РЕШЕНИЕ №
гр. Велинград, 20.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ВЕЛИНГРАД, в публично заседание тринадесети
юли през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА-ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретар
Мария Д., като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 9 по описа на
съда за 2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са от И.И.П., ЕГН **********,***, против „Вива Кредит” ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Люлин, ж.к. Люлин
№ 7, бул. „Джавахарлал Перу” № 28, бл. АТЦ „Силвър център”, ет. 2, офис 73 Г,
представлявано от управителя Д.С.Д., иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с който се иска да бъде прогласена нищожността
на договора
за паричен заем „Viva Standart 14“ № 5543993
сключен
с “Вива Кредит” ООД от 22.08.2019 г., на
основание чл. 23 ЗПК, съединен при условията на евентуалност с иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 4, ал. 1 и чл. 4, ал. 2 от договора за паричен заем „Viva Standart 14“ № 5543993.
С исковата молба ищецът твърди, че на 23.08.2019г.
е сключил с ответното дружество договор за паричен заем „Viva Standar! 14“ №
5543993/22.08.2019г., по силата на който е получил в заем сумата от 1600 лв.,
при фиксиран годишен лихвен процент от 40, 32 % и ГПР в размер на 49, 35 %.
Страните са уговорили, че заемателят ще погаси кредита в срок от 60 седмици с
размер на погасителната вноска 67, 10 лв., с крайна падежна дата 16.10.2020 г.
и обща сума за плащане от 1677, 30 лв.. Твърди се, че съобразно договорките в
срок до три дни, считано от датата на сключване на процесния договор ищецът е
следвало да предостави едно от двете предвидени обезпечения в него, а именно:
две физически лица, отговарящи на условията, подробно описани в договора или
банкова гаранция, като при неизпълнение на това му задължение дължи неустойка в
размер на 1677,30 лв., която следвало да престира разсрочено, заедно с
погасителната вноска. Ищецът излага, че договорът е изпълнен от негова страна,
като е изплатил сумата от 1084лв., а без правно основание по него са му
начислени възнаградителна лихва и неустойка, тъй като договорената между страните
лихва в размер на 40 % годишно надхвърля повече от три пъти законната, което
представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение,
установени в обществото, поради което е налице
нищожност на
клаузата за договорна лихва /респ. на клаузата за ГПР/, която е съществен
елемент на договорното съдържание има за юридическа последица изначална
недействителност на цялата кредитната сделка. Поддържа, че предвидената в чл. 4
от договора неустойка е скрит добавък към възнаградителната лихва и като такава
е следвало да бъде включена в годишния лихвен процент и в годишния процент на
разходите, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, а поради невключването й в ГПР последният не съответства на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Твърди, че посочването в
кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията
между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.
68 д. ал. 1 и ал. 2. т. 1 от Закона за защита на потребителите. Излага, че
неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или банкова
гаранция не води до самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за
кредитора, тъй като вреди за кредитора биха възникнали единствено при настъпила
неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по
договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този
случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на
лицата, които биха учредили лично обезпечение. Сочи, че предвидената неустойка
е загубила
присъщите за неустойката обезщетителната функция, доколкото тя е почти еквивалентна на заетата
сума, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по
никакъв начин не кореспондира с последици от него, създава предпоставки за
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което е в
противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на
добрите нрави. Твърди, че договорена при
тези условия неустойката представлява допълнителна облага- печалба към
възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде обявена по този начин на
потребителя по реда на чл. 5 от ЗПК и без тя да бъде включена в договорното
съдържание като договорна лихва и като част от ГПР, съобразно императивните
изисквания на чл. 11. ал. 1. т. 9 и т. 10 от ЗПК. По изложените съображения,
счита, че неустоечната клауза е неравноправна по смисъла на чл. 143. т. 5 ЗЗП. Предвидено е тя да се
кумулира към погасителните вноски като това е довело до скрито оскъпяване на
кредита. Поддържа, че процесният
договор е изначално недействителен и на основание нарушаване на изискването на чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК кредиторът да включи в договорното съдържание условията за прилагането на
лихвения процент. Поддържа, че е налице е
неяснота върху каква стойност се изчисляват договорените 40 % възнаградителна
лихва, което е необходимо, за да може както потребителят да извърши
самостоятелна преценка за правилността на този указан размер, така и за да
узнае каква ще бъде реалната цена, която той ще заплати за предоставения му
заем. На следващо място се сочи, че липсва ясно разписана методика на формиране
на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в
него и как се формира посочения в договора ГПР от 48.32 %/, а във величината на
ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем
за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще
стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение, а такава липсва.
Излага, че в конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно
обстоятелствата по чл. 19, ал. 1 липсват. Посочен е лихвен процент по заема -
40 %. /който е фиксира и годишен/, но не се изяснява как тези стойности се
съотнасят към ГПР по договора. Поддържа, че съгласно чл. 10. ал. 2 и чл. 10 а,
ал. 4 ЗПК видът, размерът и действието, за което се събират такси и /или
комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не
може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи,
свързани с договора, които не са предвидени в него. В този смисъл излага, че
освен уговорената възнаградителна лихва в кредитния контракт страните не са
уговорили други разходи, следователно кредиторът няма право да включва в
обхвата на ГПР други разходи освен договорната лихва. От друга страна, за да се
изчисли правилно действително прилагания в правоотношението размер на ГПР
кредиторът е следвало да включи в обхвата му и допълнителната печалба -
скритата под формата на неустойка- възнаградителна лихва. Поради заобикаляне на
изискванията на чл. 11. ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК в договора да се впишат
действително прилаганите в правоотношението цена на кредита и ГПР, разписаните
в чл. 2.6 и т. 8 лихва и ГПР са недействителни уговорки. Съгласно чл. 22 ЗПК,
уговорките за лихвата и за ГПР са задължителни реквизити на кредитния контракт
и неуговарянето в съдържанието му на тези съществени елементи води до отричане
на правния ефект на цялата кредитна сделка. Поради изложено моли съда да
уважи предявените искове. Претендира разноски. Ангажира доказателства.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответното
дружество, депозира отговор, с който оспорва изцяло претенциите на ищеца.
Признава, че между страните на 23.08.2019г. е сключен процесния Договор за
паричен заем Viva Standart 14“ № 5543993, като твърди да е изправна страна по
него. Излага, че към
настоящия момент срока на договора е изтекъл, а ищецът не е изплатил изцяло
задълженията си по него, като са платени изцяло първите дванадесет погасителни
вноски и частично тринадесета. Твърди, че размерът на лихвата е договорен в съответствие с
принципа на свобода на договарянето, предвиден в чл. 9 от ЗЗД, като ЗПК не
въвежда лимит на възнаградителната лихва по договорите за потребителски кредит.
Сочи, че единственото ограничение, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК, е ГПР да не
е по-висок от петкратния размер на законната лихва, като ответното дружеството
е спазило това ограничение, доколкото ГПР съгласно Договора възлиза на 49,35%.
Признава, че при изчисляването на ГПР е включен размерът на фиксирания годишен
лихвен процент. Поддържа, че в случая договорената възнаградителна лихва от
40,32 %, т.е. надвишението над допустимата според ищеца стойност от трикратния
размер на законната лихва не е съществено, поради което лихвата не противоречи
на добрите нрави. Твърди, че с получаването на Стандартен европейски
формуляр (СЕФ) съгласно изискванията на чл. 5, ал. 2 от ЗПК ищецът е бил
информиран за всички условия по заема, имал е свободата да реши дали тези
условия са приемливи за него и дали да се обвърже с тях, като е можел изобщо да
не встъпва в договорни отношения, но въпреки това е взел информирано решение да
го стори, поради което не е налице накърняване на добрите нрави. Излага, че са
неоснователни твърденията да
са налице нарушения и на чл. 11, ал. 1,т. 9 3ПК. Твърди, в сключения договор е посочен
фиксиран ГЛП, който не се променя през целия срок на договора и в който не се
включва неустойка, която не е част нито от разходите, нито от договорената
лихва печалба, при положение, че лихвения
процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се
приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11. т. 9 ЗПК /Решение № 1285 от
27.10.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. Ангажира доказателства. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид доводите на страните,
прецени събраните по делото доказателства, съгласно чл.235 ГПК намира за
установено следното от правна и фактическа страна:
С доклада по делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване
всички обстоятелствата, включени във фактическия състав на спорното право, като
единственото спорно обстоятелство между страните е налице ли са неравноправни
клаузи в процесния договор и водят ли те до неговата нищожност.
Съобразно приетата по делото без възражения от страните съдебно-икономическа
експертиза неустойката в процесния договор, уговорена в чл. чл. 4, ал. 1 е в
размер на 670,82 лв. и представлява 41,9 % от главницата. При включване на
разходите за неустойка, като разход за кредита, то размерът на ГПР би бил равен
на 91,25 %.
След анализ на съдържанието на договора, съдът приема, че той е за
потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит
/ЗПК/, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК
- и в Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/. Ищеца има качество качеството на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието
на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10
и чл. 11 ЗПК.
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК
предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал.
1, т. 7-12
и т. 20
и ал. 2 ЗПК
договорът за потребителски кредит е недействителен.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в
оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи
произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено.
При извършената служебна проверка относно действителността на сключения
между страните договор и като взе предвид наведените в тази насока правни
доводи в исковата молба, съдът констатира следното:
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 1 от 15.07.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС,
неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. В цитираното тълкувателно решение т. 3, е посочено, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на
добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на
сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните
примерно изброени критерии- естеството им на парични или непарични и размерът
на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е
обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на
неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът може да
съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи е задължен да
ги разгледа, съобразно установеното в хода на процеса като настъпили юридически
факти, като едва тогава да извърши преценка за основателност на възражението,
т. е. следва да съобрази всички събрани по делото доказателства и направени
доводи, като ги съотнесе към разглеждания и разяснен със задължителна
тълкувателна практика на ВКС, предмет по направеното възражение на ответника.
Доколкото в случая размерът на неустойката по чл. 4, ал. 1 е в размер на 670,82
лв. и представлява 41,9 % от главницата, съобразно приетата експертиза, която
съдът кредитира изцяло, то следва изводът, че тя се явява прекомерна и
противоречи на обезщетителната й функция. Тази неустойка по своя характер е
санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но
същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от неизпълнението.
Съгласно чл. 71 от ЗЗД изпълнението
на срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато длъжникът
е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на
кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения. Следователно непредоставянето на обещани обезпечения (когато страните са
имали реално очакване/намерение такива да се дадат) дава основание да се иска
незабавно цялото задължение. В случая обаче кредитора променя последиците от
липса на обезпечение и вместо да го санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка , която е предвидена да се кумулира към погасителните
вноски като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си
функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката не е обявена по
този начин на потребителя.
При съобразяване трудно изпълнимите условия, за да не възникне
задължението за неустойка, както и предвид размера й съдът, че неустойката
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и
се превръща само в средство за обогатяването на кредитора. Ето защо тя е
нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се
плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява
допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В конкретния случай реално е
уговорена допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е
печалба за кредитора, без да е била обявена като такава.
Следва да се отбележи, че изискване на обезпечение на задължение за всяка
вноска с поемане на поръчителство от физическо лице/или банкова гаранция в
същия размер/, което да отговаря на изисквания създаващи значителни затруднения
за изпълнението им, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да
създаде предпоставки за начисляване на неустойката по чл. 4, ал. 1 от договора.
Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, би следвало да са
включени в посочения в договора ГЛП. Именно възнаградителната договорна лихва
обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата на чл. 4,
ал. 1 от договора въвежда още един сигурен източник на доход на икономически
по-силната страна. В случая в чл. 4, ал. 1 от договора формално е уговорена
неустойка за неизпълнение за задължение на ответника, но съдът намира, че
фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна
печалба на кредитора. Ето защо и нейният размер би следвало да бъде отразен,
както при формирането на ГЛП, така и при формирането на ГПР по договора за
потребителски кредит.
При съобразяване изложеното посоченият размер на разходите по кредита за
потребителя като ГПР от 49, 39 % в договора, нараства допълнително с размера на
неустойката по чл. 4, ал. 1 от договора до 91,25 %, съобразно приетата
експертиза. Включена по този начин в погасителните вноски, тази неустойка по
същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и го
обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата
по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на
заемодателя.
Уговорката по чл. 4, ал. 1 от процесния договор противоречи на заложените
в договора проценти на ГПР и посоченият общ размер на плащанията /главница и
договорна лихва – чл. 2, т. 7 от Договора/. Това е така, тъй като съгласно чл.
19 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е
включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга – същата е
предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението тъй като
е съизмерима с почти половината от предоставената сума по кредита. По този
начин заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне ГПР, тъй като „неустойката“
представлява 41,9 % от главницата.
Посочения в договора ГПР от 49, 39 %, очевидно не отговаря на реалния
размер на ГПР по договора, който би се получил ако всички възнаградителни
плащания бяха включени при изчисляването му и който съобразно приетата
експертиза възлиза реално на 91,25 %. Това е освен, че е нарушение на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, представлява нарушение и на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, а това
съгласно чл. 22 от ЗПК прави договорът за кредит изцяло недействителен.
Съгласно §1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя
" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и
които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар да
е предвидена като неустойка в договора при неизпълнение, сумата по чл. 4, ал. 1
представлява предварително отчетена в падежните вноски, сума, която не е била
известна на потребителя и не е установено да е разяснена нему. Напротив, същата
е в противоречие с обявеното в чл. 2, т. 7 от договора. В него изрично е
предвидено, че общият размер на всички плащания възлиза на сумата от 2013 лева
като разпоредбата очевидно не включва оскъпяването по чл. 4, ал. 1 от договора
за кредит.
Съгласно т. 2 от ДР ЗПК "обща сума, дължима от потребителя" е
сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя, а
"общ размер на кредита" е максималният размер (лимит) или общата
сума, предоставяна по договора за кредит. В този смисъл, съдът намира, че
посочената в договора в чл. 2, т. 7 обща сума за плащане е подвеждаща за
потребителя и същия не е могъл да прецени действителният размер на задължението
си и последиците от неизпълнението на договорните си задължения. Като не е
посочен действителния й размер на още едно основание кредитодателят е нарушил
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора противоречи на добрите нрави и
добрите търговски практики като илюстрира директно уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл. 143,
т. 5 ЗЗП /. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което е и нищожна на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, а предвид нарушението на добрите нрави е налице още едно основание да се
приеме, че е налице хипотезата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД . За да достигне
до този извод съдът прави преценка за естеството на договора за
заем/потребителски с по-слаба и уязвима страна/, съотношение на заема и
неустойката, съотношение на законните лихви и неустойката както и съпоставка с
вредите от неизпълнението; съдът преценява и плащането по договора от страна на
кредитополучателя, който се явява изцяло изправна страна по него, за което няма
спор между страните по делото.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила
на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези –
нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР да
бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за
паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР, като се
изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването на
клауза за договаряне ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК. Предвид това, в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза по договора обуславя недействителността
на целия договор. В тази насока, нарушението на чл.11, ал.1, т.10 и чл. 19, ал.
4 от ЗПК, е било въведено като основание за нищожност на договора още в
исковата молба, което с оглед изложеното по-горе, се явява основателно.
По изложените съображения съдът намира, че сключеният между страните договор за паричен заем „Viva Standart 14“ № 5543993“ от 22.08.2019 г., следва да бъде прогласен за
нищожен, на осн. чл.26, ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл.
19, ал. 4 от ЗПК, поради противоречие със закона, с оглед на което съдът не
следва да се произнася по евентуално предявения иск.
Последиците от обявяването на тази недействителност са регламентирани в
разпоредбата на чл. 23 ЗПК
и същите следва да бъдат съобразени от страните по заемното правоотношение.
По разноските:
На основание чл. 78, ал.1 ГПК на ищеца се следват разноски, съобразно уважената
част от исковете, или в негова полза следва да бъдат присъдени направените
разноски в размер на 147,61 лв., съобразно представените доказателства. На основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата
вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1
от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
ответникът трябва да се осъди да заплати на процесуалния представител на ищеца
адвокатско възнаграждение от 488,32 лева. Доколкото искът е уважен в тежест на
ответника следва да бъдат възложени и разноски по допусната експертиза, които
са платени от бюджета на съда, а именно сумата от 250 лв.. Сумата в размер на
180 лв., внесена по сметка на съда от ищеца, като депозит за вещо лице е
недължимо платена, но доколкото липсва искане за връщането й към настоящия
момент съдът не следва да се произнася по реда на чл. 4б ЗДТ.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПРОГЛАСЯВА ЗА
НИЩОЖЕН като противоречащ на
закона на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.22 вр. чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК сключения между „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, р-н Люлин, ж.к. Люлин № 7, бул.
„Джавахарлал Перу” № 28, бл. АТЦ „Силвър център”, ет. 2, офис 73 Г,
представлявано от управителя Д.С.Д., като
заемодател и И.И.П.,
ЕГН **********,***, като заемател, на 22.08.2019 г., договора за паричен заем „Viva Standart 14“ № 5543993.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА „Вива Кредит” ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Люлин, ж.к. Люлин
№ 7, бул. „Джавахарлал Перу” № 28, бл. АТЦ „Силвър център”, ет. 2, офис 73 Г, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д.Л.Ф., САК, личен № 12003888410, с адрес
на кантората: гр. София, ул. Петър Парчевич, № 1, ет.5, ап. 14, сумата от 488,32
лв., представляваща адвокатско възнаграждение в настоящото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, р-н Люлин, ж.к. Люлин № 7, бул.
„Джавахарлал Перу” № 28, бл. АТЦ „Силвър център”, ет. 2, офис 73 Г, ДА ЗАПЛАТИ на И.И.П.,
ЕГН **********,***7,61 лв., представляваща
разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА „Вива Кредит” ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Люлин, ж.к. Люлин
№ 7, бул. „Джавахарлал Перу” № 28, бл. АТЦ „Силвър център”, ет. 2, офис 73 Г, ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
РС Велинград сумата от 250 лв., представляваща изплатен депозит за
възнаграждение за вещо лице от бюджета на съда.
Решението
подлежи на обжалване пред Пазарджишки окръжен съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
РАЙНОЕН
СЪДИЯ:
ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА- ВЛАДИМИРОВА