№ 11017
гр. София, 11.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20211110161273 по описа за 2021 година
Фирма е предявило срещу А. С. Г. обективно кумулативно съединени
установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл.
240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, за признаване
на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 448.80 лв.
представляваща главница по договор за паричен заем № *********** от
09.11.2018 г., сключен между А. С. Г. и Фирма вземанията по който са
прехвърлени на 01.08.2019 г. на Фирма по силата на приложение № 1 от
01.08.2019 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 16.11.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК – 27.11.2020 г. до окончателното й изплащане, сумата от
договорна лихва в размер на 33.91 лв. за периода от 12.12.2018 г. до
11.05.2019 г., обезщетение за забава в размер на 62.80 лв. за периода от
13.12.2018 г. до 26.11.2020 г. за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 59319/2020 г. по описа на СРС, 39 състав.
Ищецът твърди, че на 09.11.2018 г. между А. С. Г. и Фирма бил сключен
договор за паричен заем № ***********, в резултат на който на ответника му
бил предоставена сумата от 450 лв. Съгласно договора за кредит размерът на
възнаградителната лихва бил 47.04 лв., като кредитът е следвало да се върне в
срок до 11.05.2019 г., на 6 бр. равни месечни вноски, всяка от 82.84 лв.
Ищецът бил начислил на ответника обезщетение за забава считано от
13.12.2018 г. до подаване на заявлението в съда. Твърди се, че вземанията на
Фирма по договор за паричен заем № *********** от 09.11.2018 г. били
прехвърлени на Фирма по силата на приложение № 1 от 01.08.2019 г. към
рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010
г. Посочва, че ответникът бил уведомен за цесията от уведомлението
изпратено по пощата, както и от уведомлението приложено към исковата
молба. Претендира разноски. Пред съда процесуалният представител на
ищеца поддържа исковата молба, претендира разноски, за което представя
списък по чл. 80 от ГПК.
1
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба, с която оспорва предявените искове. Посочва се, че имало извършени
плащания към Фирма след датата на отпускане на кредита. Прави се
възражение по отношение на размера на юрисконсултското възнаграждение.
Пред съда страната не се явява и не изпраща процесуален представител.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Производството се развива след постъпване на възражение против
заповед за изпълнение, издадена в полза на Фирма. Предвид разпоредбата на
чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита.
По делото e представен договор за паричен заем № *********** от
09.11.2018 г., сключен между А. С. Г., като заемател и Фирма, като
заемодател, по силата на който на ответника е предоставена сумата в размер
на 450 лв. Съгласно договора е уговорено сумата да бъде върната на шест
месечни вноски от по 82.84 лв., като първото месечно плащане се дължало на
12.12.2018 г., а последното на 11.05.2019 г. В договора е посочено, размерът
на фиксирания лихвен процент по кредита е 35 %, като годишния размер на
разходите е посочен в размер на 40.47 %. В чл. 4, ал. 1 е предвидено, че
заемателят се задължавал в срок от три дни, считано от датата на сключване
на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1.
две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания да представи служебна бележка от работодател за размер на
трудовото възнаграждение; нетния размер на осигурителния му доход да е в
размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател
или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с Фирма; да няма
неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към
други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история
в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по-лош от „редовен“,
поръчителят подписва договор за поръчителство. 2. Банкова гаранция с
бенефициер – заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7 със срок на валидност – 30
дни след крайния срок за плащане на задължението по настоящия договор.
Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора е посочено, че при неизпълнение на
задължението си по настоящия договор да предостави обезпечение в срока по
предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на
226.02 лв. Неустойката се заплащала от заемателя разсрочено заедно със
всяка погасителна вноска, като към размера на всяка от вноските, посочен в
чл. 2, т. 2 се добавяла сума в размер на 37.67 лв.
Представен рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ 16.11.2010 г., сключен между Фирма в качеството му на продавач и
Фирма в качеството му на купувач, по силата на който продавачът прехвърля
на купувача ликвидни и изискуеми вземания, произхождащи от договори за
потребителски кредит, сключени от продавача с физически лица, които ще се
индивидуализират в приложение № 1, представляващо неразделна част от
настоящият договор.
