куче на 01.08.2017 г. в град София, на пресечката между ул.„Б.М.“ и ул. „Ц.С.“, ведно със законната лихва върху тази сума от 01.08.2017 г. до пълното ѝ изплащане, както и разноски по делото.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост, противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила поради неправилно разпределение на доказателствената тежест от първоинстанционния съд. Твърди се, че първоинстанционният съд бил уважил иска, като неправилно бил преценил обхвата на задължението на въззивника – С.О., да контролира популацията на безстопанствените кучета на територията на София. Излагат се твърдения, че общината не била длъжна да гарантира резултата нито един гражданин да не бъде ухапан от безстопанствено куче, а за предприемане на действия за контрол и изпълнение на програма за овладяване на популацията на безстопанствени кучета. Твърди се, че въззивникът бил изпълнил законовите си задължения, но вреди настъпили въпреки това. Твърди се, че била положена и дължимата се грижа, като е била приета програма, изпълнявани са дейности по овладяване на размера на популацията на безстопанствени кучета. Излагат се доводи, че съдът не е анализирал представените от С.О.доказателства за извършените от нея в изпълнение на програмата ѝ действия. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд неправилно бил разпределил в тежест на въззивника доказването на факта, че кучето, което е ухапало въззиваемия Р. е било собственост на трето лице, като се твърди, че напротив, в тежест на въззиваемия като ищец било да установи факта на безстопанствеността. Цитира се съдебна практика. Излагат се доводи, че тази доказателствена тежест не била посрещната от въззиваемия и той не бил провел пълно и главно доказване за това дали го е ухапало куче без конкретно установен собственик. Излагат се доводи и че обезщетението е завишено по размер, като първоинстанционният съд не обсъдил релевантните фактори за определянето на този размер, включително краткият период на възстановяване на въззиваемия Р.. В обстоятелствената част на въззивната жалба се съдържа и твърдение за това, че първоинстанционния съд бил присъдил и имуществени вреди. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявените срещу С.О.искове. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор на жалбата от въззиваемия – К.Б.Р., в който се оспорва основателността на въззивната жалба. Излагат се доводи, че жалбата е частично недопустима, тъй като в нея неправилно е прието, че първоинстанционният съд бил присъдил обезщетение за имуществени вреди, а такъв иск въобще не бил предявяван. Излагат се доводи, че жалбата не съдържала конкретни оплаквания. Излагат се доводи, че правилно първоинстанционния съд приел, че С.О.не е изпълнила задълженията си за контрол на популацията на безстопанствените кучета. Твърди се, че натоварените с това общински предприятия не били предприели действия по сигнал за конкретно агресивно куче. Твърди се, че част от представените от въззивника за изпълнение на програмата му се отнасят за друг период от време преди процесния и не могат да обосноват извод за изпълнение на задълженията на общината. Твърди се, че същите не са абстрактни и включват постигане на определени цели, отречени във въззивната жалба. Твърди се, че механизмът и начина на ухапването били доказани от въззиваемия Р., включително и за безстопанствеността на кучето. Излагат се доводи, че размерът на обезщетението бил преценен правилно, като били взели предвид обичайните периоди на заздравяване на рани от ухапване и нуждата от спешни медицински интервенции. Иска се потвърждаване на първоинстанционното решение.

В съдебното заседание се явява представител единствено на въззиваемия Р., който поддържа частична недопустимост на въззивната жалба, тъй като в същата имало искане за отмяна на първоинстанционното решение в негова част, касаеща имуществени вреди, а такива не били предмет на производството. Въззивникът – С.О., с писмена молба, е посочила, че поддържа жалбата и аргументите си в нея. Въззиваемият Р. е представил и писмени бележки с подробно изложение на твърденията си, че С.О.не била приела и изпълнявала програма за контрол на популацията на безстопанствени кучета в процесния период. Акцентира се и върху доводите за правилност на първоинстанционното решение в частта относно определения размер на обезщетението, като се посочва, че били разкъсани множество меки тъкани, а общата продължителност на възстановителния период била 45 дена. С оглед на това се твърди, че начинът на живот на въззиваемия бил разстроен и той не можел да се движи и да работи нормално за период повече от два месеца.

