№ 247
гр. Русе, 29.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ПЪРВИ СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Аглика Гавраилова
Членове:Мария Велкова
Антоанета Атанасова
при участието на секретаря Десислава Ботева
като разгледа докладваното от Мария Велкова Въззивно гражданско дело №
20234500500285 по описа за 2023 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от М. И. А., Е. А. А. и Е. А. К. чрез
пълномощника им адв. Г. Т. от АК-Русе против решение №293/09.03.2023 г.,
постановено по гр.д.№ 5221/2022 г. по описа на Русенския районен съд, с
което е отхвърлен предявения от тях ревандикационен иск с правно
основание чл.108 от ЗС, съединен с искане по чл.537, ал.2 от ГПК. Твърди се,
че решението е неправилно като постановено при допуснати процесуални
нарушения, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост
по изложените в жалбата съображения. Претендират отмяна на решението и
постановяване на ново решение, с което искът бъде уважен. Искат и да им се
присъдят направените разноски за производството.
Ответницата по жалбата Х. М. И. чрез пълномощника си адв. С. К. от
АК-Русе е подала отговор по реда на чл.263 от ГПК, в който изразява
становище за неоснователност на жалбата. Счита обжалваното решение за
правилно и иска същото да бъде потвърдено. Претендира направените
разноски.
След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и
1
съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК, въззивният съд
приема следното:
Жалбата е подадена от процесуално легитимирани лица в
законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради
което е допустима.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Производството е образувано по предявените от жалбоподателите против
ответницата по жалбата субективно съединени ревандикационни искове с
правно основание чл.108 от ЗС, съединени с искане по чл.537, ал.2 от ГПК.
От събраните в първоинстанционното производство доказателства е
установено, че с решение № 78/20.09.1993 г. на ОСЗГ-гр.Русе по чл.17, ал.1 от
ЗСПЗЗ за възстановяване на право на собственост с план за земерделяне на
наследниците на М. Н. Х. е възстановено правото на собственост върху
земеделски имот № 017010 – нива с площ от 22.330 дка, находящ се в м.“ К.“
в землището на с. Семерджиево, Русенска област.
Жалбоподателите имат качеството на законни наследници на М. Н. Х.,
починал на 26.03.1956 г.
С нотариален акт *************** по описа на нотариус с рег.№***,
вписан в СВ-Русе- вх.№ 11942/20.08.2013 г., акт №119, том 30, дело
№5916/20.08.2013г. Х. М. И. е призната за собственик по давностно владение
и наследство на следния недвижим имот: земеделска земя /нива/ с площ
22.330 дка, представляваща имот №017010 в землището на село
Семерджиево, ЕКАТТЕ 66158, община Русе, в местността „К.“, от който
10.973 дка шеста категория и 11.357 дка трета категория, при граници: имот
№000151, имот №000162, имот №017011, имот №000154, върху който имот
има ограничение- І главна водопроводна мрежа, над водопровода и на 3 метра
от двете му страни се забранява разполагане на трайни и временни постройки
и трайни насаждения.
Х. И. е била регистрирана като земеделски стопанин на 19.05.2008 г. И
има следващи регистрации на 20.03.2009 г., 12.0.2010 г., 24.03.2011 г.,
17.12.2015 г. и на 06.02.2017 г.
В периода 03.07.2016 г.-11.07.2022 г. Х. М. И. в качеството на
наемодател е предоставяла ползването на процесната нива на наемателя М. Р.
2
М.“, който е подал заявление по чл.70, ал.1 ППЗС, вр.чл.37б, ал.3 ЗСПЗЗ за
имоти, находящи се в землището на село Семерджиево, в т.ч. и процесния
имот.
Установено е, че процесната нива е предоставена на ответницата по
жалбата от нейната свекърва – Р. през 1993 г. и от този момент само тя и
нейното семейство са я стопанисвА.- първоначално я обработвА. лично, а
пред последните години Х. И. я отдавала под наем.
С показанията на св.А. е установено, че приживе Р. (свекърва на
ответницата по жалбата) и брат й поделили помежду си наследствените
земеделски земи, останА. от техния наследодател. Жалбоподателите
(наследници на брата на Р.) ползвА. техните ниви и доскоро нямА. претенции
към земята, която Х. обработвала.
С обжалваното решение съдът е отхвърлил предявените иск по
съображения, че ответницата по жалбата е придобила правото на собственост
чрез давностно владение.
Прието е на базата на приетите доказателства и нормата на чл.79 от ЗС,
че Х. И. е упражнявала непрекъснато, явно и необезпокоявано, фактическа
власт върху процесния имот за период по-дълъг от 10 години, респективно
през 2013 г. придобила правото на собственост върху земеделската земя по
давност. Първоинстанционният съд е посочил, че с показанията на
свидетелите И. Р. Х., Г. Х. И. и А. М. А. категорично установено, че от 1993
г. до преди 4 – 5 години същата лично и с помощта на семейството си е
обработвала имота. От друга страна, свидетелите на ищцовата страна не
пресъздават личните си впечатления, а преразказват чутото от съпругата на Е.
А.. Последната уведомила сестра си В. М., че след 2019 г. ищците не са
получавА. рента, но не я осведомила за кой имот, т.е. в показанията им липсва
яснота и конкретика. Съдът е извършил преценка на доказателствата и през
призмата на чл.172 от ГПК и е приел, че показанията на свидетелите И. Х. и
А. А. са безпристрастно и обективно дадени и ги е кредитирал с оглед тяхната
непосредственост, логичност, последователност и като кореспондиращи
помежду си.
3
Съдът е приел, че ответницата по жалбата е владяла имота от 1993 г. и
продължавала да го владее до настоящия момент. Не са ангажирани
доказателства установяващи, че в този интервал от време владението е било
смутено, чрез действия на противопоставяне от невладеещ собственик. Към
2013 г., когато Х. М. И. се е снабдила с акт за собственост е била изтекла
предвидената в закона придобивна давност. Действия на противопоставяне са
извършени едва след изтичане на срока по чл.79, ал.1 ЗС (с подаване на
исковата молба), при настъпили вече материално правни последици на
придобивната давност в полза на Х. И., в резултат на което ищците са
изгубили правото си на собственост върху имота.
Обжалваното решение е вА.дно, допустимо и правилно.
При разглеждане на спора не са допуснати съществени процесуални
нарушения, правилно са установени релеватните за спора факти въз основа на
задълбочен анА.з на доказателствата поотделно и в тяхната взаимовръзка и
правилно и приложен материалния закон.
Искът, регламентиран в чл.108 от ЗС, е средство за правна защита на
правото на собственост, което право може да се упражни и от съсобственик
срещу владеещия имота без правно основание за това, в т.ч. и срещу друг
съсобственик.
За успешното провеждане на исковата защита в доказателствена тежест
на жалбоподателите в качеството на ищци в е да установят, че е собственик,
респ. съсобственици на имота- предмет на иска, както и че същият се владее
от ответницата по жалбата без правно основание.
В производството по делото жалбоподателите са навели доводи, че са
придобили собствеността върху процесната нива по силата на решение
№78/20.09.1993 г. на ОСЗГ-гр.Русе и настъпило наследствено
правоприемство, а ответницата е заявила, че е придобила имота по давност.
Всяка от страните по делото заявява самостоятелни права върху
процесния земеделски имот, поради което в доказателствена тежест на всяка
от тях е да установи в процеса своето право- съответния фактически състав на
заявеното от придобивно основание.
За установяване на правото си на собственост жалбоподателите са
релевирА. писмени доказателства- справка- извлечение от регистъра на
4
земеделските земи, гори и земи в ГФ, издадена от ОСЗ- гр.Русе, както и
удостоверение за наследници.
Въз основа на тези доказателства е установено, че с решение №
78/20.09.1996 г. на ОСЗГ- гр.Русе с план за земеразделяне е било
възстановено правото на собственост върху процесната нива на наследниците
на М. Н. Х., поч. на 26.03.1956 г. Жалбоподателите са от кръга на законните
наследници на М. Х., поради което и на основание решението на ОСЗГ
същите са придобили съответната ид.ч от правото на собственост върху
нивата.
Ответниницатат по жалбата се легитимира като собственик на
процесният земеделски имот с констативен нотариален акт за придобавен на
собствеността по давност и наследство.
Съгласно задължителните указания, дадени в ТР №11/2013 г. на ОСГК на
ВКС констативен нотариален акт, с който се признава право на собственост
върху недвижим имот по реда на чл. 587 от ГПК, не се ползва с материална
доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал.1 от ГПК относно
констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост,
тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за
факти.
Жалбоподателите са оспорили удостовереното в констативният
нотариален акт, поради което в тежест на ответницата е да установи, че е
придобила правото на собственост в резултат на давностно владение. Същата
следва да установи по делото, че жалбоподателите са изгубили собствеността
си поради придобиване на правото на собственост от нейна страна в резултат
на давностно владение.
Нормата на чл.79 от ЗС регламентира фактическия състав на
придобивната давност- изтичането на определен в закона период от време и
владение по смисъла на чл.68 от ЗС. Владението съгласно цитираната правна
норма включва както обективния елемент на упражнявана фактическа власт,
така и субективния елемент- вещта да се държи като своя.
За установяване на придобивното си основание ответницата по жалбата
е ангажирала писмени доказателства и свидетелски показания.
Въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства и
5
свидетелските показания правилно първоинстанционният съд е приел, че Х.
М. И. е придобила правото на собственост върху процесния недвижим имот в
резултат давностно владение.
Правилно е прието, че Х. И. е упражнявала непрекъснато, явно и
необезпокоявано, фактическа власт върху процесния имот за период, по-
дълъг от 10 години. Правилно съдът е кредитирал показанията на свидетелите
И. Р. Х., Г. Х. И. и А. М. А. като последоваделни, логични, непротиворечиви и
безпристрастно дадени и въз основа на тях е обосновал извод, че Х. И. е
установила фактическа вляст върху нивата от 1993 г. и е я владяла като своя.
Тези свидетели подробно и конкретно са посочили, че от 1993 г. до преди 4 –
5 години същата лично и с помощта на семейството си е обработвала имота, а
след този период е отдавала имота под наем с договори за наем на земеделска
земя, сключвани в писмена форма.
Ангажираните от жалбоподателите свидетели за провеждане на
насрещно доказаване не са оборили наведените от ответницата доводи, нито
са покрепили твърденията им, че не е осъществен фактическия състав на
придобивната давност.
Показанията на тези свидетели са общи и не установяват личните си
впечатления, а преразказват чутото от съпругата на Е. А.. Последната
уведомила сестра си В. М., че след 2019 г. жалбоподателите не са получавА.
рента, но не я осведомила за кой имот. Правилно районният съд е приел, че в
техните показания липсва яснота и конкретика.
Правилно районният съд е извършил преценка на свидетелските
показания и през призмата на чл.172 от ГПК и законосъобразно е приел, че
показанията на свидетелите И. Х. и А. А. са безпристрастно и обективно
дадени и ги е кредитирал с оглед тяхната непосредственост, логичност,
последователност и като кореспондиращи помежду си.
Правилно е прието, че ответницата по жалбата е владяла имота от 1993 г.
до настоящия момент продължавала да го владее, както и че липсват
доказателствата, които да установяват, че в този интервал от време
владението е било смутено, чрез действия на противопоставяне от невладеещ
собственик. Към 2013 г., когато Х. М. И. се е снабдила с акт за собственост, е
била изтекла предвидената в закона придобивна давност. Действия на
противопоставяне са извършени едва след изтичане на срока по чл.79, ал.1 ЗС
6
(с подаване на исковата молба), при настъпили вече материално правни
последици на придобивната давност в полза на Х. И., в резултат на което
жалбоподателите са изгубили правото си на собственост върху имота, което
обуславя неоснователността на предявения от тях иск и същият правилно е
отхвърлен.
Обжалваното решение не страда от наведените в жалбата пороци.
Същото е правилно и следва да бъде потвърдено.
Съгласно чл.78 от ГПК разноските за въззивното производство са в
тежест на жалбоподателите. Същите следва да заплатят на насрещната страна
направените разноски в размер на 1000 лв.- платено адв. възнаграждение
съгласно удостовереното в договора за правна защита.
По изложените съображения Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №293/09.03.2023 г., постановено по гр.д.№
5221/2022 г. по описа на Русенския районен съд.
ОСЪЖДА М. И. А., Е. А. А. и Е. А. К. да заплатят на Х. М. И. сумата в
размер на 1000 лв. разноски за въззивното производство.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7