О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………./…………….2018г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание, проведено на седемнедесети август две хиляди
и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА СТАНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТИНА КАВЪРДЖИКОВА
Мл.с. ТАНЯ КУНЕВА
като разгледа докладваното от съдия Кавърджикова
частно гражданско дело № 1695
по описа за 2018 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Постъпила
е частна жалба от З.Ж.Т., ЕГН **********, с адрес ***, чрез адв.
Д.Я., против определение № 7214/22.06.2018г.
по гр.д. № 3520/2018г. на 17-ти
състав на ВРС, с което производството по първоинстанционното дело е прекратено,
на
основание чл.129, ал.З ГПК.
Счита, че ВРС необосновано е стигнал до извода, че искът е недопустим,
тъй като Административен съд-Варна е надлежният отметник и, че Република
България не следва да бъде ответна страна в производството. Първоинстанционният
съд е допуснал съществено нарушение на процесуалния закон, имащо за резултат
незаконосъобразното ограничаване на упражняваното от ищеца право на защита по
чл. 4, ал. 1, предл.последно и чл. 71, ал. 1 от ЗЗДискр. В хипотезата на чл. 4,
ал. 1, предл. последно от ЗЗД исковият съд е бил длъжен да съобрази изложните
факти, да определи обхвата и съдържанието н понятието „неоправдано отношение“ по
смисъла на чл. 33 от Конвенцията на ООН срещу корупцията и чл. 3 от Закона
магнитски за глобалната почтенност в сферата на човешките права.
Прекратителното определение е в нарушение на чл. 67 от ДФЕС. Без да изследва и
определи предметния обхват и
съдържанието на исковата защита , упражнявана въз основа на международното
право, които са и част от правната рамка на ЕС, исковият съд не е можел да даде
квалификация на иска, да определи активната легитимация и и защитимите права и
интереси на ищеца-независимостта и
неприкосновеността на упражняваната от ищеца адвокатско професия. Ако е
била извършена такава преценка за допустимост, съдът не би номинирал за
ответник Административен съд-Варна, налагайки друг, различен от посочения в
исковата млба ответник. Изземването от съда и заместването на упражнения от
ищеца избор е процесуално недопустимо и тжко нарушение на процесуалните
правила, което налага обезсилване на обжалвания акт на съда. Освен това
пасивната легитимация не е сред процесуалните предпоставки за допустимост на
иска, а се обхваща от прознасянето на съда по съществото на спора.
Иска се от въззивния състав да бъде обезсилено обжалваното определение,
евентуално да бъде отменено и делото върнато на ВРС със задължителни указания
по приложението на относимите парвила и норми.
На трето място и на осн. чл. 267 от ДФЕС се иска да бъде отправено
преюдициално запитване до СЕС, за получаване на отговор на следните въпроси:
1.
Като се съобразят
разпоредбите на чл. 67, чл. 216 и чл. 217 от ДФЕС и чл. 4, пар. 3 от ДЕС, да се
определи Конвенцията на ООН срещу корупцията, съставлява ли част от правната
рамка на ЕС и какви задължения произтичат от органите и институциите на ЕС и за
държавите-членки хна общността, от разпоредбите на чл. 33 от Конвенцията,
въвеждаща забрана по отношение на „неоправданото отношение“ на лица, чиято
професионална дейност и експертиза е
ангажирана с противодействието и защитата на икономическите права и притежания,
срещу действия и дейности от обхвата на Конвенцията, каквато в случая е и
дейността на ищеца, предмет на предявения от него иск?.
2.
Правилото на чл. 33 от
Конвенциата на ООН срещу корупцията, включва ли се в обхвата на действие на чл.
4, пар. 3 от ДЕС?
3.
При условие на положителен
отговор по преюдициалнит въпроси 1. и 2., как следва да се тълкува и с какво
съдържание да се прилага чл. 33 от Конвенцията на ООН срещу корупцията от
националните юрисдикции на държавите-членки на общността, сезирани с искза
защита срещу „неоправдано отношение?
Моли се за възможност да бъде разгледан спора в открито с.з.
Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение в настоящото
производство, при условията и реда на чл. 5, т. 3, предл. последно от Наредба №
1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
За да се произнесе съдът има предвид следното:
Ищецът З.Т., действащ чрез адв. Д.Я. е
предявил иск, както е посочил, насочен срещу Република България, представлявана
от Министъра на финансите, с искане да бъде обявено, отказаното от Адм.С-Варна
по адм.д. № 1577/2017г. с постановеното от него определение от 02.10.2017г.