Първоинстанционният съд е уважил иска, като е приел, че е доказано, че въззиваемият Р. е бил ухапан от безстопанствено куче на 01.08.2017 г. Кредитирани са показанията на разпитан по делото свидетел-очевидец, който посочва, че е виждал кучето в безистен около мястото, където е станал инцидента – ул. „Б. М.“ в София.  Разпитана е и съпругата на въззиваемия, чиито показания първоинстанционният съд също е кредитирал, която предава впечатленията му, че става въпрос за дълбока рана, която била промивана болезнено, и разказва, че ищецът трябвало да ходи 20 дена с превръзка, като при почивката на семейството на море след ухапването не можел да влиза във водата. Съдът е констатирал по възражението на С.О., че същата полагала усилия за контрол на популацията на бездомните кучета, че по делото не са представени данни за приета програма към датата на инцидента, а само такава, чийто срок е изтекъл през 2016 г. Поради това съдът е приел, че е налице незаконно бездействие на служителите на Столична община, които не изпълнили задължението си по чл. 59 ЗЗЖ да контролират популацията на безстопанствени кучета, което е годно да ангажира отговорността на общината като юридическо лице за непозволено увреждане (чл. 49 ЗЗД). Приел е, че от незаконното бездействие е произлязло вредоносното събитие – ухапване на въззиваемия Р. от безстопанствено куче, като същият е преживял неимуществени вреди вследствие на нанесените му рани. Съдът е посочил, че една от раните е дълбока и е изисквала промиване, раните са довели да затруднение на движенията за период от около 45 дена, а периодът на ухапването е такъв, който съответства на летните почивки и поради това въззиваемият Р. не е можел пълноценно да се възползва от ваканцията си на морския бряг. Поради това съдът е приел за справедливо обезщетение в размер на 3 000 лева и е уважил иска изцяло, като е присъдил и разноски.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Между страните е безспорно, че на 01.08.2017 г. сутринта въззиваемият Р. е бил ухапан от куче на кръстовището на ул. „Б.М.“ и ул. „Ц.С.“ в София, при което му е причинена рана.

Въззивникът – С.О., оспорва на първо място твърдението, че кучето, ухапало въззиваемия е било безстопанствено, като твърди, че в тежест на същия като ищец в първоинстанционното производство било да докаже, че кучето няма стопанин. По въпроса за доказателствената тежест за установяване на безстопанственост е формирана противоречива съдебна практика, включително и такава на Върховния касационен съд (ВКС). Настоящият състав споделя практиката, обективирана в Решение № 183/30.06.2017 г. по гр. д. № 4028/2016 г., ІV ГО, и Решение № 262/11.05.2010 г. по гр.д. № 1155/2009 г., IV ГО, че в тежест на общината по предявен иск за ухапване от безстопанствено куче е да установи факта, че същото има собственик, ако по делото са налични индиции, че същото е нападнало човек на улицата, без да е било под надзора на определено лице. Това е така, доколкото безстопанствеността е правно състояние, а не юридически факт. Юридическите факти представляват владението на животното, оставянето му под контрола на определено лице или придобивен способ, чрез който се придобива собственост върху животно, като при проявяване на някой от тези факти за собственика на животното или лицето, под чийто контрол същото се намира, възниква отговорност за поведението на животното (чл. 50 ЗЗД). При липса на данни за собственик се приема, че животното е безстопанствено. В Решение № 262/11.05.2010 г. по гр.д. № 1155/2009 г., IV ГО, е посочено, че наличието на индиции за липса на човек, който да се намира около кучето, което се твърди да е извършило ухапването, е достатъчно, за да се установи, че същото е безстопанствено. В случая по делото са налице изрични доказателства, че кучето, ухапало въззиваемия Р. е безстопанствено – от показанията на свидетеля Г.Ц.(на лист 51 от първоинстанционното дело) се установява, че същият и преди е бил в района, където е станало ухапването, и е виждал кучето, ухапало въззиваемия се е намирало в пространство близо до ул. „Б.М.“ и не е било под контрола на човек, макар че често е лаело по хората. Следователно не е оборен изводът, че кучето, ухапало въззиваемия Р., е безстопанствено.

