Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 17.10.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на първи октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №3265 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 08.01.2019 год., постановено
по гр.дело №40768/2018 год. по описа на СРС, ГО, 173 с-в, е признато за
установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от И.Г.М. срещу А. „П.И.иск
с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 95 лв., представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди – щети върху лек автомобил „Волво С
70“ с рег.№*******и цената за отремонтирането им, настъпили вследствие на
пътнотранспортно произшествие /ПТП/ на 07.09.2017 год., изразяващо се в
попадане на автомобила в дупка на пътното платно на републикански път ІІІ-6002
в посока към гр.Елин Пелин, ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №73111/2017 год. по описа на СРС, ГО, 27 с-в –
12.10.2017 год. до окончателното й изплащане, като ответникът е осъден да
заплати, както следва: на ищеца – на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски по делото в размер на 225 лв., както и направените разноски в
заповедното производство в разноски в размер на 25 лв. и на адв. Г.В. – на
основание чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 3 ЗА адвокатско възнаграждение за
исковото производство в размер на 360 лв. /с ДДС/ и адвокатско възнаграждение
за заповедното производство в размер на 300 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника А. „П.И.”. Жалбоподателят поддържа, че делото липсвали
доказателства за настъпването на твърдяното ПТП, както и за това дали
процесното превозно средство е застраховано, респ. обезщетен ли е неговият
собственик. Липсвал протокол за ПТП, издаден от компетентен държавен орган
съгласно Закона за движение по пътищата /ЗДвП/, като не бил изготвен и снимков
материал. Такъв протокол на основание чл. 179, ал. 1 ГПК имал обвързваща
материална доказателствена сила само относно фактите, осъществени от или в
присъствието на съответното длъжностно лице, а по отношение на писанието и
механизма на произшествието представлявал частен документ. По делото не били
събрани и гласни доказателства. В случаите, когато не се изисквало задължително
посещение на мястото на ПТП от страна на службите за контрол на МВР, а това
били случаите, извън предвидените в чл. 125 ЗДвП, можело да се състави протокол
за ПТП при условията на чл. 9 от Наредба №І-167 от 24.10.2002 год. за условията
и реда за взаимодействие между контролните органи на МВР, застрахователните
компании и А.та за застрахователен надзор при настъпване на застрахователни
събития, свързани с моторни превозни средства. Ищецът не бил уведомил
съответната служба на МВР в срок от 24 ч. и не бил подал писмено заявление в
едноседмичен срок за настъпване на събитието. На следващо място сочи, че ако
посоченото от ищеца „препятствие“ на пътното платно представлявало „предвидимо
препятствие“ по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, то не ставало ясно как същото
било повлияло върху реализирането на ПТП. Към датата на процесното ПТП при
ответника не били представени писмени предупреждения, сигнални писма или
разпореждания за процесния участък. Приложените към исковата молба снимки не
представлявали нито писмени, нито веществени доказателства – те били изготвени
от ищеца, т.е. не били събрани по съответния процесуален ред. Не следвало да
бъде кредитирано заключението на вещото лице по съдебната автотехническа
експертиза, тъй като то било изготвено само въз основа на твърденията в
исковата молба. Изводите на експерта били направени на базата на предположения,
като за тях липсвали мотиви. Вещото лице изрично било посочило в съдебно
заседание, че не може да се установи местонахождението и физическите
характеристики на евентуалното препятствие. Не бил осъществен фактическия
състав по чл. 49 ЗЗД, тъй като не било установено ответникът да е имал
задължение да поддържа пътя и дали процесните вреди са в причинна връзка с това.
Налице било и съпричиняване от страна на ищеца. Ето защо моли обжалваното
решение да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът
по жалбата И.Г.М. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че местопроизшествието не било посетено от екип на КАТ, тъй като
превозното средство можело да продължи на собствен ход и за водача не било
възникнало задължението да търси съдействие от органите на МВР. Вещото лице,
изготвило заключението по съдебната автотехническа експертиза, било посетило
мястото на инцидента лично и било направило справка за извършените ремонти в
участъка. Установено било, че в процесния участък от пътя съществуват дупки,
които могат при нормално шофиране да причинят подобни на описаните в исковата
молба вреди, както и че водачът не би могъл да избегне навлизането на
автомобила в посочените неравности, както и че същите не били обезопасени. От
заключението било видно също така, че извършеният ремонт на автомобила на
стойност 95 лв. отговаря на констатираните увреждания, като били посочени и
стартови пазарни цени за отстраняването на подобни щети. Правилно
първоинстанционният съд бил приел, че липсата на преки доказателства за
настъпването на ПТП не съставлява пречка за извличане на обективната истина от
безпротиворечиви и последователни косвени доказателства /каквито били събраните
по делото/, че липсата на съставен констативен протокол не представлява пречка
за установяване факта на настъпването на ПТП, както и че механизма на увредата
на гумата и джантата на процесното МПС кореспондира с този, посочен в исковата
молба. Установено било и наличието на противоправно бездействие – неспазване на
задълженията, възложени със закона на ответника. Действително съществувала
възможност за снабдяване с протокол за ПТП, но липсата на такъв не можела да се
тълкува във вреда на ищеца. Заключението на вещото лице не било оспорено и
кореспондирало с останалите доказателства по делото, поради което следвало да
бъде кредитирано. СРС бил насрочил оглед на приложените към исковата молба 4
бр. снимки, като последните били приобщени към доказателствата по делото. Възражението
на ответника за съпричиняване било неоснователно. Процесната дупка се намирала
на третокласен републикански път ІІІ-6002, който представлявал изключителна
държавна собственост. Като такъв същият подлежал на поддръжка и управление от
ответника. Доказано било и настъпването на твърдените вреди и причинната им
връзка с противоправното поведение на служители на А. „П.И.“. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е
за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 49 вр.
