Решение по дело №206/2019 на Апелативен съд - Бургас

Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер 96                                  8.10.2019 г.                             град Бургас

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

Апелативен съд - Бургас                                                 Търговско отделение,

На   дванадесети  септември               две  хиляди  и  деветнадесета    година

В    открито   заседание    в    следния    състав:

Председател  Нели Събева

Членове         Илияна Балтова

                        Албена Зъбова

Секретар  Петя Ефтимова    

Прокурор

като разгледа докладваното от съдия Ил. Балтова

търговско дело № 206 по описа за 2019 г.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по повод въззивната жалба на ,,А. Е К. “ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. Б., ул. „Ш.“, № *, вх.2, ет.1, ап.1, представлявано от Й. Р. - управител, с адрес за връчване: гр. Б., бул. „И“, № 71, ет.1 – адв. Е. , срещу решение № 101 от 29.03.2019 г., постановено по т.д. № 223/ 2018 г. на Окръжен съд Бургас, с което дружеството е осъдено да заплати на А. С. А., ЕГН *****, от гр. С., бул. „Б.“, № *, вх. *. , ет.1, ап.2, с адрес за връчване: гр. Н., ул. „И“, № 23, ет.2 – адв. П. , сумата от 73 491 евро, представляваща частта от предоставен от него на ,,А. Е К. “ ЕООД невърнат заем, ведно със законната лихва върху присъдения размер главница, от датата на депозиране на исковата молба до нейното окончателно изплащане, както и сумата от 3105,56 лв., като равностойност на 1587,85 евро, представляваща мораторна лихва върху съответния размер главница, от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК пред Бургаския районен съд – 27.03.2018 г., до датата на депозиране на настоящата искова молба – 11.05.2018 г., като в останалата част, до общо претендираната сума в размер на 3753,56 лв., искът за мораторна лихва е отхвърлен.

Със същото решение е отхвърлен и предявеният от ,,А. Е К. “ ЕООД против А. С. А. насрещен иск за осъждане на ответника по иска да заплати на ищеца сумата от 3143 евро, с която неоснователно се е обогатил, поради липса на основание при него за нейното получаване, ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на насрещния иск – 8.08.2018 г. до окончателното изплащане.

Присъдени са разноски.

В жалбата се сочи, че постановеният съдебен акт е неправилен и необоснован. Претендира се негова отмяна, с постановяване на ново решение, с което предявената искова претенция по първоначалния иск бъде отхвърлена изцяло, а тази по насрещния иск – уважена, при присъждане на всички направени от въззивника съдебно – деловодни разноски пред двете инстанции.

Изтъква се, че в решението липсва извършен последователен и задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства, като първоинстанционният съд е кредитирал единствено необоснованите твърдения на ищеца, измежду които това, че от събраните по делото доказателства се установява по безспорен начин сключването между страните на три договора за заем, каквито договори, подчертава въззивника, не са представени, липсват събрани доказателства за датата на сключването им и реално предаване на исковите суми на въззивника.

Оспорва се изводът на съда за симулативност на изявленията в представените и приети по делото нотариално заверени декларации – съгласие за частично заличаване на ипотеки, в частите им, в които въззиваемият изрично потвърждава точния размер на всяка една издължена сума. Акцентира се на обстоятелството, че за така направения извод, липсва възражение или искане, въведено от въззиваемия.

Сочи се, че вещото лице по изпълнената съдебно – икономическа експертиза установява надвнесена сума по заемните договори в размер на 16 147,19 лв.

Въззивникът се противопоставя на извода на съда, че при подписване на анексите никаква част от заемите от 2010 г. не е била изплатена. Частичното изпълнение се потвърждава дори от заемодателя.

Изтъква се допуснато процесуално нарушение на първоинстанционния съд, във връзка с приетото намаление на исковата претенция, тъй като, при десезирането на съда с част от спора, не е уточнено дали се касае за оттегляне или отказ от иска.

Като незаконосъобразен се квалифицира изводът на съда, че следва да се кредитира представеният по делото план за погасяване на задължението от 30.08.2017 г. По мнение на въззивника, същият е неясен, неграмотно написан, в него липсват данни за дружеството и негови задължения към въззиваемия, подписан е от лицето А. К. , който към датата на съставяне на документа не е бил съдружник в дружество - въззивник и не би могъл да ангажира неговата отговорност, тъй като още към 2013 г. е продал дружествените си дялове.

Оспорва се изводът на съда, че документът, наречен „Пояснителна информация“ съдържа надлежно признание на представляващия дружеството - въззивник относно дължимостта на суми в посочения размер. Доказателството, на което изводът се базира, е било оспорено, сочи въззивника, като съставено за целите на друго съдебно производство.

Инвокират се възражения относно неоснователното игнориране от първостепенния съд на заключенията на вещото лице по съдебно-почерковата експертиза. С оглед изявленията на въззиваемия, получената от него в брой сума от 65 340 евро по разписката от 15.09.2010 г. е послужила за погасяване дълга на дружеството по процесните два нотариални акта, подчертава въззивника.

В нарушение на закона, според въззивника, първостепенният съд е мотивирал извод да не зачита счетоводните отразявания на платени суми, поради нередовно водено счетоводство на дружеството. Изтъква се, че неспазването на принципа за текущо осчетоводяване би могло да повлече налагането на административна санкция, но не и заличаване на удостоверения по делото факт за реално получени в брой и по банков път суми от въззиваемия.

Въвеждат се доводи за неправилно отхвърляне на насрещния иск, по съображения, че претендираното по него е част от установеното от вещото лице платено в повече при връщане на заетите суми.

В постъпилия по делото отговор на въззивната жалба от насрещната страна, се прави искане за оставяне на същата без уважение и потвърждаване на постановения първоинстанционен съдебен акт.

Акцентира се на обстоятелството, че признатите от въззиваемия извършени плащания датират след датата на подписаните анекси.

Плащането на 26.04.2018 г., което се признава от въззиваемия, е извършено именно от А. К.

Оспорва се удостовереното в разписката от 15.09.2010 г. плащане. Сочи се, че разписката като частен документ не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила и при оспорване, удостоверените в нея факти следва да се докажат, а въззивникът не е ангажирал никакви доказателства за направеното плащане, освен осчетоводяването му, осем години след датата, посочена в разписката. По категоричен начин по делото е удостоверено, изтъква въззиваемият, че към датата на разписката дружеството не е разполагало с парични средства за изплащане на такава сума.

Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирана да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същата е допустима за разглеждане по същество.

При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Като взе предвид изложените в жалбата съображения, доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД и насрещен иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД.

Страните не спорят по отношение на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, с изключение на повдигнатото от въззивника оплакване за отсъствие на правоотношения по договори за заем, което ще бъде адресирано по-долу.

В обобщение и в аспект на повдигнатите в жалбата оплаквания, следва да се посочи, че се установява от данните по делото, че между страните са били сключени три договора за заем, обезпечени с договорни ипотеки, датиращи съответно към 5.05.2010 г. – Нотариален акт № 4, том V, нот.д. № 792/ 2010 г. на нотариус С. А., с район на действие Районен съд Несебър, вписан под № 208 в регистъра на Нотариалната камара; 31.05.2010 г. – Нотариален акт № 1* том VI, нот.д. № 1113/ 2010 г. на нотариус С. А., и 25.06.2010 г. – Нотариален акт № 58, том IX, нот.д. № 1636/ 2010 г. на нотариус С. А.. В съглашенията е материализирано съгласие на въззиваемия А. А. за предаване в собственост на въззивника – ,,А. Е К. “ ЕООД на парични суми в размер на 72 600 евро по първия договор, 96 800 евро по втория договор и 74 400 евро по третия договор, срещу насрещно задължение на заемателя да върне заетите сума на съответни, посочени в съглашенията, падежи. Предвид характеристиката му на реален договор, за да породи действие, заемът за потребление включва както постигането на съгласие, така и предаване на уговорените суми. В първоинстанционното производство не е било налице разногласие между страните относно предаването на сумите по заемите, а въвеждането на подобно възражение във въззивната жалба е недопустимо, като преклудирано.

Следва да се приеме, че са налице обвързващи страните договори за заем, по които е изпълнено задължението на заемодателя да престира уговорените суми.

За обезпечаване изпълнението по договорите на задължението за връщане на заемите, страните са постигнали съгласие по учредяване на договорни ипотеки, върху недвижимости, собственост на заемателя, като по първия договор са ипотекирани десет апартамента, по втория - единадесет апартамента, по третия – петнадесет апартамента, всички находящи се в сграда с идентификатор 51500.506.278.1, изградена в поземлен имот с идентификатор 51500.506.278 в к.к. „Слънчев бряг – запад“ и подробно описани в договорите за ипотека.

Към съглашенията са сключени анекси, съответно от 30.12.2012 г. и 18.12.2015 г. по първия договор, и от 25.02.2011 г., 30.12.2012 г. и 18.12.2015 г. по третия договор. С анексите е уговорена промяна в срока на издължаване на сумите, като в последна сметка падежите и по двата процесни договора са фиксирани на 31.12.2016 г.

Въззиваемият е претендирал със сезиращата съда искова молба, че заемите за сумите 72 600 евро и 74 400 евро не са издължени, но тъй като е признал, че е получил плащания в размер на 10 000 лв., равняващи се на 5113 евро, и 68 396 евро, е изменил претенцията си по размер, като претендира 73 491 евро.

Дружеството – въззивник носи в процеса доказателствената тежест да установи изпълнение на собственото си задължение да върне предоставените в заем парични средства.

Въззивникът представя пет броя декларации – съгласие – от датите 25.06.2010 г. и 1.11.2013 г. по първия договор, и от датите 1.11.2013 г., 3.09.2012 г. и 2.06.2014 г. по втория, за частично заличаване на договорни ипотеки, с които заемодателят – въззиваем е дал съгласието си да бъдат заличени вещните тежести върху част от обектите по горепосочените нотариални актове, като в същите декларации е направил изявление, че заемите са частично погасени, посочвайки конкретни суми. В настоящото производство заемодателят признава получаването на сумите по две от декларациите – съгласие, тези датиращи към 1.11.2013 г., общо за сумата от 10 000 лв., равностойни на 5113 евро, за плащането на която сума е налице представено платежно нареждане от същата дата.

По отношение на останалите декларации, в допълнителната искова молба, въззиваемият е поддържал, че удостоверените в същите суми не са реално получени от него, а са посочени произволно, за нуждите на формиране на материален интерес в производството по заличаване на ипотеките.

В същината си, това представлява твърдение, че обективираните в документите изявления на издателя на декларацията не съответстват на действителната му воля, а са били симулативни. В този смисъл, неоснователно е възражението във въззивната жалба, че липсва въведено в процеса възражение за нищожност на едностранните изявления, поради привидност.

Процесуалният ни закон изисква, за да се допусне разкриване на симулацията, при отсъствие на обратен документ – какъвто не се твърди да е съставян в настоящия случай, наличието по делото на начало на писмено доказателство, а именно документ, който не разкрива сам по себе си привидността – не съдържа признание за нея, но от текста му може да се съди, че волеизявлението е било направено без да се желаят правните му последици, привидно. В настоящия случай това писмено доказателство следва да изхожда от страната, която е дължала извършване на удостовереното в декларацията плащане. Като подобен обратен документ следва да се третира приетото писмено доказателство по делото, наименувано „пояснителна информация“. Същото изхожда от управителя на дружеството – въззивник и е адресирано към временния синдик на същото, в производство по несъстоятелност. В документа се съдържа изявление, че дружеството има непогасен паричен заем към А. А., с остатък в размер на 287 507 лв., като сумата съответства на стойностите в лева по двата заемни договор – предмет на производството. От този документ може да се изведе индиция, че удостовереното в декларациите – съгласие не отговаря на действителната воля на автора на изявленията, той не е получавал плащания в посочените размери на посочените дати и в този смисъл е допустимо в процеса да се разкрият действителните отношения между страните.

От друга страна, коментираната пояснителна информация, съдържаща признание съществуването на вземанията, следва да се анализира в съвкупност с останалия събран по делото доказателствен материал, съобразно разпоредбата на чл.175 ГПК. Ясно е, че същата не може безалтернативно да се приеме като пълно доказване, че към датата на съставянето на документа – 22.01.2016 г., двата заема не са били издължени в никаква част, въпреки принципната значимост на признанието на неизгоден за признаващия факт. Самият ищец е признал получени плащания на 1.11.2014 г. Внимателният анализ на посоченото писмено доказателство, при съпоставяне на данните в същото със заключението на вещото лице по изпълнената в първоинстанционното производство съдебно – икономическа експертиза, сочи, че то е съставено изключително на базата на данните по баланса на дружеството ,,А. Е К. “ към съответната дата, в който, става ясно от експертизата, погасяване по двата осчетоводени заема за периода 2013 г. – 2017 г. не е отразявано. В пояснителната информация управителят единствено е възпроизвел счетоводните статии по различните сметки от баланса.

Настоящата инстанция намира, че за формиране на извод относно дължимостта на исковата сума за главница, следва да анализират в пълнота установените по делото обстоятелства.

Признание за неиздължаване на заемите не се съдържа и в анексите към договорите, като посочването на пълните дължими суми в тях цели недвусмислено да индивидуализира съглашенията. В никакъв аспект от формулировката на допълнителните съглашения не може да се заключи, че дружеството признава, че не е правило погасителни плащания. Толкова повече, че и по двата заемни договора има предоговаряне, след признатото в настоящия процес частично плащане от 5113 евро, което отново не е отразено в анексите.

Не може да се обсъжда в посока признание за съществуване на задълженията по договорите и представеното писмено изявление на А. К. , което, според въззиваемия, доказва, че към 30.08.2017 г. задълженията по заемните договори не са погасени. Същото не кореспондира с останалите, установени по делото, обстоятелства. Дори и да се приеме, че макар да е отчуждило дружествените си дялове още през 2013 г., лицето е продължило да участва в дружествените дела, то общата сума, която се уговаря да се плати в изявлението – 175 000 евро, надхвърля дължимото по двата договора и не отразява получените и признати от въззиваемия частични плащания. На следващо място, липсва правна и житейска логика въззиваемият, видно от декларациите – съгласие, да се е съгласил да освободи от реалното обезпечение повече от половината – тринадесет от общо 25 апартамента, без да е получил плащане срещу значителна част от дълга.

По делото е представена разписка за получена сума в брой, датираща към 15.09.2010 г., в която въззиваемият е декларирал, че на същата дата е получил от представляващия дружеството – въззивник сумата от 65 340 евро, като издължаване по предоставен паричен заем, без да се конкретизира по кое точно заемно правоотношение. Изпълнената в първоинстанционното производство съдебно – почеркова експертиза доказва автентичността на разписката, като изходяща от въззиваемия.

Правното твърдение на въззиваемия в настоящия процес, въведено в допълнителната искова молба, е, че посочената разписка е относима към третия договор за заем, сключен на 31.05.2010 г.

По делото са налични две разписки от датите 1.07.2010 г. и 15.08.2010 г., в които, в маниер идентичен с този по оспорената разписка от 15.09.2010 г., страните собственоръчно са удостоверили изплащането на заема в общ размер на 96 800 евро, чрез пълно издължаване в брой на обективираните дати на суми от управителя на дружеството на А. А.. Тези разписки не са оспорени. Начинът на плащане следва да се приеме за установена практика между съдоговорителите.

Ето защо, налага се изводът, че анализираната разписка от 15.09.2010 г. не удостоверява издължаване по третия заемен договор. Въззиваемият не е въвел в процеса данни, нито е провел доказване за наличието на други договорни обвързаности по заеми между страните.становеното от вещото лице по съдебно – икономическата експертиза, при проучване на счетоводството на дружеството – въззивник, договорно правоотношение от 25.01.2011 г. – таблица 2 на л.127 от делото пред първата инстанция, в размер на 20 700 евро, погасено на 31.07.2012 г. - таблица 1 на л.128, не може да се счете за такъв „друг договор за заем“, тъй като е възникнало след датата на разписката, а и не отговаря по размер.

Следва да се заключи, че с плащането на сумата по разписката от 15.09.2010 г. са погасени задължения по двата процесни договора за заем. Не отнема от валидността на този извод установеното от експерта, че в касата на дружеството не е имало наличност, която да обезпечи плащане в такъв размер. Вещото лице е установило, че плащането е извършено от името на дружеството със средства, собствени на управителя, и е генерирало последващо задължаване на дружеството към управителя, за същата сума. Данните за породени вътрешни отношения между дружеството и управителя не рефлектират върху отношенията на страните по договорите за заем, тъй като въззиваемият е приел плащането като погасително именно по договореностите му с дружеството – заемател, видно от изявлението, материализирано в разписката.

Предвид всичко гореизложеното, настоящият апелативен състав приема, че по надлежно възникналото задължение по двата договора за заем от 5.05.2010 г. и 25.06.2010 г. в общ размер на 147 000 евро до завеждане на настоящото дело – 11.05.2018 г., заемателят е издължил сумите от 5113 евро, по признание на заемодателя, 65 340 евро, по разписка от 15.09.2010 г. и 68 396 евро, по платежно нареждане от 26.04.2018 г. Останала е за плащане сумата от 8151 евро, в какъвто размер предявеният осъдителен иск следва да бъде уважен, а за горницата до претендирания размер от 73 491 евро – отхвърлен.

Горните изводи предпоставят частична отмяна на постановеното първоинстанционно решение.

Като функционално обусловено от основателността на претенцията за главницата, основателно е искането за присъждане на законната лихва за забава върху главницата, от датата на завеждане на иска до окончателното изплащане.

По претенцията за мораторна лихва:

Тъй като задължението по процесните договори е срочно, длъжникът е изпаднал в забава с настъпване на предоговорения срок за изпълнение – 31.12.2016 г. Лихвата за забава се е претендирала в размер на 3753,56 лв., считано от 26.03.2018 г. до завеждането на делото и е била уважена от първата инстанция в размер на 3105,56 лв.

Претенцията е основателна върху установената като неиздължена главница – 8151 евро, считано от 26.03.2018 г. до 11.05.2018 г., в размер на 208,14 лв., левова равностойност на 106,42 евро, пресметната по правилата на чл.86 ЗЗД и ПМС № 426 от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, с помощта на лихвен калкулатор.

Основателна е и претенцията за мораторна лихва върху сумата от 68 396 евро за периода от 26.03.2018 г. до 25.04.2018 г. – извършването на частичното плащане, в размер на 1151,93 лв., левова равностойност на 588,97 евро, пресметнати с лихвен калкулатор.

По насрещния иск:

Искът намира своето основание в твърдения на заемателя - ,,А. Е К. “ ЕООД, че е извършил плащания в полза на заемодателя, в превишение на уговорените за връщане суми, като за горницата от 3143 евро не е налице призната от правото причина да бъде задържана от заемодателя.

Доколкото се установи в настоящия процес, че са налице неиздължени суми по договорите за заем, не се доказа плащането в повече по процесните заемни договори. Искът е неоснователен. Решението на първата инстанция следва да се потвърди в тази част.

При този изход от делото, предвид въведените искания и при съобразяване разпоредбите на чл.78 ГПК, на страните се следват разноски, както следва, като решението се отмени в частта за разноските:

На въззивника следва да се присъди сумата от 9571,19 лв., разноски пред двете инстанции, от сторените такива пред първата инстанция – държавна такса по насрещния иск и такса за препис, и сторените такива пред апелативната инстанция – държавна такса за обжалване и платено адвокатско възнаграждение, представляваща 85 % от общо направените от въззивника разноски, при успешна негова защита на 85 % спрямо общия материален интерес в производството, формиран от размера на трите предявени иска – 153 636, 63 лв.

На въззиваемия следва да се присъди сумата от 3309,06 лв., разноски пред двете инстанции, от сторените такива пред първата инстанция – държавна такса по исковете му – платена пред исковия и пред заповедния съд, платено адвокатско възнаграждение и разноски за експертизи, и сторените такива пред апелативната инстанция – платено адвокатско възнаграждение, представляваща 15 % от общо направените от въззиваемия разноски, при успешна негова защита на 15 % спрямо общия материален интерес.

На основание чл.71, ал.1 ГПК, следва да се осъди въззивникът да заплати дължимата в производството пред настоящата инстанция държавна такса по насрещния иск в размер на 122,94 лв.

Следва да се осъди въззиваемият да заплати сумата от 30 лв. – довнасяне на държавна такса за първоинстанционното производство, съобразно цената на иска, по сметката на Апелативен съд Бургас.

Мотивиран от изложеното, Апелативен съд Бургас

 

 

Р Е Ш И :

 

 

ОТМЕНЯ решение № 101/ 29.03.2019 г., постановено по т.д. № 223/ 2018 г. по описа на Окръжен съд Бургас, в частта, с която е искът за главницата е уважен над сумата от 8151 евро и искът за мораторната лихва е уважен над сумата от 1360,07 лв., и решението в частта за разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА. . :

ОТХВЪРЛЯ предявения от А. С. А., ЕГН **********, от гр. С., бул. „Б.“, № **, вх. *. , ет.1, ап.2, с адрес за връчване: гр. Н., ул. „И“, № 23, ет.2 – адв. П. , против ,,А. Е К. “ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. Б., ул. „Ш.“, № *, вх.2, ет.1, ап.1, представлявано от Й. Р. - управител, с адрес за връчване: гр. Б., бул. „И“, № 71, ет.1 – адв. Е. , иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума над 8151 евро до предявения размер от 73 491 евро, представляваща неизпълнени задължения по договори за заем от 5.05.2010 г. и 25.06.2010 г. за връщане на заетите суми, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на предявяване на исковата молба – 11.05.2018 год. до окончателното изплащане на сумата.

ОТХВЪРЛЯ предявения от А. С. А., ЕГН *****, от гр. С., бул. „Б.“, № *, вх. А., ет.*, ап.2, с адрес за връчване: гр. Н., ул. „И“, № 23, ет.2 – адв. П. , против ,,А. Е К. “ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Б., ул. „Ш.“, № 2, вх.2, ет.1, ап.1, представлявано от Й. Р. - управител, с адрес за връчване: гр. Б., бул. „И“, № 71, ет.1 – адв. Е. , иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума над 1360,07 лв., до уважения размер 3105,56 лв., представляваща мораторна лихва върху сумата от 8151 евро, считано от 26.03.2018 г. до 11.05.2018 г. и върху сумата от 68 396 евро, считано от 26.03.2018 г. до 25.04.2018 г., в левова равностойност.

ОСЪЖДА ,,А. Е К. “ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. Б., ул. „Ш.“, № 2, вх.2, ет.1, ап.1, представлявано от Й. Р. – управител, да заплати на А. С. А., ЕГН ****, от гр. С., бул. „Б.“, №*, вх. А. . , ет.1, ап.2, с адрес за връчване: гр. Н., ул. „И“, № 23, ет.2 – адв. П. , сумата от 3309,06 лв., представляваща съдебно – деловодни разноски пред двете инстанции.

ОСЪЖДА А. С. А., ЕГН ***, от гр. С., бул. „Б.“, № *, вх. А. , ет.1, ап.2, с адрес за връчване: гр. Н., ул. „И“, № 23, ет.2 – адв. П. , да заплати на ,,А. Е К. “ ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. Б., ул. „Ш.“, № 2, вх.2, ет.1, ап.1, представлявано от Й. Р. – управител, сумата от 9571,19 лв., представляваща съдебно – деловодни разноски пред двете инстанции.

 

ОСЪЖДА,,А. Е К. “ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. Б., ул. „Ш.“, № 2, вх.2, ет.1, ап.1, представлявано от Й. Р. - управител, да заплати по сметката на Апелативен съд Бургас сумата от 122,94 лв. – държавна такса за въззивното производство.

ОСЪЖДА А. С. А., ЕГН ***, от гр. С., бул. „Б.“, № *, вх. А., ет.1, ап.2, с адрес за връчване: гр. Н., ул. „И“, № 23, ет.2 – адв. П. , да заплати по сметката на Апелативен съд Бургас сумата от 30 лв. – държавна такса за първоинстанционното производство.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на страните.

 

 

ПРЕДСЕДА. . ТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: