РЕШЕНИЕ №
гр. Гълъбово, 01.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ГЪЛЪБОВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди и
двадесета година, в следния състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: БОРЯНА ХРИСТОВА
при
секретаря Антоанета Делчева, като разгледа докладваното от съдия Христова гражданско дело № 173 по описа на съда за
2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава XXV от ГПК.
Ищецът И.С.Л. твърди в исковата молба, че работил в ответното дружество, „Р.Т.-*“
клон на „М.М.и.“
ЕАД, на длъжност „М.е.б.“. Задълженията си по трудовия договор изпълнявал
съвестно, но се наложило да ползва неплатен отпуск. Сочи, че за необходимостта
да ползва неплатен отпуск уведомил прекия си ръководител инж. В.Х. по телефона.
Два месеца по-късно разбрал от съпругата си, че трудовият му договорът бил
прекратен със Заповед №1/10.04.2020 г. и дължал обезщетение. Излага, че служители
на „Р.Т.*“ отишли в дома му и накарали съпругата му да се разпише. Счита, че е
невъзможно трудовото му правоотношение да бъде прекратено, като заповедта за
това не е подписана от него, нито е оформена като връчена при отказ. Излага, че
до настоящия момент никой не му е връчвал лично никакви документи, като
съпругата му не била упълномощена да извършва такива действия. Развива
съображения относно действието от чуждо име без представителна власт. Счита, че
за да бъде уволнението законно, следвало да са изпълнени изискванията на чл.
335, ал. 2, т. 3 от КТ. Твърди, че уволнението настъпва с надлежното връчване
на заповедта, т.е. няма пречка заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение да бъде връчена и при отказ, но за целта работодателят следвало
да уведоми работника, че ще му връчва подобна заповед, въпреки това работникът
следвало да откаже да я подпише и работодателят да отбележи този отказ, който
да бъде потвърден от двама свидетели. Смята, че отказът да получи заповедта е
изричен и, за да постанови такъв, работникът на първо място трябвало да е
запознат с изявлението на работодателя, че прекратява трудовия договор. В
случая счита, че не е налице нито връчване на заповедта при отказ, нито
връчване на заповедта на работника, поради което и същата е незаконосъобразна и
следвало да бъде отменена.
Моли съда да постанови решение, с
което да признае за незаконно извършеното със Заповед №1/10.04.2020 г. на
ответника „Р.Т.-*“ с. М., уволнение и да отмени Заповед №1/10.04.2020 г. на
ответника „Р.Т.-*“ с. М., за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и
прекратяване на трудовото правоотношение като незаконосъобразна. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131, ал.1 от ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба, като е заел позиция за неоснователност на иска.
Ответникът не оспорва твърдението,
че трудовото правоотношение с ищеца е било прекратено със Заповед №1/10.04.2020
г. на управителят на „Р.Т.-*“ с. М., както и обстоятелството, че ищецът е
заемал преди процесното уволнение длъжността „М. е.б.
от 0.5 до 2.4 к.м.“ в участък „РТНК-*“ на „Р.Т.-*“ с. М.. Счита, че процесната
заповед е била редовно връчена.
Сочи,
че със заповеди от 21.01.2020 г. и 16.12.2019 г. въз основа на заявления от
ищеца на последния е било разрешено да ползва 31 последователни работни дни
платен годишен отпуск, считано до 31.01.2020 г. След ползването на описания
разрешен платен годишен отпуск ищецът не се явявал на работното си място до
момента на прекратяването на трудовото му правоотношение с процесната заповед.
За неявяването на работа, съгласно графика на участъка, в който полагал труд ищецът,
не бил представен оправдателен документ. С рапорт от 11.02.2020 г. инж. В.Х.
информирал управителя на „Р.Т.-*“ за извършеното от ищеца нарушение на
трудовата дисциплина.
Твърди
се по-нататък в отговора на исковата молба, че при проведеното дисциплинарно
производство по реда на чл. 193 от КТ от ищеца били поискани обяснения за
неявяването му на работа в периода от 03.02.2020 г. до 12.02.2020 г.
включително, за който период ищецът не представил оправдателен документ. Съответно
писмо било изпратено с препоръчана пратка с обратна разписка на постоянния
адрес на ищеца в с. Д.-А., община Р., който адрес бил посочен от ищеца за
кореспонденция по възникналото му трудово правоотношение с
предприятието-ответник. Писмото било получено на 18.02.2020 г. от съпругата на
ищеца, която положила своя подпис в известието за доставяне. Сочи се още, че с
писмо от 09.04.2020 г. ищецът информирал работодателя, че е получил писмо от 12.02.2020
г. и заявил, че желае да получи заповед за прекратяване на трудовото му
правоотношение, УП-2 и трудова си книжка на постоянния си адрес, както и
натрупаната сума от направените вноски към ВСК в рудника, която да му бъде
изплатена на посочена сметка. Ищецът не посочил основание, на което да бъде
прекратено трудовото му правоотношение.
На
10.04.2020 г. управителят на „Р.Т.-*“ издал Заповед №1/10.04.2020 г., с която било
наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и било прекратено трудовото
правоотношение на ищеца с предприятието-ответник. Комисия в състав от З.И. – е.о.т.
и В.И. – вътрешен одитор връчили заповедта на
съпругата на ищеца на 10.04.2020 г. на постоянния адрес на ищеца.
С
писмо от 14.04.2020 г. ищецът заявил, че е получил заповедта, с която му било наложено
дисциплинарно наказание и прекратено трудовото му правоотношение, както и че
същата била връчена на лице от домакинството му. С писмото ищецът твърдял, че
връчването на процесната заповед било незаконосъобразно извършено, тъй като същата
не била подписана от него. Също така, на основание чл. 344, ал. 2 от КТ предложил
Заповед №1/10.04.2020 г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ да
бъде отменена, като трудовото му правоотношение бъде прекратено по взаимно
съгласие.
Ответникът развива подробни
съображения за законосъобразност на връчването на процесната заповед. Твърди,
че ищецът сам се е поставил в невъзможност да му се връчи заповедта за налагане
на дисциплинарно наказание лично или същата да бъде оформена като връчена при
отказ, тъй като не се намирал на адреса, който е бил посочен от него, в периода
на проведеното дисциплинарно производство се е намирал извън територията на
страната, а цялата писмена кореспонденция между ищеца и ответника, включително
процесната заповед, била осъществена чрез съпругата на ищеца. Посочва, че с
достигане на изявлението на посочения от работника адрес, работодателят е
изпълнил задължението си за връчване на заповедта за налагане на дисциплинарно
наказание и изявлението му е породило правно действие. Счита, че с описаното
поведение работникът е проявил недобросъвестност по смисъла на чл. 8, ал. 1 от КТ.
Моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан.
Съдът,
като прецени доказателствата по делото и доводите на страните по вътрешно
убеждение, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, въз основа на
приложимото право намери за установено следното:
Предявен е иск с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ.
В
съдебното производство за признаване на уволнението за незаконно и неговата
отмяна доказателствената тежест лежи върху работодателя, който като носител на
субективното преобразуващо право да прекрати чрез едностранно волеизявление
трудовото правоотношение с работника следва да установи, че законосъобразно го
е упражнил. От друга страна, проверката на съда относно законосъобразността на
уволнението съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданския процес
следва да бъде осъществена в рамките на наведените с исковата молба възражения
и доводи за неговата незаконност, тъй като няма задължението служебно да следи
за факти, пораждащи правото на уволнение или надлежното му упражняване. Твърденията
за незаконност на уволнението, очертаващи основанието на предявения иск и в
чиито рамки е ограничена търсената съдебна защита съобразно диспозитивното
начало в гражданския процес, са свързани с ненадлежното връчване на заповедта
за прекратяване на трудовото правоотношение на работника.
Не
се спори между страните по делото, а и се установява от събраните
доказателства, правнорелевантното обстоятелство, че
между ищеца и ответника е съществувало трудово правоотношение, по силата на
което ищецът е заемал преди процесното уволнение длъжността
„М.е.б. от 0.5 до 2.4 к.м.“ в участък „РТНК-*“ на „Р.Т.-*“ с. М.. Безспорно е и
обстоятелството, че същото трудово правоотношение е било прекратено със Заповед
№1/10.04.2020 г., с която на ищеца е наложено дисциплинарно наказания
„уволнение“. Като безспорно е отделено и обстоятелството, че Заповед
№1/10.04.2020 г. е връчена на 10.04.2020 г. в дома на ищеца и е получена от
неговата съпруга.
Установява
се от приетите по делото писмени доказателства, че въз основа на Заявление, вх.
№ 22539/16.12.2019 г., от И.Л. и Заповед №17658/16.12.2019 г., и Заявление, вх.
№ 1134/20.01.2020 г., от И.Л. и Заповед №948/21.01.2020 г. на ищеца е разрешено
да ползва общо 31 последователни работни дни платен годишен отпуск, както
следва 9 дни, считано от 16.12.2019 г. до 31.12.2019 г. включително, и 22 дни,
считано от 02.01.2020 г. до 31.01.2020 г. включително.
От
писмо УРИ 349000-16134/30.07.2020 г. на ОД на МВР С.З. е видно, че ищецът е
напуснал пределите на Република България на 10.01.2020 г. през ГКПП В. Д.м.,
като няма данни за последващо завръщане на територията на страната.
Първият
работен ден, следващ изтичането на срока на разрешения платен годишен отпуск на
ищеца, е 03.02.2020 г., когато същият не се е явил на работното си място
съгласно изготвения график за работа и не е представил оправдателен документ за
отсъствието си, което обстоятелство се установява от рапорт от 11.02.2020 г. от
инж. В.Х., ръководител на участък „РТНК-*“ на „Р.Т.-*“.
С
писмо, изх. № ЧР-01-94/ 12.02.2020 г., изпратено с препоръчано писмо с обратна
разписка на постоянния адрес на ищеца в с. Д.-А., община Р., и получено от
съпругата на адресата на 18.02.2020 г., работодателят поискал обяснения за
неявяването на ищеца на работа в периода от 03.02.2020 г. до 12.02.2020 г.
включително.
Неявяването
на ищеца на работа в посочения период дало повод на управителя на „Р.Т.-*“ да
нареди със Заповед №4/28.02.2020 г. във формата за отчитане на явяването на
персонала на работа за м. февруари 2020 г. на И.С.Л. да се заведат 20 броя
самоотлъчки по 8 часа с обща продължителност 160 часа.
С последващ рапорт от 01.04.2020 г.
ръководителят на участък „РТНК-*“ на „Р.Т.-*“ информирал управителя на рудника
за продължаващото неявяване на ищеца на работа, до 15.03.2020 г. В резултат на
това във формата за отчитане на явяването на персонала на работа за м. март
2020 г. и м. април 2020 г. на И.С.Л. било наредено да се заведат общо 40 броя
(28 работни дни) самоотлъчки с обща продължителност 224 часа.
Неявяването на ищеца на работа се
установява и от показанията на В.Х., разпитан като свидетел в настоящото
производство, преценени в светлината на чл. 172 от ГПК и с оглед на другите
събрани по делото доказателства. Показанията на този свидетел са еднопосочни,
вътрешно непротиворечиви и се подкрепят от останалите доказателства по делото,
поради което съдът им дава вяра.
С писмо, вх. № 6133/09.04.2020 г. на
„Р.Т.-*“, с. М., ищецът И.Л. информирал работодателя, че е получил Писмо, изх.
№ ЧР-01-94/ 12.02.2020 г., но не е получил документ за прекратяване, трудова
книжка и вноска във ВСК на „Р.Т.-*“. Поискал е да получи заповед за
прекратяване на трудовото правоотношение, УП-2 и трудова си книжка на
постоянния си адрес, а натрупаната сума от направените вноски към ВСК в рудника
да му бъде изплатена на посочена сметка в „У.К.Б.“ АД.
На 10.04.2020 г. била издадена
процесната Заповед №1, връчена на същата дата на съпругата на ищеца – М.Л.,
удостоверено с нейния подпис на заповедта и констативен протокол №1/10.04.2020
г., съставен от З.И., експерт организация на труда в „Р.Т.-*“ и В.И., вътрешен одитор в „М.М.-и.“.
Обстоятелствата по връчването на
заповедта се установяват и от показанията на В.И., разпитана като свидетел в
настоящото производство, преценени в светлината на чл. 172 от ГПК и с оглед на
другите събрани по делото доказателства. Показанията и на тази свидетелка
следва да се кредитират, тъй като са последователни, непротиворечиви и
изложеното в тях напълно съвпада с останалия приобщен по делото доказателствен
материал.
Видно от писмо, вх. №
6322/14.04.2020 г., изпратено от ищеца до ответника, ищецът е получил
заповедта, с която му е наложено дисциплинарно наказание и е прекратено
трудовото му правоотношение, като същата е била връчена на лице от
домакинството му.
Съгласно чл. 335, ал. 1 от КТ
трудовият договор се прекратява писмено. При прекратяване на трудовия договор с
предизвестие, моментът на прекратяването настъпва с изтичане на предизвестието,
а в случаите при прекратяване без предизвестие – от момента на получаване на
писменото изявление за това от работника. Независимо обаче от начина на
прекратяване на трудовия договор, за да породи правно действие, писменото изявление
на работодателя трябва да достигне до работника.
Съгласно
установената практика на Върховния касационен съд, изявлението на страната по
договора поражда действие с достигането си до адресата, т.е. съобразно общите
правила на ЗЗД за действие на договорите. Писменото изявление на работодателя
за прекратяване на трудовия договор може да бъде връчено лично срещу подпис на
лицето или чрез пощенска услуга – чрез изпращането на препоръчано писмо с
обратна разписка; за да е осъществено надлежно връчване по пощата не е
необходимо то да е извършено лично на получателя; редовно е и всяко друго
връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл. 42 и чл. 44
от ГПК (при връчване чрез нотариална покана), както и съобразно специалния
закон – чл. 36 от Закона за пощенските услуги. В последния случай, за да се
приеме, че изявлението е достигнало до адресата, работодателят следва да е
изпратил препоръчаното писмо на адреса, посочен от работника, и пощата да
удостовери доставянето на писмото на адреса. С достигане на изявлението на
посочения от работника адрес, работодателят е изпълнил задължението си за
връчване на заповедта за прекратяване на трудовия договор и тя е породила
правно действие (в този смисъл Решение №283 от 06.04.2010 г. по гр. д. №50782009
г., ІІІ ГО; Решение №39 от 09.02.2012 г. по гр. д. №410/2011 г., ІІІ ГО; Решение
№35 от 07.05.2012 г. по гр. д. №1877/2010 г., ІV ГО; Решение № 226 от 30.10.2017 г. по гр.д. №4471/2016 г., ІV ГО).
В
разглеждания случай съдът намира, че работодателят е спазил императивните
изисквания на закона и по-специално чл.195, ал. 2 от КТ, поради което и
възраженията на ищеца в тази връзка са неоснователни. По изложените съображения
и доколкото други възражения и доводи за незаконност на уволнението не са
въведени, съдът намира, че уволнението е законно и искът за отмяната му следва
да бъде отхвърлен.
При
този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК на ответника
следва да бъдат присъдени разноски, тъй като същият е защитаван от юрисконсулт.
Размерът на възнаграждението, определен по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл.
37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 23, т. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ,
с оглед фактическата и правната сложност на делото, броя на проведените съдебни
заседание и извършените процесуални действия съдът определя в размер на 100
лева.
По
аргумент от чл. 78, ал. 6 от ГПК разноските за държавна такса остават за сметка
на бюджета на съда.
Така
мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от И.С.Л., ЕГН **********, с адрес: ***,
против „Р.Т.-*“ с. М., ЕИК ***************, със седалище и адрес на управление:
с. М., общ. Гълъбово, представлявано от инж. Т.К., управител, клон на „М.М.и.“ ЕАД, гр. Р.,
иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна
на уволнението, извършено със Заповед №1/10.04.2020 г. на инж. Т.К., управител
на „Р.Т.-*“ с. М..
ОСЪЖДА И.С.Л., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ НА „Р.Т.-*“ с. М.,
представлявано от инж. Т.К., управител, сумата от 100 лева, разноски по делото
за юрисконсултско възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд С.З. в двуседмичен срок,
който на основание чл. 315, ал. 2 от ГПК тече от датата на постановяването му –
01.10.2020 г.
Препис
от решението да се връчи на страните, на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /П/