Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 25.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ – БРАЧНИ СЪСТАВИ, І-ви въззивен брачен състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАТЯ ХАСЪМСКА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ
АЛЕКСАНДРОВА
ТАНЯ
КАНДИЛОВА
при секретаря Маргарита Димитрова, като разгледа докладваното от съдия Е.
Александрова въззивно гражданско дело № 4331 по описа за 2021
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на К.И.М., чрез особения представител адв. П.Б.,
срещу Решение № 20238315/29.10.2020 г., постановено по гр. дело № 31790/2019 г.
по описа на Софийския районен съд, 117-ти състав, в частта, в която е осъден
бащата да заплаща на сина си със съгласието на майка му месечна издръжка в
размер на 40 % от минималната работна заплата, но не по-малко от 244 лв.,
считано от датата на първоинстанционното решение.
В жалбата се твърди, че решението в тази му част противоречи на материалния
закон и е постановено в нарушение на чл.
6, ал. 2 от ГПК, съгласно който предметът на делото и обемът на дължимата
защита и съдействие се определят от страните.
Моли се да бъде отменено решението в обжалваната му част и да се определи
издръжка в размера по чл. 142, ал. 2 СК, както и да се постанови всички такси и
разноски да се поемат от ищцата В.М..
Подадена е и частна жалба от К.И.М., чрез особения представител адв. П.Б.,
срещу Определение № 20012736, постановено по реда на чл. 248 ГПК,
поправено с Определение № 20048952/22.02.2021 г., постановени по гр. дело
31790/2019 г. по описа на СРС, 117-ти състав, като се твърди, че същото е
недопустимо, алтернативно неправилно, излагат се съображения. Моли се да се
обезсили, алтернативно да се отмени обжалваното определение.
Въззивната жалба и частната жалба са
допустими. Подадени са в съответните процесуални срокове, от страна, имаща
правен интерес от обжалването, и са срещу подлежащи на въззивно обжалване валидни
и допустими съдебни актове.
Софийският градски съд, като прецени относимите доказателства и доводи на
страните, приема за установено следното:
С Решение № 20238315/29.10.2020 г., постановено по гр. дело № 31790/2019 г.
по описа на Софийския районен съд, 117-ти състав, е прекратен бракът, сключен с
акт № 525/01.10.05 г. в СО, Средец, между: К.И.М. и В.В.М.; постановено е жената да носи фамилното име Н.; родителските права над детето С.К.М. са
предоставени за упражняване на майката, при която е определено и местоживеене
на детето, с право на бащата да го взема /и задължение – да го връща/, всяка
първа и трета неделя от месеца от 09 до 19 ч., както и за по 20 дни през
летата, извън годишния отпуск на майката; осъден е бащата да заплаща на сина си
със съгласието на майка му месечна издръжка в размер на 40 % от минималната
работна заплата, но не по-малко от 244 лв., считано от датата на съдебното
решение; семейното жилище е предоставено за ползване на майката и детето;
разрешено е майката, без изричното съгласие на бащата, да снабди детето с
паспорт и да го извежда от България до страни от ЕС, Великобритания и Р.Северна
Македония за срок до пълнолетието му, до три пъти годишно и за периоди не по-дълги
от 15 дни - извън дните за контакт на детето с бащата, определени по-горе;
осъден е К.М. да заплати на СРС такси от 377 лв., а В.М. /Н./ - 25 лв.
Във въззивната жалба са изложени доводи, че съгласно чл. 142, ал. 2 от СК
минималната издръжка на едно дете е равна на една четвърт от размера на
минималната работна заплата, а не на 40% от размера на минималната работна
заплата. Изложено е също, че за 2020 г. размерът на минималната работна заплата
е 610 лв., съгласно Постановление №350 от 19.12.2019 г. на Министерския съвет
за определяне размера на минималната работна заплата за страната, като една четвърт
от този размер представлява сума в размер на 152,50 лв., а не на 244 лв. (40%),
както се твърди, че погрешно е определил съдебният състав. Твърди се, че определеният от съда размер на
издръжката е значително по-висок от минималния размер по чл. 142, ал. 2 от СК,
което било необосновано от гледна точка на обстоятелството, че липсвали каквито
и да било доказателства за дохода да бащата. Същевременно се излага, че
определеният от съда размер на издръжката е по-висок от поискания от майката в
исковата молба, където тя претендирала за издръжка от 100 евро месечно, или
195,58 лв. по курса на БНБ. Твърди се,
че в тази част решението противоречи на материалния закон - чл. 142, ал. 2 от СК,
и е постановено в нарушение на чл. 6, ал. 2 от ГПК, съгласно който предметът на
делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните.
Във въззивната жалба се съдържа и оплакване относно частта, в която
ответникът К.И.М. е осъден да заплати разноски в размер на 377 лв., като се
твърди, че решението е постановено в противоречие с чл. 329 от ГПК и чл. 78,
ал. 6 от ГПК, доколкото в исковата молба нямало направено искане за произнасяне
по вината на съпруга за прекратяването на брака, поради което и таксите и
разноските следвало да се понесат от страната, която ги е направила. Излага се,
че съдът не дал възможност на ответната страна да представи каквито и да било доказателства
в своя защита, като в мотивите на съдебното решение липсвала обосновка защо не
се допускат направените от ответника доказателствени искания.
На следващо място се твърди, че размерът на издръжката е определен погрешно
от съда, което е довело и до погрешно изчисление на таксата по чл. 78, ал. 6 от ГПК, както и че мотивите на обжалвания съдебен акт са схематични и не дават
ясна представа за обстоятелствата, дали основание на съда да приеме за
основателен определения от него размер на издръжката, включително за наличието
на предпоставките по чл. 78, ал. 6 от ГПК.
Първоинстанционният съд е приел, че оплакването във въззивната жалба
относно решението в частта за разноските представлява молба по чл. 248 ГПК,
като се е произнесъл в тази връзка с атакуваното Определение № 20012736,
постановено по реда на чл. 248 ГПК, поправено с Определение №
20048952/22.02.2021 г., постановени по гр. дело 31790/2019 г. по описа на СРС,
с което е отхвърлено оспорването, направено от ответника във въззивната жалба,
на размера на присъдените разноски.
Наведените доводи във въззивната жалба за неправилност на решението са
неоснователни поради следните съображения:
Делото пред първата инстанция е образувано по предявен иск от В.В.М. срещу К.И.М. по чл. 49, ал. 1 СК,
като съгласно чл. 322, ал. 2 ГПК, с брачния иск задължително се предявяват и
разглеждат исковете за упражняване на родителските права, личните отношения и
издръжката на децата, ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите
и фамилното име. В случая ищцата е поискала с исковата молба съдът
да определи размер на месечната издръжка на дететоС.и да бъде осъден бащата
К.И.М. да заплаща ежемесечна издръжка на сина си С.К.М., чрез неговата майка и
законен представител, ведно със законната лихва за забава за всяка просрочена
вноска, считано от датата на постановяване на съдебното решение до възникване
на обстоятелства, водещи до нейното изменение или прекратяване, като е
посочила, че при определяне на месечната издръжка съдът следва да съобрази
възрастта на детето и неговите потребности, да съобрази, че издръжката не може
да е под една четвърт от размера на
минималната работна заплата за страната, да съобрази, че бащата е изплащал по
100 евро с левова равностойнот около 200 лв. месечно. Ищцата е направила
искане, в случай, че се определи издръжка по чл. 142, ал. 2 СК, да бъде
съобразен фактът, че минималната работна заплата за страната не е константна
величина и се променя ежегодно, поради което е поискала, в случай на промяна на
този размер, бащата да има задължение да заплаща месечна издръжка съобразно
промяната.
Настоящият съдебен състав намира, че при така направеното искане в исковата
молба, не е налице твърдяното нарушение на чл. 6, ал. 2 от ГПК, съгласно който
предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от
страните, доколкото ищцата е поискала именно съдът да определи размера на
дължимата месечна издръжка на детето. Не са налице и
твърдените от особения представител противоречия със закона, тъй като нито чл.
142, ал. 2 СК въвежда задължително правило, че месечната издръжка на едно
непълнолетно дете задължително трябва да е в размер на една четвърт от размера
на минималната работна заплата, нито чл. 6, ал. 2 ГПК ограничава защитата и
съдействието, които съдът дължи на страните в процеса, още повече, когато се
касае за правата и законните интереси на непълнолетно дете.
В първоинстанционното решение е регламентиран
ясно определяем размер на месечната издръжка на детето С.К.М., родено на ***
г., който размер изцяло е съобразен както с възрастта на детето и неговите
нужди, така и с обстоятелството, че бащата е в трудоспособна възраст, като
съдът правилно е съобразил, че бащата трябва да поеме по-голям дял от паричната
издръжка на детето, тъй като майката, като отглеждащ родител, дава издръжка на
детето и в натура при съвместното им съжителство и посреща всички разходи в
домакинството, част от които са в полза и на детето.
Първоинстанционният съд е установил точно фактическата обстановка и е
направил правилни изводи въз основа на доказателствата по, поради което
въззивният съд не намира за необходимо да преповтаря тези изводи и препраща към
мотивите на обжалваното решение (чл. 272 от ГПК).
Относно частната жалба:
Настоящият съдебен състав намира доводите за недопустимост и неправилност
на определението, постановено по реда на чл. 248 ГПК за неоснователни по
следните съображения.
Неоснователни се явяват в случая оплакванията, че ответникът не е подал
нарочна молба по чл. 248 ГПК, доколкото искане
за изменение на решението в частта за разноските се съдържа в подадената от
него въззивна жалба срещу постановеното по делото решение. В този смисъл
правилно и законосъобразно е произнасянето на първоинстанционния съдебен
състав, тъй като именно той е компетентен да стори това, съгласно разпоредбата
на чл. 248, ал. 1 ГПК, напротив, липсата на произнасяне от страна на СРС, би
предпоставило прекратяване на въззивното производство като преждевременно
образувано, тъй като първоинстанционният съд е компетентен да се произнесе по
подадена молба по чл. 248 ГПК, макар и обективирана във въззивна жалба.
Неоснователни се явяват и доводите в частната жалба за дължимост, респ.
недължимост на разноските, които са присъдени в тежест на ответника, доколкото
ответникът е осъден да заплати на Софийски районен съд окончателната държавна
такса при решаване на делото за развод и държавна такса върху размера на
определената издръжка, като същите нямат отношение към разпоредбата на чл. 329,
ал. 1, изр. 2 ГПК, която регламентира, че когато няма вина, разноските остават
в тежест на всяка от страните, както са ги направили. В случая дължимата
държавна такса, която е осъден да заплати ответника е във връзка с разпоредбите
на чл. 6 и чл. 7, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от
съдилищата по ГПК и по своята същност не представляват такива, сторени от
страните в съдебното производство, а се дължат по закон, предвид вида на
гражданскоправния спор - брачно дело. В тази връзка, няма как съдът да осъди за
разноски само едната страна, тъй като това би било в противоречие със
законоустановените правила.
Видно от първоинстанционното решение в частта за разноските, Софийски
районен съд правилно и законосъобразно е определил същите с оглед изхода на
спора, като и двете страни дължат държавни такси във връзка с решаване на делото
и прекратяване на брака, а родителят, който е осъден да заплаща издръжка на
непълнолетното дете, дължи и държавна такса върху размера на присъдената
издръжка.
Съобразно изложеното първоинстанционното решение, в обжалваната му част, и
постановеното определение по реда на чл. 248 ГПК, като правилни и постановени
при спазване на материалния и процесуалния закон, следва да бъдат потвърдени.
С оглед изхода на делото въззивникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на Софийски градски съд 600 лв. – възнаграждение за особения му
представител, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, както и 58,68 лв. – държавна
такса съобразно обжалваемия интерес, на основание чл. 18, ал. 1 от Тарифа за
държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс
(ГПК).
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 20238315/29.10.2020 г., постановено по гр. дело № 31790/2019 г. по
описа на Софийския районен съд, 117-ти състав, в обжалваната част.
ПОТВЪРЖДАВА
Определение № 20012736, постановено по реда на чл. 248 ГПК, поправено с Определение
№ 20048952/22.02.2021 г., постановени по гр. дело 31790/2019 г. по описа на Софийския
районен съд, 117-ти състав
ОСЪЖДА К.И.М., ЕГН **********, да заплати по сметка на Софийски градски съд 658,
68 лв., от които 600 лв. – възнаграждение за назначения му от съда особен
представител, и 58, 68 лв. – държавна такса за въззивно обжалване.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.