№ 459
гр. София , 10.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на двадесети април, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Елеонора Т. Михайлова
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20201000503572 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 3167/21.05.2020 г., постановено по гр. д. № 15813/2017 г. по описа на
СГС, І-17 състав, са отхвърлени предявените от В. Е. Г. срещу И. Ц. Ц. кумулативно
обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1
ЗЗД за заплащане на сумата от 200000 щатски долара, представляваща предметът на договор
за паричен заем, сключен на 15.01.2011 г., ведно с уговорената мораторна неустойка в
размер на сумата от 20000 щатски долара, изтекла за периода от 16.11.2017 г. до 05.12.2017
г.
Срещу така постановеното решение е предявена въззивна жалба от ищеца, в която се
излагат съображения за неправилност на крайния съдебен акт, постановен от СГС.
Въззивникът твърди, че по делото е установено по несъмнен начин, че между страните в
настоящото съдебно производство е сключен договор за паричен заем в размер на исковата
сума, т. е. че ищецът е предал на ответника процесната парична сума при постигнато
съгласие тя да бъде върната като дадена по договор за заем. Счита, че този правен извод се
обосновава и при съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства -
процесният запис на заповед е издаден в обезпечение именно на това каузално
правоотношение. Поддържа, че ирелевантно за правилното решаване на правния спор,
предмет на делото, се явява приетото от СГС обстоятелство, че ищецът не е доказал, че е
имал достатъчно финансови средства за предоставяне на заемната сума.
1
Въззиваемият е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, в
който поддържа становище за нейната неоснователност, тъй като СГС е приложил точно
процесуалния и материалния закон при постановяване на своя краен съдебен акт. Поддържа
релевирания пред СГС правен довод, че процесната сума никога не му е предоставяна, което
представлява един от юридическите факти, включени във фактическия състав, при
проявлението на който възниква правно задължение за връщане на тази сума. Счита, че в
процеса на доказване ищецът не е установил обстоятелствата, при които твърденият договор
за паричен заем е бил сключен, каква е била действителната обща воля на страните,
характера на преговорите, как са поети и изпълнявани задълженията по договора след
сключването му.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на въззиваемия.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е
допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
СГС, ГО, І-17 състав, е бил сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че от събраните по
делото доказателства не се установява по несъмнен, безспорен начин, както предписва
правната норма, уредена в чл. 154, ал. 1 ГПК, наведеното в исковата молба фактическо
твърдение, че ищецът е предоставил на ответника исковата сума в заем, поради което не е
породено правното задължение тя да бъде върната в същата валута и размер. С оглед
неоснователността на главния иск е отхвърлен и акцесорният иск за заплащане на
обезщетение за причинени имуществени вреди от неизпълнение на договорно задължение в
темпорално отношение - за заплащане на уговорената мораторна неустойка.
Договорът за заем за потребление (паричният заем) е неформален, реален,
едностранен, възмезден или безвъзмезден, и комутативен – правните последици настъпват
при предаване в собственост на вещите, предмет на тази сделка (в конкретни случай
парична сума), като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя
връщане на дадената сума – в същата валута и размер.
2
Фактическият състав на договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл. 240,
ал. 1 ЗЗД, се състои от следните правопораждащи юридически факти: 1) съгласие на
страните (съвпадане на две насрещни волеизявления с идентичен предмет за пораждане на
признат от закона правен резултат) за предаване от заемодателя в собственост на заемателя
на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на изискуемост на
това парично задължение и 2) реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя.
Тези материални предпоставки, включени във фактическия състав на договора за заем, както
и настъпването на изискуемостта на паричното договорно задължение за връщане на заетата
сума следва да бъдат установени от ищеца-заемодател при пълно и главно доказване –
съгласно правилата за разпределяне на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК. При
оспорване на иска с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД ответникът може само да проведе
насрещно доказване на своите възражения и оспорвания: че средствата са дадени на друго
основание; че е налице порок на волята; че задължението е прекратено чрез изпълнение или
чрез други правопрекратителни способи, и пр.
В договор за паричен заем, сключен между страните на 15.01.2011 г., е удостоверено,
че страните в настоящото съдебно производство формално са постигнали съгласие за
предоставяне на сумата от 200000 щатски долара като заем - от ищеца на ответника, като в
клаузите на чл. 2 и чл. 3 от договора е обективирано, че тази сума реално е предоставена от
„заемодателя” на „заемополучателя” в момента на сключване на договора („при подписване
на настоящия договор”). Макар и документът, обективиращ признанието за неизгоден за
страната факт (в тази част процесният документ е частен удостоверителен), да се ползва с
материална доказателствена сила, тя не е обвързваща съда, а това признание се преценява с
оглед на всички доказателства по делото - арг. чл. 175 ГПК. С оглед на релевираните в
отговора на исковата молба оспорвания, а именно че процесният договор за заем е сключен
като обезпечение на поето правно задължение за заплащане на комисионна
(възнаграждение) при действително сключен посреднически договор за предоставяне на
заем от трето на правоотношението лице на ответника, поради което сумата, обект на
процесния „договор за заем”, реално не е предоставена, от съществено значение за
решаване на правния спор, предмет на настоящото дело, представлява обстоятелството дали
процесната сума е „предоставена” от ищеца на ответника на датата, посочена в този
документ.
Материалната доказателствена сила на този документ - по отношение на
удостовереното обстоятелство, че „заемната сума е предадена от заемодателя на заемателя
при подписване на настоящия договор”, т.е. на 15.01.2011 г. е опровергана от обективирания
в самия документ правнорелевантен факт, че описаната лична карта на „заемодателя” е
издадена по-късно от момента на „сключване” на договора за заем - договорът е от
15.01.2011 г., а личната карта е издадена на 24.01.2011 г. Следователно, опроверган е фактът,
че процесната сума е предадена на 15.01.2011 г., в който смисъл е обективираното
признание на ответника в този документ. Моментът на предаване на заемна сума не би
3
притежавал съществено значение, в случай че не бе се породил спор в кой момент е
„сключен” заемния договор, респ. дали страните са постигнали съгласие именно за
пораждане правните последици на този годен юридически факт или чрез него не се
обезпечава изпълнение по друго правоотношение - в противоречие с правната норма,
уредена в чл. 152, предл. 2 ЗЗД („съглашение, с което се уговаря предварително начин за
удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е
недействително”).
В отговора на исковата молба ответникът е навел правен довод, че твърденият от
ищеца договор за паричен заем е нищожен, тъй като страните по него не са целели правните
последици на заемната сделка, а чрез с него да се обезпечи изпълнение на договорно
задължение (комисионна, възнаграждение) по действително сключен между тях
посреднически договор - за пораждане на заемно правоотношение между ответника и
вложители в банката, в която ищецът е полагал труд, но при по-ниска лихвена ставка, на
която банката би предоставила банков кредит, като същевременно вложителите в банката -
чрез посредничеството на ищеца, биха предоставили в заем на ответника парична сума при
ставка, която значително надвишава тази, при която банката привлича финансов ресурс от
тях - „Ищецът предложи да бъде гарант между мен и лицето, което ще ми предостави заем,
но аз трябва да подпиша договори за заем и записи на заповед в негова полза...
Комисионната е дължима след получаване на финансирането и е в размер между 10% и 20%
от размера на полученото финансиране... Обективирана е воля в съответната форма, но зад
изявлението действително воля няма, т.е. волята и изявлението не съвпадат. Не съм имал
воля да сключвам с ищеца договор за заем, с който да признавам, че съм получил в брой
заемна сума. Волята ми е била да обезпеча плащане към ищеца на възнаграждение по
договор за посредничество. Ирелевантно е как ответникът е квалифицирал изложените от
него правни и фактически възражения и оспорвания (недействителност на договора поради
симулативност или заобикаляне на закона; поради сключването му в противоречие с
добрите нрави; поради липса на съгласие и пр.). Служебно правомощие на съда обаче е да ги
подведе под приложимата правна норма. Тъй като ищецът се защитава не по дадената от
ответника правна квалификация на релевираните в отговора на исковата молба възражения
и оспорвания, а по наведените от него фактически твърдения, обосноваващи твърдяната
недействителност, съдът е длъжен до подведе тези възражения под приложимата правна
норма. Понеже единствено на ответника принадлежи процесуалното задължение
(доказателствената тежест) да установи осъществяването в обективната действителност на
фактите, обосноваващи твърдяната недействителност, законосъобразно
първоинстанционният съд е дал указания на ответника в доклада по чл. 146, ал. 1, т. 1 и т. 5
ГПК, че „ответникът трябва да докаже възраженията си за нищожност на договора за заем и
валидно съглашение по договор за посредничество, прикриващ заемното правоотношение”.
Други указания към страните по тези оспорвания СГС не е дължал.
Но тъй като се установи от предметното съдържание на процесния договор за „заем”,
че той не е сключен на датата, на която е посочено в него, поради което е опровергано и
4
признанието на ответника, че е получил „заемната” сума именно на датата на „сключване”
на договора - 15.01.2011 г., допустимо е със свидетелски показания да се установяват
действителните уговорки между страните и в частност дали реално процесната сума е
предадена от ищеца на ответника в заем. От друга страна, както бе изяснено, всички
фактически и правни твърдения на ответника относно недействителността на договора за
заем трябва да бъдат подведени под диспозицията на правната норма, уредена в чл. 152,
предл. 2 ЗЗД, която по своята правна същност урежда материалноправна забрана за
сключване на договори, чрез които се обезпечава точното изпълнение на договорно
задължение по друго правоотношение - чрез привидно поемане на друго правно задължение,
извън изчерпателно уредените в закона реални и персонални обезпечения. В този смисъл,
„обезпечителното” правоотношение би било нищожно поради нарушаване на императивни
правила на закона (арг. чл. 152, предл. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД),
симулативност и заобикаляне на закона (с правнодопустими средства да се постигне
противонормен резултат, като само привидно се създаде едно годно правно основание, което
да „обезпечава” точното изпълнение на друго правно задължение по различно
правоотношение). Поемането на правно задължение по договор за заем за връщане на
непредоставена в заем парична сума като „реално, вещно” обезпечение на точното
изпълнение на правно задължение по друго правоотношение не е измежду изрично
уредените в закона обезпечения. В този смисъл, забраната, уредена в чл. 152, предл. 2 ЗЗД,
предварително да се уговаря начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който
е предвиден в закона, макар и да е сходна със запрета да не се сключват симулативни
сделки, се отличава със своя собствена специфика, поради което разкриването на
действителните уговорки между страните може да се осъществи чрез свидетелски показания,
като не са приложими процесуалните правила, регламентирани в чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК,
респ. в чл. 165, ал. 2 ГПК, както необосновано поддържа въззивникът и в писмената защита
пред САС.
По същество в този смисъл е и формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС
с Решение № 148/22.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 489/2020 г., IV г. о., ГК, в което се
приема, че „Забраната да се уговаря предварително начин на удовлетворение на кредитора,
различен от предвидения в закона (чл. 152, чл. 209 от ЗЗД), е наложена от законодателя в
обществен интерес с цел да се предотврати незаконното предоставяне на парични заеми
срещу високи лихви и прикрити обезпечения... Лицата, които се занимават с тази
незаконна дейност без необходимите разрешения, нямат интерес от съставяне на обратен
документ... Ако при това положение страната бъде лишена от възможност да установи
симулацията и нищожността на прикритата сделка с помощта на свидетели, съдът ще
узакони и ще придаде правно действие на незаконна и неморална дейност. До такъв
неприемлив за обществото резултат не трябва да се достига. Ето защо съдът следва да е в
състояние да разкрие и да откаже да даде защита на всяка неморална и противоречаща на
императивни норми сделка, като за целта са допустими всички доказателствени средства,
без да се прилагат ограниченията на чл. 165, ал. 1 и ал. 2 ГПК. По тези съображения, като
5
правилна е възприета практиката, застъпена в решение № 206/17.07.2012 г. по гр. д. №
824/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 405/25.11.2014 г. по гр. д. № 3709/2014 г. на
ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 461/16.01.2012 г. по гр. д. № 1206/2010 г. на ІV-то гр.
отд. на ВКС”.
Следователно, за да се разкрие действителната воля между страните при сключване
на процесния договор за „заем”, вкл. и дали „заемната” сума действително е предадена от
„заемодателя” на „заемополучателя”, т.е. дали е сключен твърденият договор за заем
(предаването на заемната сума е част от фактическия състав на този реален договор, а не в
изпълнение на вече породени правни задължения), е допустимо съобразно процесуалния
закон съдът да формира своето вътрешно убеждение (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12
ГПК) и въз основа на събраните от СГС гласни доказателствени средства чрез разпит на
свидетели.
От показанията на свидетеля Б. С., отдавна приятел на ответника, се установява, че
той е присъствал на среща между страните в настоящото съдебно производство, състояла се
на 26.10.2012 г. („в офиса”) - „Бяхме в офиса И., С. (б. н. другият свидетел), аз и г-н Г.”.
Свидетелства, че основаният предмет на разговора бил свързан с предоставяне на кредити
срещу заплащане на лихва. Изяснява правнорелевантното обстоятелство, че ответникът е
подписал донесените от ищеца предварително изготвени от него документи - записи на
заповед, договор за заем, с които да се обезпечи уговорена комисионна, в случай че ищецът
„уреди бъдещи кредити” - „бяха 20% от бъдещ кредит. Доколкото разбрах, към онзи момент
г-н Г. работеше към швейцарска финансова институция на висока позиция”. Установява, че
ответникът е бил подготвил т. нар. обратно писмо, чрез което по несъмнен начин да се
разкрие симулативността на договорите за заем и записите на заповед, но ищецът отказал да
удостовери тези факти в представения му документ с довода, че „тази дейност не може да
извършва извън банката, щял да има проблеми”.
Тези показания се потвърждават и от свидетеля С. П., познат на И. от 15 години.
Изяснява, че страните се били уговорили В. да финансира Ц., като И. подписал договори за
заем и записи на заповед, но като обезпечение за заплащане на комисионна за
финансирането от В. - „Реално това бяха комисионни по самото договаряне. Пред мен се
договориха. В. трябваше да финансира И.Ц. и да получи комисионна за това. Договаряха се
за финансиране на сума над 5 млн. евро и се договориха за комисионна 20%. В. беше
изготвил записите на заповед и ги носеше със себе си”.
Съдът, след преценка на дадените свидетелски показания по реда на чл. 172 ГПК,
намира, че с оглед всички други данни по делото те съдържат релевантна информация за
разрешаване на правния спор, житейски логични са и възпроизвеждат възприятията на лица,
непосредствено изясняващи правнозначими факти по делото. Фактът, че между страните в
настоящото съдебно производство са подписвани множество документи (договори за заем и
записи на заповеди) се установява и от признанието на ищеца, дадено пред компетентния
6
данъчен орган, съставил Ревизионен доклад от 22.06.2018 г. Съобразно обстоятелството, че
процесният договор не е подписан на датата, посочена в него, житейски логично, а
следователно, и правно обосновано е да се приеме, че тези документи са подписвани именно
в деня на срещата между страните и двамата ответници - 26.10.2012 г. От друга страна,
нелогично е ищецът, който е работил в уважавана международна финансова институция, да
предоставя в „заем” изключително висока по размер парична сума - „на ръка”. Именно чрез
свидетелските показания се изяснява действителната причина, основанието, каузата, поради
която ответникът се е задължил да върне „предоставената в заем” сума във висок размер.
Установява се, че и процесният запис на заповед не е издаден в обезпечение на
каузално правоотношение, възникнало по действителен договор за заем, а в обезпечение на
правно задължение по договор за посредничество за сключване на договор за заем между
ответника и трето неучастващо по делото лице - чрез съдействието на ответника.
Следователно, тази едностранна абстрактна формална сделка не представлява доказателство
за действително породено заемно правоотношение между страните в настоящото исково
производство, както необосновано поддържа и пред САС процесуалният представител на
ищеца.
При така установените правнорелевантни факти съдът намира, че процесният
договор за паричен заем е сключен единствено, за да се обезпечи поето правно задължение
за заплащане на комисионна по посреднически договор за сключване на договори за заем с
трети на исковото производство лица (със съдействието на ищеца), поради което той е
недействителен (сключен в противоречие с императивни правила на закона - чл. 152, предл.
2 ЗЗД, във вр. чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД). Поради тези правни съображения и въззивният съд
достига до категоричния правен извод, че в процеса на доказване ищецът не е установил
нито един от правопораждащите предявеното спорно материално право юридически факти -
че между страните е постигнато съгласие за сключване на договор за паричен заем и че
исковата сума действително е предадена от „заемодателя” на „заемателя”.
Следователно, искът за връщане на сумата от 200000 щатски долара, „предадена” на
ответника, по твърдение на ищеца по договор за паричен заем, трябва да бъде отхвърлен.
Предявеният акцесорен иск – за заплащане на обезщетение за причинени вреди от
неизпълнение на парично задължение в темпорално отношение, равняващо се на
„уговорената” мораторна неустойка, е обусловен от изхода на правния спор по главния иск,
поради което и той се явява неоснователен.
С оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е
достигнала, съответства на крайните правни съждения на първоинстанционния съд,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно, а въззивната жалба да се
остави без уважение.
При този изход на правния спор, предмет на настоящото съдебно производство, на
7
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия следва да се
присъдят сторените от него съдебни разноски пред въззивната инстанция в размер на сумата
от 1440 лв. с ДДС, представляваща уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3167/21.05.2020 г., постановено по гр. д. №
15813/2017 г. по описа на СГС, І-17 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК В. Е. Г., ЕГН
**********, с адрес гр. ***, ж. к. „***” № **, ет. *, ап. ** да заплати на И. Ц. Ц., ЕГН
**********, с адрес гр. ***, бул. „***” № **, ет. * сумата от 1440 лв. с ДДС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото Решение да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8