№ 43
гр. Благоевград, 14.01.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети януари
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Катя Бельова
Членове:Лилия Масева
Анета Илинска
като разгледа докладваното от Лилия Масева Въззивно частно гражданско
дело № 20211200501119 по описа за 2021 година
Производството е образувано по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.
Образувано е по частна жалба, депозирана от В. ИВ. П., ЕГН **********, с
адрес: гр. С., жк. С.“ №7, чрез адв. М.А., срещу Определение
№901645/28.09.2021 г., постановено по гр. д. №299/2020 г., по описа на РС –
С., с което първоинстанционният съд е прекратил производството по делото,
в частта относно предявения главен иск от В.П. по чл. 59 от ЗЗД, за
заплащане на сумата от 14 666 лв., съставляваща обезщетение за лишаване от
ползването на собствената му 1/9 ид. част от реална част от недвижим имот с
площ от 500 кв. м., подробно обективиран в цитираното първоинстанционно
определение, поради недопустимост. Първостепенният съд е приел, че спорът
за собственост по отношение на процесния имот между страните е разрешен с
влязло в сила съдебно решение, което е задължително за страните и съда, тъй
като била формирана сила на пресъдено нещо в отношенията между страните
относно собствеността върху имота. Установено е било между страните, че
ищецът е собственик на 1/9 ид. ч., докато ответникът на 8/9 ид. ч. от
недвижим имот с площ от 550 кв. м. на десния бряг на р. „С.Б.“, след като е
уважено възражението му за придобивна давност. Районен съд – С. е счел, че
при съсобствен имот, както било и в конкретния случай, отношенията между
страните, свързани с ползването на имота се разрешават по друг ред, а именно
чрез предявените при условията на евентуалност искове по чл. 30, ал. 3 от ЗС,
1
чл. 31, ал. 2 от ЗС и чл. 32, ал. 2 от ЗС, които изключват субсидиарността на
главния иск по чл. 59 от ЗЗД.
Недоволен от така постановеното определение е останал жалбоподателят,
който намира същото за неправилно и незаконосъобразно. Поддържа в
жалбата, че правните изводи на съда са неправилни и незаконосъобразни.
Излагат се аргументи, че СПН ползва признатото право на собственост върху
1/9 ид. ч. от процесния имот и правото му да получи владението върху 1/9 ид.
ч. Счита, че със СПН на вече влязлото в сила съдебно решение, се ползва и
отреченото право на ищеца, като съсобственик, заедно с други съсобственици
да получи владението върху 8/9 идеални части, които те притежават, на
основание на това, че той ищецът има право да ползва съсобствената вещ.
Излага доводи за това, че трайната съдебна практика на ВКС приема, че
мотивите на влязло в сила съдебно решение не се ползват със сила на
пресъдено нещо. Приема, че произнасянето по преюдицилно
правоотношение, когато няма предявен нарочен инцидентен установителен
иск, е част от спора, но не е част от предмета на иска. С оглед на изложените
аргументи, частният жалбоподател счита, че произнасянето на ВКС, с
решение №68/10.07.2019 г., по гр. д. №1885/2018 г., по описа на същия съд, по
предявен иск по чл. 108 от ЗС, и в частност по правопрекратяващото
възражение на община С. в мотивите на същото, при липса на предявен от
община С. против В.П. насещен установителен иск, е част от спора, но не е
част от предмета на иска. Приема се, че по този въпрос не се формира СПН,
като се твърди, че след като община С. се позовава по настоящото дело на
съществуването на същото преюдициално правоотношение, то тя следва да
проведе пълно и главно доказване на елементите от фактическия състав на
придобивната давност. Жалбоподателят навежда аргументи, за това, че
разпоредбата на чл. 298, ал. 4 от ГПК, урежда правни последици само на
възражението за съдебно прихващане и упражнено право на задържане, но не
и на правопрекратяващото възражение на ответника за придобиване право на
собственост на основание изтекла давност.
С оглед на изложените твърдения, се прави искане от настоящата инстанция
да бъде отменено обжалваното определение, като неправилно и
незаконосъобразно и да бъде върнато делото на Районен съд – С. за
продължаване на съдопроизводствените действия.
2
В срока и по реда на чл. 276, ал. 1 от ГПК по делото не е постъпил писмен
отговор на частната жалба от другата страна по делото – община С..
Окръжен съд - Благоевград, след преценка на доказателствата по делото,
приложимите нормативни разпоредби и възраженията в частната жалба,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Частната жалба е процесуално допустима. Подадена е в срока по чл. 275, ал. 1
от ГПК, от страна по делото пред първа съдебна инстанция, за която
обжалваното определение, с което се прекратява частично производството, е
неблагоприятно, срещу подлежащ на обжалване пред Окръжен съд –
Благоевград първоинстанционен съдебен акт. При подаване на частната жалба
са спазени и формалните изисквания за редовност, установени от чл. 275, ал.
2, във вр. с чл. 260 и чл. 261 от ГПК. От първостепенния съд е осъществена и
процедурата по връчване на препис от частната жалба по чл. 276, ал. 1 от
ГПК.
Съдът намира, че оспореното определение, е незаконосъобраззно и следва да
бъде отменено. Съображенията, подкрепящи този правен извод са следните:
Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, срещу определенията на
съда могат да бъдат подавани частни жалби, когато определението прегражда
по -нататъшното развитие на делото. На въззивно обжалване подлежат всички
определения за преграждане на по-нататъшното развитие на делото, каквото в
случая е и Определение №901645/28.09.2021 г., с което е прекратено
производството по делото, в частта относно предявения главен иск от В.П. по
чл. 59 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 14 666 лв., съставляваща
обезщетение за лишаване от ползването на собствената му 1/9 ид. част от
реална част от недвижим имот с площ от 550 кв. м., подробно обективиран в
цитираното първоинстанционно определение, поради недопустимост.
Нормата на чл. 274, ал. 4 от ГПК не е относима към въззивното обжалване на
определенията. Затова подадената от жалбоподателя частна въззивна жалба е
допустима и следва да бъде разгледана от окръжния съд, съгласно чл. 274, ал.
1, т. 1 от ГПК.
Производството пред Районен съд – С., е образувано по подадена искова
молба от В. ИВ. П., срещу община С., с която е предявен главен иск по чл. 59
от ЗЗД за сумата от 14 666 лв., представляваща обезщетение в размер на
средномесечния пазарен наем за период от 5 години назад, преди подаване на
3
исковата молба, ведно със законната лихва. В условията на евентуалност са
предявени искове по чл. 30, ал. 3 от ЗС, чл. 31, ал. 2 от ЗС и чл. 32, ал. 2 от
ЗС.
По така депозираните искове, първостепенният съд е постановил
Определение №901645/28.09.2021 г., постановено по гр. д. №299/2020 г., по
описа на РС – С., с което е прекратил производството по делото, в частта
относно предявения главен иск от В.П. по чл. 59 от ЗЗД, за заплащане на
сумата от 14 666 лв., съставляваща обезщетение за лишаване от ползването на
собствената му 1/9 ид. част от реална част от недвижим имот с площ от 550
кв. м. Аргументът, изложен от районната инстанция е, че е налице СПН по
отношение на спорът за собственост на процесния имот между страните, въз
основа на влязло в сила съдебно решение №68/10.07.2019 г., по к. гр. д.
№1885/2018 г., по описа на ВКС, като било установено, че ищецът е
собственик на 1/9 ид. части, а ответникът на 8/9 ид. части, след като е уважено
възражението му за придобивна давност, и съответно производството следва
да продължи по предявените в условията на евентуалност искове по ЗС между
съсобственици спрямо недвижимия имот.
Спорно в настоящия казус е, доколко правопрекратяващото възражение за
придобивна давност на 8/9 идеални части от проесния имот, направено от
община С. в хода на вече приключеното производство по чл. 108 от ЗС с
решение №68/10.07.2019 г., по гр. д. №1885/2018 г., е породило сила на
пресъдено нещо в отношенията между двете страни по делото.
Настоящата инстанция намира, че изложените оспорвания на
първоинстанционния акт за основателни, поради следните съображения:
С решение №103/16.01.2017 г., по гр. д. №1068/2015 г., РС – С. е уважил
исковата претенция по чл. 124, ал. 1 от ГПК и чл. 108 от ЗС, на ищеца В.П.,
срещу община С., и признал за установено по отношение на община С., че П.
е собственик на 1/9 идеална част от реална част с площ от 720 кв. м. на левия
бряг на река „С.Б.“ от описания недвижим имот в гр. С.. Признал е още за
установено по отношение на община С., че В.П. е собственик на 1/9 идеална
част от реална част с площ от 550 кв. м. на десния бряг на река „С.Б.“, и е
осъдил общината да предаде владението на П. върху реална част с площ от
550 кв. м. на десния бряг на река „С.Б.“. В мотивите на това решение, съдът е
отхвърлил, като неоснователно направеното възражение от община С. за
4
придобивна давност по отношение на процесните имоти.
С решение №20/03.01.2018 г., по в. гр. д. №382/2017 г., по описа за 2017 г.,
ОС – Благоевград е потвърдил съдебния акт на районната инстанция.
С решение №68/10.07.2019 г., по гр. д. №1855/2018 г., по описа за 2019 г.,
ВКС е отменил въззивното решение, в частта, с която община С. е осъдена да
предаде на В.П. владението върху реална част от недвижим имот с площ от
550 кв. м. на десния бряг на р. „С.Б.“, като вместо това постановява, че се
осъжда община С. да предаде на П. владението на 1/9 идеална част от реална
част от недвижим имот с площ от 550 кв. м., като отхвърля искането за
предаване на владението на останалите 8/9 идеални части от същия имот. В
мотивите на това съдебно и крайно за правния спор решение, ВКС приема, че
давностният срок, който тече спрямо непредявилите иск съсобственици, не е
прекъснат и е изтекъл към 30.11. 2017 г. /датата на приключване на съдебното
дирене във въззивната инстанция/. С оглед на това, съдът е приел, че
предявеният ревандикационен иск е неоснователен в осъдителната част на
претенцията за разликата над правата на ищеца в размер на 1/9 ид. ч., тоест за
8/9 ид. ч. ВКС е приел още, че правопрекратяващото възражение на ответника
за 8/9 ид. части от процесния имот е основателно, съответно претенцията на
ищеца за предаване на владението и на притежаваните от останалите
съсобственици 8/9 ид. части е неоснователно.
На първо място, както правилно е отбелязано и в депозираната частна жалба,
съгласно дадените разяснения в ТР №1/04.01.2001 г. на ВКС, и по-конкретно
в т. 18, със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение
на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска,
като предмет на делото. С решението съдът подвежда фактите под правната
норма, и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват
със сила на пресъдено нещо. В мотивите се съдържат редица констатации
относно доказателствените и правнорелевантните факти, които не са
обхванати от спорния предмет. Предявяването на инцидентен установителен
иск относно преюдициалното правоотношение необходимо, за да се формира
пресъдено нещо и по отношение на него, чрез въвеждането му като предмет
по делото, произнасянето по който намира отражение в диспозитива, не би
било необходимо, ако мотивите на решението се ползваха с такава сила.
На следващо място, съгласно чл. 236, ал. 1, т. 5 от ГПК, диспозитивът
5
съдържа какво постановява съда по спорното право. Мотивите се излагат към
решението – чл. 235, ал. 2 от ГПК, и по съдържание съставляват анализ на
доказателствата в тяхната взаимна връзка и зависимост при използване
правилата на логиката, подвеждането на приетите за установени факти под
правната норма и формиране на правни изводи от тях. С т. 18 от ТР
№1/04.01.2001 г. на ОСГК, Решение №44/07.02.2012 г., по гр. д. № 1188/2011
г., ІV гр. о., Решение №472/12.01.2012 г., по гр. д. 1712/2010 г., ІV гр. о. на
ВКС, се приема, че със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитивът
на влязлото в сила съдебно решение. Ако страната иска да се формира сила на
пресъдено нещо по едно преюдициално отношение, тя следва да го въведе,
като предмет на спора с предявяване на инцидентен установителен иск – чл.
212 от ГПК. В противен случай, съдът ще го обсъди само в мотивите, за да
реши спора, но по него няма да се формира сила на пресъдено нещо. От друга
страна, законодателят е предвидил и изключения за формиране на СПН, а
именно с разпоредбата на чл. 298, ал. 4 от ГПК – при направено възражение за
прихващане и по искане за признаване право на задържане се формира сила
на пресъдено нещо, но в тези случаи съдът се произнася с диспозитива на
решението.
Изложеното до тук обосновава, че неправилно районният съд е приел, че е
формирана СПН по отношение на факта, че ответникът – община С. е
собственик на 8/9 ид. части от имота, след като е уважено възражението за
придобивна давност. В диспозитива на решението на касационната инстанция
липсва подобно произнасяне. Същото е изчерпано само до осъждането на
община С. за предаване на владението на 1/9 идеална част от имота на П.,
като е отхвърлено останалото искане за предаване на владението на
останалите 8/9 идеални части. Изложените мотиви на съда обаче,
обосноваващи факта, че възраженето на община С. за придобиване на
останалите 8/9 идеални части е основателно, не са намерили релевантен израз
в диспозитивната част на съдебния акт. Това, заедно с обстоятелството, че
видно от нормата на чл. 298, ал. 4 от ГПК, уваженото възражение за давност е
извън обективните предели на СПН на тази част от влязлото в сила съдебно
решение, обосновават и извода, че неправилно РС – С. е приел противното.
Неправилно е прието, че висящото производство следва да продължи по
разглеждане само на евентуалните искове по ЗС, тъй като е налице съсобствен
имот, поради факта, че мотивите на решението на ВКС, в частта, с която с
6
него е разрешен въпроса във връзка с првопрекратяващото възражение на
община С. за придобивна давност, не се ползват със сила на пресъдено нещо.
Произнасянето на съда, в съответствие с изискването на чл. 236, ал. 1, т. 5 от
ГПК, се осъществява чрез постановеното по самия иск – изводът, дали
възражението за придобивна давност е основателно или не, се отразява
единствено в мотивите на решението, които не се ползват със СПН.
Следва тук да се отбележи, че искът по чл. 31, ал. 2 от ЗС, е специален иск,
основан на неоснователното обогатяване, който дерогира възможността да се
реализира искова защита по чл. 59 от ЗЗД, в случаите когато претенцията се
основава на възникнала съсобственост, т.е. искът по чл. 31, ал. 2 от ЗС е също
иск за защита на състояние на възникнало неоснователно обогатяване в
хипотеза тогава, когато страните по имущественото разместване са и
съсобственици. Съотношението между иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС, спрямо
иска по чл. 59 от ЗЗД е отношение на специален към общ състав, поради
което предвид принципа на субсидиарност на състава по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД
следва, че е недопустимо предявяването му при наличие на предпоставките на
специалния иск по чл. 31, ал. 2 от ЗС и то при условията на кумулативност.
Претенцията по чл. 59 от ЗЗД е винаги субсидиарна и е на разположение на
страна, която претендира, че друга страна неоснователно се е обогатила за
нейна сметка единствено в случаите, в които ищецът няма друг иск, с който
да може да се защити. Доколкото не са налице доказателства за
съсобственост между ищеца и ответник по отношение на процесния имот, тъй
като, както вече бе изяснено, решението на ВКС, в частта на уваженото
правопрекратително възражение за придобивна давност на община С. по
отношение на 8/9 ид. части от имота не се ползва със СПН , то
незаконосъобрзно е и процесното прекратяване на производството по главния
иск – чл. 59 от ЗЗД.
Ръководен от изложените съображения и на посочените основания, Окръжен
съд – Благоевград,
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ, като незаконосъобразно Определение №901645/28.09.2021 г.,
постановено по гр. д. №299/2020 г., по описа на РС – С., и ВРЪЩА делото на
същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
7
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8