Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 400 25.10.2019
г. гр. Хасково
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД
ХАСКОВО...………….....……….……......................……………...състав
на двадесет
и пети септември..………………………..две хиляди и деветнадесета година
в публично заседание, в
състав:
Председател:
ДЕЛЯНА ПЕЙКОВА
Членове: ГЕОРГИ ГОЧЕВ
МИЛУШ ЦВЕТАНОВ
секретар Р.К………………….…………..………………………………………………..
прокурор …………………………..….......……........................................................................
като разгледа докладваното от ............................председателя съдия Пейкова…………..
гр. д. № 502............
по описа за 2019 год.,
...…....................………………….......................
Производството
е по чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 112 от 27.05.2019 г. по гр.д. № 168/2018 г. по описа на Районен съд – Харманли е признато за установено на
основание чл. 422 ГПК по отношение на ответницата М.Г.Щ. и Щ.Я.Щ., че дължат на
“СОСИЕТЕ ЖЕНЕРАЛ ЕКСПРЕСБАНК” АД, със седалище и адрес на управление: град
Варна, бул.”Владислав Варненчик” № 92, с ЕИК ********* солидарно сумите: 6639.38
лева – главница и 1 322.90 лева – обезщетение за забава за периода от
03.06.2015 г. до 19.05.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от
19.05.2017 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за
изпълнение № 279 от 23.05.2017 г. по ч.гр.д. № 435/2017 г. на Районен съд –
Харманли, като исковете в частта за признаване за установено съществуването на
вземане за главница за разликата от 6639.38 лева до пълния предявен размер от
8044.39 лева и обезщетение за забава за разликата от 1322.90 лева до пълния
предявен размер от 1605.32 лева са отхвърлени като неоснователни.
Недоволни
от така постановеното решение са останали ответниците, които го обжалват в срок
в частта, в която исковете са уважени. В жалбата е посочено, че в обжалваната част
решението се явявало недопустимо, неправилно поради нарушения на материалния
закон и на съдопроизводствените правила, както и необосновано. Недопустимостта
се обосновава с това, че съдът уважил исковете въз основа на факти, които не
били посочени в исковата молба и следователно не били част от предмета на
делото. Ищецът не твърдял, че кредитът е предсрочно изискуем, а че не е платен
на датата на окончателния падеж и е изискуем от датата на падежа на кредита. В
хода на делото се установило обаче, че кредитът е бил обявен именно за
предсрочно изискуем. Освен това се твърдяла и различна дата на настъпване на
падежа. Неправилни били изводите на съда, че следвало да се приложи ТР № 8 от
02.04.2019 г., като освен това той не обсъдил всички доказателства в тяхната
цялост и не е обсъдил всички наши твърдения, възражения и доводи, поради което
решението страдало от липса на мотиви. Като неправилни и необосновани се сочат
и изводите, че вземането не било погасено по давност. По делото с установявало,
че дългът бил обявен за предсрочно изискуем с покана изх. № 142 от 01.10.2012
г., от който момент следвало да се изчислява и давностния срок. Също така съдът
не обърнал внимание на наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит,
в каквато насока съществувало и задължение служебно да се следи за тяхното
наличие.
По-конкретно като неравноправни се сочат клаузите в част I, т. 7.1; т. 7.2.; т. 10; т. 10.1; т. 12; т. 13; т. 19;
клаузите в част II чл. 4, ал. 2; чл. 4, ал. 5; чл.
4, ал. 6; чл. 6, ал. 2; чл. 7; чл. 10, ал. 3 и чл. 11. Изложени са подробни
съображения относно всяка една от клаузите. Посочено е, че преценката за
тяхната неравноправност следвало да се направи още в заповедното производство,
което районният съд също не извършил. Ако ищцовата банка била договорила
индивидуално клаузите, касаещи наказателна лихва, БЛП, ГПР, то тогава договорът
щял да изглежда различно. Възражения се изтъкват и по отношение начина на нарастване
на лихвата, посочен в анекса от 21.11.2008 г. Всичко това водело до нищожност
на договора от 02.06.2008 г. на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради противоречие
със закона и добрите нрави. Неизпълнението на договора от страна на ответниците
всъщност се дължало на поведението на банката, която с повишаването на лихвата
направила невъзможно погасяването му, поради което приложение следвал да намери
чл. 81 ЗЗД.
В срок е
постъпил отговор на въззивната жалба, в който се обосновава, че изложените в
нея доводи и твърдения се явявали неоснователни. Позовава се на утвърдена
методика за пресмятане на лихвата по договора, която заедно с размера на БЛП
били посочени в официалния сайт на банката и така били общодостъпни за всички
клиенти, като ответниците също имали възможност да се запознаят с тези
стойности. При разграничаване на отделните компоненти на вземанията (главница,
лихви и застраховки) следвало да се вземе предвид съдържанието на погасителния
план, в който те били описани поотделно. По въпроса за наказателната надбавка
районният съд приложил тълкувателните указания на ВКС и възражението се явявало
неоснователно.
Страните
не се явяват и не изпращат представител в с.з. Не са отправяни доказателствени
искания и не са събирани доказателства пред въззивната инстанция.
Въззивната жалба е
подадена в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна в процеса
и срещу подлежащо на обжалване съдебно решение, поради което е процесуално
допустима и следва да се разгледа по същество.
От събраните
по делото доказателства се установява следното от фактическа страна:
Ответницата
М.Щ. работела като *** в „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД. Отправила искане за
ползване на служителски кредит, което било уважено. Страните по делото сключили
договор за кредит експресо № *** г., по силата на който „Сосиете Женерал
Експресбанк“ АД е отпуснала на М.Щ. (кредитополучател) и Щ.Щ. (солидарен
длъжник или съдлъжник) кредит в размер на 16 000 лв. за потребителски
нужди, със срок на погасяване 84 месеца на посочени в погасителен план
анюитетни месечни вноски. Страните са договорили номинална лихва в размер на 7.3
%, формирана от БЛП SGEB, увеличен с надбавка от 0.6
пункта на година. Предвиден е годишен процент разходите (ГПР) в размер на 8.19
% и сключване на задължителна застраховка „Живот“ от кредитополучателя с
предвидени разходи по застраховката от 369.24 лв. На 21.11.2008 г. е сключен
анекс към договора за кредит, в който е предвидено, че с оглед прекратяване на
трудовото правоотношение с ответницата Щ. преференциалният лихвен процент от
7.3 % е повишен на 14.45 %. С оглед променения размер на лихвения процент се
променил и размера на погасителните вноски, което довело до изготвянето на нов
погасителен план, приложен към анекса. След прекратяване на трудовия договор
двамата ответници започнали да изпитват финансови затруднения и плащането на
вноските станало нерегулярно. На 30.06.2009 г. Щ. е подала молба за погасяване
на част от кредита в размер на 1500 лв., като плащането е отразено с дата
03.07.2009 г. В резултат на невъзможност да погасяват кредита, ответниците
спрели плащанията на месечните погасителни вноски. С писмо изх. № 142 от
01.10.2012 г. банката – кредитор отправила покани до ответниците, в които
посочила, че обявява кредита за предсрочно изискуем. И двете покани са получени
от ответницата Щ. по пощенски път на 05.10.2012 г. Кредиторът е подал заявление
за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, въз основа на
което е образувано ч.гр.д. № 435/2017 г. по описа на Районен съд – Харманли.
Съдът е уважил подаденото заявление и е издал заповед за изпълнение № 279 от
23.05.2017 г., както и въз основа на нея изпълнителен лист № 345 от 23.05.2017
г.
По
делото са назначени и приети заключенията по една първоначална
съдебно-счетоводна и две допълнителни съдебно-счетоводни експертизи, изготвени
от вещото лице С.И. Въз основа на ползваните материали е констатирано, че
сумите по кредита са плащани редовно до вноска № 47, т.е. до 03.05.2012 г.,
след което спира регулярното плащане на дължимите суми. За първа просрочена
вноска е приета дължимата на 04.06.2012 г. Съгласно първоначалния погасителен
план дължимата договорна лихва е в размер на 4509.80 лв., а след подписването
на анекса от 02.11.2018 г. е в размер на 8155.04 лв. След частично погасяване
на сумите остатъкът от дължимата договорна лихва е в размер на 1945.26 лв.
Съобразно размера на главницата обезщетението за забава в размер на законната
лихва за периода от 03.06.2015 г. до 19.05.2017 г. е 1602.85 лв. След
изменението на лихвения процент с анекса от 02.11.2018 г. вещото лице е
калкулирало, че разликата в увеличението на месечните вноски е в размер на
1994.80 лв. Ако се приеме, че задълженията по кредита са обявени за предсрочно
изискуеми на 12.10.2012 г., дължимата главница от ответника е в размер на
8044.39 лв.; дължимата договорна лихва за периода от 03.06.2012 г. до
12.10.2012 г. е 463.34 лв., а наказателната лихва за същия период е 35.54 лв.;
дължимото обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
12.10.2012 г. до 19.05.2017 г. е 3760.02 лв. Вещото лице подробно е описало
методиката за изчисляване на лихвения процент, на ГПР, на надбавката и
наказателната лихва. Посочило е, че договорения лихвен процент е свързан с
индекса ЛЕОНИА, прилаган от БНБ, до 01.07.2017 г., а след тази дата с
нововъведения индекс ЛЕОНИА Плюс.
Горните
стойности са коригирани с изследването на допълнителния въпрос относно
съпоставянето на двата погасителна плана преди и след изменението на лихвения
процент с анекса от 21.11.2008 г. С обжалваното решение е прието, че
изменението на лихвата с подписването на анекса представлява неравноправна и
нищожна клауза. В хипотезата, която изследва въпроса за размера на вземанията
преди изменението вещото лице е посочило два варианта в зависимост дали следва
да се отчита плащането на вноската от 1500 лв., извършено на 03.07.2009 г. В
зависимост от тези два варианта е прието, че ако се отчита вноската от 1500 лв.,
тогава дължимата и непогасена главница е в размер на 6639.38 лв., дължимото
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 03.06.2015 г.
до 19.05.2017 г. върху посочената главница е дадено в размер на 1322.90 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът
намира от правна страна следното:
Районният
съд е постановил решението си при пълно и цялостно изяснена фактическа
обстановка по делото, като в мотивите към обжалвания съдебен акт е изложил
проведеният от него анализ на доказателствената съвкупност и е обсъдил
наведените от страните доводи и твърдения. По наведеното възражение за
недопустимост на решението, макар и бланкетно заявено, въззивният съд провери и
не намери пороци, които да водят до недопустимост на съдебния акт.
Първоинстанционният съд се е произнесъл по предмета на спора така, както е бил
заявен и формиран пред него с предявеният иск по чл. 422 ГПК. Налице са всички
процесуални предпоставки за упражняването на правото на иск и за редовното
разглеждане и решаване на спора между страните.
Възраженията
и доводите във въззивната жалба могат да бъдат разделени на две категории –
относно неравноправността на клаузите и относно погасяването по давност на
процесните вземания.
Възраженията
за неравноправност на цитираните от жалбоподателя клаузи са частично
основателни. След като разгледа поотделно и в тяхната взаимосвързаност
отделните клаузи съдът намира, че на разпоредбите на ЗЗП противоречат клаузите
по чл. 4, ал. 2 вр. т. 7.1 и т. 7.2. (относно определянето на лихвения
процент); по чл. 6, ал. 2 вр. т. 12 (относно начина за въвеждане размера на
дължимите такси и комисионни с Тарифата на банката); и по чл. 7 вр. т. 10
(относно определянето на годишния процент на разходите).
За да
отговаря на изискванията на закона, без да се накърнява договорната свобода
между страните, клаузата за лихва в договорите за банков кредит следва винаги
да съдържа и посочване на ясна, точна и изчерпателна методика за начина на
формиране на едностранната промяна, включително когато се налага, това може и трябва
да бъде съпроводено с посочване на математическия алгоритъм, по който се
извършва пресмятането. В тази насока е подходяща всяка една формулировка, която
е в състояние да даде пълна информация на длъжника относно начина, по който се
формира лихвения процент и по който той може да бъде изменян едностранно от
банката. Ако методиката включва повече на брой компоненти, се посочва всеки
един от тях, какво е неговото количествено изражение и относителната му тежест
в комплексната оценка. Разгледана по този начин, методиката за определяне на
лихвата при нейната едностранна промяна от страна на кредитора се явява
задължителен елемент от договора за банков кредит. В една подобна методика
следва да подробна да бъдат описани обстоятелствата, при наличието на които е
възможно да се изменя едностранно лихвения процент и по своето естество те
следва да бъдат от обективен характер, т.е. да не са поставени в зависимост от
едностранна воля на кредитора, тъй като тогава длъжникът би се оказал в твърде
уязвимо положение спрямо него. Текстовете на т. 7.1. и т. 7.2. и на чл. 4, ал.
2 показват, че в тях не е отразена такава методика. В първите две клаузи е
посочено единствено математическия израз на лихвения процент, без да се описва
по какъв начин е формиран, а във втората клауза единствено е посочено, че
годишния лихвен процент може да бъде едностранно променян от кредитора при
промяна на пазарните условия и лихвената политика, които водят до намаляване
или увеличаване размер на Базисния лихвен процент SGEB. Не е посочени кои са тези пазарни условия; за коя точно лихвена политика
става дума; какво е съотношението между тях; дали се имат предвид изменения
едновременно в тези два компонента или само в един от тях, т.е. алтернативно
или кумулативно; как и по какъв начин се определя тяхното количествено
изражение като стойности или като величини; каква е конкретната формула или
конкретният математически алгоритъм за тяхното пресмятане при едностранна
промяна на лихвения процент. Отговор на част от тези въпроси е даден с
назначената по делото експертиза, но за нейното изготвяне вещото лице е
ползвало материали и информация, предоставени му от банката – кредитор, които
не са цитирани и посочени в договора за кредит. А именно договорът е
основанието за възникването на конкретната облигационна връзка между страните и
съдържанието на правоотношението в частта относно лихвата и нейното плащане се
определя от това дали и доколко е намерила израз една подобна методика. Вещото
лице е констатирало, че базисният лихвен процент SGEB е индекс, отразяващ цената на банковите ресурси, необходими за
финансирането на всички кредити, отпуснати от банката, както и други вземания,
за които този индекс се прилага. След това е описано как се калкулира индекса,
като той включва четири отделни компонента (цената на привлечения ресурс от
граждани, фирми и други небанкови институции; цената на привлечения ресурс от
банкови институции; общ размер на привлечените депозити). Тези уточнения обаче
липсват в договора за кредит, поради което не може да се приеме, че те са
станали достояние на ответниците. Така в т. 7.1. и в т. 7.2. единствено е
посочен цифровия израз на базисния лихвен процент SGEB, но не се препраща, нито се разясняват правилата за изчисляването му. Липсва
яснота и относно начина на формиране на осреднения лихвен процент в размер на
4,36 %. Ирелевантен е аргументът, че пълната информация за начина на формиране
на базисния лихвен процент можела да се намери публикувана на общодостъпно
място в интернет-сайта на банката кредитор. Информацията следва да бъде
предоставена на конкретния длъжник в подходящ срок, съгласно чл. 144, ал. 2, т.
1 ЗЗП, както и да бъде предвидена възможността за преценка дали да се продължи
или да се прекрати облигационната връзка.
В
клаузата на чл. 4, ал. 2 промяната в пазарните условия може да бъде в резултат
на обективни фактори, но не е посочено точно кои от тях кредиторът приема за
приложими в отношенията си с потребителя. Още по-голяма неяснота съществува
относно промените в лихвената политика, тъй като такива могат да възникнат и по
силата на чисто субективни фактори, т.е. по волята на банката – кредитор, което
означава, че би имала по-силно икономическо положение спрямо това на длъжника.
От друга страна, предвидено е, че годишният лихвен процент се променя само при колебания в размера на базисния лихвен процент SGEB, но не е посочено дали надбавката се влияе от тях, дали остава постоянна
величина през цялото време и ако е постоянна това дали би довело до увеличаване
или намаляване на годишния лихвен процент с оглед променливия характер на
базисния лихвен процент.
Така
изложените съображения водят до извода, че клаузите, регламентиращи начина на
формиране на лихвения процент и неговото едностранно изменение са неравноправни
по смисъла на чл. 144, ал. 2, т. 1 и чл. 143, т. 10 ЗЗП.
Сходни
съображения могат да бъдат изложени относно клаузата по чл. 7 вр. т. 10.1. от
договора за кредит. В чл. 7 е посочено кои компоненти като разходи се
изчисляват, за да се образува общата стойност на кредита, която след това се
изчислява като годишен процент от нетния размер на кредита, но това е обща
формулировка и отново липсва посочване на конкретна методика, по която се
извършва това остойностяване. Не е посочено
дали се има предвид
крайният размер на отделните компоненти, които длъжникът би следвало да изплати
за целия период на кредита, към датата на усвояването или на годишна база; не е
посочено по какъв се променя ГПР, ако длъжникът не заплати част от тези
разходи, напр. изпадне в просрочие; не е посочена конкретна формула, по която
се сумират отделните компоненти. Следователно, метода за формиране на ГПР
остава неясен за потребителя на финансовата услуга. От друга страна, в т. 10.1.
е регламентирани, че разходите по кредита, включени в състава на ГПР, могат да
бъдат променяни съгласно клаузата на чл. 4, ал. 2, за която по-горе вече се
посочи, че е неравноправна по своето съдържание. Когато една клауза от договора
препраща към друга неравноправна клауза, първата от тях страда от същия порок и
се явява неравноправна, тъй като не следва да бъде толерирано прилагането на
подход за изменение стойността на разходите, включени в ГПР, който преди това е
признат за несъответстващ на разпоредбите на ЗЗП.
Следва
да се подчертае, че гореизложеното не важи за клаузите на ал. 5 и ал. 6 на чл.
4 от договора. Те са свързани с уреждането на договорната лихва, но се отнасят
до други нейни аспекти, които не се намират в противоречие с нормите за защита
на потребителите. В ал. 5 се разглеждат въпросите до коя дата следва да се
дължи лихва за периода на усвояването в зависимост от датата на последното.
Тази клауза не влияе върху начина и методиката за определяне на договорната
лихва като процентна стойност, а до определяне на дължимостта й в зависимост от
началната и крайната дата на анюитетния период. Що се отнася до ал. 6 на чл. 4,
съдържанието й разкрива, че тя е в съответствие с основни положения, касаещи
естеството на договорната лихва, намерили нормативен израз и в Закона за
задълженията и договорите, респ. в Търговския закон, тъй като в нея се посочва,
че лихвата се дължи до пълното издължаване на кредита. Това съдържание на
клаузата отразява акцесорния характер на лихвата и лимитира крайния момент, до
който тя се дължи, което не е в нарушение на Закона за защита на потребителите.
Клаузата
на т. 12 от Част I на договора за кредит всъщност
няма самостоятелно съдържание, а препращащо. Свободният бланкетен пасаж на
клаузата се попълва със съдържанието на чл. 6, ал. 2 в Част II от договора, в която е предвидено, че Кредитополучателят
е запознат с Тарифата за таксите и комисионните на банката и е съгласен с
техния размер и дължимостта им при извършването на съответните операции и
действия. Всъщност, чл. 6, ал. 2 съдържа декларативното изявление на кредитополучателя,
че е запознат с Тарифата към момента на сключване на договора, а във второто
изречение е предвидена възможността таксите и комисионните да бъдат изменяни
едностранно от банката, като промените в Тарифата или евентуалното приемане на
други тарифи са задължителни за кредитополучателя от момента на обявяването им
в общодостъпните помещение на банката. Тарифата е вътрешен акт на банката,
който има общо действие по отношение на всички клиенти на банката, от
същевременно с нея се определя размера на дължимите такси и комисионни, които
по естеството си представляват допълнителни разходи, свързани с предоставянето
на финансовата услуга, каквато по съществото си е банковия кредит. Съгласно чл.
144, ал. 2 ЗЗП доставчикът на финансови
услуги има право при наличие на основателна причина
да промени без предизвестие и стойността на всички
други разходи, свързани с финансовите услуги (каквито са таксите и комисионните), при условие че е поел задължение да
уведоми за промяната другата страна по
договора в 7-дневен срок и тя има правото незабавно
да прекрати договора. В разглеждана клауза не е уговорено изрично уведомяване на ответниците за
евентуални изменения на тарифата, а и такова не е доказано и установено по
делото. Единственият уговорен начин за това е поставянето на всички изменения в
Тарифата на общодостъпно място, но без посочване на 7-дневен срок, нито на
какъвто и да е друг алтернативен способ за съобщаване, като от така
формулираното съдържание на клаузата следва да се подразбира, че всеки клиент
на банката има възможността да се запознае с измененията в Тарифата, но без да
е ясно кога това може да стане. В противоречие с клаузата на чл. 144, ал. 2, т.
1 ЗЗП на ответниците не им е била предоставена и възможност след евентуално
подобно уведомяване да прекрати (или да се откаже) от договора. Следователно,
тази клауза е неравноправна и като такава не може да произведе действие между
страните.
По
отношение на останалите клаузи възраженията за неравноправност не могат да
бъдат споделени от настоящия съдебен състав. В чл. 10, ал. 3 от договора за
кредит е предвидено, че при неплащане на личната застрахователна премия повече
от три последователни месеца (90 дни) се прекратява индивидуалното
застрахователно покритие, като между 61 и 90 ден покритието не е прекратено, а
спряно и клиентът не е покрит за рискове, които могат да настъпят по време на
този период. Така цитираната клауза не се явява неравноправна, тъй като с нея
се посочват единствено какви са последиците при неплащане на застрахователната
премия за определен срок. Както произтичащото от това прекратяване на
покритието, така и посочения срок от три последователни месеца не са уговорени
в ущърб на ответниците и не водят до значителен дисбаланс в договорните им
отношения с банката. Напротив, липсата на застрахователно покритие всъщност накърнява
интересите на самия кредитор, защото със сключването на застраховката се
обезпечава възможността при настъпването на съответните рискове да се осигури
плащане в полза на застрахования, който същевременно се явява и
кредитополучател и при осъществяване на посочените застрахователни събития
евентуално може да се засегне възможността му да получава доходи и да погасява
кредита си.
Клаузата на чл. 11 от договора за
кредит предвижда общо осем различни основания за обявяване на предсрочна
изискуемост на кредита. Изследвайки съдържанието на всяко едно от тези
основания, настоящият съдебен състав намира, че те не могат да бъдат
квалифицирани като недобросъвестни, като осъществяването една част от тях се
дължи на обективни фактори, а на друга част – на недобросъвестното поведение на
самия кредитополучател или на невъзможност да погасява задълженията си по
кредита. Да бъде обявена за неравноправна подобна клауза, всъщност означава да
се подходи неравноправно към самия кредитор, тъй като това би довело до невъзможност
за него да се защити от недобросъвестното поведение на неизправния
кредитополучател.
В точка
13 от Част I на договора за кредита са
посочени разходите за застраховка „Живот“ в размер на 369.24 лв. Тези разходи
са посочени в твърд размер – като фиксирана парична сума, която се плаща
еднократно. В случая не се установява неяснота в размера на разходите, нито в
начина на тяхното заплащане. Във въззивната жалба е посочено, че тази клауза
следвало да се обяви за неравноправна, защото не бил описан процента на
застраховката „Живот“, който се начислявал върху лихвата. Това тълкуване на
договорната клауза от страна на жалбоподателите обаче не се подкрепя от анализа
на нейното съдържание – текстът на клаузата показва, че са предвидени разходи
за застраховка, а не процент от самата застраховка, който се начислява върху
лихвата. Клаузата е достатъчно кратка и ясна, поради което не може да се
подлага на разширително тълкуване.
По
аналогичен начин е формулирана и клаузата на т. 19 от Част I на договора за кредит. С нея се въвежда такса за
предсрочно погасяване, като е посочено, че тя се определя съгласно действащата
към датата на погасяването Тарифа на банката до размера на 3-месечния
еквивалент на ГПР върху остатъка, като са уговорени два различни варианта – такса
за частично и за пълно предсрочно погасяване. И в двата случая като изходна
база служи 3-месечния еквивалент на ГПР, но в първия случай той е даден като
максимална величина, а във втория – като твърдо фиксирана величина. Тази
формулировка на клаузата не води до изводи за нейната неравноправност.
Обективно е невъзможно да се посочи точно определен размер на таксата, тъй като
тя е поставена в зависимост от едно бъдещо събитие, което не е известно кога ще
настъпи – след като погасяването е предсрочно, а не съгласно предвиденото в
погасителния план, не е известно кога и дали изобщо ще настъпи, както и не е
известно дали в един бъдещ момент длъжникът би пожелал да позволи частично или
изцяло задълженията си по кредита. Ето защо определянето на таксата може да се
извърши, само ако се използват лесно установими величини към момента на
предсрочното погасяване. Именно такива са въведени с клаузата по т. 19.
Предвиждането на максимум (т.е. горна граница) при частичното предсрочно
погасяване и на твърдо фиксирана сума пълното предсрочно погасяване не води до
неравнопоставеност в отношенията между кредитор и длъжник. В този смисъл,
оспорваната клауза не се явява неравноправна и възражението в тази насока е
неоснователно.
В
обобщение, за неравноправни и нищожни като такива следва да бъдат обявени
клаузите на чл. 4, ал. 2 вр. т. 7.1 и т. 7.2.; по чл. 6, ал. 2 вр. т. 12; и по
чл. 7 вр. т. 10 от договора за кредит, доколкото въззивния съд е сезиран с
възражение за тяхната неравноправност във въззивната жалба и е длъжен да се
произнесе по него. Те обаче не се отразяват върху крайните изводи на районния
съд в обжалваното решение, тъй като касаят размера на договорната лихва, на ГПР
и на таксите и комисионните по обслужването на кредита. Видно от съдържанието
на исковата молба, предмет на исковата претенция е само главницата и
обезщетението за забава, ведно със законната лихва върху главницата. Липсва
претенция относно договорната лихва. С обжалваното решение съдът се е
произнесъл по това, с което е бил сезиран – относно дължимостта на главницата и
обезщетението за забава. Следователно, обявяването на посочените клаузи за
неравноправни не се отразява върху крайния цифров израз на дължимите суми,
установени от районния съд, поради което в тази част обжалваното решение следва
да бъде потвърдено.
Втората
категория възражения във въззивната жалба се отнасят до погасяването по давност
на процесните вземания. Съгласно чл.
114, ал. 1 ЗЗД давността започва да
тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В исковата молба е посочено, че банката не е открила в
служебната документация по кредита документи за обявяването му за предсрочно
изискуем и поради това предявява исковата претенция, като се позовава на
падежирането на кредита в срока, посочен в погасителния план. Следва да се
подчертае, че срокът за погасяване на кредит съгласно погасителния план, не е
променян, включително и с подписването на анекса от 21.11.2008 г., тъй като
предмет на последния е само изменението на лихвения процент, но не и на срока
на погасяване на кредита. В хода на производството обаче самите ответници с
отговора на исковата молба са представили доказателства, че са получили с писмо
изх. № 142 от 01.10.2012 г. покана от банката-кредитор, в която е посочено, че
обявява кредита за предсрочно изискуем, като поканата е получена от ответницата
Щ. по пощенски път на 05.10.2012 г. Въпреки че тази покана е представена като
писмено доказателство от ответниците, а не от банката, тя следва да бъде ценена
като доказателствен източник. В този смисъл, възражението за погасителна
давност следва да се разгледа с оглед на наведените първоначални твърдения от
страна на ищеца и с оглед установените факти по делото. С оглед обявяване на
предсрочната изискуемост вземанията по кредита не са погасени по давност.
Неправилно е да се твърди, че вземанията
на кредитора по договора за банков кредит са за периодични плащания. При договора за заем е налице неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а
представлява частични плащания по договора.
Приложим е общият петгодишен давностен
срок по чл.
110 ЗЗД.
Поканата до ответниците е изпратена на 01.10.2012 г., поради което това може да
се приеме за най-ранната възможна дата, на която кредитът е обявен за
предсрочно изискуем. В този случай петгодишният срок би следвало да изтече на
01.10.2017 г. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадена на
19.05.2017 г. Погасителната давност не е изтекла и разгледана на плоскостта на
първоначалните твърдения на ищеца за падежиране на кредита. Последната вноска
по погасителен план е следвало да падежира на 03.06.2015 г., от който момент
съгласно чл. 114 ЗЗД вземането става изискуемо (именно от същата дата вещото
лице е изчислило и дължимото обезщетение за забава). Така и от гледна точка на
това фактическо твърдение погасителната давност отново не е изтекла към момента
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което и
това възражение на жалбоподателя се явява неоснователно.
С оглед на изложеното относно неравноправност на част от клаузите по договора за кредит, клаузите на чл. 4, ал. 2 вр. т. 7.1 и т. 7.2.; по чл. 6, ал. 2 вр. т. 12; и по чл. 7 вр. т. 10 от договор за кредит експресо № *** г.същите следва да бъдат приети за такива, но както се посочи, доколкото тяхната неравноправност не се отразява върху размера на дължимите суми, то решението с което е прието за установено, че ответниците дължат на ищеца сумата от 6639.38 лв. – главница и 1322.90 лв. – обезщетение за забава за периода от 03.06.2015 г. до 19.05.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от 19.05.2017 г. до изплащането на вземането, като краен резултат е правилно и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора направените от страните разноски във въззивното производство следва да останат за всяка една от тях, така ,както са направени.
Водим от горното съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 112 от 27.05.2019 г. на РС Харманли, постановено
по гр.д. № 168/2018 г.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.