РЕШЕНИЕ
гр.
София, 19.06.2024 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-25 състав,
в публично заседание на десети март две хиляди двадесет и втора година в
състав:
СЪДИЯ: АЛЕКСАНДЪР АНГЕЛОВ
при секретаря К. Илиева, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 6276 по описа за 2018 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 2б, ал.
1 ЗОДОВ и евентуални искове с правно основание чл. 49 ЗЗД.
Ищецът „Ю.“ АД твърди, че е собственик на л.а.
„Мерцедес Е200“, рама № WDD2120051A890966(01), с белгийски рег. № *****, който е закупен от ищеца нов през
2013 г. с първа регистрация от 11.12.2013 г. Ищецът също така посочва, че
търговската му дейност е свързана с отдаване на автомобили под наем и именно с
тази цел е закупен процесният автомобил и съответно е
отдаван под наем. Твърди, че на 17.10.2014 г. процесният
автомобил е противоправно отнет от лице, на което е
бил отдаден под наем (на тази дата той е следвало да върне автомобила, но не е
сторил това). Впоследствие автомобилът е установен в България, за отнемането му
е образувано наказателно производство – пр. пр. № 2022/2014 г. на РП – гр.
Карлово, а самият автомобил е приобщен като веществено доказателство. Ищецът
твърди, че е подал на четири пъти искане до прокуратурата за връщане на
автомобила, като с постановления от 18.05.2015 г., 09.06.2015 г.,
03.12.2015 г. и 02.09.2016 г. наблюдаващият прокурор е отказал връщането
му поради това, че е възможно да е необходимо извършването на допълнителни
действия по разследването, свързани с вещта, както и поради липса на безспорно
установяване на собствеността върху вещта. Ищецът посочва, че преди подаване на
последното искане до прокуратурата с писма от 02.03.2016 г. и от
17.05.2016 г. е получил информация от разследващия полицай по досъдебното
производство, че процесният автомобил се намира на
открит полицейски паркинг в гр. Сливница, че спрямо него са извършени
всички необходими процесуално-следствени действия и той вече не е необходим за
нуждите на разследването, както и че лицето, от което е иззет, не разполага с
документи, удостоверяващи собствеността му върху вещта. При това положение
ищецът счита, че е налице нарушение на правото на ЕС и по-конкретно на нормата
на чл. 17, ал. 1 от Хартата на основаните права на ЕС, защитаваща правото на
собственост, и на чл. 15 от Директива 2012/29 за установяване на минимални
стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления, като
намира, че разпоредбата относно разпореждането с веществените доказателства в
наказателния процес (чл. 111 НПК) противоречи на посочената разпоредба на
Директивата. Ищецът твърди, че в периода, в който счита, че прокуратурата
неоснователно задържа процесния автомобил, а именно
м. 09.2015 г. – м. 04.2018 г. (до предявяването на настоящите искове),
автомобилът се е обезценил с 15 000 евро. Освен това твърди, че за същия
период е пропуснал да реализира приходи от автомобила чрез отдаването му под
наем в размер на 1 000 евро на месец или общо 32 000 евро.
Ищецът твърди също така, че прокуратурата на два
пъти е внасяла обвинителен акт в съда в рамките на наказателното производство,
образувано във връзка с отнемането на неговия автомобил. Първият път през 2015
г. по внесения обвинителен акт е образувано НОХД № 455/2015 г. на РС – гр.
Карлово, което е прекратено и делото е върнато на прокурора поради допуснати
съществени процесуални нарушения на досъдебното производство. Ищецът твърди, че
при внасянето на този обвинителен акт, той не е посочен в него като ощетено от
деянието юридическо лице, съответно не е имал възможност да се конституира като
граждански ищец, включително поради това, че не е бил уведомен за внасянето на
обвинителния акт в съда. Впоследствие на 02.11.2017 г. в съда отново е внесен
обвинителен акт, по който е образувано НОХД № 3170/2017 г. на Специализирания
наказателен съд. В това производство ищецът твърди, че е предявил граждански
иск, като производството отново е прекратено в разпоредителното заседание от
01.03.2018 г. и делото е върнато на прокурора поради допуснати съществени
процесуални нарушения на досъдебното производство. Ищецът твърди, че към
момента на предявяване на настоящите искове все още не е внесен нов обвинителен
акт в съда. Той счита, че наказателното производство е продължило прекалено
дълго, като така е нарушено правото му на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок. Посочва, че това се дължи на действията на прокуратурата, която е
допуснала такива процесуални нарушения, които са наложили връщането на
производството на досъдебната му фаза на два пъти при това за сходни нарушения,
а освен това е обединила производствата относно няколко отнети автомобила, като
така се е затруднило движението им. Ищецът посочва още, че приключването на
наказателното производство е от съществено значение за него, тъй като се
оказва, че не може да получи обратно своя автомобил, докато производството не
приключи окончателно.
Поради изложените обстоятелства ищецът иска
ответникът да му заплати сумата от 9 779,15 лв. (предявен като частичен
иск от общия размер на претенцията от 19 558,30 лв.) – обезщетение за
неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото на ищеца за разглеждане
и решаване на посоченото наказателно производство в разумен срок (иск по чл.
2б, ал. 1 ЗОДОВ), заедно със законната лихва върху тази сума от
11.05.2018 г. до окончателното ѝ изплащане. Ищецът иска ответникът
да му заплати и сумата от 27 010 лв. (предявен като частичен иск от общия
размер на тази претенция от 29 337,45 лв.) – обезщетение за причинените му
имуществени вреди, изразяващи в загуби, представляващи намалената стойност на
автомобила в периода м. 09.2015 г. – м. 04.2018 г., заедно със
законната лихва върху сумата 1 955,83 лв. (част от така предявения иск) от
21.05.2018 г. до окончателното ѝ изплащане и заедно със законната лихва
върху сумата 25 054,17 лв. (част от така предявения иск, с която е увеличен
първоначалния му размер) от 10.03.2019 г. до окончателното ѝ изплащане,
както и да му заплати сумата от 75 104 лв. – обезщетение за причинените на
ищеца имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността да
отдава автомобила под наем в периода м. 09.2015 г. –
м. 04.2018 г., заедно със законната лихва върху тази сума от 21.05.2018
г. до окончателното ѝ изплащане, като тези загуби и пропуснати ползи
произтичат от нарушаване на правото на ищеца за разглеждане и решаване на
наказателното производство в разумен срок (иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ).
При евентуалност, в случай че бъдат отхвърлени
горните искове за заплащане на обезщетения за имуществени вреди, ищецът иска
ответникът да му заплати същите суми, а именно сумата от 27 010 лв. (предявен
като частичен иск от общия размер на тази претенция от 29 337,45 лв.) –
обезщетение за причинените му имуществени вреди, изразяващи в загуби,
представляващи намалената стойност на автомобила в периода м. 09.2015 г. –
м. 04.2018 г., заедно със законната лихва върху сумата 1 955,83
лв. (част от така предявения иск) от 21.05.2018 г. до окончателното ѝ
изплащане и заедно със законната лихва върху сумата 25 054,17 лв. (част от
така предявения иск, с която е увеличен първоначалния му размер) от 10.03.2019
г. до окончателното ѝ изплащане, както и да му заплати сумата от
75 104 лв. – обезщетение за причинените на ищеца имуществени вреди,
изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността да отдава автомобила под
наем в периода м. 09.2015 г. – м. 04.2018 г., заедно със
законната лихва върху тази сума от 21.05.2018 г. до окончателното ѝ
изплащане, като тези загуби и пропуснати ползи произтичат от нарушаване на
правото на собственост на ищеца върху автомобила (иск по чл. 49 ЗЗД). Ищецът
претендира и разноски по делото.
Ответникът Прокуратурата на Република България
оспорва исковете. Счита, че продължителността на наказателното производство не
е извън разумния срок, като се съобрази неговата фактическа и правна сложност,
множеството обвиняеми лица и извършени действия по разследването. Посочва и че
в случая са били налице законовите предпоставки по НПК за изземването и
задържането на автомобила като веществено доказателство до приключване на
производството, включително доколкото съдебното производство заема централно
място в наказателния процес. В тази връзка ответникът твърди, че при обжалване
съдът е потвърдил отказите на прокурора да върне вещта. Поради това счита, че
не е налице противоправност в действията на
прокуратурата, която да обоснове отговорност за ответника. Оспорва и наличието
на причинна връзка между обезценяването на автомобила и воденото наказателно
производство, а също така оспорва размера на претендираното
обезщетение за имуществени вреди. По отношение на претенцията за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи
ответникът допълнително оспорва и това ищецът да осъществява сочената от него
търговска дейност, както и обстоятелството да е налице сигурност, че би получил
съответните приходи от отдаване на автомобила под наем за процесния
период. По отношение на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени
вреди, причинени от нарушаване на правото на ищеца за разглеждане и решаване на
наказателното производство в разумен срок, ответникът счита, че ищецът няма
право на обезщетение освен поради посочените по-горе причини (свързани с
липсата на необосновано забавяне на производството), също и поради това че
ищецът е юридическо лице, което поначало не може да понесе неимуществени вреди.
Възразява и че размерът на претендираното обезщетение
по този иск е прекомерен.
Съдът, като взе
предвид становищата на страните и обсъди доказателствата по делото, намира
следното:
По исковете по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ.
Съставът на непозволено увреждане, въведен с разпоредбата
на 2б, ал. 1 ЗОДОВ е бланкетен. Той препраща към
уредбата на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл.
6, §1 на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (Конвенцията),
а не въвежда самостоятелна уредба на това право. Поради това евентуалното
засягане на права на ищеца следва да се разгледа изцяло на плоскостта на
Конвенцията. Следователно трябва да се изследва доколко на ищеца като пострадал
от престъпление (ощетено юридическо лице), както твърди той, са предоставени
права по чл. 6, §1 на Конвенцията, включително правото образуваното във връзка
е престъпните посегателства срещу имущество на ищеца наказателно производство
да бъде разгледано и приключено в разумен срок.
Според чл. 6, §1 на Конвенцията правата,
предоставени от тази норма, принадлежат на всяко лице при определянето на
неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е
наказателно обвинение срещу него. Така се очертава предметният обхват на разглежданата
норма. От гледна точка на българския правов ред, разбиран в светлината на
изискванията и за целите на Конвенцията, тези лица от една страна включват
лицето, срещу което се води наказателното производство – обвиняем, заподозрян,
подсъдим, и т.нар. „фактически обвиняем“ – лице, срещу което се води
наказателно преследване, без той формално да е привлечен като обвиняем. Според
твърденията на ищеца той е претърпял вреди от неоснователно засягане на правото
му на собственост от престъпно посегателство, т.е. той не попада в тази
категория лица, които са свързани с наказателноправната
страна на субектния обхват на чл. 6 от Конвенцията.
Действайки в качеството си на собственик на
иззетия автомобил, ищецът не разполага с права, предоставени от чл. 6, §1 на
Конвенцията в рамките на наказателно производство във връзка с разкриването на
престъплението и наказването на виновното за деянието лице. Както поддържа и
ЕСПЧ в практиката си дори и в граждански производства (а съответно и в
наказателни) чл. 6 на Конвенцията не предоставя право да се търси частно
възмездие или да се предявява иск в защита на публичния интерес (actio popularis). Поради това
правото да се иска едно лице да бъде осъдено за престъпление (което по същество
е функцията на частния обвинител в българското право, като при това според чл.
76 НПК като такъв може да се конституира само пострадалото физическо лице) не
попада в предметния обхват на чл. 6 на Конвенцията. За да може това право,
упражнявано от частния обвинител, да бъде защитено от Конвенцията, то трябва да
бъде неразривно свързано с упражняване на правото на предявяване на граждански
иск за обезщетяване на вредите от пострадалия (в този смисъл §70 на решението
по делото Perez срещу Франция по жалба № 47287/99 и
цитираната там практика, като следва да се има предвид, че посоченото решение
на ЕСПЧ е основополагащо в разглежданата материя, тъй като в него Съдът решава
да възприеме нов подход и да опрости и изясни практиката си по приложението на
чл. 6 на Конвенцията в случаите на защита на правата на пострадалите от
престъпление особено в наказателното производство).
Следователно ощетеното юридическо лице би могло да
притежава права по чл. 6, §1 на Конвенцията, само когато упражнява в
наказателния процес такова процесуално качество, което е непосредствено
свързано с упражняване на неговите граждански права. Тогава ищецът ще попадне в
категорията на лица, които участват в производство за определяне на техните
граждански права по смисъла на чл. 6, §1 на Конвенцията. В контекста на
наказателното производство и на естеството на упражняваните от ощетеното юридическо
лице граждански права, в случая става въпрос за предявяването на граждански иск
за обезщетяване на претърпените от него вреди от извършеното спрямо него
деяние. От гледна точка на българския наказателнопроцесуален
закон в това процесуално качество ощетеното юридическо лице е граждански ищец в
наказателния процес (чл. 84, ал. 1 НПК). Няма съмнение, че фигурата на
гражданския ищец попада в предметния обхват на чл. 6, §1 на Конвенцията, тъй
като българският закон не прави разлика между последиците на предявения пред
наказателния съд граждански иск за присъждане на обезщетение за причинените от
престъплението вреди и предявяването на такъв иск пред гражданския съд (този
извод следва и от разсъжденията, изложени в §58 - 62, както и от извода в §67, in fine на
решението на ЕСПЧ по делото Perez срещу Франция).
Според чл. 84, ал. 1 НПК гражданският иск може да
се предяви в съдебното производство. В настоящия случай неоснователното
задържане на автомобила на ищеца, с което той свърза претърпените от него
вреди, е осъществено по време на досъдебното производство, в което ищецът не е
можел да се конституира като граждански ищец, съответно не е разполагал и с
правата по чл. 6 на Конвенцията. Тук следва да се посочи и това, че ищецът е
направил искане за конституиране като граждански ищец в наказателното
производство (видно от представената искова молба от 22.01.2018 г.), но така и
не е конституиран като такъв, което е видно и от определение от съдебно
заседание на наказателния съд от 29.01.2019 г., с което е оставена без уважение
молбата на ищеца за съвместно разглеждане на гражданския му иск в наказателното
производство и съответно за конституирането му като страна (граждански ищец) в
наказателното производство.
Освен изложеното до тук следва да се подчертае и
обстоятелството, че претенциите на ищеца за заплащане на обезщетения, така
както са изложени в исковата молба, основно са свързани с лишаването му от
възможността за ползване (чрез отдаване под наем на трети лица) на иззетия като
веществено доказателство в наказателното производство лек автомобил. Защитата
на правото на собственост на ищеца върху автомобила и съответно вредите, които
са свързани с накърняването на това право от страна на държавните органи (и
най-вече на прокуратурата), няма пряка връзка с развитието и с продължителността
на наказателното производство нито в досъдебната, нито в съдебната му му фаза.
Този въпрос ще бъде разгледан подробно по-долу, но посоченото е допълнителен
аргумент за това, че търсеното от ищеца обезщетение за засягането на негови
субективни права от действията на прокуратурата не може да намери основанието
си в чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ и съответно в чл. 6 на Конвенцията.
По изложените съображения предявените искове за
заплащане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени и имуществени
вреди, които са свързани с притежавания от ищеца автомобил, но се претендират
като произтичащи от нарушаване на правото на ищеца за разглеждане и решаване в
разумен срок на наказателното производство относно противозаконното присвояване
на автомобила от трето лице, т.е. исковете с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, са неоснователни.
По евентуалните исковете по чл. 49 ЗЗД.
С оглед на изложените от ищеца
твърдения следва да се приеме, че предявените при евентуалност искове за
заплащане на обезщетения за имуществени вреди се основават на нарушаването на
правото на собственост на ищеца, осъществено чрез неоснователното задържане на
притежавания от него автомобил от прокуратурата като веществено доказателство по
наказателното производство. По така предявените искове ищецът претендира
обезщетение за причинени имуществени вреди в резултат от накърняването на
негово имуществено право – правото му на собственост върху автомобила.
Тук трябва да се отбележи, че
доколкото правото на собственост е едно от основните икономически права, то е
обект на защита на първо място от националното право на България – от чл. 17 на Конституцията до различните закони, имащи отношение към собствеността, като
например ЗС, но също ЗУТ, ЗКИР, а и много други, още повече доколкото правото
на собственост в широк смисъл се схваща и като всички имуществени притежания
(или права) на дадено лице и възможността на това лице да придобива такива
права и се ползва от тях, а не само
конкретно като вещното право на собственост. Именно в последния широк смисъл
правото на собственост е защитено и на наднационално ниво, като непосредствено
и пряко значение за защитата му от гледна точка на българското право има чл. 1
на Протокол № 1 към Конвенцията, а в значително по-ограничена степен и чл. 17,
ал. 1 на Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата).
В конкретния разглеждан случай,
който представлява непозволено увреждане, основаващо се на нарушаване на
правото на собственост, конкретната правна уредба (национална или
наднационална), която урежда защитата на собствеността, има значение само с
оглед установяване на противоправността на
съответните действия на органите на държавата и в частност на прокуратурата. При
това, приложението конкретно на чл. 17, ал. 1 от Хартата в случая е невъзможно,
тъй като поначало правилата на Хартата нямат такъв широк предметен обхват като
правилата, залегнали в Конвенцията. Правилата на Хартата, които в съществената
си част преповтарят правилата на Конвенцията, имат по-скоро субсидиарно
значение от гледна точка на националното право, тъй като те се прилагат само
тогава, когато националните институции на съответната държава-членка прилагат
правото на Европейския съюз (чл. 51, §1 от Хартата). Именно поради това
принципът при защитата на основни права е, че тази защита в рамките на
държавите-членки на Европейския съюз се основава на правилата на Конвенцията
(така и чл. 53 от Хартата, според който разпоредбите на Хартата не ограничават
основни права и свободи, признати от Конвенцията).
Следователно наведените от ищеца
обстоятелства, свързани с нарушаване на правото му на собственост, които при
това не са свързани с конкретни норми на правото на Европейския съюз, които
българските институции, и в частност прокуратурата, трябва да прилагат в
рамките на наказателното производство (доколкото се твърди именно в такова
производство да са накърнени правата на ищеца), не могат да бъдат определени
като нарушение на правото на Европейския съюз от гледна точка на правилата на
Хартата (каквито доводи се съдържат в исковата молба). В допълнение може да се
посочи и че приемането, че е налице нарушаване на правото на Европейския съюз
(каквото не е налице) от гледна точка на правната квалификация на предявения
иск в случая не би имало значение, тъй като специалната разпоредба на чл. 2в ЗОДОВ във връзка с реда за реализиране на отговорността на държавата за вреди
от нарушаване на правото на Европейския съюз, приета през 2019 г., не се
прилага нито за съдебни производства като настоящото, започнали преди
приемането ѝ (§6 ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ, ДВ, бр. 94/2019 г.), а още по-малко
за вреди, причинени преди този момент, какъвто е процесният
случай.
По изложените съображения
действията на прокуратурата, довели до отрицателно засягане на правото на
собственост на ищеца по отношение на процесния
автомобил, следва да се разгледат от гледна точка на защитата на това право,
залегнала в националното право на България, включително и в чл. 1 на Протокол №
1 към Конвенцията, която също е част от националното право и има предимство
пред другите източници на това право (съгласно чл. 5, ал. 4 на Конституцията).
Разбира се, на първо място, с
оглед и на оспорването, направено от ответника, следва да се установи правото
на собственост на ищеца по отношение на процесния
автомобил. В представеното по делото свидетелство за регистрация на автомобила,
издадено в Белгия, е посочено, че процесният л.а.
„Мерцедес Е200“, рама № WDD2120051A890966(01), с белгийски рег. № ******с
първа регистрация от 11.12.2013 г., е с титуляр при регистрацията ищецът „Ю.“
С.А. (в превода на български език посочен като „Е.“ АД). Свидетелството за
регистрация на автомобила не представлява документ, удостоверяващ пряко правото
на собственост (изрично в представеното по делото свидетелство е посочено, че
то не доказва собствеността), тъй като този документ само удостоверява, че
автомобилът е регистриран пред съответната администрация, отговаряща за
контрола върху превозните средства. Доколкото поначало обаче тази регистрация
се извършва от лице, което следва да се легитимира като собственик, то
свидетелството за регистрация, в което определено лице е посочено като
собственик (титуляр при регистрацията), представлява косвено доказателство за
собствеността върху автомобила.
Освен в свидетелството за
регистрация ищецът е посочено като собственик на автомобила и в представените
по делото обвинителни актове от 02.11.2017 г. и от 22.11.2018 г., които са
внесени от прокуратурата по повдигнатите обвинения за посегателство върху
правото на собственост върху процесния автомобил. Това
изявление на ответника в изготвените от него обвинителни актове следва да се
приеме като извънсъдебно признание на обстоятелството, че ищецът е собственик
на автомобила. Допълнително, макар и също косвено доказателство, в тази насока
е и обстоятелството, че след като е отменен последният отказ на прокурора да
върне автомобила, иззет като веществено доказателство, съдът е постановил той
да бъде върнат именно на ищеца (видно от определение на СНС от 05.11.2019 г.).
От посочените доказателства,
които не се опровергават от други доказателства по делото, следва изводът, че процесният автомобил е собственост именно на ищеца.
По делото е безспорно, че процесният автомобил е противозаконно отнет през
2014 г. (това е видно и от представения документ за изслушване от
22.10.2014 г. от Местната полиция в Госли, Белгия),
като автомобилът е бил отдаден под наем, а наемателят не го е върнал в
уговорения срок (20.10.2014 г.). Безспорно е и това, което е видно и от
представените писмени доказателства от наказателното производство, че през 2015
г. автомобилът е приобщен като веществено доказателство по досъдебно
производство по пр. пр. № 2022/2014 г. на
РП – Карлово, продължила в производството по пр. пр. № 342/2015 г. на
Специализираната прокуратура, водено във връзка с противозаконното му отнемате
от собственика, като това наказателно производство многократно е било
преобразувано и е сменяло подсъдността си. Също така няма спор и за това, че в
наказателното производство на два пъти прокуратурата е внасяла обвинителен акт
за посоченото деяние, като съдът е прекратявал съдебното производство и е
връщал делото на прокурора, а след това е внесен и трети обвинителен акт (два
от тези обвинителни актове от 2017 г. и от 2018 г., както се посочи по-горе, са
представени по делото, а първият, който не е представен, е от 10.08.2015 г.).
Също така по делото е безспорно и това (което е видно и от представените
постановления на прокурора от 20.04.2015 г., 09.06.2015 г., 03.12.2015 г. и 12.01.2016
г., както и от определението на СНС от 05.11.2019 г.), че прокуратурата е
отказала да върне на ищеца иззетия като веществено доказателство по
наказателното производство процесен автомобил, като
той е върнат на ищеца след определението на съда от 05.11.2019 г. Така няма
спор, че за процесния период м. 09.2015 г.
– м. 04.2018 г. автомобилът е бил задържан от ответника като
веществено доказателство по наказателното производство.
От посоченото в представеното по
делото писмо от 17.05.2016 г. от отдел „Криминална полиция“ на ОД на МВР –
Пловдив се установява, че към този момент по отношение на автомобила са били
извършени всички необходими действия, свързани с разследването (т.е. всички
необходими експертизи), поради което той не е необходим на разследването.
Всъщност липсата на необходимост от извършване на действия по разследването във
връзка с процесния автомобил следва косвено и от
обстоятелството, че първият обвинителен акт е внесен, както се посочи, на 10.08.2015
г., като няма данни, нито твърдения, след връщането на делото на прокурора да
са провеждани допълнителни действия по разследването, които да включват и процесния автомобил. Поради това трябва да се приеме, че
още към момента на внасянето на първия обвинителен акт всички действия по
отношение на автомобила са били извършени, а следователно за процесния период м. 09.2015 г. –
м. 04.2018 г., в който автомобилът е бил задържан като веществено
доказателство и прокуратурата неколкократно е
отказала да го върне на ищеца, той не е бил използван за нуждите на
наказателното производство.
Както се посочи, както чл. 17,
ал. 1 от Конституцията, така и чл. 1 на Протокол № 1 към Конвенцията
защитават правото на собственост. Разбира се, както при почти всички основни
права, и по отношение на правото на собственост са допустими ограничения, които
трябва да са предвидени в закон. Тези ограничения трябва да се налагат за
постигането на определена легитимна цел и да се пропорционални (т.е. съразмерни)
с оглед постигането на тази цел.
В случая възможността определена
вещ да бъде задържана като веществено доказателство за нуждите на наказателното
производство, която е уредена в чл. 111 НПК, несъмнено ограничава правото на
собственост, тъй като титулярът му не може да се
ползва от вещта. Това ограничение обаче е оправдано с оглед на обществения
интерес от това да се разкрие извършителя на съответното престъпление и да бъде
наказан. Въпреки това обаче, за да се спази изискването за пропорционалност на
ограничаващата правото на собственост мярка, трябва вещта да се задържи
дотолкова, доколкото това е необходимо, за да се извършат всички действия по
разследването, за които тя може да послужи. Този принцип е изразен и в чл. 111,
ал. 2 НПК, според която разпоредба вещите, иззети като веществени
доказателства, могат да се върнат на правоимащите
лица и преди завършването на наказателното производство, когато това няма да
затрудни разкриването на обективната истина.
В конкретния случай процесният автомобил е задържан за процесния
период м. 09.2015 г. – м. 04.2018 г. за нуждите на
разследването, без в този период във връзка с него да са извършени каквито и да
било действия по разследването, нито да се установява дори потенциалната
възможност такива действия да е можело да се наложи да бъдат извършени (с оглед
и на посоченото по-горе писмо от ОД на МВР – Пловдив). Следователно задържането
на автомобила за процесния период не е било
необходимо за нуждите на наказателното производство и поради това нарушено е изискването
за пропорционалност. Така е налице противоправно
поведение от страна на прокуратурата, с което е засегнато правото на
собственост на ищеца по отношение на процесния
автомобил. Обстоятелството, че постановленията на прокурора за отказ да бъде
върната вещта на собственика ѝ са били потвърдени от съда, няма отношение
в разглеждания случай, тъй като актовете на съда в тези случаи имат само
процесуално значение в хода на наказателното производство и не установяват със
сила на пресъдено нещо наличието или липсата на противоправно засягане на правото на собственост на едно
лице, следващо от действията на прокуратурата, който въпрос се разрешава в
настоящото производство.
Ищецът твърди, че в резултат от
невъзможността да ползва процесния автомобил за него
са настъпи вреди, представляващи загуби – намаляване на стойността на
автомобила, и пропуснати ползи – неполучени постъпления от отдаване на
автомобила под наем.
Според заключението на автотехническата експертиза по делото процесният
автомобил за процесния период е съхраняван на открит
паркинг, като няма данни за него да са полагани необходимите грижи за
техническо обслужване (положение, което е обичайно и общоизвестно относно
задържаните като веществени доказателства автомобили на паркингите на МВР). Вещото
лице е определил общата амортизация на автомобила, т.е. загубата на стойност от
овехтяването му, за този период. Трябва да се има предвид обаче, че тази обща
амортизация е характерна за всяка движима вещ, независимо дали тя се ползва или
не. Иначе казано, стойността на процесния автомобил
намалява с времето, независимо дали той е ползван и технически обслужван.
Поради това общият размер на намаляването на стойността на автомобила за процесния период не може да се приеме като размер на
причинените на ищеца загуби от задържането на вещта.
Същевременно обаче вещото лице
посочва в заключението си (на стр. 6 и 7) и че за процесния
период стойността на автомобила е намаляла с допълнителни 30% (извън обичайното
овехтяване) именно в резултат от условията на съхранение на автомобила и
липсата на техническо обслужване. Поради това именно тази допълнителна сума, с
която е намаляла стойността на вещта, трябва да се приеме за размера на
загубите, които са пряко следствие от задържането на автомобила от ответника за
процесния период, а не общото намаляване на стойността
на вещта, което настъпва независимо дали тя се ползва от ищеца или не. Тази допълнителна
обезценка според експертизата (в началото на стр. 7
от заключението) възлиза на 28 170 лв. Поради това в тази част претенцията
на ищеца за заплащане на обезщетение в размер на 27 010 лв. е основателна.
По отношение на претенцията на
ищеца за пропуснати ползи от невъзможността да отдава под наем автомобила за процесния период следва да се посочи следното. Обезщетение
за пропуснати ползи в разглеждания случай може се дължи, когато бъде установена
с достатъчна сигурност възможността за увеличаването на имущественото на ищеца,
което не е настъпило поради неоснователното задържане на вещта му от ответника
(в този смисъл ТР № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС). В случая обаче от
представеното извлечение за фирмена регистрация от Белгийски търговски регистър
за ищеца се установява, че той осъществява търговска дейност, изразяваща се в
отдаване под наем на моторни превозни средства. Всъщност съдът е обявил на
страните по делото и общоизвестния факт относно ищеца, че той е част от група
търговски дружества, които упражняват дейността си под общото наименование „Ю.“
(„E.”), като основната им търговска
дейност е именно предоставяне на автомобили под наем (rent-a-car). По отношение на конкретния
автомобил също е известно, че е бил отдаван под наем, тъй като противозаконното
му отнемане е извършено именно от един от наемателите на вещта, както се посочи
по-горе. При това положение следва да се приеме, че в конкретния случай с
достатъчна сигурност се установява обстоятелството, че за процесния
период ищецът би отдавал процесния автомобил под наем
и съответно би получил доход от наем за него.
Според заключението на автотехническата експертиза за процесния
период м. 09.2015 г. – м. 04.2018 г. средният пазарен наем за
процесния автомобил възлиза общо на 75 104 лв. Трябва
да се отчете обаче обстоятелството, че не може със сигурност да се приеме, че автомобилът
би могъл да бъде отдаван под наем всеки ден от месеца (включително и поради
необходимостта от техническото му обслужване), поради което така определената
обща сума следва да бъде намалена с 10%. Поради това претенцията на ищеца за
заплащане на обезщетение за пропуснати ползи е основателна за сумата от
67 593,60 лв.
По разноските:
Тъй като предявените искове с
правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ са отхвърлени изцяло, на ищеца не следва
да се присъждат разноски за заплатената от него държавна такса, която е
заплатена само по главните искове с посоченото правно основание (съгласно
определение на ВКС от 18.05.2021 г.). В този случай на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ ищецът следва да внесе направените по делото разноски, които в случая са
за изготвената експертиза в размер на 500 лв. Тъй като обаче експертизата е
назначена както във връзка с исковете по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, така и във връзка
с евентуалните искове по чл. 49 ЗЗД, които са частично уважени, при аналогично
прилагане на нормите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ и чл. 78, ал. 6 вр. с ал. 1 и ал. 3 ГПК, ищецът следва да заплати по сметка
на съда част от разноските за изготвената експертиза, съответно на отхвърлената
част от исковете, а ответникът – тази част, която е съответна на уважената част
от исковете. Така ищецът следва да заплати по сметка на съда сумата от 77,26 лв.
за разноски за експертиза, а ответникът – 422,74 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК (и при съобразяване на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ) на ищеца следва да бъдат
присъдени разноските за заплатеното от него адвокатско възнаграждение,
съответно на уважената част от исковете, които възлизат на 1 984,35 лв. Неоснователно
е възражението на ответника за прекомерност на разноските на ищеца за заплатено
адвокатско възнаграждение, които са дори под приложимия към съответния момент
ориентировъчен минимален размер съгласно Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения (който според материалния интерес по делото възлиза
на 3 767,86 лв., докато ищецът е заплатил възнаграждение за адвокат в
размер на 2 347 лв.).
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ исковете на „Ю.“ АД (Е.S.A), със
седалище *** срещу Прокуратурата на
Република България, адрес гр. София, бул. „Витоша“ № 2 с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за
заплащане на следните суми: 9 779,15 лв. (предявен като частичен иск
от общия размер от 19 558,30 лв.) – обезщетение за неимуществени
вреди, причинени от нарушаване на правото за разглеждане и решаване на делото в
разумен срок по отношение на наказателното производство по пр. пр. № 2022/2014
г. на РП – гр. Карлово и свързаните с тази преписка дела, включително НОХД №
455/2015 г. на РС – гр. Карлово и НОХД № 3170/2017 г. на СНС; 27 010 лв. (предявен като частичен
иск от общия размер от 29 337,45 лв.) – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи
се в загуби, представляващи намалената стойност на л.а. „Мерцедес Е200“, рама №
WDD2120051A890966(01), с белгийски рег. № ******за периода м. 09.2015 г. –
м. 04.2018 г. поради задържането му като веществено доказателство по посоченото
наказателно производство, което не е разгледано и приключило в разумен срок;
както и 75 104 лв. –
обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от
невъзможността за отдаване на посочения автомобил под наем в периода
м. 09.2015 г. – м. 04.2018 г. поради задържането му като
веществено доказателство по посоченото наказателно производство, което не е
разгледано и приключило в разумен срок.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, адрес гр. София, бул. „Витоша“
№ 2 да заплати на „Ю.“ АД (Е.S.A), със седалище *** на основание чл. 49 ЗЗД сумата 27 010 лв. (двадесет и
седем хиляди и десет лева) (предявен
като частичен иск от общия размер от 29 337,45 лв.) – обезщетение за имуществени
вреди, изразяващи се в загуби, представляващи намалената стойност на л.а.
„Мерцедес Е200“, рама № WDD2120051A890966(01), с белгийски рег. № ******поради
неоснователното му задържане като веществено доказателство по наказателното
производство по пр. пр. № 2022/2014 г. на РП – гр. Карлово и свързаните с
тази преписка дела, включително НОХД № 455/2015 г. на РС – гр. Карлово и НОХД №
3170/2017 г. на СНС, за периода м. 09.2015 г. – м. 04.2018 г., заедно
със законната лихва върху сумата 1 955,83 лв. (част от така предявения
иск) за периода от 21.05.2018 г. до окончателното ѝ изплащане и заедно
със законната лихва върху сумата 25 054,17 лв. (останалата част от така
предявения иск) за периода от 10.03.2019 г. до окончателното ѝ изплащане,
както и сумата от 67 593,60 лв. (шестдесет и седем хиляди петстотин
деветдесет и три лева и 60 ст.) – обезщетение за имуществени вреди,
изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността за отдаване под наем на
посочения автомобил в периода м. 09.2015 г. – м. 04.2018 г.
поради неоснователното му задържане като веществено доказателство по посоченото
наказателно производство, заедно със законната лихва върху тази сума от
21.05.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за
заплащане на обезщетение за имуществени
вреди, представляващи пропуснати ползи, до пълния предявен размер от 75 104 лв.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, адрес гр. София, бул. „Витоша“
№ 2 да заплати на „Ю.“ АД (Е.S.A), със седалище *** сумата 1 984,35 лв. (хиляда
деветстотин осемдесет и четири лева и 35 ст.) – разноски по делото за
адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Прокуратурата
на Република България, адрес гр. София, бул. „Витоша“ № 2 да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата 422,74 лв. (четиристотин
двадесет и два лева и 74 ст.) – разноски по делото за съдебна експертиза.
ОСЪЖДА „Ю.“ АД (Е.S.A), със седалище *** да заплати по сметка на Софийски градски
съд сумата 77,26 лв. (седемдесет и седем лева и 26 ст.) – разноски по
делото за съдебна експертиза.
Решението може да се обжалва пред Софийски
апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: