РЕШЕНИЕ № ........
гр.
София, 27.05.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV-В въззивен състав, в публичното
заседание на седми декември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА ЧОЛЕВА
МАРИЯ БОГДАНОВА
при
секретаря Валентина Илиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Мария
Богданова в. гр. д. № 4194/2017 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № II-61-16706/24.10.2016 г., постановено по гр.
д. № 65847/2015 г. по описа на СРС, II Г.
О., 61-ви
състав, е признато за установено по
отношение на С.Д.Т. съществуването на вземане на “Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 422, във вр. чл. 415 ГПК,
във вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. чл. 149 ЗЕ за сумата от 2850,42 лева,
представляващи цената на доставена топлинна енергия за имот, находящ се в гр.
София, ж. к. „**********, за периода от 01.05.2012 г. до 30.04.2014 г., както и
сумата от 388,92 лева, представляващи обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за периода от 30.06.2012 г. до 27.03.2015 г.,
както и сумата от 53,04 лева, представляващи цената на услугата дялово
разпределение за периода от 01.05.2012 г. до 30.04.2014 г., като е отхвърлен
предявеният иск за главницата за топлинна енергия в частта за сумата над
2850,42 лева до пълния предявен размер от 2877,79 лева, както и за сумата над
388,92 лева до предявения размер от 464,87 лева, представляващи обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 30.06.2012 г.
до 27.03.2015 г., както и за сумата от 11,36 лева, представляващи обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху главницата за цената на услугата
дялово разпределение за периода от 30.06.2012 г. до 27.03.2015 г., за които
суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
20.04.2015 г. по ч. гр. д. № 19827/2015 г. по описа на СРС, II Г. О., 61-ви състав.
Решението е постановено при участието на третото
лице-помагач „Т. С.“ ЕООД на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Срещу така постановено решение е подадена въззивна
жалба, в която се твърди, че присъдените в полза на ищеца суми не били реално
установени и доказани, като първоинстанционният съд не бил разгледал
направените от ответника възражения. Поддържа, че спорният въпрос между
страните бил във връзка с реално начисленото количеството топлинна енергия, установяването
на което обстоятелство било в доказателствена тежест на въззиваемия. Навежда
доводи, че ищецът не бил спазил приложимата нормативна база, за което
своевременно били направени и обосновани възражения, като в тази насока развива
подробна аргументация. Излага съображения, че не следва
да бъдат кредитирани изводите на вещото лице по СТЕ. Твърди, че с оглед
събраните по делото доказателства претенциите не били доказани. Иска отмяна на
обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на
въззивна жалба от въззиваемия и не взето становище по жалбата. В о.с.з. не
изпраща представител и не взема становище.
В срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на
въззивна жалба от третото лице-помагач на страната на ищеца и не е взето
становище.
Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, с
която са отхвърлени частично предявените искове, поради което в тази част то е
влязло в сила.
Софийски
градски съд, като съобрази доводите
на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на оспорения съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, поради
което е процесуално допустима.
СРС, 61-ви състав е бил сезиран с първоначално
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 422, във вр. чл. 415 ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във
вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
При релевираните в исковата молба твърдения
възникването на спорното право се обуславя от осъществяването в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на действително
правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия, по силата на
което продавачът се е задължил да прехвърли правото на собственост върху
процесните стоки и да ги предаде, а купувачът да ги получи и да заплати
уговорената продажна цена и 2)
продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна
енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда
- етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма,
регламентирана в § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, но действащ през част от релевантния
период, „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо
лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. А съгласно § 1, т.
2а от ДР ЗЕ 2а. (Нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.)
"Битов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди, а съобразно § 1, т.
41б ДР ЗЕ "Потребител на енергийни услуги" е: краен клиент, който
купува енергия или природен газ, и/или ползвател на преносна и/или
разпределителна мрежа за снабдяването му с енергия или природен газ.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от
17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК – „Собствениците,
респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото
вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената
топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за
енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за
ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя
на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето
на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи
цената й… Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат
и правни субекти, различни от посочените в
чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени
битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия
директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице
придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди
("битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по
договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се
презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В
гореизложения смисъл изброяването в нормата на
чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови
нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не
е изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна
свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за
търговските сделки. При постигнато съгласие между топлопреносното
предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване
на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна
част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна
енергия за собствените му битови нужди.“.
Страните не спорят, че между тях е възникнала
облигационна връзка, както и че въззиваемият-ищец е доставил топлинна енергия
до процесния имот в исковия период. Следователно, спорът между страните се
концентрира върху обстоятелство какъв е размерът на реално потребеното количество
топлинна енергия, респективно – какъв е размерът на дължимата сумата. В тази
насока трябва да се отбележи, че безспорните по делото обстоятелства се
подкрепят и от представения по делото Нотариален акт № 169, том I, рег. № 2253, нот. дело № 106/2003 г., от който се
изяснява, че въззивникът-ответник е собственик на недвижим имот, находящ се в
гр. София, ж. к. „*********, както и от Заявление-декларация, подадено от С.Д.Т.
до „Т.С.“ ЕАД за откриване на партида за имота. Последното представлява по
своето правно естество предложение (оферта) за сключване на договор за доставка
на топлинна енергия – арг. чл. 13 ЗЗД. Като е приело това заявление и е
продължило да доставя топлинна енергия до процесния апартамент, ищцовото
дружество е приело предложението от С.Д.Т. за сключване на договор за доставка
на топлинна енергия – в този смисъл т. 1
от Тълкувателно решение № 2 от
17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК.
Съдът, при извършена съвкупна преценка на
представените писмени доказателства намира, че за процесния период ответникът е
бил собственик на имота, съответно – че между страните е възникнало
облигационно отношение по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при
общи условия.
Правното действие на сключения договор за продажба
попада под приложното поле на чл. 150 ЗЕ, тъй като учреденото от него договорно
правоотношение е възникнало между търговец и физическо лице във връзка с
продажбата на топлинна енергия за битови нужди.
Договорът е
сключен при предварително установени от ищеца публично известни общи условия по
смисъла на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, утвърдени от ДКЕВР /към настоящия момент – КЕВР/,
които влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ.
Доколкото по делото няма твърдения, нито данни въззивникът Т. да е упражнил
правото си на възражение срещу общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ,
следва да се заключи, че приетите от „Т.С." ЕАД и одобрени от комисията
общи условия за процесния период са влезли в сила 30 дни след първото им
публикуване и са обвързващи за него. Явно е, следователно, че между страните е
доказано съществуването на облигационно правоотношение. То произтича от договор
за продажба на топлинна енергия за битови нужди през процесния период, а на
основание чл. 155 ЗЕ ответникът, като потребител на топлинна енергия, дължи
заплащане цената на отдадената за собствения му недвижим имот такава.
С оглед на това, че между страните е възникнало
правоотношение по договор за покупко-продажба (доставка) на топлинна енергия,
правният спор по настоящото дело се концентрира върху правнорелевантния факт
дали и какво количество топлинна енергия ищцовото дружество е доставяло на
ответника.
От представените от третото лице-помагач на страната
на ищеца писмени доказателствени средства се установява, че спрямо процесния
имот е извършвана услугата дялово разпределение. Съгласно разпоредбата на чл.
139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда в режим на етажна
собственост се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в чл. 139 – чл. 148 ЗЕ и в Наредба № 16-334 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г.).
Топлинната енергия за отопление на сграда в режим на етажна собственост се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия
за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите
(съгласно чл. 142, ал.2 ЗЕ), като според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната
енергия за отопление на имотите в сградата в режим на етажна собственост, при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз
основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Съгласно чл. 155, ал. 1,
т. 2 ЗЕ и уговореното в Общите условия, сумите за топлинна енергия за процесния
период са начислявани от „Т.С.” ЕАД по прогнозни месечни вноски, за които са
издадени фактури, като след края на отоплителния период са изготвени
изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение. За имота
на ответната страна са издадени фактури по прогнозни месечни вноски за
процесния период и изравнителни сметки, изготвени въз основа на документите за
отчет на индивидуалните уреди за разпределение, като в последните е отразена
разликата между старите и новите показания.
Прието е по делото и е неоспорено по същество
заключение на СТЕ. От същото се установява, че за процесния период е доставена
топлинна енергия за имота на ответника за отопление на имота, БГВ и сградна
инсталация. Вещото лице е посочило, че стойността на потребената топлинна
енергия е 2850,42 лева. Изяснено е, че е
предоставена услугата дялово разпределение, като сумите са изчислени съобразно
действащата към момента нормативна база.
Съдът, при извършена преценка на заключението на СТЕ, намира,
че следва да го кредитира, тъй като е извършено обективно, компетентно и
добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените задачи,
като по делото липсват доказателства то да е недобросъвестно или заинтересовано
от изхода на правния спор.
Настоящият съдебен състав намира, че в случая
дължимата сума трябва да бъде определена съобразно СТЕ, доколкото от значение
при претенцията за заплащане на топлинна енергия релевантен е единствено
размерът на реално потребената
топлинна енергия, с оглед разпоредбата на чл. 155 ЗЕ. Обстоятелството, че
законодателят е предвидил няколко различни способа за отчитане на топлинната
енергия, не придават някакво значение на прогнозните сметки, тъй като самият
закон предвижда винаги поне една изравнителна сметка, която има за цел да
ликвидира отношенията между страните в облигационното отношение, като отчете
реално потребеното
количество топлинна енергия.
Не могат да бъдат уважени възраженията на въззивника
за неспазване на нормативните изисквания при определяне размера на претенцията,
с оглед кредитираното заключение на вещото лице. В случая безспорно е изяснено,
че претендираните суми са изчислени съобразно действащата нормативна база за процесния
период.
Неоснователни са възраженията, че в случая е нямало
извършена метрологична проверка на уредите за измерване. От една страна, вещото
лице по СТЕ категорично е изяснило обстоятелства в противен смисъл, а от друга
– представени са и писмени доказателствени средства, установяващи извършването
на метрологична проверка. Настоящият съдебен състав споделя изцяло изложените в
тази връзка мотиви от първоинстанционния съд, към които на основание чл. 272 ГПК препраща, като ги прави част от логическите си съждения.
Без правно значение от гражданскоправна гледна точка е
доводът дали абонатната станция е въведена в експлоатация, доколкото по делото
е установено, че действително е доставена топлинна енергия, поради което се
дължи и заплащането на последната.
Съдът намира, че е основателна претенцията за
заплащане на мораторна лихва върху главницата за доставена топлинна енергия,
начислена до м. януари 2014 г. включително, чийто падеж е настъпил на
04.03.2014 г., доколкото съобразно приложимите към част от процесния период Общи
условия (одобрени с Решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, в сила от
13.02.2008 г.), съответно клаузата на чл. 33, ал. 1 от същите, купувачите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок
след изтичане на периода за който се отнасят. Настоящият съдебен състав
определя обезщетението за забава по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД върху главницата от 2502,13 лв., представляваща стойност на ТЕ за
периода м. 05.2012 г. до м. 01.2014 г., което се следва на ищеца за времето на
забавата от 30.06.2012 г. до 27.03.2015 г., по реда на чл. 162 ГПК – в размер
на 341,39 лева, до който исковата претенция се явява основателна. За разликата над тази сума от 341,39 лева до
пълния уважен размер от 388,92 лева,
настоящият съдебен състав приема, че искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал.
1 ГПК се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен по следните
мотиви: Според настоящата въззивна инстанция, спрямо главницата, представляваща
стойност на ТЕ, начислена в периода от м. 02.2014 г. до м.04.2014 г. ,
ответникът не е изпаднал в забава за плащане, поради нищожност на клаузите на
чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от приложимите за този период от време ОУ от 2014 г. (в
сила от 12.03.2014 г.). С посочените договорни клаузи е регламентиран падежът за изпълнение на
задължението за плащане на стойността на ТЕ. Настоящият съдебен състав намира,
че клаузите на чл. 33, ал. 1 и чл. 33, ал. 2 от ОУ от 2014 г. са нищожни, на
основание чл. 146, ал. 1, предл. 1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/,
като неравноправни – противоречащи на общия принцип за добросъвестност,
установен от нормата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и водещи до значително неравновесие
на правата и задълженията на ищеца – търговец и тези на потребителя /купувач/ и
ответник по делото. С клаузата на чл. 33, ал. 1 от ОУ от 2014 г. е установен
падеж за плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени по прогнозен дял
/по чл. 32, ал. 1 от ОУ/, в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача. А с клаузата на чл. 33, ал. 2 от ОУ е
установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за
доплащане, след изготвянето на изравнителните сметки /по чл. 32, ал. 2 от ОУ/,
отново в 30-дневен срок след публикуването на интернет страницата на продавача
„Т.С.“ ЕАД. Настоящият съдебен състав приема, че така обвързаното настъпване на
падежа на задължението за плащане, с притежаването на специално техническо
средство от страна на потребителя /компютър или смартфон/, което да му дава
възможност за достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да
обезпечи допълнително и самата възможност за достъп до интернет, го поставя в
значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Съдът приема,
че потребителят не може да бъде задължен да направи значителни по размер
икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и
отделно от тях – да направи и допълнителни парични вложения, които да му
гарантират достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по
процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. Ето защо,
настоящият съдебен състав приема, че клаузите на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ОУ от
2014 г. противоречат на императивната норма на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и като
последица от това, на основание чл. 146, ал. 1, предл. 1 ЗЗП – са нищожни. Поради тази причина, за вземанията на ищеца
за дължимата стойност на ТЕ за периода от м. 02.2014 г. до м. 04.2014 г.
включително, които попадат в приложното поле на ОУ от 2014г. (в сила от
12.03.2014 г.), съдът приема, че ответникът не е изпаднал в забава, тъй като
липсва договорен падеж, както и покана за плащане от страна на ищеца, съгласно
изискването на чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
Тъй като правните изводи на въззивния съд не съвпадат изцяло
с правните доводи на първоинстанционния, обжалваното решение следва да бъде частично
отменено относно исковата претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата над 341,39 лева до уважения от районния съд размер
от 388,92 лева и за периода от 31.03.2014 г. до 27.03.2015 г. относно
главниците за м. 02 – м. 04.2014 г. включително.
При този изход на правния спор първоинстанционното
решение следва да бъде частично отменено и в частта за разноските за сумата над
354,36 лева до присъдената сума от 403,69 лева, представляща разноски, сторени
от ищеца в хода на заповедното производство, както за сумата над 650,69 лева до
присъдената сума от 741,27 лева, представляваща сторени от ищцовото дружество
разноски в исковото производство. В полза на ответника следва да бъдат
присъдени още 2,81 лева за разноски за адвокатско възнаграждение, заплатено за
процесуално съдействие пред районния съд, съобразно отхвърлената част от
исковете.
С правна възможност да претендират разноски в хода на
въззивното производство разполагат и двете страни. Въззиваемият е поискал
присъждането им, но не е доказал, че е сторил такива, поради което не следва да
му бъдат присъждани. Следва да се изясни, че в случая не трябва да се присъжда
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. Единственото
процесуално действие, което е извършил въззиваемият-ищец, е подаването на
бланкетна молба, която е еднотипна във всички производства, по които страна е „Т.С.“
ЕАД – факт, служебно известен на съда. Липсата на
активно процесуално поведение изключва възможността да бъдат присъдени разноски
за юрисконсултско възнаграждение. В полза на въззивника-ответник следва да
бъдат присъдени разноски за заплатена държавна такса в размер на 5,09 лева,
съобразно отхвърлената част от исковите претенции.
Така мотивиран, Софийския градски съд, ІV-В въззивен
състав,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Решение № II-61-16706/24.10.2016
г., постановено по гр. д. № 65847/2015 г. по описа на СРС, II Г.
О., 61-ви състав, в
частта, с която е
признато за установено по отношение на С.Д.Т. съществуването на вземане на “Т.С.“
ЕАД, на основание чл. 422, във вр. чл. 415 ГПК, във вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за разликата над сумата от 341,39 лева до уважения от районния съд размер от
388,92 лева, представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главницата за периода от 30.06.2012 г. до 27.03.2015 г. включително и за
периода от 31.03.2014 г. до 27.03.2015 г. относно главниците за м. 02 – м.
04.2014 г. включително, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 20.04.2015 г. по ч. гр. д. № 19827/2015 г.
по описа на СРС, II Г.
О., 61-ви състав, в частта, с която С.Д.Т.
е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на „Т.С.“ ЕАД разликата над сумата от 354,36 лева до
присъдения от районния съд размер от 403,69 лева, представляваща направени
в заповедното производство разноски, съобразно уважената част от исковете, както и в частта, с която С.Д.Т. е осъден на основание чл. 78, ал.
1 ГПК да заплати на „Т.С.“ ЕАД разликата
над сумата от 650,69 лева до присъдения от районния съд размер от 741,27
лева, представляваща направени в исковото производство разноски, съобразно
уважената част от исковете, КАТО ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения
по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415 ГПК от
„Т.С.“ ЕАД срещу С.Д.Т.
положителен установителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 341,39 лева до
сумата от 388,92 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за периода от 30.06.2012 г. до 27.03.2015 г. включително
и за периода от 31.03.2014 г. до 27.03.2015 г. относно главниците за м. 02 – м.
04.2014 г. включително, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 20.04.2015 г. по ч. гр. д. № 19827/2015 г.
по описа на СРС, II Г.
О., 61-ви състав.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № II-61-16706/24.10.2016
г., постановено по гр. д. № 65847/2015 г. по описа на СРС, II Г.
О., 61-ви състав,
в останалата обжалвана част.
В останалата отхвърлителна част
първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА “Т.С.“
ЕАД да заплати на С.Д.Т., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 2,81 лева, представляваща допълнително
дължими разноски, сторени от ответника в хода на първоинстанционното
производство, както и сумата от 5,09
лева, представляваща разноски, направени от ответника-въззивник в хода на
въззивното производство.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.