Съгласно приложение № 1 от 01.08.2019 г. към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ 16.11.2010 г., сключен между
Фирма в качеството му на продавач и Фирма е видно, че под номер 195 е
посочен договор № *********** от 09.11.2018 г. с длъжник А. С. Г. и общо
задължение в размер на 723.06 лв. Приложено и потвърждение от Фирма на
основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД за извършване на цесия на всички вземания,
цедирани от Фирма на Фирма, съгласно рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ 16.11.2010 г., които са индивидуализирани в
приложение № 1 от 01.08.2019 г., представляващо неразделна част от
договора.
2
Видно от представени пълномощно, ищецът е упълномощен от Фирма до
уведоми от името на последното всички длъжници /кредитополучатели,
солидарни длъжници, поръчители и всички трети лица/ по всички вземания на
дружеството, възникнали по силата на сключени договори за кредити, които
дружеството е цедирало /прехвърлило/, съгласно рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания /цесия/ 16.11.2010 г., сключен между Фирма в
качеството му на цедент и Фирма в качеството му на цесионер.
Представено е уведомително писмо за извършено прехвърляне на
вземания /цесия/ от Фирма от 06.08.2019 г., на основание приложение № 1 от
01.08.2019 към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ 16.11.2010 г., съгласно което ответникът е уведомен от името на
Фирма, че така посоченото дружество е прехвърлило на ищеца, изцяло
вземането към ответника, произтичащо от договор за паричен заем №
*********** от 09.11.2018 г., съгласно който ответникът е получил заем в
размер на 450 лв. ответникът е покана в срок от 5 дни от получаване на
поканата да се заплати процесната сума. Видно от известието за доставяне
уведомителното писмо е получено от ответника лично на 10.08.2019 г.
По делото е приета и съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият
състав кредитира като компетентно изготвена, от която се установява, че по
процесния кредит е било извършено едно плащане на дата 17.01.2019 г. в
размер на 52 лв., като били погасени задължения за главница в размер на 1.20
лв., договорна лихва в размер на 13.13 лв., както и неустойка по чл. 4 от
договора в размер на 37.67 лв. Съгласно заключението дължими се явявали
както следва: за главница в размер на 448.80 лв., договорна лихва в размер на
33.91 лв., както и неустойка по чл. 4 от договора в размер на 188.35 лв.
Съгласно заключението начислената лихва за забава за периода от 13.12.2018
г. до 27.11.2020 г. била в размер на 62.80 лв., като вещото лице посочва, че
действителния размер на дължимата лихва за забава за периода от 13.12.2018
г. до 27.11.2020 г. е в размер на 79.40 лв.
С оглед разпределението на доказателствената тежест по исковете
предявени по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание с правно основание с
чл. 240, ал. 1 и ал. 2, ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи
възникването на валидно облигационно отношение по договор за кредит по
договор за паричен заем № *********** от 09.11.2018 г., въз основа, на който
на ответника е предоставена на парична сума, а за ответника е възникнало
задължение да върне на предоставената сума и да заплати възнаградителна
лихва в претендираните размери, че претендираните вземания за главница и
възнаградителна лихва са станали изискуеми, прехвърлянето на вземанията
по договора за потребителски кредит в негова полза, както и уведомяването
на ответника за това прехвърляне.
По делото не се спори, а и от представения договор за паричен заем №
*********** от 09.11.2018 г., се установява, че между А. С. Г., като заемател
и Фирма, като заемодател е налице облигационна връзка по договор за
кредит, по силата на който на ответника е предоставена сумата в размер на
450 лв., като сумата следвало да бъде върната на шест месечни вноски от по
82.84, като първото месечно плащане се дължало на 12.12.2018 г., с годишния
лихвен процент е уговорен в размер на 35 %. В договора е посочено, че се
дължала неустойка за неосигуряване на обезпечение в размер на 226.02 лв.
Като от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза е видно, че по
процесния договор за кредит била погасена чрез плащане сумата от 52 лв.
извършено на 17.01.2019 г., като били погасени задължения за главница в
размер на 1.20 лв., договорна лихва в размер на 13.13 лв., както и неустойка
по чл. 4 от договора в размер на 37.67 лв.
От представените по делото рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания /цесия/ 16.11.2010 г., сключен между Фирма в качеството му на
продавач и Фирма в качеството му на купувач, от приложение № 1 от
3
01.08.2019 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ 16.11.2010 г., сключен между Фирма в качеството му на продавач и
Фирма, както и от потвърждение от Фирма на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД за
сключване на договор цесия от 16.11.2010 г., се установи се и
обстоятелството, че Фирма е прехвърлило на Фирма вземането си срещу А. С.
Г. по процесния договор за кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1, ал. 3 ЗЗД, кредиторът може да
прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на
вземането не допускат това, като предишният кредитор е длъжен да съобщи
на длъжника за прехвърлянето. Нормата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД постановява, че
прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника, от
деня, в който е то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
Следователно, докато длъжникът не бъде уведомен от предишния си кредитор
за извършената цесия, последният остава титуляр на вземането. Правата по
цесията преминават върху цесионера със сключването на договора за
прехвърляне на вземането, но това прехвърляне има действие спрямо
длъжника от деня, когато то му бъде съобщено от предишния кредитор. При
това, релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до
длъжника, извършено от цедента, но не и от цесионера. В тази връзка следва
да се отбележи обаче, че в закона липсва забрана цедентът да делегира
правата си по уведомяване на длъжника за извършената цесия, какъвто е и
настоящият случай. По делото е представено пълномощно от законните
представители на кредитора, с което ищецът е надлежно упълномощен да
уведоми длъжника от името на цедента за извършеното прехвърляне на
вземането. Касае се за упълномощаване за извършване на самото
уведомяване. Тъй като съобщаването не е лично непрехвърлимо право, няма
законова пречка извършването на това действие да бъде възложено на
представител, в това число и на цесионера, като при наличието на такова
упълномощаване цесионерът действа спрямо длъжника не от свое име, а от
името на представлявания от него цедент и именно това му качество е
релевантно. При това, упълномощаването следва да е оповестено, т. е.
длъжникът, до когото е адресирано волеизявлението на представителя, трябва
да бъде известен, че правното действие се извършва от името и за сметка на
цедента, като законът не поставя специални изисквания за начина, по който
следва да бъде извършено уведомяването, нито е определен срок за това.
С оглед горните съображения съдът намира, че уведомяването,
извършено от ищеца, действал като пълномощник на Фирма е породило
правните си последици и цесията от 01.08.2019 г. има действие по отношение
на ответника. По делото е представено пълномощно, съгласно което ищецът е
упълномощен от Фирма от името на дружеството да уведоми всички
длъжници по вземанията по кредити, съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от
ЗЗД, за сключения рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ 16.11.2010 г., сключен между Фирма и Фирма. Видно от известието за
доставяне уведомлението е било връчено лично на ответника на 10.08.2019 г.
Дори да се приеме, че ответникът не е бил уведомен за извършената цесия,
доколкото рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
16.11.2010 г., приложение № 1 от 01.08.2019 г. към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ 16.11.2010 г., потвърждение от
Фирма на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД за извършване на цесия, уведомленията
и да двете цесии по чл. 99, ал. 3 ЗЗД са приложени към исковата молба и са
надлежно връчени на ответника на 15.04.2022 г., когато същият е получил
разпореждането по чл. 131 ГПК с препис от исковата молба и приложенията
към нея, поради което съдът приема, че на тази дата ответникът е получил
уведомлението за извършената цесия. В тази връзка е налице съдебна
практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК – Решение №
78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, II т. о., Решение №
3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение №
4
123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о., съгласно която, когато
изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение
към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за
изпълнение на цедираното вземане, цесията следва да се счете за надлежно
съобщена на длъжника и прехвърлянето на вземането поражда действия
спрямо него на основание чл. 99, ал. 4 ГПК. С посочените решения на ВКС е
прието също така, че извършеното по този начин уведомление за цесията,
макар и връчено като приложение към исковата молба, представлява факт от
значение за спорното право, настъпил в хода на процеса, след предявяването
на иска и следва да бъде съобразено от съда при решаване на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. В съответствие с посочената
съдебна практика обстоятелството, че ответникът е получил с преписа на
исковата молба и уведомление за извършената цесия на вземането, то на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК така настъпилият в хода на делото факт от
значение за спорното право следва да бъде съобразен от настоящия състав
при постановяване на решението.
Видно от представените по делото доказателства, а именно съдебно-
счетоводна експертиза дължими по процесния кредит се явявали както
следва: за главница в размер на 448.80 лв., договорна лихва в размер на 33.91
лв. за периода от 11.01.2019 г. до 11.05.2019 г.
Настоящият състав намира, че доколкото кредитополучателят А. С. Г. е
физическо лице, на което с процесния договор е предоставен кредит, който не
е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност, то
същият има качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП,
а съответно заемодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП,
което обстоятелства не е и спорно между страните. С оглед на това
обстоятелство настоящият състав намира, че следва да извърши служебна
проверка за наличието на неравноправни клаузи по процесния договор за
кредит, обстоятелство, което изрично е указано на страните с доклада по
делото.
По делото е несъмнено установено, че на 09.11.2018 г. между страните е
възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор
за потребителски, сключен при действието на Закона за потребителския
кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.
Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по силата на
който заемодателят е предоставил парична сума от 450 лв. за срок от 6
месеца, при размер на вноската по кредита: 82.84 лв., годишен процент на
разходите /ГПР/ 40.47 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ 35 %. Процесният
договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има
изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК.
Настоящия състав намира, че клаузата в чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договор за
потребителски кредит от 09.11.2018 г. регламентиращи начисляване на
неустойка, поради неосигуряване на поръчител се явяват неравноправни.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към разпоредбите на
чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които
водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в
негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по
арг. от чл .6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер
на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност,
съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146,
ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
5
уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е
неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по
договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая,
въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа
на ищеца, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално
уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени
искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените клаузи от
договора са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че
оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са
предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е
формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им.
На следващо място съдът намира, че разпоредбата на чл. 11 от процесния
договор е сключена в условията на неравнопоставеност водеща до нищожност
поради противоречие с добрите нрави. Добрите нрави са критерии за норми
на поведение, които се установяват в обществото, поради това че значителна
част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват
с тях. Добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Понятието
„добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория,
приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения,
изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие,
свързано с относително определени правни норми, при приложението на
които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка
противоречи на добрите нрави, ако с нея: се договарят необосновано високи
цени; неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота;
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг; се цели недобросъвестна конкуренция; използва
се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно
условие. В процесния случай е уговорено в чл. 4, ал. 2 от процесния договор,
че в случай на неизпълнение на задължението по чл. 4, ал. 1 от договора
/осигуряване на поръчител и/или банкова гаранция/ на заемателя се начислява
неустойка за неизпълнение в размер на 226.02 лв., която се разсрочвала на
равни части, като всяка част била платима на съответната падежна дата и в
този случай дължимата към вноската се добавяла сума в размер на 37.67 лв.
Такава уговорка се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Същата излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по
вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в
определен размер без да се престира от негова страна, респективно да е
извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно
обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава
клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. На длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение,
6
след като кредитът вече е отпуснат, като ако не го направи, дългът му
нараства. Така се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника.
Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата
противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта й
нищожна. В този смисъл са и задължителните тълкувателни разяснения на
Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3.
Отделно от това по този начин се заобикаля законът, тъй като императивната
разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи само
обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавя
още едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение -
недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено
вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка, са че вземането няма
да бъде събрано. Така се стига до кумулирана неустойка за забава,
компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което е недопустимо. С
оглед на горното разпоредбите на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от процесния договор се
явяват нищожни.
Следователно клаузите в договора за кредит за неустойка, са нищожни –
чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. А след като цедентът не е титуляр на
прехвърлените вземания за такси, то договорът за цесия не е породил
транслативен ефект и тези вземания не са преминали в правната сфера на
цесионера – ищец, поради което и последният не се легитимира като техен
носител.
На следващо място, според приетото в т. 1 от Тълкувателно решение №
3/2017 г. на ВКС по тълк. дело № 3/2017 г., ОСГТК, условията и поредността
за погасяване на задълженията по чл. 76, ал. и 2 ЗЗД се прилагат, когато
липсва уговорка между страните, която да определя други условия и ред за
прихващане на изпълнението. В случай, че длъжникът не е направил избор
кое от няколкото еднородни задължения погасява, погасяването
задължително се извършва по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 2 или изр. 3 ЗЗД.
Правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД е установено в интерес на длъжника. По този
ред се погасяват еднородните задължения, включително паричните.
Условието е да съществуват няколко задължения, всяко от които е главно и
самостоятелно и е определено по основание и размер. За погасяване на
паричните задължения приложение намира специалното правило на чл. 76, ал.
2 ЗЗД, според което при недостатъчно изпълнение се погасяват най-напред
разноските, след това лихвите и най-после главницата. Условие за
прихващане по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД е съществуването на едно
задължение, което се формира от поне два от посочените елементи /в
частност главница и лихви/. Разпоредбата предвижда еднаква поредност за
плащане на всички видове лихви. Правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД отчита
интереса на кредитора – първо да се погасят лихвите, а непогасената главница
да продължи да се олихвява, както и предвид уредената по-кратка
погасителна давност за вземанията за лихви по чл. 111, б. „в“ ЗЗД в сравнение
с общата погасителна давност за главницата. При плащане, достатъчно да
погаси изцяло някое или някои от задълженията и ако длъжникът не е заявил
кое задължение погасява, правилата на чл. 76, ал. 1, изр. 2 и 3 ЗЗД и на чл. 76,
ал. 2 ЗЗД се прилагат в следния ред: погасява се изцяло най-обременителното
задължение, а след него следващото по обременителност задължение по реда
на чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни, погасява се
изцяло най-старото, а след него следващото по възникване задължение в реда
по чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни и са
възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно – всяко от тях по реда
7
на чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
Същевременно съдът приема, че кредиторът /цедент/ не би могъл да
осъществи прихващане на изпълнението с несъществуващите задължения за
неустойка, поради което със заплатената от ответника на 17.01.2019 г. сума в
общ размер на 37.67 лв./с която са погасени задължение за така неустойка/ е
възможно погасяване само на валидно възникналите задължения за
възнаградителна лихва – изцяло в размер на 33.91 лв. и за главница –
частично до размер на 445.04 лв.
В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че ищецът се
легитимира като кредитор на вземане за главница в размер на 445.04 лв.
/448.80 лв. – 3.76 лв. /, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК – 27.11.2020 г. до окончателното й изплащане, както и на вземане
за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху горепосочената
сума за периода от 13.12.2018 г. до 26.11.2020г. / след съобразяване на
погасените вноски за главница чрез плащане и по реда на чл. 76 ЗЗД със
сумата от 3.76 лв./, чийто размер, определен по реда на чл. 162 ГПК, възлиза
на 62.80 лв., до които релевираните претенции се явяват основателни и следва
да бъдат уважени. В останалата част исковете трябва да бъдат отхвърлени.
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се
произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното
и исковото производство. На основание чл. 78, ал. 1 във вр. ал. 8 ГПК
заявителят /ищец/ има право на направените от него разноски в двете
производства, като ищецът претендира сумите от 25 лв. държавна такса в
исковото производство, 100 лв. юрисконсултско възнаграждение в исковото
производство определено на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, 250 лв. депозит за
вещо лице, 25 лв. платена държавна такса в заповедното производство и 50
лв. юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство определено
на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК. С оглед частичната основателност на
исковите претенции на ищецът следва да му бъде присъдена сумата в размер
на 418.92 лв. В тази връзка неоснователно се явява възражението на
ответника за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение на ищеца,
доколкото в хипотезата на чл. 78, ал. 8 от ГПК съдът определя същото, което
в настоящият случай е определено съгласно законноустановения минимум.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът бил
имал право на разноски, но доколкото такива не се претендират съдът не
следва да се произнася по отношение на тяхната дължимост.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове от Фирма, ЕИК
*********** със седалище и адрес на управление г/административен адрес/
срещу А. С. Г., ЕГН **********, с адрес: /административен адрес/ по реда на
чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД
вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, че А. С. Г. дължи на Фирма сумата в размер на 445.04
лв. представляваща главница по договор за паричен заем № *********** от
8
09.11.2018 г., сключен между А. С. Г. и Фирма вземанията по който са
прехвърлени на 01.08.2019 г. на Фирма по силата на приложение № 1 от
01.08.2019 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 16.11.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК – 27.11.2020 г. до окончателното й изплащане, обезщетение за
забава в размер на 62.80 лв. за периода от 13.12.2018 г. до 26.11.2020 г., за
които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 59319/2020 г.
по описа на СРС, 39 състав, като ОТХВЪРЛЯ предявените искове от Фирма
срещу А. С. Г. за главница за сумата над уважения размер от 445.04 лв. до
пълния претендиран размер от 448.80 лв., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 27.11.2020 г. до окончателното й
изплащане, както и предявения иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно
основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД за признаване на установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 33.91 лв., представляваща договорна лихва за
периода от 12.12.2018 г. до 11.05.2019 г.
ОСЪЖДА А. С. Г., ЕГН **********, с адрес: /административен адрес/,
да заплати на Фирма, ЕИК *********** със седалище и адрес на управление
г/административен адрес/, на основание чл. 78, ал. 1 във вр. ал. 8 ГПК сумата
в размер на 418.92 лв. разноски в исковото и заповедното производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9