с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна
отговорност за чужди противоправни и виновни действия,като тази отговорност има
гаранционно-обезпечителен характер.
За да се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва
да се установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала
деликтна отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на
деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа.
Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на
нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат
субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически или
юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на
който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/
противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между
противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното –
чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Спорните между страните въпроси са свързани с това дали е настъпило твърдяното ПТП, в резултат на което на собствения на
ищеца автомобил /виж свидетелство за регистрация Част І – на л. 12 от
първоинстанционното дело/ са били нанесени твърдените имуществени вреди, в т.ч.
с неговия механизъм, както и дали е налице противоправно поведение на служители
на ответника.
Въззивният съд намира, че съгласно разпоредбата на чл.
123, ал. 1, т. 3 ЗДвП, водачът на пътно превозно средство, който е участник в
ПТП е длъжен, когато при произшествието са причинени само имуществени вреди да
окаже съдействие за установяване на вредите от произшествието. Когато между
участниците в произшествието има съгласие относно обстоятелствата, свързани с
него, те попълват своите данни в двустранен констативен протокол за ПТП и
съвместно уведомяват съответната служба за контрол на МВР на територията, на
която е настъпило произшествието /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „б” от закона/, а
когато такова съгласие не може да бъде постигнато между участниците в
произшествието, те уведомяват съответната служба за контрол на Министерството
на вътрешните работи на територията, на която е настъпило произшествието, и
изпълняват дадените им указания /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. ”в” от закона/.
Съответно службите за контрол на МВР имат задължението да
посетят мястото на ПТП в случаите, установени в чл. 125 ЗДвП, в т.ч., когато
между участниците в произшествието има разногласие относно обстоятелствата,
свързани с него, а едно от моторните превозни средства не е в състояние да се
придвижи на собствен ход поради причинените му при произшествието щети /т. 7/ и
когато произшествието е с един участник и моторното превозно средство не е в
състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му от
произшествието вреди /т. 8/.
На основание чл. 125а, ал. 2 ЗДвП и във връзка с чл. 294,
ал. 7 КЗ е издадена Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 год.
за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и
реда за информиране между Министерство на вътрешните работи, Комисията за
финансов надзор и Информационния център към Гаранционния фонд /обн., ДВ, бр. 8
от 30.01.2009 год., в сила от 30.01.2009 год./. В този подзаконов нормативен
акт са регламентирани видовете документи, които се съставят за настъпило ПТП, а
именно: 1/ констативен протокол за ПТП с пострадали лица; 2/ протокол за ПТП с
материални щети и 3/ двустранен констативен протокол за ПТП /чл. 2, ал. 1/.
Съгласно чл. 5, ал. 1 от наредбата, когато при произшествието са причинени само
материални щети, които не възпрепятстват движението на МПС на собствен ход, и
между участниците в произшествието има съгласие относно обстоятелствата,
свързани с него, те попълват своите данни в двустранен констативен протокол за
ПТП /приложение № 3/.
Същевременно в нормата на чл. 6, т. 4 от наредбата е
указано, че не се посещават от органите на МВР – „Пътна полиция” и не се
съставят документи за повреди на МПС, които не са причинени от друго ППС, освен
когато повредите са причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие с
един участник и МПС не е в състояние да се придвижи на собствен ход. Следователно
доколкото по делото няма нито твърдения, нито данни, че след настъпването на
ПТП процесният автомобил не е можел да се движи на собствен ход, то настоящият
съдебен състав приема, че не е била налице някоя от хипотезите, установени в
разпоредбата чл. 125 ЗДвП, при които службите за контрол на МВР задължително
посещават мястото на ПТП, респективно ищецът не е имал задължение да изисква
изготвянето на документ за щетите по автомобила.