право на ищеца на съдебна защита срещу упражненото спрямо него като адвокат
данъчна репресия, за дискриминационно нарушение на защитените признаци, определени с чл. 33 от
Конвенцията и чл. 3 от Закона „Магнитски“. Изложил е, че му е отказано правото
на съдебна защита , упражнено срещу данъчната репресия, на която е подложен с
цел да бъде принуден да преустанови или поне да се възпрепятства изпълението на
възложените му адвокатски услуги, ангажирани със защитата и реализацията на
имуществените права на американската компания
Еър Лоджистик Лимитед Инк. /Еър/, имащи за адресат парични фондове в
инвестиционното предпрриятие на Еър в България-Еър Пропърти Девелопмънт АД
/ЕПД/. Дължимият към Еър основен паричен фонд се идентифицирал с паричните
средства, депозирани в четири банкови сметки в КТБ. На 10.10.2014г. е било
подадено заявление за обявяване на Еър в несъстоятелност. Според законът за
несъстоятелността на САЩ, с подаването на заявлението за обявяване на
дружеството в несъстоятелност , се пораждало правото Еър да получи от ЕПД
дължимите суми и са били потвърдени провомощията на синдика на Еър, чийто
особен представител в България е бил отново адв. З.Т., да предприеме действия
за събиране на дължимите от ЕПД към Еър суми. Изпълнението на поетите като
адвокат на Еър ангажименти, срещнали съпротивата на на лични и корпоративни
интереси, които са си били поставили за цел да усвоят паричните фондове от
банковите сметки на ЕПД в КТБ, чрез използване на данъчните власти. Целта била
да бъде принуден да изодстави или да било възпрепятствано изпълнението на възложените
адвокатски услуги. Данъчните органи провели ревизионно производство, имащо за
цел задължаване на адв. З.Т. да заплати данъци, които не е и не би могъл да реализира. Било е уговорено,
но не и заплатено адвокатско възнаграждение в полза на адвоката, доколкото
определянето и плащането на възнаграждението е следвало да стане в САЩ.
Данъчните власти са определили клиентски средства като приход от адвокатски
услуги с репресивна цел и определени данъчни задължения от 80694.00лв. с
произход невъзникнали и неизплатени възнаграждения, както е било установино от
ВАпС по т.д. № 509/2012г. НАП е отхвърлил с решение № 252/09.08.2016г.
подаденото от адвоката възражение. Ищецът се е възползвал от възможността да
обжалва решението на НАП пред съд. ВАдм.С е счел жалбата недопустима и е
прекратил производството по адм.д. № 1577/2017г. На 11.09.2017г. ВАС е задължил
ВАдм.С да разгледа подадената жалба и се произнесе по същество. На 02.10.2017г.
ВАдмС е отказал да изпълни определението на ВАС.
С исковата си молба е упражнил правото си по чл. 71, ал. 1, т. 1 от
ЗЗДискр.
ВРС е оставил без движение двукратно исковата молба, намирайки я
нередовна, като е дал ясни указания до ищеца, въпреки отправените във
въззивната жалба оплаквания в тази връзка, да уточни срещу кого насочва иска
си, с оглед изложените в обстоятелствената част обстоятелства и петитума, както
и да уточни в извършването на какви действия се изразява твърдяния
дискриминационен акт.
Двукратно е правила ищцовата страна уточнения. Навела е твърдения, че
дискриминационният акт се състои в това, че е отказана съдебна защита срещу
репресивната практика, на която е бил подложен от страна на данъчните власти, в
отговор на изпълняваната от него адвокатска услуга, ангажиран със защитата на
имуществените права от масата на несъстоятелността на Еър, срещу актовете на
пране на пари, измамничество и корупция. Като защитен признак по чл. 4, ал. 1,
предл. последно от ЗЗДискр. е посочено „неоправданото отношение“, въведено с
международен договор, какъвто се явявава Конвенцията на ООН срещу корупцията,
подписана от САЩ, ЕС и България. По силата на чл. 216, ал. 2 от ДФЕС,
Конвенцията е част от общностното право и има право да се позове пред
българския съд на разпоредбата на чл. 33 от Конвенцията-„неоправдано отношение“
към адвокат, осъществяващ защитата на доверените му американски интереси и
имущество срещу пране на пари, корупция
и измамничество. Настоял е, че предявява иска си срещу българската държава.