На следващо място въззивникът – С.О., оспорва и обстоятелството, че носела отговорност за претърпяното от въззиваемия Р. ухапване, тъй като била взела мерки за контрол на популацията на безстопанствените кучета. В случая отговорността на общината се ангажира за неизпълнение (бездействие на служителите ѝ – чл. 49 ЗЗД) на задължението ѝ по чл. 59, ал. 3, т. 1 ЗЗЖ във връзка с чл. 40, ал. 3 и 4 ЗЗЖ да контролира популацията на бездомни и изоставени кучета и да ги настанява в приюти с цел намаляване на тяхната популация и настаняването им при лица, които да се грижат за тях. В отговора на исковата си молба С.О.твърди, че е имала програма за контрол на безстопанствените кучета, и поради това не следва да носи отговорност за бездействие на служителите си. Това било така, тъй като съгласно Решение № 488/07.08.2012 по гр. д. № 899/2010 г., IV ГО, когато законът възлага на определено лице задължение да действа, това лице не отговаря за настъпилите от липсата на действието вреди, ако установи, че е положило дължимата се грижа да извърши изискваните се от закона действия, но те не са дали желания резултат. Настоящият съдебен състав споделя посочената съдебна практика, но установява, че въззивникът – С.О., не е изпълнил вменените му от чл. 40, ал. 3 ЗЗЖ действия, а именно – да приеме действаща програма за контрол на популацията на безстопанствени животни. По делото е представена такава програма за периода 2012 – 2016 г. (на лист 18 – 26 от първоинстанционното дело), но процесният инцидент е настъпил след края на действието на последната през 2017 г.

Твърденията на въззивника – С.О., че все пак в процесния период били предприемани мерки за кастриране и приютяване на безстопанствени кучета, не са относими към въпроса за изпълнение на задълженията на С.О.. Чл. 40, ал. 3 ЗЗЖ изисква приемане на стратегия от всяка община в страната по отношение на безстопанствените кучета, като законодателната цел е и именно планиране и предвиждане на такива мерки, които да сведат популацията на тези животни до нула. Липсата на план за това как следва да се постигне предвидената в закона цел означава, че каквито и действия да бъдат предприети, тяхната ефективност спрямо поставената цел не може да бъде преценена. Освен това следва да се отбележи, че дейността на публичната (държавна и общинска) администрация в една правова държава е строго формална и изисква приемането на съответни актове от публичните органи. Поради това не може да се приеме тезата, че един публичен орган (общината) може да изпълни ефективно вменените си задължения по закон, когато законът предвижда издаване на изричен акт на публичен орган, а такъв не е издаден.

Отделно от това по делото не са ангажирани доказателства, че броят на заловените от ОП „Екоравновесие“ през 2017 г. 3 648 безстопанствени кучета (посочени в справка за дейността на предприятието за 2017 г. на гърба на лист 29 от първоинстанционното дело) е достатъчен, за да се постигне ефективно намаляване на популацията на безстопанствени кучета на територията на С.О..

С оглед на изложеното се установява бездействие на органите на С.О.в процесния период (неприемане на програма по чл. 40, ал. 3 ЗЗЖ за 2017 г., както и недоказана на ефективност на мерките за контрол на популацията на безстопанствени кучета в периода), което води до неизпълнение на нормативно установено задължение за контрол на популацията на бездомните кучета (чл. 59, ал. 3, т. 1 ЗЗЖ), а това е довело и до причиненото на въззиваемия Р. ухапване от такова куче. По делото не се спори, че въззиваемият е претърпял телесни увреждания (две разкъсно-контузни рани и 4 одрасквания на лявата подбедрица), които са довели до неимуществени вреди. Причинната връзка между нанесеното ухапване и телесното увреждане (получаване на открита рана) е установено от показанията на свидетеля Цеков в разпита му от 31.05.2018 г. (на лист 51 от първоинстанционното дело), който посочва при какви обстоятелства е настъпило ухапването и как е изглеждало кучето, и от изслушаното пред първоинстанционния съд заключение на съдебномедицинска експертиза (на лист 40 – 42 от първоинстанционното дело), което не е оспорено от страните, и според което установените наранявания по долната част на левия крак на въззиваемия са причинени от ухапване от куче. С това е доказано настъпването на фактическия състав на деликтната отговорност на юридическо лице – възложител на работа, за виновно бездействие на негови служители (чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД).

