Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр. Русе, 02.03.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Административен съд - Русе, V състав, в открито
заседание на 30 януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ВИЛИАНА ВЪРБАНОВА
при участието
на секретаря БИСЕРКА ВАСИЛЕВА, като разгледа
докладваното от съдия ВЪРБАНОВА административно дело № 705 по описа за 2019 г., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 268 от ДОПК.
Образувано е по жалба на Д.В.Н. ***, чрез процесуалния му представител, против Решение № 268 от 05.09.2019
г. на в.и.д. Директор на ТД на НАП – Варна, с което е оставена без уважение
жалбата му срещу Разпореждане за разпределение изх. № С190018-125-0162528 от
07.06.2019 г., издадено от Публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ при ТД на
НАП - Варна. В жалбата са развити подробни съображения за незаконосъобразност
на оспореното решение и на потвърденото с него разпореждане поради неправилно
приложение на материалния закон, по-конкретно на разпоредбите на чл. 169, ал. 8
и чл. 219 от ДОПК. Претендира се тяхната отмяна и връщане на преписката на
публичния изпълнител за извършване на ново разпределение със задължителни
указания по тълкуването и прилагането на закона. Претендира и присъждането на
направените деловодни разноски, съгласно представен списък на разноските (л. 25
от делото).
Ответникът
по жалбата – Директорът на ТД на НАП – Варна, чрез процесуалния си
представител, изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита, че при
извършване на разпределението на постъпилата по сметката на НАП сума публичният
изпълнител е процедирал законосъобразно, доколкото лихвите, като акцесорно
вземане, следват главното задължение по чл. 219, ал. 1 от ДОПК и се включват в
съответната група по тази разпоредба. Поддържа, че разпределението на
постъпилите по изпълнителното дело суми на практика се извършва автоматично, чрез
използване на специален софтуер от публичния изпълнител като последният не
разполага с възможност да влияе върху резултата от това действие. Моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли жалбата като неоснователна. Претендира
присъждането на юрисконсултско възнаграждение, съобразно предвидения в закона
минимум.
Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните по делото
доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена от
процесуално легитимирана страна - адресата на акта, който е
неблагоприятно засегнат от него, в преклузивния срок, след изчерпване на възможността за
обжалване по административен ред и при наличие на правен интерес, поради което
е допустима.
Разгледана по същество, тя се явява основателна.
Оспореното решение е издадено от Заместник-директора на ТД на НАП - Варна, надлежно оправомощен със Заповед №
ЗЦУ-ОПР-13 от 31.05.2017 г. на Изпълнителния директор на НАП (л. 11 от
преписката), в пределите на неговата компетентност по чл. 267, ал. 2, т. 5 от ДОПК, в
предвидената от закона писмена форма, със съдържание, което отговаря на
изискванията за излагане на фактическите и правни
основания за издаване на акта и при спазване на административнопроизводствените правила. С оспорения акт обаче материалният
закон е приложен неправилно.
Не е спорно
между страните, че на 06.06.2019 г., след образуване на изпълнително дело №
18150005624/2015 г. по описа на ТД на НАП – Варна, офис – Русе, от жалбоподателя (длъжник по
изпълнението) е постъпило плащане в размер на 4 200 лева. С разпореждане от
07.06.2019 г. (л. 7 от преписката) публичният изпълнител извършил разпределение
на постъпилата сума като отнесъл за погасяване на главницата за данък върху
доходите на физическите лица сумата от 4 147, 64 лева, а за лихви за задължения
за ДОО, здравно осигуряване и универсален пенсионен фонд, сумите, както следва:
31,75 лева, 10,87 лева и 9,74 лева. В разпореждането липсват данни за погасена
чрез плащането главница за посочените задължения за задължителни осигурителни
вноски за социално и здравно осигуряване като в графа „разпределена сума за
главница“ за тях е посочено 0,00 лева. Жалбоподателят поддържа, че платената
сума не е била достатъчна за погасяване на всички главници, задълженията, за
които са били присъединени по изпълнителното дело, но въпреки това част от
платената сума е била отнесена първо за погасяване на лихви по задълженията за
задължителни осигурителни вноски, а не за главниците на същите задължения,
което твърдение не е оспорено от ответника по жалбата. В о.с.з. от 30.01.2020
г. процесуалният представител на ответника потвърждава факта, че към момента на
разпределението е имало главници, като при разпределението са погасявани и
лихви от друга подгрупа задължения, счита, че спорът е правен, поради което не
е нужно събирането на доказателства в тази насока.
За да
отхвърли жалбата, в мотивите на оспореното решение в.и.д. Директор на ТД на НАП
– Варна е приел, че когато изпълнителното производство е за събиране на
разнородни вземания и постъпилата по делото сума не е достатъчна за
погасяването им в пълен размер, както е в настоящия случай, приложение намира
редът, посочен в нормата на чл. 219, ал. 1 от ДОПК. Приел е, че при изчисляване
на общия размер на задълженията в дадена група се включват освен техните
главници, но и относимите към тях акцесорни вземания за лихви. Посочено е, че
постъпилите суми се разпределят съразмерно спрямо общия размер на задълженията
в съответните подгрупи, формирани от главници и лихви, а вътре в самите
подгрупи се погасяват първо главниците, и ако има остатък – лихвите. Прието е
също, че по този начин в рамките на различните подгрупи е допустимо погасяване
на лихви в едната подгрупа (например за задължителни осигуровки), при наличие
на непогасени задължения за главници в друга подгрупа (например за данъци), при
условие, че това съответства на съразмерното разпределение на постъпилите суми
спрямо размера на задълженията в съответните подгрупи.
Съдът не
споделя изложеното в мотивите на оспорения административен акт становище, тъй
като същото почива на неправилно приложение на материалния закон. Липсва
нормативно основание за възприетото виждане, според което в групите по чл. 219,
ал. 1 от ДОПК се включват освен главниците, но и вземанията за лихви по тях.
Макар и акцесорни, законът – чл. 162, ал. 1, т. 9 от ДОПК, третира лихвите
върху публичните вземания като самостоятелна категория публични вземания. Щом
те са такава самостоятелна категория, то законодателят не би пропуснал да ги
уреди в чл. 219, ал. 1 от ДОПК като следващи привилегията на съответната група
публични вземания. Видно обаче от текста на тази разпоредба, лихвите не са
включени при решаване на въпроса за конкуренцията между разнородните публични
вземания.
На практика
в своя акт административният орган е допуснал смесване на два взаимосвързани,
но въпреки това различни правни институти – прихващането на изпълнението по чл.
169 от ДОПК и конкуренцията между разнородните публични вземания по чл. 219 от ДОПК. Първият институт урежда реда за погасяване на публичните вземания в
зависимост от това дали те са главни или акцесорни (вземанията за разноски и
лихви), а вторият урежда поредността на погасяване само на главните вземания,
когато те са разнородни, т.е. когато пораждащият ги фактически състав е
различен.
Следва да се
отбележи, че в ДОПК, и конкретно в чл. 219 от същия кодекс, липсва разпоредба,
подобна на тази на чл. 136, ал. 4 от ЗЗД, която да разпростира привилегията на
главното вземане и върху акцесорното вземане за лихвите по тази главница.
Следователно липсва и нормативно основание за включване в съответната група по
чл. 219, ал. 1 от ДОПК освен на посочените в нея главни задължения, но и на
лихвите върху тях. Според настоящия съдебен състав в случая не се касае до
празнота в закона, която да бъде попълвана по аналогия съгласно чл. 46, ал. 2, изр. първо
от ЗНА (analogia
legis), а до липса
на законодателна воля за уреждане на подобно положение и при принудителното
изпълнение на публичните вземания по реда на ДОПК. За разлика от реда за
прихващане на изпълнението по частните вземания (чл. 76, ал. 2 от ЗЗД) в
поредността разноски, лихва, главница и който отчита интереса на кредитора, при
погасяване на публичните вземания законодателят е взел предвид преди всичко
интереса на длъжника като според чл. 169, ал. 1 от ДОПК установената поредност
на погасяване е точно обратната - главница, лихви, разноски. Дори след
образуване на изпълнителното дело, какъвто е и настоящият случай, този интерес
е гарантиран като в чл. 169, ал. 8 от ДОПК е предвидено, че ал. 3, 3а, 4 и 5 не
се прилагат, а публичните вземания се погасяват в последователността разноски,
главница, лихви. Доколкото в случая липсват данни за съществуването на публично
вземане за разноски, то постъпилата сума от 4 200 лева следва да бъде отнесена
за погасяване на всички главници, налични към датата на плащането, независимо
от групата по чл. 219,
ал. 1 от ДОПК, в която попадат те и едва след тяхното пълно погасяване следва
да се пристъпва към отнасянето на остатъка от нея за погасяване на лихвите по
посочените вземания. В този смисъл е и съдебната практика (вж. цитираното в
жалбата Решение № 1338 от 30.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 6190/2017 г., I
о.), в която се приема, че разнородността на публичните вземания е ирелевантна
за поредността на погасяване по чл. 169, ал. 1 от ДОПК като значим е източникът
на задълженията - дали става въпрос за задължения за главници, лихви или
разноски, както и че нормата на чл. 169, ал. 6 от ДОПК надхвърля по своето
съдържание ограничението на препращането към ал. 5 от същата разпоредба. Тази
разпоредба изрично предвижда, че към погасяване на лихви се пристъпва след
погасяване на всички главници на задълженията. Тя не е ограничена при своето
приложение в рамките на дадена група по чл.219, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ДОПК,
както неправилно е приел административният орган, а още по-малко – в рамките на
т. нар. подгрупи. Напротив, при извършване на разпределението от публичния
изпълнител към погасяване на задълженията за лихви следва да се пристъпва едва
след пълното погасяване на вземанията за главници, ако такива са налице, във
всички хипотези по чл. 219, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ДОПК. Самото погасяване на
главниците в рамките на една група следва да се извършва съразмерно, както
изрично е предвидено в закона.