В случаите, в които не се изисква задължително посещаване
на мястото на пътнотранспортното произшествие от страна на службите за контрол
на Министерството на вътрешните работи, а това са случаите извън предвидените в
чл. 125 ЗДвП, може да бъде съставен протокол на ПТП при условията на чл. 9 от
Наредба № І-167 от 24.10.2002 год. за условията и реда за взаимодействие между
контролните органи на МВР, застрахователните компании и А.та за застрахователен
надзор при настъпване на застрахователни събития, свързани с моторни превозни
средства /обн., ДВ, бр. 103 от 05.11.2002 год., в сила от 06.02.2003 год.,
отм., бр. 69 от 19.08.2014 год./. В цитираната норма е предвидена възможност за
издаване на протокол за ПТП в случаите, когато водачът е уведомил съответната
служба на МВР в срок от 24 часа и е подадено писмено заявление в едноседмичен
срок за настъпване на събитието, което се разследва от контролните органи, въз
основа на което е издава протокол. Съставеният по този ред протокол за ПТП –
само по данни на водача на МПС и без посещение на мястото на инцидента от
служители на КАТ, съставлява доказателство единствено на авторството на
направените пред длъжностното лице изявления на водача, но не и за тяхната
вярност, тъй като удостоверените факти относно механизма на произшествието не
са възприети лично от съставителя – виж Решение № 98 от 25.06.2012 г. на ВКС по
т. д. № 750/2011 г., II т. о., ТК. Такава
доказателствена стойност има и декларацията на водача на МПС /каквато на
практика се съдържа в исковата молба, респ. в заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК/. Т.е. съдът не би могъл само въз основа
на обективираното в такъв протокол за ПТП да приеме за установена
причинно-следствената връзка между претендираните вреди и твърдяното
произшествие. Т.е. несъставянето на такъв протокол за ПТП не е пречка механизмът
на произшествието да бъде установен по делото с всички допустими
доказателствени средства.
В разглеждания случай настоящият съдебен състав приема,
че събраните по делото веществени доказателства – снимки в хартиен вид /на л.
15 – 18 от първоинстанционното дело/, предмет на извършен от СРС оглед по реда
на чл. 204 ГПК в открито съдебно заседание, за което е съставен и протокол,
както и подлежащото на кредитиране при
преценката му реда на чл. 202 ГПК заключение по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебна автотехническата експертиза – като
вещото лице е осъществило и оглед на процесния пътен участък на 04.11.2018 год.,
предвид изрично поставената му в тази насока задача, за което е изготвило
снимков материал, показващ състоянието на пътното платно, а именно 4 бр.
неравности /дупки/ – липсва асфалт и се
вижда паважа /трошенокаменната основа/, който е сравнен със снимките, представени
от ищеца, обсъдени в съвкупност, установяват деликта и причинната връзка с
вредите – вещото лице изрично сочи, че от техническа гледна точка щетите по
гумата и джантата на автомобила на ищеца съответстват на механизма на
произшествието, описан в исковата молба, както и че през периода от 07.09.2017
год. до 04.11.2018 год. в електронният сайт на ответника няма данни за
извършени ремонтни или възстановителни мероприятия в процесния пътен участък, а
при разпита в открито съдебно заседание – заявява, че дупките по пътното платно
не могат да се избегнат от водачите на пътни превозни средства, като последните
не могат и да се движат с много ниска скорост, както и че асфалтовият слой на
пътното платно показва, че дупките са от доста дълъг период.
В този смисъл следва да се приеме за доказано, че на 07.09.2017
год., при движение в отсечка на път ІІІ-6002 в посока към гр.Елин Пелин, лек
автомобил „Волво С 70“ с рег.№*******, управляван от ищеца /и негова
собственост/, е попаднал в дупка, която не е била съответно обозначена, което
обективно и неизбежно е довело до увреждането му като движима вещ.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да
бъде посочено, че установяването на спорните обстоятелства в процеса се
извършва с помощта на описаните в закона доказателстевни средства, а именно
писмени и гласни доказателства, обяснения на страните, оглед и освидетелстване,
експертизи. Доказателствата следва да бъдат представени по начин, по който или
да се възприемат непосредствено от съда и страните, или във вид, в който могат
да бъдат разтълкувани чрез средствата на специалните знания и при явно наличие
на логическа връзка и взаимосвързаност между твърдяното обстоятелство,
отразената картина и сторения коментар.