Съгласно чл. 52 ЗЗД в случаи на неимуществени вреди обезщетението се определя от съда по справедливост. Във въззивната жалба е направено оплакване, че преценката на първоинстанционния съд за справедливия размер на обезщетението не е правилна. Съгласно указанията, дадени в Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/1968 г., когато се позовава на справедливостта за определяне на размера на обезщетението, съдът задължително посочва онези факти, въз основа на които формира преценката си за справедливия размер на паричната сума, която присъжда. В случая тези факти са: възрастта на пострадалия – 43 години; вида на нараняванията и тяхната интензивност – дълбоки рани, които са изисквали немаловажни хирургически интервенции; начина на обработка на раните и последващата терапия – съгласно заключението на вещото лице при рани от ухапване от куче не се препоръчва промивка и затваряне на раната веднага, което налага същата да остане отворена известно време; възстановителният период – около 45 дена; икономическите условия в страната и размера на доходите към датата на настъпване на увреждането (август 2017 г.) като обществен критерий за справедливост. Като специфично обстоятелство следва да се приеме и провалената почивка на море на въззиваемия Р. – законът предвижда пълно обезщетяване на всички причинени от непозволеното увреждане вреди, т.е. поставяне на увреденото лице в такова положение, в каквото то би било, ако увреждането не беше настъпило, или ако това не е възможно – възмездяването му за невъзможността да бъде в това положение (това следва както от съдържанието на понятието „справедливост“, разбирано като възстановяване на правомерното положение, така и във връзка с правилото на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, според което се обезщетяват всички имуществени вреди в пълен размер). Следователно въззиваемият Р. има право да получи и обезщетение за това, че е не е можел пълноценно да прекара почивката си на море. Това обстоятелство има и частично обективен характер, доколкото ухапването е настъпило през август, през който обичайно българските граждани ползват отпуск за лятна почивка. С оглед на всички посочени по-горе обстоятелства настоящият съдебен състав намира, че справедливият размер на обезщетението, който следва да се присъди на въззиваемия Р. е 1 500 лева.

С оглед на изложеното е налице несъответствие между изводите на първоинстанционния и въззивния съд, което налага отмяна на първоинстанционното решение в частта му, с която предявеният от въззивника Р. иск е уважен за разликата над 1 500 лева до пълния предявен размер от 3 000 лева. В останалата си част първоинстанционното решение е правилно и следва да се потвърди.

За пълнота следва да се посочи, че по делото няма данни, от които да се установява твърдението, въведено за пръв път във въззивната жалба, че непосредствено след инцидента въззиваемият Р. бил шофирал, което следвало да насочи съда към извод за по-нисък интензитет на претърпените от него страдания. Показанията на свидетелката Р. (на лист 50 от първоинстанционното дело) са категорични, че след инцидента въззиваемият е бил в отпуск по болест от 3 дена. Същата изнася данни, че въззивникът е пътувал до Благоевград, но не споменава да е шофирал сам, а уврежданията на въззиваемия очевидно са му позволявали да работи, макар и при дискомфорт. Изборът му на поведение не следва да има значение за размера на обезщетението, освен ако не е довел до затруднения на възстановяването на нанесените рани или до допълнителни увреждания, а по делото липсват данни за подобни обстоятелства. Напротив, вещото лице посочва период на възстановяване, близък до изнесения в показанията на свидетелката Р..

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски имат и двете страни – въззиваемият Р. пропорционално на уважената част от иска, а въззивникът – С.О.– пропорционално на отхвърлената, съгласно правилата на чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК. Искът е уважен за половината от размера си и отхвърлен за другата половина и разноските следва да се понесат от страните в такъв размер.

С оглед на промяната на изхода на спора пред въззивната инстанция, първоинстанционното решение следва да се отмени частично и в частта за разноските, като присъдените на въззиваемия Р. (ищец в първоинстанционното производство) разноски следва да се определят на 410 лева. Следователно решението следва да се отмени за разликата над този размер до пълния присъден размер на разноските от 820 лева.

На С.О.има право и на половината от извършените от нея разноски в първоинстанционното производство. Представителят на страната обаче не е направил искане за присъждането им, поради което съдът не следва да се произнася по този въпрос.

Пред въззивната инстанция всяка от страните има право да получи обезщетяване от насрещната страна на половината сторени от нея разноски.

 С.О.е доказала извършването на разноски в размер на 60 лева – платена държавна такса. Описаните като приложение в молбата от 27.02.2019 г. на представителя на въззивника – адв. З.Н., доказателства за извършени разноски и списък не са представени по делото и съдът не следва да присъжда разноски за адвокатско възнаграждение. На страната пропорционално следва да се присъдят разноски от 30 лева за въззивното производство.

Въззиваемият Р. е доказал извършване на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева съгласно договор за правна защита и съдействие № 826919 без дата (на лист 19 от делото), в който се съдържа и разписка за получаване на тази сума от процесуалния му представител. Поради това на въззиваемия пропорционално следва да се присъдят 200 лева разноски пред настоящата инстанция.

Тъй като цената на иска е под 5 000 лева, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване (чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК).

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 427159/11.06.2018 г. по гр. дело № 4611/2018 г. на Софийския районен съд, 125. състав, В ЧАСТТА, с която С.О., с код по БУЛСТАТ: *******, с адрес: София, ул. „*******, е осъдена да плати на К.Б.Р., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сума в размер на 1 500 лева, представляваща разликата между 1 500 лева (хиляда и петстотин лева) и пълния присъден размер от 3 000 лева (три хиляди лева) – обезщетение за неимуществени вреди, представляващи претърпени болки и страдания, причинени от ухапване от безстопанствено куче на 01.08.2017 г. в град София, на пресечката на ул. „Б.М.“ и ул. „Ц.С.“, КАКТО И В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, с която С.О., с код по БУЛСТАТ: *******, с адрес: София, ул. „*******, е осъдена да плати на К.Б.Р., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сума в размер на 410 лева, представляваща разликата между 410 лева (четиристотин и десет лева) и пълния присъден размер от 820 лева (осемстотин и двадесет лева) – разноски в първоинстанционното дело, вместо което

ОТХВЪРЛЯ предявения от К.Б.Р., с ЕГН: **********, с адрес: ***, иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за осъждане на С.О., с код по БУЛСТАТ: *******, с адрес: София, ул. „*******, да му плати сума в размер на 1 500 лева (хиляда и петстотин лева), представляваща разликата между 1 500 лева (хиляда и петстотин лева) и пълния присъден размер от 3 000 лева (три хиляди лева) – обезщетение за неимуществени вреди, представляващи претърпени болки и страдания, причинени от ухапване от безстопанствено куче на 01.08.2017 г. в град София, на пресечката на ул. „Б.М.“ и ул. „Ц.С.“.

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 427159/11.06.2018 г. по гр. дело № 4611/2018 г. на Софийския районен съд, 125. състав, в останалата му част.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК С.О., с код по БУЛСТАТ: *******, с адрес: София, ул. „*******, да плати на К.Б.Р., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 200 лева (двеста лева) – разноски във въззивното производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК К.Б.Р., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да плати на С.О., с код по БУЛСТАТ: *******, с адрес: София, ул. „*******,сумата от 30 лева (тредесет лева) – разноски във въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.