С втората уточняваща молба е посочено , че злонамерено е пришито на
ищеца „нереализирани адвокатски приходи като укрити доходи с цел избягване
плащане на данъци“ и като следствие- отказана защита от ВАдм.С по повод
упражнената данъчна репресия спрямо Т., в качеството му на адвокат, защитаващ
имуществените права на Еър. И тъй като данъчните власти и Адм.С-Варна
осъществяват делегирани от държавата правомощия, счита, че тя следва да
отговаря по иска, наблягайки на действията на този съд.
Частната жалба в
която се обжалва прекратителното определение на ВРС е депозирана в срок, изхожда от надлежно легитимирано
лице, срещу подлежащ на обжалване акт и при наличието на правен интерес, поради
което следва извода, че е процесуално допустима.
Разгледана по същество същата е неоснователна
по следните съображения:
Най-напред
следва да бъде посочено че актът на първоинстанционния съд не се явява
недопустим, поради изложените от частния жалбоподател съображения. Не следва
обезсилване на прекратителното определвение. Наведените оплаквания, ако биха
били установени от съда, биха довели до неправилност на акта, обжалван по пътя
на инстанционния контрол. Не е налице и този порок на обжалваното определение
на ВРС. Настоящият състав напълно споделя мотивите на първоинстанционното
определение и на осн. чл. 272 от ГПК препраща към тях. Видно от разпоредбата на
чл. 74 от ЗЗДискр. ищецът може да предяви иск за обезщетение по общия ред срещу лицата и/или
органите, причинили вредите или по реда на ЗОДОВ за действия или бездействия на държавни
органи и длъжностни лица. И в единия и другия случай отговарят лица и органи,
но не и държавата, представлявана от Министъра на финансите, за което настоява
ищецът, ако и да се ценят твърденията му за проява на дискриминационно
отношение или т.н. от него „неоправдано отношение“ извлечено от контектста на
нормата на чл. 33 от Конвенцията на ООН срещу корупцията. Дори и да се вземе
предвид, че тази Конвенция е подписана от САЩ, ратифицирана е от България със закон, приет от 40-то
Народно събрание на 3.08.2006 г. - ДВ, бр. 66 от 15.11.2006 г. Издадена от
Министерството на правосъдието, обн., ДВ, бр. 89 от 3.11.2006 г., в сила за
Република България от 20.10.2006 г. и с решение на Съвета от 25.09.2008г. е
сключена от името на Европейската общност, то с текста на чл. 33 от
Конвенцията, в защита правата на лица,
предоставящи информация, са дадени указания към съответната държава - страна по
конвенцията, разглежда възможността за включване в правната й система на
подходящи мерки за осигуряване на защита срещу неоправдано отношение към всяко
лице, което съобщи на компетентните органи добросъвестно и при наличието на
разумни основания факти, свързани с престъпленията по тази конвенция.
Конвенцията е международен договор, който няма пряко приложение по отношение на
държавите-членки на ЕС, както регламентите или учредителните договори, които
ако и да не стават част от вътрешното право, но имат предимство пред
националните конституции. Дори да бъдат
възприети наведените в исковата молба твърдения, като дискриминационно
поведение спрямо адвоката Т., то пасивната легитимация на ответника е абсолютна
процесуална предпоставка за допустимостта на иска. Неоснователно е оплакването,
че е част от преценката на съда по съществото на спора. Не на последно място,
нормите от Закона „Магнитски“ нямат никакво приложение в българското
законодателство, дори и да се изхожда от качеството на България като
държава-член на ЕСж
Не
следва да бъде допуснато и исканото преюдициално запитване до СЕС, както са
формулирани поставените въпроси. Те от една страна са неотносими към спора. Няма и
съмнение относно валидността или основателно съмнение относно тълкуването на
съюзна правна норма, в който случай запитването до СЕС би било задължително.
Частната
жалба е неоснователна.
Поради
съвпадане на изводите на ВОС с тези в обжалваното определение, последното
следва да бъде потвърдено. Не се следва присъждане на разноски в това
производство.
Воден от горното , съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 7214/22.06.2018г. по гр.д. № 3520/2018г. на 17-ти състав на ВРС, с което
производството по първоинстанционното дело е прекратено, на основание
чл.129, ал.З ГПК.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред
ВКС в едноседмичен срок от съобщението при условията на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: