№ 682
гр. София , 22.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на тридесет и първи май, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Нели Куцкова
Членове:Яна Вълдобрева
Мария Яначкова
при участието на секретаря Валентина Игн. Колева
като разгледа докладваното от Яна Вълдобрева Въззивно гражданско дело №
20211000500377 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.
С решение № 260887 от 29.10.2020г., постановено по гр.дело № 5206/2019г.
на Софийския градски съд, I ГО, 6 състав, са отхвърлени предявените от А. Д. З.
против Н. К. К. евентуално съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.3
и чл.26, ал.2, пр.5 от ЗЗД - за прогласяване нищожността на договор за покупко-
продажба, оформен в нотариален акт № 37, том ІІ, рег. № 04838, дело №
0213/2014г., по силата на който Л. С. Т. е продала на дъщеря си Н. К. К. поземлен
имот, който съгласно КККР на гр. ***, одобрени със Заповед № РД-18-
3/11.01.2011г. на ИД на АГКК представлява ПИ с идентификатор №
68134.1975.278, с адрес: гр. ***, район ***, ул. „***” № 1 с площ 1357 кв.м, с
номер по предходен план 278 от кв.23, парцел VІІ, заедно с построените в него
жилищна сграда, със застроена площ 59,87 кв.м, състояща се от сутерен, първи
етаж и втори етаж и гараж, долепен до жилищната сграда с площ 23,70 кв.м за
сумата 9 500 лева, поради нарушаване на добрите нрави и в условията на
евентуалност, поради привидност на договора; на основание чл. 78, ал.3 ГПК А.
Д. З. е осъден да плати на Н. К. К. разноски по делото в размер 1300 лева.
Въззивна жалба срещу решението е подадена от А. Д. З., чрез пълномощника
адв. Б.Д., с оплаквания за неправилност и необоснованост. Жалбоподателят, чрез
процесуалния си представител сочи, че по делото е категорично установено, че
продажната цена, посочена в процесната сделка за покупко-продажба е 18 пъти
но-ниска от данъчната оценка на продавания имот и 22 пъти по-ниска от
пазарната му стойност, поради което смята, че плащането по договора в размер 9
1
500 лева, практически е сведено до липса на престация. Позовава се на съдебна
практика на ВКС и в тази връзка сочи, че съдът неправилно на първо място е
обсъждал установените по делото семейни отношения на страните по оспорената
сделка и едва след това е изложил съображения относно нееквивалентността на
престацията, която въпреки че е признал за установена, е оправдал с личните
отношения между майката и дъщерята. Смята, че първоинстанционният съд е
излязъл извън границите на преценката за нееквивалентност на престациите и
прикриване на дарение с процесната покупко-продажба. Сочи, че обсъжданото от
съда обстоятелство, че ищецът е получил право на присрояване няма отношение
към това дали процесната сделка е нищожна или не. Предвид това поддържа, че
съдът е следвало да разгледа и реализираната от продавачката благодарност към
дъщеря й чрез представеното по делото завещание, с което на ответницата са
завещани два апартамента, собственост на майка й. Жалбоподателят иска да бъде
отменено решението и вместо това да бъде постановено друго, с което
предявените искове бъдат уважени. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК от въззиваемата ответница Н. К. К., чрез
пълномощника адв. М. Д., е постъпил отговор на въззивната жалба, с който
същата се оспорва, като неоснователна. Изложени са подробни съображения за
недопустимост/ неоснователност на оплакванията. Сочи се, че цитираната от
жалбоподателя съдебна практика е неотносима. Поддържа се, че атакуваното
решение е правилно и обосновано.
Въззивната жалба е подадена в предвидения в процесуалния закон срок от
легитимирана страна в процеса против валидно и допустимо съдебно решение,
подлежащо на въззивно обжалване, поради което следва да бъде разгледана по
същество.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, 4 състав, след преценка на
изложените от страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по
делото съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от А. Д. З. с искова молба, с която
против Н. К. К. са предявени евентуално съединени искове с правно основание
чл.26, ал.1, пр.3 и чл.26, ал.2, пр.5 от ЗЗД-за прогласяване нищожността на
договор за покупко-продажба, оформен в н.а. № 37, том ІІ, рег. № 04838, дело №
0213/2014г., поради нарушаване на добрите нрави. При условията на евентуалност
се иска прогласяване нищожността на продажбата, поради привидност на
договора.
В исковата молба се твърди, че с договор за покупко-продажба, оформен с
н.а. № 37, том ІІ, рег. № 04838, дело № 0213/2014г. бабата на ищеца-Л. С. Т. е
прехвърлила на дъщеря си - ответницата Н.К. ПИ с идентификатор №
68134.1975.278 с адрес: гр. София, район ***, ул. „***” № 1, представляващ по
стар РП УПИ VІІ-278 от кв.23 по плана на гр. София, кв. ***, в.з. *** І-ва част,
заедно с построената в него жилищна сграда с РЗП 119,98 кв.м с идентификатор
№ 68134.1975.278.1 и гараж за сумата 9 500 лева. Смята се, че въпреки
удостовереното в нотариалния акт, че продажната цена е получена, същата не е
платена и страните са удостоверили привидно плащане. Твърди, че сключеният
договор е нищожен, тъй като имотът е прехвърлен за продажна цена, която е 18
2
пъти по-малка от посочената в нотариалния акт данъчна оценка на прехвърляния
имот, което е явна нееквивалентност на престациите и това води до нарушаване на
добрите нрави. Сочи се, че договорът е привиден и с него най-вероятно се
прикрива дарение. Според ищеца с процесния договор не се цели нормалното и
възмездно прехвърляне на собствеността върху имота, а се цели осуетяване в
бъдеще на получаването на запазената част от останалите наследници. Твърди се,
че тази цел на продавача Л. Т. е видна и от обявеното на 06.06.2018г. саморъчно
завещание от 29.05.2013г., с което Т. завещава на дъщеря си два апартамента в гр.
София и двуетажна еднофамилна къща с идентификатор № 68134.1975.278.2,
намираща се в дясно от входа на ПИ с идентификатор № 68134.1975.278 в
гр.София, кв. ***, ул. *** № 1.
Ищецът твърди с това саморъчно завещание от 29.05.2013г., обявено на
06.06.2018г. баба му Л. Т. му е завещала ½ идеална част от ПИ с идентификатор №
68134.1975.278 с адрес: гр. София, район ***, ул. „***” № 1, представляващ по
стар РП УПИ VІІ-278 от кв.23 по плана на гр. София, кв. ***, в.з. *** І-ва част.
Предвид това сочи, че с оспорения договор за покупко-продажба от 2014г.
завещателното разпореждане в негова полза е „отменено”, поради това, че
приживе завещателката е прехвърлила имота на дъщеря си-ответницата по спора.
В исковата молба са изложени твърдения, че по отношение на Л. Т. е
упражнен психически тормоз една година преди съставяне на завещанието до
извършване на покупко-продажбата на имота. Твърди се, че отношенията между
ищеца и ответницата от години са влошени, докато между Т. и ищеца
отношенията били добри, като за това свидетелствало учреденото в полза на
ищеца право на пристрояване на еднофамилната жилищна сграда, построена в
имота. Ищеца смята, че не са били налице обстоятелства, свързани с
необходимост от средства, които да налагат Л. Т. да продава имуществото си
приживе, тъй като същата е разполагала с достатъчно средства за собствената си
издръжка, а ако е имала някаква нужда от помощ я е получавала от внука си, тъй
като макар да са живели в различни къщи, те били построени в едно и също
дворно място.
Ищецът твърди, че в качеството си на наследник по завещание за него е
налице правен интерес да иска установяване нищожността на договора, сключен
между неговата наследодателка и ответницата по делото.
В срока за отговор на исковата молба ответницата оспорва предявените
искове. Сочи, че са голословни твърденията на ищеца за лоши отношения между
страните по спора и за упражнен психически тормоз от ответницата към майка й.
Излага съображения, че сключената на 04.04.2014г. сделка е житейски оправдана,
тъй като купувачката е първородна дъщеря на продавачката, последната си е
запазила правото на ползване върху имота, поради което уговорената в договора и
получена от прехвърлителката продажна цена е адекватна за сделка между
роднини по права линия. Твърди, че след 2012г. Л. Т. не е живяла в процесния
имот, а в имот на ул. ***, където в съседния апартамент ответницата е работела
като стоматолог. Предвид това сочи, че ищецът не е посещавал баба си, не й е
помагал, нито се е грижил за нея. Ответницата прави възражение за придобивна
давност, като твърди че е упражнявала фактическа власт върху имота с намерение
да свои и да го ползва, непрекъснато, явно, лично, несмущавано и неоспорвано от
3
ищеца и трети лица в периода от 04.04.2014г. до подаването на исковата молба
15.04.2019г. Твърди, че тези правни действия и намерения на ответницата като
собственик на процесния имот са упражнявани ежедневно или през ден, като е
посещавала процесния имот, заплащала е всички консумативни и режийни
разходи по поддържането му, както е плащала и данъците за имота.
Софийският апелативен съд, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност съобразно
разпоредбата на чл.235 от ГПК, намира за установено от фактическа страна
следното:
Страните не спорят, че Л. С. Т. е била собственик на основание наследствено
правоприемство от своя баща С. Д. на поземлен имот в гр. София, кв. ***, който
съгласно КККР на гр. София, одобрени със Заповед № РД-18-3/11.01.2011г. на ИД
на АГКК представлява ПИ с идентификатор № 68134.1975.278, с адрес: гр. София,
район ***, ул. „***“ № 1 с площ 1357 кв.м, с номер по предходен план 278 от
кв.23, парцел VІІ, заедно с построените в него жилищна сграда с площ 59,87 кв.м
и с РЗП 119,98 кв.м, състояща се от сутерен, първи етаж и втори етаж и гараж,
долепен до жилищната сграда с площ 23,70 кв.метра.
На 23.02.2012г. с н.а. № 11, рег. № 447, дело 11/2012г. на нотариус А. П., Л.
С. Т. е учредила в полза на внука си А.З. безвъзмездно и безсрочно право на
пристрояване на съществуващата еднофамилна вилна сграда с РЗП 91,07 км.м,
намираща се в УПИ VII-278, от квартал 23 по плана на София, кв. ***, ул. *** №
1 за пристрояване на еднофамилна жилищна сграда-пристройка, която да остане
собственост на приемателя З.. С удостоверение № 573/11.06.2014г. на СО-ДОСК,
е въведен в експлоатация строежът на описаната пристройка.
На 04.04.2014г. между Л. С. Т. и Н. К. К. е сключен договор за покупко-
продажба на недвижим имот, оформен с н.а. № 37, том ІІ, рег. № 04838, дело №
213 от 04.04.2014 г. на нотариус В. Б. с рег. № 302 на НК, с който Т. е продала на
дъщеря си Н.К. собствените си недвижими имоти сума за сумата 9500 лева, като в
т. 1 от акта е посочено, че продавачката Т. си запазва пожизнено и безвъзмездно
правото на ползване върху продаваните имоти.
Установява се от представеното по делото удостоверение за наследници от
21.02.2018г. на СО, район ***, че на 21.08.2017г. Л. С. Т. е починала и е оставила
за свои наследници по закон дъщеря си Н.К. и внука си А.З.-син на починалата на
18.11.1994г. нейна дъщеря Е. К. Т.-З..
Представено по делото е саморъчно завещание от 29.05.2013г., с което Л. Т. е
завещала на дъщеря си Н.К. два апартамента в гр.София на ул. *** № 75 и
двуетажна еднофамилна къща с идентификатор № 68134.1975.278.2, намираща се
в дясно от входа на поземлен имот с идентификатор №68134.1975.278 с площ 1490
кв.м по документ за собственост, намиращ се в гр. София, кв. ***, вилна зона „***
- I част”. Според завещанието, Т. е завещала на внука си А.З. ½ идеална част от
ПИ с №68134.1975.278 с площ 1490 кв.м по документ за собственост, намиращ се
в гр. София, кв. ***, вилна зона „*** - I част”. Завещанието е обявено на
06.06.2018г. и вписано в Службата по вписванията-София.
В първоинстанционното производство е допусната и приета СТЕ, изготвена
4
от вещото лице Н. М., от чието заключение се установява, че справедливата
пазарна стойност към 04.04.2014г., определена по метода на пазарните аналози, на
недвижимия имот в гр. София, кв.*** на ул. *** № 1, заедно с построената в него
жилищна сграда е 224 601 лева; пазарната стойност на гаража, определен по този
метод е 21 120 лева. Посочено е, че по метода на вещната стойност справедливата
пазарна цена на имота със сградата е 258 660 лева, а на гаража -12 897 лева.
В първоинстанционното производство са събрани и гласни доказателства.
Свидетелката С. Х. Н. твърди, че познава Н.К. и Л. Т. от около 60 години и
знае за имота им в ***, който бил наследствен. Твърди, че заедно с Н. доста често
посещавали имота, като водели внуците си на разходка и на пикник там. Твърди,
че знае за продажбата, с която Л. продала на дъщеря си Н. имота и сочи, че и Н. и
Л. са й казвали, че това прехвърляне представлявала възмездна сделка. Обяснява,
че имотът представлява парцел, в който имало стара къща и когато Л. го получила
в наследство, била построена новата къща, в която се настанили и живеели
постоянно. Твърди, че ремонтите и поддръжката на къщата, както и
поддържането на градината изцяло се правят от Н.. Сочи, че когато били живи
бабата и дядото-те работели, а след като починал съпругът на Л. и тя се
преместила да живее в *** цялата поддръжка на имота се осъществявала от Н. и
мъжа й. Сочи, че след като починал съпругът на Л., бил направен ремонт на малко
апартаментче на ул. *** и Л. се преместила да живее там. Уточнява, че от 2011г.
Л. се преместила в *** на ул.„***”. Свидетелката твърди, че едната дъщеря на Л.
починала много млада, на 27 години от рак и единствено дете на Л. останала Н.,
която трябвало да подкрепи майка си в най-трудните моменти. Сочи, че Л.
заболяла от рак и имало няколко години, които били много драматични и цялата
подкрепа била от Н.. Свидетелката твърди, че общуването между Л. и внука й А.
била трудно; че една-две години след смъртта на съпруга на Л., баба и внук
започнали да общуват и Л. била много щастлива от това, но след това
комуникацията затихнала и внукът спрял да се обажда на баба си. Свидетелката
твърди, че баба и внук не са живели заедно, освен до около тригодишната възраст
на детето. Сочи, че след смъртта на дъщеря им- майката на А., бабата и дядото
положили усилия да осъществяват контакти с внука си, но не успели и това било
голяма трагедия за тях това. Твърди, че и Н. е искала да общува с бащата и детето
и че е търсела контакт с тях, но също нямало комуникация.
При така установените факти, Софийският апелативен съд, 4 състав, прави
следните изводи:
По иска с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД:
Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД нищожни са договорите,
които накърняват добрите нрави, а според нормата на чл.9 ЗЗД страните могат
свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи
на повелителните норми на закона и на добрите нрави.
Ищецът, който е наследник на прехвърлителката Л. Т., твърди, че
процесният договор за покупко-продажба от 04.04.2014г. е нищожен, като
противоречащ на добрите нрави, тъй като уговорената в него продажна цена е
многократно по-ниска от данъчната оценка на имота и от действителната му
пазарна стойност.
5
Според Тълкувателно решение № 1 от 15.6.2010г. по тълк.дело № 1/2009 г.
на ОСГК на ВКС добрите нрави са морални норми, на които законът е придал
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена
с тази на противоречието на договора със закона. Противоречие с добрите нрави е
налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено-етични
правила на морала. Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1
предл.3 ЗЗД е налице винаги, когато се нарушава правен принцип-принципа на
справедливостта и на добросъвестността в гражданските отношения. Въпросът
дали поведението на даден правен субект съставлява действие, накърняващо
добрите нрави и злепоставящо чужди интереси с цел извличане на собствена
изгода се преценява с оглед конкретния случай. ВКС в практиката си приема, че
понятието „добри нрави” предполага известна еквивалентност на насрещните
престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение,
водещо до нищожност на сделката, като тази неравностойност би следвало да е
такава, че практически да е сведена до липса на престация, като не всяка
нееквивалентност на престациите е основание за недействителност на сделката, на
основание чл. 26, ал.1, предл.3 ЗЗД, а само значителната и явна такава, при която
едната от насрещните престации е толкова незначителна, че има практически
нулева стойност.
Уговорената в случая продажна цена дори да е по-ниска от данъчната оценка
и от пазарната цена на процесните имоти (съгласно заключението на вещото лице,
изготвило СТЕ) не обуславя извод за противоречие с добрите нрави. Въззиният
съд съобрази цитираното и от първоинстанционния съд решение №
834/26.10.2009г., постановено по гр. дело № 136/2009г., I ГО на ВКС, според което
„значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при
двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави,
доколкото те определят границата на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9
ЗЗД, като следва да се има предвид и това, че продажбата е сключена между
роднини по права линия, при който вид сделки еквивалентността се преценява
наред с други морално-етични съображения и имуществени отношения”.
Страните по оспорената сделка са в близка родствена връзка-майка и
дъщеря, като са налице данни от събраните гласни доказателства, че отношенията
им са били добри и че дъщерята Н.К. е полагала грижи и е била опора за майка си,
особено след смъртта на съпруга на Л. Т.. С процесната покупко-продажба Л. Т. е
запазила пожизненото си право на ползване. Продажбата на недвижим имот,
върху който е запазено право на ползване на праводателя не може да се реализира
на пазарната стойност на този имот поради това, че новият собственик ще бъде
лишен от две от трите си правомощия - да ползва имота лично, или чрез други го
и да го владее. При така установените безпротиворечиви данни - близката
родствена връзка между продавач и купувач и при уговорено в процесната
продажба запазено ограничено вещно право на ползване върху имота, не може да
се приеме, че продажната цена в размер 9 500 лева по процесния договор
представлява липса на насрещна престация, дължима от купувача. Това е така,
тъй като страните по сделката са били повлияни и от други фактори, касаещи
определянето на цената – запазено пожизнено право на ползване на
прехвърлителката, близките и сърдечни отношения между тях и обстоятелството,
че ответницата не само е била единствената жива дъщеря на продавачката, но и
6
единствена е била нейна опора.
Предвид изложеното, отклонението от пазарната стойност и данъчната
оценка и заплащането на цена на имота в размер 9 500 лева не налага извод за
такава неравностойност на престацията, която да съставлява нарушение на
„добрите нрави” и да води до нищожност на сделката в хипотезата на чл. 26, ал. 1,
ал.3 ЗЗД. Налице е ответна парична престация, която макар да се отклонява от
обичайната не говори за такова нарушение, което да прави самата сделка
нищожна. Поради това предявеният иск следва да бъде отхвърлен.
САС намира за нужно да отбележи също, че решението на наследодателката
на страните да продаде имота си на първородната си дъщеря не противоречи на
морала и добрите нрави. Това решение на Л. Т. не е нито необичайно, нито
лекомислено, с оглед данните по делото, нито се установи да е основано на
някакво въздействие от страна на ответницата. Атакуваната сделка не
противоречи на морала, поради това, че прехвърлителят, упражнявайки свободно
волята си, е предпочел да продаде недвижимия си имот на единствената си
дъщеря. Още повече, че безспорно се установи от обсъдените писмени
доказателства, че в полза на ищеца, Л. Т. е учредила приживе безвъзмездно право
на пристрояване, което той е реализирал. Твърдяната в исковата молба
злоумишлена, т.е. безнравствена (неморална) цел на сключване на сделката с
увреждащ интереса на ищеца ефект, също остана недоказана.
По отношение на евентуалния иск с правно основание чл. 26, ал.2,
предл.5 ЗЗД:
Симулацията при сключване на договор е налице при опорочаване на
волеизявленията на страните по него. Когато волята на страните е само да
създадат привидни правни последици на обвързаност, настъпването на които не
желаят, симулацията е абсолютна. Когато страните искат да бъдат обвързани по
начин, различен от посочения в сключения договор, симулацията е относителна. И
в двата случая привидния договор е нищожен, съгласно чл.26, ал.2, предл. 5 ЗЗД,
като във втория случай, според чл.17, ал.1 ЗЗД прикритото съглашение ги
обвързва, само ако са изпълнени изискванията за неговата валидност.
В конкретния случай съдът е сезиран с иск по чл. 26, ал.2, пр.5 от ЗЗД, с
който се иска да бъде прогласена нищожността на процесния договор за покупко-
продажба, като се твърди, че той е привиден, защото с него са прикрива договор
за дарение.
За да бъде уважен този иск и да бъде прогласена нищожността на атакувания
договор за продажба, прикриващ договор за дарение, ищецът следва да установи,
че действителната воля на страните по договора за продажба е сключването и
настъпването на правните последици на безвъзмездния договор за дарение.
Безспорно по делото е, че ищецът А.З. е наследник по закон на Л. Т. и има право
на запазена част, поради което за него не важи ограничението за доказване на
симулативността по чл. 165, ал. 2, изр. 1 от ГПК.
Съставът на САС намира, че ищецът не ангажира доказателства относно
твърденията си, че е налице привидност на договора за продажба, сключен между
баба му и леля му, въпреки че първоинстанционният съд изрично му е указал в
7
доклада по делото да докаже, че волята на страните е била да бъдат обвързани но
начин, различен от посочения в оспорения договор. Представеното към исковата
молба саморъчно завещание от 29.05.2013г., с което Т. е завещала на дъщеря си
Н.К. два апартамента и недвижим имот в кв.***, твърденията на ищеца, че
посочената в договора продажна цена не е платена, че е налице нееквивалентност
на престациите, че Т. не е имала нужда от пари и становището му, че роднинската
връзка между страните им дава възможност устно да уговорят привидността, не
могат да обосноват еднозначен извод, че волята на наследодателката и на дъщеря
й при сключването на договора за покупко-продажба е за придобиване на
собственост от К. при условията на дарение, тъй като установените факти не
позволяват формиране на сигурен извод в тази насока, а посочените твърдения на
ищеца останаха недоказани. Материалното състояние на страната по договора за
покупко-продажба не е основание да се правят изводи за действителните
отношения и намерения при извършване на такава сделка, предвид това е
ирелевантно за преценката относно привидността на продажбата твърдението на
ищеца, че баба му приживе е разполагала с парични средства, поради което не се
налагало да продава имуществото си.
Както се посочи, в хипотеза, в която се претендира, че договор е
симулативен и прикрива друг договор, следва да се установи, че волята на
страните не е такава, каквато е отразена в договора, както и каква е била
действителната им воля и дали са налице изискванията за сключване на
прикритото съглашение. В практиката на ВКС по решение № 31 от 09.03.2012 г.
по гр. д. № 502/2011 г., ІІІ ГО е дадено тълкуване за тежестта и значението, което
могат да придобият няколко косвени доказателствени средства, които разгледани
в тяхната съвкупност и последователност биха могли да обосноват извод, че към
момента на сключване на договора за покупко-продажба страните не са целели
настъпването на правните последици на възмезден договор, а са желаели да
прикрият дарение, като за да се постигне чрез косвени доказателствени средства
пълно доказване е необходима такава система от доказателствени факти, която да
създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните
доказателствени факти, наистина се е осъществил. В случая по делото няма
ангажирани преки доказателства в тази връзка, а ангажираните косвени такива не
могат да обосноват сигурност, че волята на страните по договора за покупко-
продажба е била приобретателката да придобие имота чрез дарение. Установените
по делото факти, че Л. Т., след смъртта на съпруга си се е преместила да живее в
***, в съседство с работното място на дъщеря си, влошеното й здравословното
състояние, изискващо средства за лечение, както и проведените разговори, че е
продала къщата на дъщеря си, която към релеватния момент на сделката не се
спори, че разполагала с финансови средства (показанията на свидетелката Н.), не
позволят формиране на сигурен извод, че при сключването на договора за
покупко-продажба страните по него са прикрили действителната воля
прехвърлянето на собствеността да стане чрез договор за дарение, следователно
ищецът, чиято е доказателствената тежест не е провел главно доказване на
фактите, относими към твърдяната относителна симулация. При неустановяване
симулативността на волеизявленията за прехвърляне на собствеността чрез
договор за покупко-продажба, то обстоятелството дали цената, посочена в
договора за покупко-продажба в действителност е платена или не, е относимо към
изпълнението на поетото договорно задължение, но не и към действителността на
8
договора.
Предвид изложеното и този иск следва да бъде отхвърлен.
Изводите на въззивната инстанция съвпадат напълно с изводите на
първоинстанционния съд, поради което атакуваното решение следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора, жалбоподателят следва да бъде осъден да плати на
въззиваеимата ответница разноски по делото в размер 500 лева за заплатено
адвокатско възнаграждение за защита ввъв въззивнот опроизводство.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд, 4 състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260887 от 29.10.2020г., постановено по
гр.дело № 5206/2019г. на Софийския градски съд, I ГО, 6 състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, А. Д. З. да плати на Н. К. К.
разноски за въззивното производство в размер 500 лева.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВЪРХОВНИЯ
КАСАЦИОНЕН СЪД, при предпоставките на чл.280 от ГПК, в едномесечен срок
от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9