Законът не урежда нарочно и отделно веществените
доказателства, но по аргумент от чл. 204, ал. 1 ГПК следва да се приеме, че те
са необходими и допустими доказателства в определени случаи. Вещественото
доказателство е предмет, който възпроизвежда факт от значение за делото или от
който могат да се направят доказателствени изводи за този факт. Всеки предмет
може съобразно връзката, в която се намира със значимия за спора факт, да носи
спрямо него ролята на веществено доказателство. Независимо от липсата на
изрично посочване на снимките /на хартиен или електронен носител/ като
веществено доказателство, след като съдържащите се в тях данни могат да бъдат
интерпретирани по съответния ред, дори с използването на специални знания, то
може да се приеме, че те могат да бъдат използвани за целите на доказването в
гражданския процес, включително за установяване състояние на пътно платно, вид
и степен на увреждане на детайли на пътно превозно средство – виж например Решение
№ 136 от 11.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 602/2010 г., IV г. о., ГК. Следователно не може да бъде споделена тезата на жалбоподателя за
изключването на веществените доказателства в гражданския процес или ограничаване
на доказателствените средства единствено поради това, че предметът на
изследване е бил създаден от едната страна без съгласието/участието на другата
страна. Следва да се посочи също така, че огледът на недвижима вещ съгласно
разпоредбата на чл. 204 ГПК може да се извърши и чрез поставяне на задача на
вещо лице, в т.ч. служебно от съда – виж т. 10 от Тълкувателно
решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по
тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, както и Решение
№ 68 от 22.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 748/2011 г., II г. о., ГК.
Когато се твърди , че вредите са причинени от бездействие, за да е
противоправно бездействието, то на претендирания деликвент трябва да е предписано
нормативно задължение за действие. Т.е., за да е
противоправно бездействието на служители на А. „П.И.“, то
трябва да има правна норма, която да ги задължава да извършват дейност по поддържането и ремонта на републиканските пътища.
Не се спори между страните, че пътят, на който е реализираното произшествието, е републикански по
смисъла на чл. 3, ал. 2 от Закона за пътищата /ЗП/, поради което и с оглед разпоредбите на чл. 19, ал. 1, т. 1 и чл. 30, ал. 1 ЗП, следва да се приеме, че
задължен да осъществява дейностите по поддържането и ремонта му е именно ответникът А. „П.И.”. Същият като юридическо лице осъществява дейностите по чл. 30, ал. 1 ЗП
чрез своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението. В
конкретния случай именно бездействието на последните по изграждането, ремонта и
поддържането на процесния път е довело и до неизпълнение на задължението по чл. 30, ал. 1 ЗП,
поради което ответникът носи отговорност за причинените при процесното ПТП
вреди, свързани с неизпълнение на задълженията на неговите служители или други
изпълнители.
Произходът на установената дупка на пътната настилка е
ирелевантен за ангажиране на деликтната отговорност, тъй като ЗП предвижда общо
и абстрактно задължение на ответника да поддържа републиканските пътища, без
значение под въздействието на какви фактори е настъпила частичната им негодност
за осигуряване на безопасен пътен трафик.
В контекста на изложеното въззивният съд счита, че ищецът,
като собственик на процесното МПС, има срещу ответника вземане по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
По отношение на размера на дължимото обезщетение следва да се отбележи,
че законът се интересува от стойността на вредите по средната им пазарна
стойност към момента на настъпването им, а това
обстоятелство е доказано с цененото от съда заключение по съдебната автотехническа експертиза – стойността на ремонта на увредения автомобил възлиза на
95 лв., в който и размер релевираната претенция законосъобразно е била уважена
от първоинстанционния съд, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК /виж чл. 422, ал. 1 ГПК/.
Възражението на ответника за съпричиняване се явява
неоснователно. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД има винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за
осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на
увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди /или необходимо е действията или бездействията на пострадалия да са в
пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е
тяхно следствие/. В частност по делото не са ангажирани каквито и да било
доказателства, а доказателствената тежест е била на ответника, че водачът на
увредения лек автомобил е допуснал нарушение на правилата за движение по
пътищата /както и на други правила, установени в нормативен акт/, поради което
при приложението на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест, СГС е длъжен да приеме, че няма съпричиняване на
вредоносния резултат.
Ако ответникът твърди, че увреденият автомобил е предмет
на договор за имуществено застраховане, по който е било осъществено плащане на
застрахователно обезщетение във връзка с настъпването на процесното ПТП, то
установяването на тези обстоятелства е в негова тежест съгласно правилото на
чл. 154, ал. 1 ГПК. Доказване в тази насока не е било проведено по делото.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на
разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят
/ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на А.Д.„В. и Л. сумата от 360 лв.
/с включен ДДС/ – възнаграждение за безплатно процесуално представителство на
ищеца във въззивното производство по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 3 ЗА /виж
чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения/.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето
решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 08.01.2019 год., постановено по гр.дело №40768/2018
год. по описа на СРС, ГО, 173 с-в.
ОСЪЖДА А. „П.И.”, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”*******,
да заплати на А.Д.„В. и Л.“, БУЛСТАТ *******, с адрес: гр.София,
ул.“*********, сумата от 360 лв. – възнаграждение за безплатно процесуално
представителство във въззивното производство по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 3
ЗА.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/