В заключение
следва да се посочи, че публичният изпълнител е следвало да разпредели
постъпилата сума като съразмерно погаси с нея всички налични към датата на
плащането главници за данъчни задължения и задължения за задължителни
осигурителни вноски, респ. главници от следващите групи по чл. 219, ал. 1, т. 2
и т. 3 от ДОПК, а едва след пълното им погасяване, ако от постъпилата сума е
налице остатък, да пристъпи към погасяване и на начислените върху тези главници
лихви, прилагайки същата последователност. Като не е процедирал по този начин
публичният изпълнител е допуснал нарушение на материалния закон, което не е
било отстранено и от решаващия орган.
Доколкото
естеството на акта не позволява решаването на делото по същество чрез
извършване на разпределението от съда, след отмяната на решението на Директора
на ТД на НАП – Варна и на посоченото разпореждане, преписката, на основание чл.
160, ал. 3, във вр. с чл. 144, ал. 2 от ДОПК, следва да бъде върната на
публичния изпълнител със задължителни указания по тълкуването и прилагането на
закона.
Жалбоподателят
е направил искане за присъждане на разноски, съгласно представен списък (л. 25
от делото). Присъждане на адвокатско възнаграждение се претендира за
процесуално представителство и съдействие както в съдебното производство, така
и в производството по административното обжалване на разпореждането на
публичния изпълнител. Следва да се отбележи, че на решаващия орган не е вменено
задължение да се произнася по искането за разноски, направени във фазата на
административното обжалване така, както съдът дължи произнасяне при направено
искане в хода на съдебно обжалване. В случая решението на решаващия орган не
съдържа разпореждане относно разноските, а и решаващият орган не разполага с
подобно правомощие. При липсата на друг специален ред за обезщетяване, за
страната, направила разноски в производство по оспорване по административен ред,
остава възможността да ги претендира с иск по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
По
изложените съображения и на основание чл. 161, ал. 1, изр. първо от ДОПК, в
полза на жалбоподателя и съобразно направеното искане следва да бъдат присъдени
деловодните разноски в съдебното производство в общ размер на 310 лева,
включващи държавна такса от 10 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 300
лева. Тези разноски, на основание § 1, т. 6 от ДР на АПК, вр. § 2 от ДР на ДОПК, следва да бъдат
възложени в тежест на НАП, която агенция е самостоятелно юридическо лице
съгласно чл. 2, ал. 2 от ЗНАП.
Така
мотивиран и на основание чл. 160, ал. 1 и ал. 3, във вр. с чл. 144, ал. 2 от ДОПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ по жалба на Д.В.Н.,
с ЕГН **********, Решение № 268 от 05.09.2019 г. на в.и.д. Директор на ТД на
НАП – Варна, с което е оставена без уважение жалбата му срещу Разпореждане за
разпределение изх. № С190018-125-0162528 от 07.06.2019 г., издадено от Публичен
изпълнител в Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП - Варна, и вместо това
постановява:
ОТМЕНЯ Разпореждане
за разпределение изх. № С190018-125-0162528 от 07.06.2019 г., издадено от
Публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП - Варна.
ВРЪЩА преписката
на публичния изпълнител в Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП Варна, за
извършване на ново разпределение на постъпилата на 06.06.2019 г. сума в размер
на 4 200 лева, при съблюдаване на дадените с настоящото решение указания по
тълкуването и прилагането на закона.
ОСЪЖДА
Националната агенция по приходите да заплати на Д.В.Н., ЕГН **********, сумата
от 310 лева – деловодни
разноски.
Решението не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: