Определение по дело №650/2021 на Апелативен съд - Варна

Номер на акта: 457
Дата: 12 ноември 2021 г.
Съдия: Николина Петрова Дамянова
Дело: 20213001000650
Тип на делото: Въззивно частно търговско дело
Дата на образуване: 5 ноември 2021 г.

Съдържание на акта

ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 457
гр. Варна, 11.11.2021 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в закрито заседание на
единадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Вилиян Г. Петров
Членове:Георги Йовчев

Николина П. Дамянова
като разгледа докладваното от Николина П. Дамянова Въззивно частно
търговско дело № 20213001000650 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 и сл. във вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК,
образувано по въззивна частна жалба вх. № 269085/20.09.2021г. на „Боляри"
ЕАД – гр. Варна, ЕИК *, представлявано от изпълнителния директор Георги
Ганчев Кристоф, чрез адв. З.Ж. от ВАК, и въззивна частна жалба вх. №
269596/06.10.2021г. на „Амонит" ЕАД - гр. Варна, ЕИК *, представлявано по
пълномощие от адв. Н.С. от САК, срещу определение № 260863/23.08.2021г.,
постановено по т. д. № 1643/2014г. по описа на Варненски окръжен съд.
С частна жалба вх. № 269085/20.09.2021г. се обжалва определението на
ВОС, постановено по реда на чл. 248 ГПК в частта, с която жалбоподателят –
ищец Боляри" ЕАД е осъден да заплати на ответника „Амонит" ЕАД съдебно
– деловодни разноски за сумата 43 710лв., включваща 43 510лв. – заплатено
адвокатско възнаграждение, и 200 лв. – депозит за експертиза, на основание
чл. 78, ал. 4 ГПК. С оплаквания за неправилност на съдебен акт в тази част се
претендира неговата отмяна и отхвърляне изцяло на молбата за присъждане
на разноски. Основните съображения и доводи се свеждат до това, че
първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустима молба по чл. 248
ГПК, тъй като едва след постановяване на определението за прекратяване на
делото страната е направила искане за присъждане на разноски, представила е
списък по чл. 80 ГПК и доказателства за сторени разноски. В евентуалност, се
1
твърди неоснователност на молбата на насрещната страна поради липса на
доказателства за реално направени разноски – договор за правна помощ,
фактура или друг документ, обективиращ размера и условията за заплащане
на адвокатско възнаграждение, както и доказателства за плащане.
Ответникът в първоинстанционното производство - „Амонит" ЕАД - гр.
Варна атакува определението в частта, с която е отхвърлена молбата му за
присъждане на съдебно – деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК,
по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК, за разликата над 43 710лв. до претендирания
размер от 95 840лв. Иска се отмяна на определението в отхвърлителната му
част и уважаване на молбата за присъждане в цялост на заплатеното
адвокатско възнаграждение от 95 840лв., по съображения, че за минималния
размер на адвокатското възнаграждение по делото, под който не може да се
намаляват присъдените съдено - деловодни разноски поради прекомерност, е
приложима редакцията на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/ 2004г. за МРАВ.
Частните жалби са подадени в срок, от надлежно упълномощени
процесуални представители на легитимирани лица, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от предприетото
обжалване в съответните части съобразно процесуалните качества на
страните, и са процесуално допустими.
Съставът на въззивния съд, като обсъди доводите на частните
жалбоподатели във връзка с изложените оплаквания и провери данните по
делото, намира следното по предмета на спора:
По жалбата на „Боляри" ЕАД.
Реализирането на правото на едната страна и съответно отговорността
на другата страна в съдебен спор за направени разноски за адвокатско
възнаграждение, на основание чл. 78 от ГПК, действително е в зависимост не
само от изхода на делото, а и от надлежното заявяване на искането за
присъждането му и доказване на факта на реалното заплащане на договорена
между страната – клиент и адвоката – пълномощник парична сума.
Безспорно, основателността на претенция за реализиране на отговорност за
разноски, е обусловена от представянето на доказателства за реалното им
извършване в претендирания от страната размер.
Процесуалният закон не установява изрично краен срок по отношение
на искането за присъждане на разноски, при което приложение следва да
2
намери общото правило, че страните са длъжни да изчерпят всички свои
процесуални искания до приключване на устните състезания пред
съответната инстанция; в същия срок следва да бъдат представени и
доказателствата за реално извършените разноски. Ответникът не е длъжен да
включи подобно искане в отговора на исковата молба /аргумент от чл. 131,
ал. 2 ГПК/ или да го направи по – късно, в хода на производството, преди
заседанието, в което приключват устните състезания пред съответната
инстанция, нито да представя преждевременно доказателства за извършените
разноски, още повече, че разноски могат да бъдат направени до края на
производството, включително и в заседанието, в което приключват устните
състезания и делото е обявено за решаване.
Разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК, предвиждаща правото на ответника
на разноски и при прекратяване на делото, отново не установява краен срок,
до изтичането на който искането за присъждане на разноски следва да бъде
отправено до съда, с представяне на доказателства за реално направени
разноски. Същевременно ответникът не би могъл да знае дали и кога съдът
ще постанови определение за прекратяване на производството по делото, по
причина, която не е свързана с негово процесуално поведение.
В конкретния казус, производството по т. д. № 1643/2014г. по описа на
Варненски окръжен съд, е прекратено с определение № 260468/28.04.20121г.,
тъй като след възобновяване на делото, спряно на основание чл. 229, ал.1, т. 4
ГПК, в рамките на дадения от съда срок ищецът не е обосновал правен
интерес от разглеждане на предявения иск, предвид резултатите от
приключилите преюдициални производства по т. д. № 246/2013г. и т. д. №
3688/2013г. по описа на ВОС.
Разпоредбите от процесуалния закон, в това число чл. 131, ал. 2 и чл. 78,
ал. 4 ГПК, не обосновават извод, че при подобни обстоятелства възможността
на ответника да поиска присъждане на разноски и да представи доказателства
за реално направени разноски се свързва с някакъв конкретен процесуален
срок, който изтича преди прекратителното определение. Ответникът не би
могъл и не е длъжен да предвиди, че ищецът няма да обоснове правен интерес
предвид нововъзникналите обстоятелства – приключване на две
преюдициални производства, в резултат на което производството ще бъде
прекратено. Следователно, молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК е допустима и
3
подлежи на разглеждане по същество.
В случая, ответникът е представляван в производството от адвокат Н.С.
от САК, видно от приложените доказателства за представителна власт -
договор за правна защита и съдействие и пълномощно от дата 17.05.2014г. на
лист 192 от делото на ВОС . След постановяване на прекратителното
определение № 260468/28.04.20121г., преди влизането му в сила, е подадена
молба от пълномощника на ответника „Амонит" ЕАД, с искане за
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 95 640лв.
и депозит за експертиза в размер на 200лв., на основание чл. 78, ал. 4 ГПК.
Към молбата по чл. 248 ГПК е приложен списък по чл. 80 ГПК и
доказателства за заплащане по банков път, от клиента по сметка на адвоката–
пълномощник, на сумата 95 640 лв., представляваща уговорен с договора за
правна помощ от 17.05.2014г. размер на дължимото адвокатско
възнаграждение. Следователно, от документите, приобщени към
първоинстанционното дело, безспорно се установява наличието на всички
предвидените от закона предпоставки за ангажиране отговорността на ищеца
за направени от ответника разноски, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, поради
което жалбата на „Боляри" ЕАД се явява неоснователна.
Основателна обаче се явява частната жалба на „Амонит" ЕАД - гр.
Варна, тъй като своевременно релевираното от насрещната страна „Боляри"
ЕАД възражение, в условията на евентуалност, отнасящо се до размера на
претендираното за присъждане адвокатското възнаграждение, с искане за
неговото намаляване, е неоснователно.
Предоставеното от закона възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК на
разположение на страна, срещу която се претендира реализиране на
отговорност за разноски за адвокатско възнаграждение, следва да е
своевременно заявено и да се основава на твърдения за прекомерност на
договорено адвокатско възнаграждение съобразно действителната фактическа
и правна сложност на делото. Размерът, до който договореното
възнаграждение подлежи на намаляване, при наличие на предпоставките за
това, е минимално определеният размер съобразно Наредба № 1/09.07.2004г.
на Висш адвокатски съвет, приета по силата на законова делегация от чл. 36
от Закона за адвокатурата. Разпоредбите на Наредба №1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения имат
4
материалноправен характер, поради което приложима е тази редакция на
наредбата, която е в сила към момента на сключване на договора за правна
защита и съдействие за съответната инстанция, доколкото на изменението на
подзаконовия нормативен акт изрично не е предадено обратното действие. В
тази насока е и задължителната практика на ВКС, постановена по реда на
чл.274, ал. 3 ГПК – определение № 782/ 12.12.2014г. по ч.т.д. № 3545/ 2014г.
на II ТО на ВКС, определение № 189/ 29.05.2014г. по гр.д. № 1024/2014г. на
IV ГО на ВКС и определение № 270/ 24.07.2014г. по гр.д. № 7159/2013г. на IV
ГО на ВКС, определение № 534/08.12.2016г. по ч.т.д. № 1135/2016г. на I ТО
на ВКС.
В настоящия случай, исковото производство по т. д. № 1643/2014г. е
образувано на 17.09.2014г., а сключеният от ответника договор с адв. Н.С. от
САК за процесуално представителство по делото е от 17.05.2015г., преди
изменението на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/ 2004г. за МРАВ, обн. ДВ бр.
84 от 2016г. Ето защо, минималният размер на адвокатското възнаграждение
за една инстанция, с оглед цената на иска, се определя от приложимата
разпоредба от Наредба № 1/ 2004г. в редакцията й към момента на
сключването на договора за правна помощ, по който е дължимо адвокатското
възнаграждение за представителство в първоинстанционно производство –
17.05.2015г., а именно: редакцията след изменението, обн. ДВ бр. 28 от 2014г.
Съответно, неприложима за нормативно установения минимум на
възнаграждението по този договор за правна помощ е приложената от
окръжния съд следваща редакция на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/ 2004г. за
МРАВ, действаща към датата на прекратяване на делото, от който момент
възникване на правото на ответника за реализиране на отговорността на
ищеца за направени в производството съдебно – деловодни разноски, на
основание чл. 78, ал. 4 ГПК.
По изложените съображения съставът на въззивния съд намира, че
обжалваното определение следва да бъде отменено само в частта, атакувана с
жалбата на „Амонит" ЕАД, като се постанови друго, с което искането за
присъждане адвокатско възнаграждение да бъде уважено за целия
претендиран размер. В останалата част определението е правилно и подлежи
на потвърждаване.
В жалбата на „Амонит" ЕАД не е направено искане за присъждане на
5
разноски за тази инстанция.
Воден от горното, ВнАпС, ТО, І-ви състав
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ определение № 260863/23.08.2021г., постановено по т. д. №
1643/2014г. по описа на Варненски окръжен съд, в частта, с която е
отхвърлена молбата на „Амонит" ЕАД - гр. Варна, ЕИК *, представлявано по
пълномощие от адв. Н.С. от САК, за присъждане на съдебно – деловодни
разноски, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, за
разликата над 43 710лв. до претендирания размер от 95 840лв., като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „БОЛЯРИ" ЕАД – гр. Варна, ЕИК *, представлявано от
изпълнителния директор Георги Ганчев Кристоф, да заплати на „АМОНИТ"
ЕАД- гр. Варна, ЕИК *, сумата 52 130 лв. /петдесет и две хиляди сто и
тридесет лева/, представляваща разликата над 43 710лв. до 95 840лв. -
неприсъдена част от направени съдебно – деловодни разноски за адвокатско
възнаграждение в производството по т. д. № 1643/2014г. по описа на ВОС,
ТО,, на основание чл. 78, ал. 4 във вр. чл. 248 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 260863/23.08.2021г., постановено по
т. д. № 1643/2014г. по описа на Варненски окръжен съд, в останалата част.
Определението на въззивния съд подлежи на касационно обжалване
пред Върховния касационен съд, при условията на чл. 280, ал.1 от ГПК, в
едноседмичен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6