№ 1142
гр. София, 12.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Мария Яначкова
Членове:Десислава Б. Николова
Миглена Йовкова
при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Мария Яначкова Въззивно гражданско дело №
20231000503268 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 5054 от 4 октомври 2023г. по гр. д. № 6870/2021г.
Софийски градски съд, ГО, 3 състав, е признал за установено по иска,
предявен от С. Н. Ж., ЕГН **********, и Л. С. Ж., ЕГН **********, против Л.
Т. А., ЕГН **********, с правно основание чл. 422 ГПК, че Л. Т. А., дължи на
С. Н. Ж. и Л. С. Ж., като наследници на Ф. Л. Ж., поч. на ********г., следните
суми: 20 000 евро главница; 21 921.94 евро - законна лихва за периода
04.03.2010 г. - 30.11.2020г., ведно със законната лихва, считано от 01.12.2020г.
до изплащане на вземането и 2 940 лв. - разноски в заповедното
производство., за които суми по образуваното по ч. гр. д. № 60131/2020г. на
СРС, 169 - ти с-в на 30.12.2020г. са издадени заповед за изпълнение и
изпълнителен лист по реда на чл. 417 ГПК; осъдил Л. Т. А. да заплати на С. Н.
Ж. и Л. С. Ж. сторените по делото разноски, общо в размер 4 958,85 лв., от
които: адвокатско възнаграждение в размер 1 300 лв., 1 708,85 лв. - д.т. и 450
лв. - депозит за вещи лица и 1 500 лв. възнаграждение на служебния защитник
на ответника.
Ответникът Л. Т. А., чрез назначения му особен представител, е подал
1
въззивна жалба срещу решението по гр. д. № 6870/2021г. на СГС, ГО, 3
състав. С доводи, че решението е неправилно поради нарушение на
материалния закон при отхвърлянето на възражението му за погасителна
давност - поради липса на действия за прекъсване или спиране на давността и
липса на новация, иска отмяна на решението и отхвърляне на исковете.
Насрещните страни С. Н. Ж. и Л. С. Ж. са оспорили жалбата.
За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че
между страните е възникнало договорно заемно правоотношение, така както е
документирано в представения договор за заем, както и в нотариалния акт за
договорна ипотека, в които изрично било посочено, че заетата сума е
получена от ответника, като задължението е било новирано със споразумение
от 18.12.2019г., чиято автентичност е доказана посредством заключението на
изслушаната по делото съдебно-графологичната експертиза, а давността е
била прекъсната, поради което предявените по реда на чл. 422 ГПК
установителни искове с предмет заетата сума и лихва за забава са
основателни.
Софийски апелативен съд, като въззивна инстанция, в рамките на
правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, съобразно и разясненията, дадени в
ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, намира, че
обжалваното решение е валидно; то е и допустимо, а като косвен резултат от
решаващата си дейност въззивният съд намира същото за правилно в частта
му по иска с предмет главното вземане и неправилно в останалата му част по
иска с предмет вземането за обезщетение за забава.
Твърди се в исковата молба на Ф. Л. Ж., подадена по реда на чл. 422 вр.
чл. 415 ГПК срещу Л. Т. А., която е починала в хода на първоинстанционното
производство на ********г. и чийто правоприемници са С. Н. Ж. и Л. С. Ж., че
ответникът А. дължи на ищцата сумите 20 000 евро – главница, ведно със
законната лихва, считано от 01.12.2020г. до изплащане на вземането и сумата
21 921.94 евро - законна лихва за забава за периода 04.03.2010г. - 30.11.2020г.,
като за тези вземания били издадени заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист в заповедно производство - ч. гр. д. № 60131/2020г. на
СРС, 169 с-в - на 30.12.2020г. по реда на чл. 417 ГПК, а ответникът подал
възражение срещу заповедта. Ищцата е посочила, че с ответника на
04.02.2010г. бил сключен договор за заем, по силата на който ответникът А. е
2
получил от нея сумата 20 000 евро за срок от един месец и като обезпечение
на това вземане се е задължил да учреди в нейна полза договорна ипотека
върху собствения си недвижим имот, представляващ: гараж - магазин № 5,
находящ се в София, ул. „***“ № 62, разположен в партерния етаж в
югозападната част на жилищната сграда, със застроена площ 21.40 кв. м,
ведно със съответните ид. ч. от общите части на сградата и от правото на
строеж върху мястото, върху което е построена сградата. Договорът за заем
бил вписан като основание за договорната ипотека, учредена с нот. акт № 60,
том I, рег.№ 3155, дело № 58 от 2010г. на нотариус с рег.№ 274 на НК. От
самия договор за заем, а и от НА за ипотека, се установявало, че сумата е
получена - „предоставена“, но останала невърната. Вписването на ипотеката
било подновено, а преди да изтече 10 –годишният срок на вписването било
подписано и споразумение от 18.12.2019г., с което ответникът признал, че не е
върнал получената сума, като се договорили продажната цена на посочения в
него имот да се разпредели по указан начин, като с 20 000 евро ще се погаси
вземането на Ф. Ж. към Л. А. по договора за заем от 04.02.2010г. Иска се от
съда да признае за установено по отношение на ищцата, че ответникът Л. А. й
дължи присъдените със заповедта за изпълнение на парично задължение
суми: 20 000 евро главница; 21 921,94 евро - законна лихва за периода
04.03.2010 г. - 30.11.2020г., ведно със законна лихва върху главницата, считано
от 01.12.2020г. до изплащане на вземането и да й присъди разноските,
сторени от нея.
В срока за отговор на исковата молба ответникът Л. Т. А., чрез
назначения си на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, е оспорил
исковете като неоснователни. Релевирал е евентуално правопогасяващо
възражение за погасителна давност на вземанията, изтекла за главното
вземане на 05.03.2015г., без да е била спирана или прекъсвана давността, в
случай, че се докаже даването на заетата сума. Възразил е още, че в
представеното споразумение, чиято истинност е оспорил, като счита, че и
датата на съставянето му не може да се приеме за вярна, не се съдържа клауза
за подновяване на дълга, нито признание, което да прекъсва давността, тъй
като към посочената дата на подписването му тя вече е изтекла.
От представения от ищцата договор за заем е установено, че на
посочена в него дата 04.02.2010г. Ф. Ж. и Л. А., като „кредитор“, съответно
„длъжник“, са сключили договор за заем, по силата на който Ж. „предоставя“
3
на другата страна сумата 20 000 евро, която длъжникът, който е декларирал,
че я е получил, се задължава да върне в срок до 05.03.2010г., след който дължи
лихва за забава в размер на законната лихва, като за обезпечаване на
вземането ще учреди ипотека върху описан недвижим имот – гараж-магазин
№ 5, която ще бъде заличена при погасяване на дълга.
С нотариален акт № 60, том I, рег. № 3155, дело № 58 от 2010г. на
нотариус с рег. № 274 на НК на 04.02.2010г. е учредена договорна ипотека за
обезпечаване на главница, лихва и разноски върху описания в договора за заем
имот, като в НА е възпроизведен договорът за заем, в т. ч., че длъжникът се
задължава да заплати предоставената сума при условията на договора – в срок
до 05.03.2010г. Ипотеката е вписана наново на 22.10.2020г. за вземане от 20
000 евро по договора за заем от 04.02.2010г., като е вписването е обосновано с
изявление на кредитора, че „по него не е извършено никакво плащане“.
Със споразумение с посочена дата на съставяне 18.12.2019г., сключено
между страните по договора за заем, те са изразили съгласие да извършат
необходимите „правни и фактически“ действия за продажба на ипотекирания
имот за цена не по-малко от 25 000 евро, след което да бъде заличена
договорната ипотека, като се съгласили и получената продажна цена да се
разпредели по следния начин: - по сметка на Ф. Ж. сума в размер на 4/5 от
договорената продажна цена, но не повече от 20 000 евро, с която се погасява
вземането й към Л. А. по договора за заем от 04.02.2010г., а за сметка на Л. А.
остатъкът от договорената сума. Съгласно заключението на съдебно-
графическата експертиза, изслушаната по делото, неоспорено и възприето от
съда, ръкописните текстове в т. 2, където са вписани лични данни на
споразумяващите се на 1 страница, както и подписът на втора страница над
името на ответника А. в споразумението, изготвено на 1 лист, изследвано в
оригинал, са изпълнени от ответника.
Въз основа на НА за ипотека е поискано на 01.12.2020г. издаване на
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и по образуваното ч. гр. д. №
60131/2020г. на СРС, 169 с-в на 30.12.2020г. са издадени заповед за
изпълнение и изпълнителен лист, по силата на които Л. Т. А. е осъден да
заплати на Ф. Л. Ж. следните суми: 20 000 евро главница; ведно със законната
лихва, считано от 01.12.2020г. до изплащане на вземането, 21 921.94 евро -
лихва за периода 04.03.2010г. - 30.11.2020г. и 2 940 лв. - разноски в
4
заповедното производство - държавна такса и адвокатско възнаграждение. По
издадения ИЛ е образувано изп. д. № 20218510400031 на ЧСИ с рег. № *** на
КЧСИ с район на действие СГС, по което е удостоверено, че длъжникът А. е
получил заповедта за незабавно изпълнение на 15.01.2021г. На 15.02.2021г.
той е подал възражение, че не дължи вземането по заповедта за изпълнение,
след което съдът е предоставил 1 – месечен срок на кредитора да предяви иск
и това е сторено в дадения срок, като по подадената искова молба е било
образувано първоинстанционното исково производство, по което е
постановено обжалваното в настоящото въззивно производство решение.
След подаване на исковата молба, по частна жалба на длъжника по чл. 419, ал.
1 ГПК, подадена срещу разпореждането за незабавно изпълнение, с
определение № 267635/23.04.2021г. по ч. гр. д. № 5215/2021г. СГС, ГО, II Б с-
в, е отменил разпореждането за незабавно изпълнение за сумата 21 921, 94
евро – лихва за забава за периода 04.03.2010г. – 30.11.2020г. и е обезсилил
издаденият ИЛ за тази сума.
С оглед доводите срещу правилността на обжалваното решение,
очертаващи спорния предмет във въззивното производство, и въз основа на
събраните и обсъдени по-горе доказателства, въззивният съд намира
следното:
Страните – ищцата (на чието място са конституирани
правоприемниците й) като заемодател, а ответникът А. като заемател са били
обвързани от договор за заем, уреден в чл. 240 ЗЗД, по който задължението за
връщане на заетата сума е обезпечено и с договорна ипотека. В представения
по делото договор се съдържат всички съществени елементи на договора за
заем, с който заемодателят предава в собственост на заемателя пари, а
заемателят се задължава да върне заетата сума (чл. 240, ал. 1 ЗЗД). С оглед
формалната доказателствена сила на документа (чл. 180 ГПК), същият е
доказателство, че изявлението, съдържащо се в него, е направено от лицето,
сочено за негов автор, а като удостоверяващ неизгодни за издателя му факти
се ползва и с материална доказателствена сила (стойност) относно
удостоверените неизгодни факти, макар това признание да не е изключено от
оценителната дейност на съда за проверка на достоверността му по аргумент и
от чл. 175 ГПК. Предадената от ищцата на ответника парична сума в заем
възлиза на 20 000 евро, като предаването на заетата сума личи освен от
съдържанието на самия договор, така и от възпроизвеждането му в акта за
5
ипотека, в който също се съдържа изявление на ответника за неизгоден за него
факт - ме посочената сума му е „предоставена“ (доколкото съгласно
правилата за разпределение на доказателствената тежест фактът на
получаване на сумата следва да бъде доказан от ищеца), като това е една от
основните характеристики на договора за заем - ако сумата не е предадена
няма сключен договор съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД. Сумата е трябвало да бъде
върната изцяло във вече изтекъл срок - до 05.03.2010г. Съгласно правилото за
разпределение на доказателствената тежест (чл. 154, ал. 1 ГПК), както се
посочи, фактът на получаване на сумата, предмет на договора за заем, следва
да бъде доказан от ищцата, което тя е сторила.
Спорът между страните се концентрира, при това положение, върху
разрешаване на въпроса основателно ли е възражението за изтекла
погасителна давност, съответно какви са правните последици на сключеното
„споразумение“ на 18.12.2019г. за погасителната давност за вземането за
връщане на заетата сума, съответно за акцесорното вземане за забава.
Нищожността на това споразумение не произтича пряко от съдържанието му
(то не сочи на нарушение на чл. 152 ЗЗД), както неоснователно се твърди за
първи път в писмената защита на жалбоподателя, поради което за правните си
изводи при решаване на спора съдът следва да изходи и от изявленията,
обективирани в него, като посочи породените от него правни последици.
На първо място въззивният съд намира, че процесното т. н.
споразумение не се отнася до съдържанието на правоотношението,
възникнало от договора за заем, сключен между страните, и този смисъл не е
„част от договора“, както се поддържа в исковата молба. Това споразумение не
обективира и постигане на съгласие за подновяване (новация) на
задължението (чл. 107 ЗЗД), както е прието в обжалваното решение. За да е
налице обективна новация, е необходимо наличието на следните
предпоставки: 1/ съществуване на валидно възникнало задължение, което се
погасява; 2/ валидно възникване на нов дълг на мястото на стария; 3/ разлика
между погасеното и новосъздаденото задължение, като двете задължения
трябва да имат различен предмет; 4/ намерение за новиране; 5/ страните
трябва да са способни да новират. Новацията по естеството си предполага нов
елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между
старото и новото облигационно отношение трябва да засяга някои от
съществените му елементи. При обективната новация новият елемент се
6
отнася до предмета на задължението - при нея длъжникът поема по
споразумение с кредитора нов дълг с нов предмет или ново основание в
замяна на старото задължение. Поради това няма новация, ако страните в
рамките на общия размер на стария дълг са изменили напр. само размера на
отделните вноски, изменили са размера на договорната лихва и сроковете за
плащане, тъй като старият дълг не е погасен и не е извършена промяна нито в
предмета, нито в основанието. Новационното намерение /animus novandi/
трябва да бъде изрично и недвусмислено изразено, да се установява от
договора, а не да се предполага. Договорът, чрез който се твърди, че се новира
задължението, подлежи на тълкуване по правилата на чл. 20 ЗЗД, с оглед на
разкриване на действителната обща воля на страните за погасяване на стария
дълг и за заместването му с нов (решение по чл. 290 ГПК № 110 от
17.07.2015г. по т. д. № 1568/2014г., ТК, І ТО на ВКС). В тази връзка в
разглеждания случай постигнатото между страните съгласие относно начина
за осребряване на ипотекираното имущество, без да се погасява старият дълг
и да възниква нов дълг, няма правното значение на договор за новация по см.
на чл. 107 ЗЗД. В настоящия казус няма никаква фактическа основа, за да се
направи извод за съгласие за новация, видно и от вписването наново на
ипотека през 2020г. – в искането на кредитора е посочено, че се отнася до
вземането по договора за заем от 04.02.2010г. В изложения по-горе смисъл е
принципното разрешение на въпроса що е обективна новация, намерило израз
в трайната практика на ВКС (вж. жалонно решение по чл. 290 ГПК № 130 от
24.03.2009г. по т. д. № 650/2008г., ТК, ІІ ТО на ВКС).
Следователно с оглед гореизложеното въззивният съд възприема
довода във въззивната жалба на ответника, че подписаното между страните
споразумение не обективира съгласие за подновяване на задължението с
източник договорът за заем, на който именно са основани и разглежданите
искове без да е въведено основание за подновяването на това задължение в
обстоятелствената част на исковата молба.
На следващо място, в разглеждания случай няма и прекъсване на
погасителната давност въз основа на признаване по см. на чл. 116, б “а“ ЗЗД.
Съгласно ТР № 4 от 14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019г., ОСГТК на ВКС, за да
е налице прекъсване на давността по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, изявлението или
действието на длъжника, в което се обективира признаването на вземането,
7
следва да е адресирано до кредитора или до негов представител по начин, по
който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до
знанието на кредитора. В мотивите към ТР е посочено, че признаването на
вземането по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е изявление с удостоверителен характер или
действие на носителя на задължението, с което той потвърждава категорично
и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно
задължение към кредитора си. Признаването на вземането не е
правопораждащ, правопроменящ или прекратяващ юридически факт.
Неговата единствена последица като законоустановен юридически факт е
прекъсване на погасителната давност, в резултат на което длъжникът загубва
своето право да прави в процеса възражение за изтекла давност. Целта на
признаването по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД е установяване на безспорност
в отношенията между страните по конкретното правоотношение чрез
недвусмислено заявяване от страна на длъжника, че не се оспорва дългът, без
да е необходимо от изявлението да се извежда намерение за изпълнение. То
може да бъде обективирано изрично (макар и без изискване за форма) или
чрез конклудентни действия, но следва да бъде ясно и недвусмислено
изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на
извършването му. Признаването на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД
следва да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до
наличието на фактите, от които произхожда. В контекста на горепосоченото,
доколкото признанието следва да бъде направено след като е започнала да
тече погасителната давност, но преди нейното изтичане, в процесната
хипотеза изявлението на ответника, направено на 18.12.2019г. (датата на
споразумението, под която са се подписали и двете страни), за съществуване
на вземане на ищцата към него по договора за заем от 04.02.2010г. не
представлява признаване на вземането, водещо до прекъсване на
погасителната давност, изтекла още на 05.03.2015г. (чл. 110 вр. чл. 114, ал. 1
ЗЗД). От съдържанието на изявлението на ответника в обсъжданото
споразумение обаче, - че е съгласен продажната цена от ипотекирания имот да
се разпредели по указания по-горе начин и ищцата да получи от нея 20 000
евро, - може да се направи извод, че ответникът – заемател се отказва от
последиците на изтеклата в негова полза погасителна давност що се отнася до
задължението му за връщане на заетата сума в размер на 20 000 евро (не и за
вземането за обезщетение за забава, погасено изцяло поради погасяване на
8
главното вземане – чл. 119 ЗЗД). Следователно налице е отказ от позоваване на
вече изтеклата давност за вземането за 20 000 евро, който е действителен, тъй
като вземането, за което е направен, е индивидуализирано (вж. чл. 113 и чл.
118 ЗЗД). При това положение правопогасяващото възражение за изтекла
погасителна давност за главното вземане, направено в срока за отговор на
исковата молба, е неоснователно. Основателно е това правопогасяващо
възражение само по отношение на вземането за обезщетение за забава в
размер на законната лихва, погасено изцяло с погасяване на главното вземане
(което иначе се придобива ден по ден и погасителната давност за него тече от
всеки изминал ден).
С оглед изложените по-горе мотиви искът за главното вземане се явява
основателен и решението на първоинстанционния съд, постановено по него, е
правилно като резултат, поради което следва да бъде потвърдено. След
обсъждане на относимите към спора доказателства през призмата на
защитните средства на страните, релевирани във въззивното производство,
въззивният съд достигна до извод, че решението на първоинстанционния съд в
другата обжалвана част по иска с предмет вземането за обезщетение за забава
в размер на законната лихва е неправилно – косвен резултат от решаващата
дейност, която осъществи въззивният съд. Следователно, решението,
постановено по иска за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищцата, съответно на наследниците й по закон, сумата 21 921, 94 евро –
законна лихва за забава за периода 04.03.2010г. – 30.11.2020г., по-точно, че
ответникът дължи изпълнение на това вземане, което САС счете за погасено
по давност, подлежи на отмяна, като вместо това искът с предмет акцесорното
вземане се отхвърли. При този изход на спора на съответна отмяна подлежи и
решението в частта му по разноските, като вместо това за заповедното
производство за прецизност се присъдят с осъдителен диспозитив разноски,
чийто размер се сведе до размера от 1 402, 61 лв. (вж. т. 12 от ТР № 4 от
18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г., ОСГТК на ВКС), а за исковото
производство присъдените разноски се редуцират до размера от 2 365, 75 лв.
При този изход на спора и ответниците по въззивната жалба дължат разноски,
като следва да заплатят държавна такса за въззивно обжалване в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на САС за отхвърления от САС иск в
размер на 857, 51 лв. (арг. чл. 78, ал. 3 и 6 ГПК и т. 7 от ТР № 6 от 06.11.2013г.
по тълк. д. № 6/2012г., ОСГТК на ВКС).
9
Така мотивиран, Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 5054 от 4 октомври 2023г. по гр. д. № 6870/2021г. на
Софийски градски съд, ГО, 3 състав, в частта му, в която е признато за
установено, че Л. Т. А. дължи на С. Н. Ж. и Л. С. Ж., като наследници на Ф. Л.
Ж., сумата 21 921.94 евро - законна лихва за периода 04.03.2010г. -
30.11.2020г.; в частта му, в която съдът се е произнесъл с установителен
диспозитив за разноските в заповедното производство, както и в частта, в
която са присъдени разноски в исковото производство над размера от 2 365,
75 лв. и вместо това :
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от Ф. Л. Ж. с правоприемници в процеса
С. Н. Ж. и Л. С. Ж., срещу Л. Т. А., за признаване за установено, че ответникът
им дължи изпълнение на вземане в размер на 21 921.94 евро - законна лихва за
периода 04.03.2010г. - 30.11.2020г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5054 от 4 октомври 2023г. по гр. д. №
6870/2021г. на Софийски градски съд, ГО, 3 състав, в останалата обжалвана
част, – в която е уважен искът за главното вземане в размер на сумата от
20 000 евро, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
01.12.2020г. до изплащане на вземането, за която е издадена по ч. гр. д. №
60131/2020г. на СРС, 169 - ти с-в на 30.12.2020г. заповед за изпълнение и
изпълнителен лист по реда на чл. 417 ГПК.
ОСЪЖДА Л. Т. А., ЕГН **********, да заплати на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК на С. Н. Ж., ЕГН ********** и Л. С. Ж., ЕГН **********, сумата 1
402, 61 лв. – разноски за заповедното производство, съразмерно на размера на
сумата по уважения иск.
ОСЪЖДА С. Н. Ж., ЕГН ********** и Л. С. Ж., ЕГН **********, да
заплатят държавна такса за въззивно обжалване в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на САС в размер на 857, 51 лв.
Решението може да се обжалва, при условията на чл. 280 ГПК, в
едномесечен срок от връчването му пред ВКС на РБ.
10
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11