Р Е Ш E Н И Е № .…..
Гр. София, 06.04.2021 г.
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично
съдебно заседание единадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Мл. съдия : Мария Малоселска
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в.
гр. д. № 16678 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 239706/10.10.2019
г., на СРС, 28 с - в, по гр. д. № 48600/2018 г. са отхвърлени изцяло обективно и кумулативно
съединени установителни искове, с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК във
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване
за установено, че В.К.Т., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, сумата от 2 188, 89 лв. доставена
топлинна енергия за имот на адрес гр. София, ж. к. „********вх. *, ет. ********,
аб. № ***** за периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2017 г., ведно
със законната лихва върху сумата, считано от 09.03.2018 г. (подаване на заявлението) до
окончателното изплащане, сумата от 210.
34 лв. - лихва за забава върху главницата за
ТЕ за периода от 16.09.2015 г. до
26.02.2018 г., сумата от 70. 70 лв. - цена на услуга дялово
разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г., както и сумата от
14. 83 лв. - обезщетение за забава на задължението за дялово разпределение за
периода от 16.09.2015 г. до 26.02.2018 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение от 15.03.2018 г. по гр. д. № 16411/2018 г. по описа на СРС, ГО, 28 с
- в.
Решението се
оспорва от ищеца „Т.С.“ ЕАД, чрез процесуалния му представител, с доводи за неправилност, допуснати
нарушения на материалния закон и постановяване при противоречие с установеното
фактическо положение. В жалбата се твърди, че неправилно СРС е отхвърлил
исковете приемайки, че ответницата не е потребител на ТЕ по смисъла на ЗЕ.
Поддържа се, че законът не поставя изискване да се установи, кое лице е
потребило реално ТЕ за периода, а в тежест на ищеца е да установи само съществуването
на правоотношение, реалното количество ТЕ и нейната стойност, като потребител
на ТЕ е собственикът или лицето, което се и запазило вещното право на ползване
върху имота. Излагат се съображения, че пред СРС са представени писмо от СО -
район Люлин и писмо за вписване на законна ипотека, а съгласно приетия нотариален
акт за продажба на имота, ответницата си е запазила вещното право на ползване
върху продадения имот до края на живота си и следва, че тя е потребител на
доставената в имота ТЕ. Неправилно СРС е приел, че не се установява договорно
отношение с ответницата по доставката на ТЕ. Моли да се отмени решението и
исковете да се уважат изцяло. Претендира разноски, включително за
юрисконсултско възнаграждение, като прави възражение за прекомерност на
разноските на насрещната страна.
Въззиваемата страна - ответницата В.К.Т., оспорва жалбата в писмен отговор, подаден по реда на
чл. 263 ГПК. Поддържа, че основателно СРС е приел, че в производството не е
установено, че е потребител на ТЕ в процесния период за имота. Решението на СРС
е правилно и съобразено с доказателствата и закона. Законосъобразно е прието,
че ответницата няма отношения с ищцовото дружество за ползване на ТЕ, тъй като
не е подавала молба-декларация и не е сключвала писмен договор с ищеца.
Оспорват се представените от ищеца доказателства, като се поддържа, че
вземанията са погасени и по давност. Излага се още, че сумите за ТЕ и сградна
инсталация са незаконно начислени и не се дължат, като ищецът нарушава правата
на потребителите и ЗЗП, както и нормите на Регламент 2006/2004/ЕО. По тези и
допълнителни съображения моли да се потвърди решението, с което исковете са
изцяло отхвърлени.
Третото лице помагач „Н.“ ЕАД, редовно
призовано, не взема становище по жалбата.
След
преценка доводите по въззивната жалба и събраните по делото доказателства,
настоящият състав намира следното :
Според уредените в чл. 269 ГПК
правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на цялото решение, а по допустимостта - в обжалваната част. По останалите
въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата. Съдът проверява служебно
решението за нарушения на императивните материалноправни норми. Обжалваното
решение е валидно и допустимо.
Производството се развива след постъпване
на възражение по чл. 414 ГПК против заповед за изпълнение в полза на „Т.С.” ЕАД
от длъжника В.К.Т.. При постановяване на решението не са допуснати
нарушения на императивни материалноправни норми.
По общите правила
за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички
положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК)
Ищецът следва да установи при условията на пълно главно доказване следните
правопораждащи факти, а именно: 1) по иска за главницата - че спорното главно
право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуване
на договорни отношения между страните за доставката на топлоенергия, както и качеството на
ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника топлоенергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно
на спорната сума и 2) по иска за законната лихва за забава
– че главното парично задължение е възникнало и е настъпила неговата изискуемост, както и размера на
законната лихва. Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или
правоизключващи възражения.
Настоящият състав
намира, че на първо място следва да се обсъди основното възражение поддържано
във въззивната жалба на ищеца - относно
качеството на ответницата на потребител на ТЕ през процесния период.
Съгласно чл. 153, ал. 1
ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение. Така е уредено понятието и според легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Съгласно нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г.) „битов клиент“ е клиент, който
купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди.
Не следва нищо по -
различно и от разясненията по въпроса, дадени в ТР № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК. Според
тълкуването, възприето в т. 1 от ТР № 2/2018 г. на ОСГК на ВКС, „собствениците, респективно титулярите на ограниченото
вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената
топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата
на договорно правоотношение, освен ако
между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през
времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови
нужди дължи цената й“.
Следователно
законът е предпоставил възникването на качеството потребител на ТЕ от пълното и
главно доказване от ищеца на
обстоятелството, че ответникът е собственик, вещен ползвател или лице,
което е поискало откриване на партида на свое име при доставчика.
Настоящият съдебен състав приема, че от представения от ответницата нотариален
акт № 61, т. І, рег. 2898, дело № 58 от 20.05.2011 г. на нот. С.К., с peг. № 526 и район на
действие СРС действително се установява, че на 20.05.2011 г. ответницата В.К.Т. и
другият съсобственик Г.М.Т. са продали процесния имот на третото лице Т.Г.Т.. В
т. 1 на акта обаче изрично е вписано, че двамата продавачи са си запазили до живот
вещното право на ползване върху имота. Доказателства, от които да се
установява, че ответницата или съпругът й са се отказали от вещното право на
ползване върху имота не са ангажирани.
Предвид изложеното,
съгласно изричното предвиждане на ЗЕ и даденото от ВКС тълкуване, ответницата
се явява потребител (клиент) по договора за доставка на ТЕ за имота в процесния
период, заедно с лицето Г.М.Т., неин съпруг. Възраженията на ищеца в жалбата в
посочения смисъл за основателни
В заключение, за
разлика от СРС, настоящият състав намира, че от представените от самата
ответница писмени доказателства се установява, че тя е вещен ползвател на имота
през периода и като такава е в облигационно правоотношение с ищеца, по смисъла
вложен в ЗЕ. Този извод не се разколебава от обстоятелството, че съгласно приетите
пред СРС писмени доказателства и документите за главен отчет, представени от
ФДР, партидата на имота се води на името на съпруга й Г.М.Т.
Следователно по силата на законовата
уредба, облигационното правоотношение с ищцовото дружество във връзка с
доставката на ТЕ е възникнало по реда на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ - при действие на
Общите условия на ищцовото дружество. Законодателят не е предвидил като условие
за влизането на ОУ в сила приемане от страна на ползващите лица, въпреки, че е
предвидено право на потребителите да искат специални условия като внесат в
топлопреносното предприятие писмено заявление. Няма данни и не се излагат
твърдения ответницата да е възразила срещу прилаганите от ищеца Общи условия,
нито да е поискала прилагане на специални условия, поради което следва да се
приеме, че главните страни са обвързани от договорно правоотношение във връзка
с предоставянето на топлинна енергия за битови нужди. Въззивният състав не
споделя възраженията на ответницата, че между страните не е възникнало валидно
облигационно правоотношение за доставка на ТЕ в периода.
Сградата е етажна собственост и в
исковия период се установява, че ищецът е подавал в нея топлоенергия за битови
нужди. Съгласно действащото законодателство - чл. 139, ал. 1 от ЗЕ,
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост се извършва
по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през периода Наредба № 16 -
334 от 06.04.2007 г. В случая измерването на индивидуалното потребление на
топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и БГВ
между топлоснабдените имоти в сградата в режим на етажна собственост е
възложено от етажните собственици на „Н.“ ЕАД.
Не
е налице и нарушение на общностното право (ЕО), в какъвто смисъл са възраженията
на ответницата във въззивната жалба, тъй като предмет на установяване в
настоящото производство е именно наличието на задължение за реално потребена
топлоенергия, доказването на което в рамките на производството обуславя
основателността на иска. Следва да се има предвид, че Европейските директиви са
актове, които обвързва по отношение на дължимия резултат, но оставят
националните власти да изберат формата и начина за въвеждането им в действащото
право. Те нямат пряко действие, когато са транспонирани в българското право в
срока, указан в тях, както в случая.
Възраженията за нарушение на ЗЗП
също са неоснователни. Не може да се приеме, че в настоящото исково
производство потребителят е с нарушени права на защита, тъй като има правна
възможност да оспорва документите, представени от ищеца, да иска и ангажира
доказателства в подкрепа на оспорванията и доводите си.
Относно реалното количество доставена и
потребена ТЕ от имота въззивният съд намира, се следва да се съобрази
заключението на СТЕ. Според експертизата, от отчетените стойности излиза, че за
процесния период уредите в имота натрупват три пъти повече единици през летния
период, спрямо зимния, което е технически невъзможно. Според ФДР отклонението
се дължи на факта, че 3 - те ИРРО в имота са с изтекъл срок на годност през м.
11.2012 г. и не са подменени след този период. Експертизата е на мнение, че тези
уреди не показват реално отчетените единици, поради което ТЕ е следвало да се
изчисли служебно, на база инсталираната мощност на отоплителните тела умножена
по МСРС, което не е направено от ищеца.
Поради изложеното, съдът намира, че
ищецът, чиято е била тежестта на доказване, не е установил пълно и главно
реално потребеното количество ТЕ за отопление на имота през исковия период.
За установено в производството може да
се приеме само количеството ТЕ за БГВ отчетено по показанията на един водомер
за топла вода, отчитан в края на всеки отоплителен сезон съгласно протоколите
за главен отчет, подписани от потребителя.
ТЕ за сградната инсталация според
експертизата е изчислена съгласно изискванията на Наредба № 16 - 334 от
06.04.2007 г. Доколкото сумите за сградна инсталация са дадени от СТЕ общо с
тези за отопление, съдът намира, че не е доказано каква част от потреблението
на ТЕ е само за сградна инсталация.
Предвид изложеното въззивният съд
намира, че са установени само реално потребените суми за ТЕ за БГВ за периода,
които са в размер на 817, 05 лв. и искът е доказан само за това потребление, за
периода 01.05.2014 г. до
30.04.2017 г.
Предвид
частичната основателност на претенцията въззивният съд намира, че следва да
разгледа направеното от ответницата своевременно възражение за погасяване по
давност на вземанията. По това възражение съдът намира следното :
Съгласно трайната практика по въпроса за погасителната
давност (Тълкуване дадено от ВКС с Тълкувателно
решение № 3/18.05.2012 г., по тълкувателно дело № 3/2011 г., на ОС на ГК и ТК
на ВКС), процесните главни и акцесорни задължения се погасяват с
изтичане на 3 - годишна давност.
Според
нормата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, а при срочните задължения давността тече от деня на
падежа.
Като
съобрази периода на претенцията по главницата от м. 05.2014 г. до м. 04.2017 г., въззивният съд намира, че по
отношение сумите за топлинна енергия са приложими Общите условия на ищеца,
одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г.
Според
чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014 г., клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30 -
дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. В
чл. 33, ал. 4 от Общите
условия от 2014 г. е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава
в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са
заплатени в срока по ал. 2. Анализът на нормите на ОУ на ищеца от 2014 г. сочи,
че отделните периодични задължения стават изискуеми ежемесечно.
С
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК
на 09.03.2018 г. течението на давността е прекъснато, поради което тригодишната
погасителна давност е изтекла за вземанията преди м. 02.2015 г. Следователно за
периода от м. 04.2014 г. до м. 01.2015 г. вземанията са погасени по давност.
Като
съобрази изложените до момента правни изводи, въззивният състав навира, че
претенцията е основателна само за непогасената по давност част от сумата за ТЕ
за ВГВ за периода м. 02.2015 г. - м. 04.2017 г. в размер на 538, 92 лв. Над тази сума до пълния предявен размер от
2 188, 89 лв. и за периода м. 01.2014 г. - м. 01.2015 г. исковете са
неоснователни и недоказани.
Относно сумата за дялово разпределение следва да се отбележи, че съгласно
чл. 22, ал. 2 и чл. 36, ал. 1 и 2 от ОУ от 2014 г., потребителите (клиентите)
заплащат на доставчика както сумите за потребление на ТЕ, така и сумите за
извършване на услугата дялово разпределение от избрания от тях търговец. Цената
за услугата включва цена на обслужване на партида, цена на отчитане на уред, а
съгласно ал. 2 на чл. 36 ОУ, редът и начинът на заплащане на услугата се
определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата, и се
обявява по подходящ начин на клиентите.
Според ССчЕ сумата за
дялово разпределение за периода м. 05.2015 г. – м. 04.2015 г. е общо в размер
на 70, 70 лв., поради което следва да се приеме, че искът е доказан изцяло за
този размер.
По исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният състав намира следното :
В случая лихвата за забава се
претендира за периода 16.09.2015 г. – 26.02.2018 г.
Както се посочи и по горе, според
чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014 г., клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30 -
дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. В
чл. 33, ал. 4 от Общите
условия от 2014 г. е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава
в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са
заплатени в срока по ал. 2. Съдът намира, че отделните периодични задължения са
изискуеми ежемесечно, но длъжникът ще изпадне в забава на плащането им само ако
не изпълни задължението в 30 - дневен срок от публикуване на общата фактура за
потребеното количество топлинна енергия за целия отчетен период на интернет
страницата на ищеца.
Въззивният състав констатира, че по делото
не са представени доказателства за публикуването фактурата за консумирана
топлинна енергия на процесния абонатен номер на интернет страницата на дружеството,
а от там за момента на изпадане на длъжника в забава в плащането на сумите за
ТЕ.
Следователно
за процесните задължения не е установено ответникът да е поставен в забава по
предвидения в ОУ на доставчика начин и претенциите са изцяло недоказани, а от
там – неоснователни, макар и по съображения различни от изложените от СРС.
В производството
не са ангажирани и
доказателства, че ответницата
е поставена в забава в плащането на задълженията за предоставена услуга дялово разпределение през процесния период, поради което въззивният съд приема, че претенциите по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихви за забава върху тези суми също
са неоснователни, макар
и по различни от изложените първоинстанционния
съд
съображения.
Предвид
изложеното, решението следва
да се отмени само в частта, в която са отхвърлени главните искове за
установяване на задължения за ТЕ са сумата от 538, 92 лв. и за
сумата от 70, 70 лв. за дялово разпределение за периода м. 02.2015 г. - м.
04.2017 г. и исковете следва да се уважат до тези размери.
Решението
следва да се потвърди в частите, в които исковете за установяване на задължения
за главница за доставена ТЕ са отхвърлени над сумата от 538, 92 лв. до пълния
предявен размер от 2 188, 89 лв. и за периода м. 01.2014 г. – м. 01.2015
г., както и в частите, в които исковете са отхвърлени изцяло за установяване на
задължения за лихви за забава, като законосъобразно постановено.
Предвид уважената част от исковете, в
полза на ищеца следва да се присъдят разноски за исковото и заповедното
производства пред СРС, за които има данни, че са реално направени.
Като съобрази уважената част от
исковете, съдът намира, че в полза на ищеца следва да се присъдят разноски по
чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, както следва : за заповедното производство общо 25
лв., а за исковото общо 149 лв. - от направените разноски за държавни такси,
вещи лица и юрисконсулт.
Ответницата не е представила
доказателства за направени разноски пред СРС и не е претендирала такива, поради
което не се присъждат в нейна полза разноски.
По
разноските пред СГС :
Съгласно изхода от спора, право на
разноски пред настоящата инстанция има ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 и ал.
8 ГПК. В негова полза съдът присъжда общо разноски от общо 35 лв. - за държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение, съобразно уважената част от исковете.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 239706/10.10.2019
г., на СРС, 28 с - в, по гр. д. № 48600/2018 г., в частите, в които са ОТХВЪРЛЕНИ обективно и кумулативно съединените искове, с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149
ЗЕ, за признаване за установено, че В.К.Т., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ********, сумата от 538, 92 лв. ТЕ за доставена топлинна енергия за имот на
адрес гр. София, ж. к. *******вх. Б, ет. ********, аб. № ***** и сумата от 70, 70 лв. за дялово разпределение
за периода м. 02.2015 г. - м. 04.2017 г., ведно със законната лихва, считано от
09.03.2018 г. (подаване на
заявлението) до окончателното изплащане, за които е издадена
заповед за изпълнение от 15.03.2018 г. по гр. д. № 16411/2018 г. по описа на
СРС, ГО, 28 с – в и вместо това ПОСТАНОВЯВА
:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ,
че В.К.Т.,
ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, сумата от 538, 92 лв. ТЕ за доставена топлинна
енергия за имот на адрес гр. София, ж. к. *******вх. Б, ет. ********, аб. № *****
за периода м. 02.2015 г. - м. 04.2017 г., както и сумата от 70, 70 лв. за дялово разпределение, ведно
със законната лихва върху тях, считано от 09.03.2018 г. (подаване на заявлението) до
окончателното изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение от
15.03.2018 г. по гр. д. № 16411/2018 г. по описа на СРС, ГО, 28 с - в.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 239706/10.10.2019 г., на СРС, 28 с
- в, по гр. д. № 48600/2018 г., в частите, в които са ОТХВЪРЛЕНИ предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********
срещу В.К.Т., ЕГН ********** обективно и кумулативно
съединените искове, с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както следва: за сумата над 538, 92 лв. до пълния предявен размер от 2 188, 89
лв. и за периода м. 01.2014 г. - м. 01.2015 г., както и изцяло са отхвърлени исковете за
сумата
от 210. 34 лв. -
лихва за забава върху главницата за ТЕ за периода от 16.09.2015 до 26.02.2018 г., както
и сумата от 14. 83 лв. - обезщетение за забава на задължението за дялово
разпределение за същия период.
ОСЪЖДА
В.К.Т., ЕГН ********** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, вр. с ЗПП, разноски както следва : за
СРС - за
заповедното производство - общо 25 лв., а за исковото производство, общо 149
лв. - от направените разноски за държавни такси, вещи лица и юрисконсулт, както
и разноски пред СГС общо от 35 лв. - за държавни такси и юрисконсултско
възнаграждение, съобразно уважената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО
е
постановено при участието на третото лице помагач на ищеца „Н.“ ЕАД.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи
на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ
: 1.
2.