№ 588
гр. П., 05.12.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито
заседание на пети декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Г. Ненчев
Членове:Албена Г. Палова
Николинка Попова
като разгледа докладваното от Албена Г. Палова Въззивно частно
гражданско дело № 20225200500657 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК. Съдът е сезиран с
частна жалба от адв.М. М. от АК-П., с адрес гр.П., бул.“П.ш.“ № 81, ет.3, ап.Б,
в качеството му на процесуален пълномощник на И. Г. Н. с адрес гр.П.,
ул.“Г.Б.“ № 137, ет.5, ап.26, против определение № 1888/13.09.2022 г.,
постановено по ч.гр.д. № 2085/2021 г. по описа на Пазарджишкия районен
съд, с което е оставена без уважение молбата за изменение на определение №
1391/08.07.2022 г., постановено по същото дело в частта за разноските.
В частната жалба се твърди, че неправилно районният съд бил приел, че
приложим в случая бил редът по §1 от ДР на Наредба № 1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения и приложил по аналогия
разпоредбата на чл.6, т.5 от Наредба № 1, тъй като приложил в случая бил
редът на чл.7, ал.4 от същата наредба за изчисляване на минималния размер
на дължимото адвокатско възнаграждение, което, изчислено по този ред,
възлизало на 475 лв. Алтернативно се поддържа, че приложима е нормата на
чл.11 от Наредба № 1, който ред прилагал ВКС в своята практика, която пък
на свой ред била задължителна за съдилищата и изчислено по този начин,
възнаграждението на един адвокат било в размер на 200 лв.
В законния срок не е постъпил писмен отговор от ответника по частната
жалба Р. Т. Л. от гр.П., ул.“С.Н.“ 60, вх.А, ет.6, ап.12.
Окръжният съд след като се запозна с твърденията, изложени в частната
жалба, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства, намира
обжалвания съдебен акт за валиден и допустим, тъй като не страда от пороци,
обосноваващи неговата нищожност или недопустимост.
1
Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните
съображения:
По заявление на Р. Т. Л. от гр.П., ул.“С.Н.“ 60, вх.А, ет.6, ап.12,
подадено на 18.06.2021 г., пред ПРС е образувано ч.гр.д. № 2085/2021 г. за
издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК против длъжника И. Г.
Н..
На 01.07.2021 г. съдът е издал Заповед № 1249/01.07.2021 г. въз основа
на представен запис на заповед и е постановил разпореждане за незабавно
изпълнение.
На 04.02.2022 г. от длъжника И. Н. чрез процесуалния пълномощник
адв.М. е депозирано възражение по чл.414 от ГПК, изготвено и подписано
лично от длъжника. Заедно с него е депозиран и договор за правна защита и
съдействие, от който е видно, че Н. се представлява безплатно на основание
чл.38, ал.1, т.3, пр.2 от ЗАдв.
С определение № 719/29.03.2022 г. ПРС е указал на заявителя че следва
да предяви положителен установителен иск за установяване съществуването
на вземането в едномесечен срок.
С определение № 1391 от 08.07.2022 г. районният съд е обезсилил
изцяло издадената в производството по ч. гр. д. № 2085/2021г., по описа на
РС-П. Заповед за изпълнение на основание чл.415,ал.5 ГПК, както и
издадения въз основа на заповедта изпълнителен лист. Със същото
определение, съдът е осъдил заявителя Л. да заплати на Н. разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 50.00 лв.
На осн. чл.248 от ГПК адв. М. е поискал изменение на определението в
частта за разноските, а с определението, предмет на обжалване в настоящото
производство, районният съд е оставил без уважение това искане.
Правилно районният съд е приел, че разпоредбата на чл. 7 ал. 7 от
Наредба № 1/09. 07. 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения е неприложима по отношение минималното адвокатско
възнаграждение. В редица свои решения на ВКС приема, че при подадено
възражение по чл. 414, ал.1 ГПК е налице предприето процесуално действие
по оспорване на иска, поради което не може да се отрече правото на страната
да ползва адвокатска защита. С оглед на изложеното съдът намира по
принцип за основателно искането за присъждане на разноски от длъжника,
направени във връзка с подадено възражение срещу издадената заповед.
Спорен в случая е редът, по който следва да бъдат определени тези разноски.
Процесуално представителство за подаване на възражение по чл. 414 от
ГПК от длъжник срещу издадена заповед за изпълнение не е сред изрично
2
предвидените в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. случаи, поради което и на
основание § 1 от ДР на Наредба № 1 възнаграждението следва да се определи
по аналогия.
В цитираното от частния жалбоподател Определение № 102/14.03.2022
г., постановено по ч.т.д. № 2482/2021 г. на ТК, І отделение на ВКС, е прието,
че при преценка дължимостта на разноските, сторени в заповедното
производство, следва да се има предвид, че „доколкото процесуалният закон
не изисква обосноваване на възражението по чл. 414 ГПК, то и разноските
следва да бъдат определени в приложение на чл. 11 от Наредба № 1/9.07.2004
г. по аналогия на основание §1 от Допълнителните разпоредби. Правилото на
чл. 11 урежда подобна хипотеза на възнаграждение за частно производство.
Необходимо е да се има предвид, че защитата на длъжника в заповедното
производство се осъществява чрез подаване на частна жалба - чл. 419 ГПК,
искане за спиране - чл. 420 ГПК и възражение - чл. 414 ГПК, все действия, с
които не се извършва същинска защита срещу заявеното от молителя
материално право. Поради тази причина сторените разноски по повод
извършване на сочените действия не следва да бъдат съизмервани със
заявения за защита от молителя материален интерес. Той има значение
единствено при определяне на разноските, сторени от заявителя, предвид
разписаното в чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1/9.07.2004 г. правило“.
На първо място следва да се посочи, че противно на твърдяното в
частната жалба, практиката на ВКС, цитирана по-горе, макар и постановена
по чл.290 от ГПК, не е задължителна за съдилищата. Съгласно чл.280, ал.1, т.
от ГПК задължителна съдебна практика на Върховния касационен съд и
Върховния съд са само тълкувателните решения и постановления, поради
което цитираното определение няма задължителна сила.
Освен това настоящият съдебен състав счита, че тази практика не е
относима към настоящия случай, тъй като се установи от доказателствата по
приложеното дело на районния съд, че възражението по чл.414 от ГПК е
изготвено и подписано лично от длъжника, а не от процесуалния
пълномощник, т.е. оспорването на задължението е направено лично от
длъжника, а не от упълномощения адвокат. Пълномощникът е изготвил само
придружителната молба, депозирана в съда, в която е описал документите,
които представя, заедно с пълномощното и списъка по чл.80 от ГПК.
При тези данни следва да се приеме, че приложимият ред за определяне
размера на дължимото адвокатско възнаграждение е по аналогия с чл.6, т. 5,
предложение последно от Наредбата, както правилно е постъпил и районният
съд.
Като е достигнал до подобни изводи, районният съд е постановил
3
правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
По изложените съображения Пазарджишкият окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1888/13.09.2022 г., постановено по
ч.гр.д. № 2085/2021 г. по описа на Пазарджишкия районен съд.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4