Решение по дело №3738/2021 на Апелативен съд - София

Номер на акта: 716
Дата: 17 май 2022 г.
Съдия: Катерина Рачева
Дело: 20211000503738
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 7 декември 2021 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ
№ 716
гр. София, 17.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева

Мария Райкинска
като разгледа докладваното от Катерина Рачева Въззивно гражданско дело
№ 20211000503738 по описа за 2021 година
при участието на секретар Теодора Ставрева, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното Производството по гр. дело 3738/2021 г. по описа на
Апелативен съд - София, Гражданско отделение, 1 с-в е образувано по
въззивна жалба на Г. Т. И. и А. Г. И. чрез адв. С. А. срещу решение 264761
на СГС от 15.07.2021 г. по гр.д. 9242/2020 г., I ГО, 21 състав, с което
жалбоподателите като ответници са осъдени да заплатят на Л. Т. И. сумите от
по 13 538,48 евро (тринадесет хиляди петстотин тридесет и осем евро и
четиридесет и осем евроцента) всеки от тях, припадаща им се част като
поръчители на „Клиър Саунд Къмпани “ ООД по договор за кредит №
BL2363, ведно със законната лихва от 01.09.2020 г. до окончателното
изплащане, като отхвърля предявените искове с правно основание чл. 155 ал.
2 във вр. с чл. 145 от ЗЗД над тези суми до предявените размери от по 13
556,66 евро.
Излагат се оплаквания, че решението е неправилно, незаконосъобразно и не
отговаря на действителното правно и фактическо положение между страните.
По кредита били заплащани суми всеки месец, но е имало закъснения и това е
натрупало просрочена лихва по закъсняла главница, така към 15.06.2020 г..
когато е погасен кредита е имало 811,05 лева - просрочена главница с падеж
21.05.2020 г. и 824.75 лева лихви /в т.ч. 491,20 лева просрочена лихва върху
редовна главница с падеж 21.05.2020 г., но кредитът никога не бил обявяван
за предсрочно изискуем от страна на банката и не са предприемани
1
принудителни действия от банката или други трети лица упълномощени от
банката. На 20.05.2020 г. Г.И. заплатила отново вноска по кредита в размер на
1310 лева, съгласно устните договорки с банката, като е бипо налице забавяне
само от 1 /един месец/, поради настъпилото извънредно положение в
страната, което представлява обективна причина за забавяне на изплащането
на месечната вноска за април 2020 г. В съдебното производство пред
Софийски Градски съд нямало доказателства, че кредитът бил обявен за
предсрочно изискуем. Нямало и доказателства за образуване на изпълнително
производство и предприемане на принудителни действия относно
предоставения като обезпечение апартамент или изнасянето му на публична
продан. Ето защо ищцата Л. Т. И. не била активно легитимирана страна по
иск на основание чл. 155. ал.2 от ЗЗД. Активно легитимиран да предяви иск
на основание чл.155, ал.2 от ЗЗД бил собственикът, който е заложил или
ипотекирал своя вещ, а ищцата е получила имота по дарение, обременен с
ипотеката. Дарението било извършено през 2019 г. от нейния съпруг, с който
са свързани лица по смисъла на параграф 1, т.З от Допълнителните
разпоредби на ДОПК- Л.И. била свързано лице с Д. И., е съдружник в
дружеството „КЛИЪР САУНД КЪМПАНИ" ООД - Кредитополучател,
авалист по Запис на Заповед, който е брат на А.И. /съдружник и управител на
дружеството - Кредитополучател и сестра на Г. Т. И. - ответник по делото. По
делото не било изследвано защо ищцата погасява чужд дълг, за който знае
още от 2009 г. заедно с наложените обезпечения, въпреки че не е принудена
да го направи. Софийски Градски съд не бил обсъдил възраженията на
ответниците и събраните в тази посока доказателства, което е довело до
немотивирано решение, прилагащо буквално разпоредбата на закона, че
„учредилият ипотека за чужд дълг, който е изпълнил (изцяло или отчасти)
задължението, може да иска от поръчителите припадащите им се части“.В
производството пред СГС не се доказало наличието на правен интерес ищцата
да погаси чужд дълг, предсрочна изискуемост на кредита, изпълнително дело
и извършени или насрочени принудителни действия.
В отговор на въззивната жалба от адв. Г. като представител на Л. Т. И. я е
оспорила и е изложила подробни съображения за правилността на решението.
Наведени са подробни аргументи за неоснователност, респективно
ирелевантност на възраженията на жалбоподателите. Иска се въззивната
жалба да бъде оставена без уважение и се претендират направените разноски
пред настоящата съдебна инстанция.
Във въззивната жалба е формулирано искане по чл. 248 ГПК, по което СГС се
е произнесъл с определение от 17.09.2021 г., срещу което е постъпила частна
жалба от Г. Т. И. и А. Г. И. чрез адв. С. А.. В същата са наведени доводи, че
обжалваното определение е неправилно, незаконосъобразно и постановено,
без да бъдат изследвани всички доказателства по делото, поради което се иска
неговата отмяна. Твърди се, че не са били налице предпоставките, за да бъде
ангажирана отговорността на жалбоподателите по чл. 78 от ГПК за заплащане
на разноски, тъй като въззиваемата страна не е представила доказателства, че
адвокатският хонорар е реално изплатен, не е представила списък на
2
разноските и в съдебно заседание изрично пълномощникът й е посочил, че не
претендира разноски.
Подаден е отговор от Л. Т. И. чрез процесуалния й представител адв. Б. Г., в
който частната жалба е оспорена като неоснователна, а в депозирано на
15.09.2021 г. становище са изложени подробно съображенията за това.
Въззивната жалба е допустима. Страните не са направили доказателствени
искания и въззивният съд не е събирал нови доказателства.
В съдебно заседание процесуалните представители на страните – на
жалбоподателите в писмена молба, а на ответницата по жалбата – устно,
поддържат тезите си и претендират разноски.
При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, съдът
намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово
компетентния съд, в изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен
от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и
допустим.
Софийски градски съд е бил сезиран с искове с правно основание чл. 155, ал.
2 във вр. с чл. 145 от ЗЗД. За да постанови решението си,
първоинстанционният съд е приел, че фактическият състав, регламентиран в
чл. 155, ал. 2 от ЗЗД, се е осъществил и ищцата – ответник по въззивната
жалба, е придобила правата по чл. 145 от ЗЗД на изпълнил задължението
съпоръчител спрямо ответниците – жалбоподатели в настоящото
производство, А. Г. И. и Г. Т. И., като това й дава право да иска и получи от
тях като съпоръчители припадащата им се част от платеното задължение или
по 1/3 от заплатената сума.
Искът по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД има за предмет регресните права на собственик,
който е заложил или ипотекирал своя вещ за чуждо задължение и е платил
или претърпял принудително изпълнение, да встъпи в правата на кредитора
срещу поръчителите до размер, в който би имал иск срещу тях, ако сам би
бил поръчител. Предпоставките, за да бъде уважен този иск, са следните: 1.
валидно задължение на конкретен правен субект /трето лице/; 2. учредяване
на ипотека на принадлежащ на ищеца недвижим имот за обезпечаване на
задължението на третото лице; 3. изпълнение от страна на ищеца на чуждото
задължение със средства, излезли от неговия патримониум /пряко или
опосредено чрез негово парично вземане към трето лице/; 4. валидни
договори за поръчителство между ответниците и удовлетворения кредитор.
По отношение наличието на първата и втората предпоставка въззивният съд
излага следните мотиви. Пред въззивната инстанция не е спорно, а се
установява и от приложените доказателства, че е сключен договор за банков
кредит № BL2363/28.08.2006 г. между „Юробанк и Еф Джи България“ АД
като банка кредитор и „Клиър Саунд Къмпани“ ООД като кредитополучател.
Следователно първата предпоставка от фактическия състав на чл. 155, ал. 2 от
ЗЗД, е налице. В полза на банката-кредитор като обезпечение на отпуснатия
кредит е учредена ипотека върху недвижим имот /апартамент № 62 с площ от
44,40 кв. м., заедно с избено помещение № 5 с площ от 2,25 кв. м., ведно със
съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж
3
върху общинска земя, находящ се в гр. ***, ж.к. „***“ 2, бл. ***, вх. 3, ет. 6 от
собственика С. Д. А.. В действителност към момента на учредяване на
ипотеката върху процесния имот негов собственик е било лице, различно от
ответника по въззивната жалба. Впоследствие обаче същият имот е бил
наследен изцяло от Д. Г. И., тъй като другият наследник – А. Г. И., е направил
отказ от наследство. През 2019 г. имотът е бил прехвърлен от Д. И. на
въззиваемата Л.И. чрез договор за дарение, по силата на който същата е
придобила качеството на собственик на имота, от една страна, и на
ипотекарен длъжник, от друга. В тази връзка неоснователни се явяват
твърденията на въззивниците, че Л.И. не притежава активна легитимация да
предяви иска по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД, тъй като същата не е предоставила
лично този имот като обезпечение, а го е придобила впоследствие, когато той
вече е бил обременен с ипотека. Това е така, защото качеството на
собственик, който е ипотекирал своя вещ за чуждо задължение по смисъла на
чл. 155, ал. 2 от ЗЗД, има както първоначалният собственик, така и
последващият приобретател на имот, обременен с ипотека за чуждо
задължение. В този смисъл е налице и втората предпоставка – ответникът по
въззивната жалба е собственик на недвижими имот, който е ипотекиран, за да
обезпечи чуждо задължение.
По отношение на третата предпоставка съдът намира следното. Установява
се по делото, че като собственик на имота Л.И. се е разпоредила с правото си
на собственост, като го е прехвърлила чрез договор за продажба на трето
лице. От съществено значение е фактът, че в договора се съдържа клауза,
според която част от продажната цена в размер на 40 622 евро следва да бъде
заплатена по банкова сметка на „Юробанк и Еф Джи България“ АД за
погасяване на всички задължения на „Клиър Саунд Къмпани“ ООД по
договор за банков кредит № BL2363 от 28.08.2006 г. и за заличаване на два
броя договорни ипотеки върху имота, предмет на продажбата. От изготвената
съдебно- счетоводна експертиза е видно, че на 15.06.2020 г. от пълномощника
на купувача по договора за продажба на имота е внесена по сметка на
поръчителя по кредита Г. Т. И. сумата от 79 448,85 лева, превалутирани от 40
670 евро, с основание за внасяне „погасяване на кредит по договор № BL2363
с Клиър Саунд Къмпани“. Именно на тази дата кредитът е бил окончателно
погасен. С оглед на изложеното ответникът по въззивната жалба е изпълнил
задължението на третото лице /„Клиър Саунд Къмпани“ ООД/ със средства,
излезли от неговия патримониум. В процесния случай става дума за
опосредено изпълнение, тъй като въззиваемата страна е имала парично
вземане към трето лице по договор за продажба, именно с част от което е
погасено и задължението на „Клиър Саунд Къмпани“. Основното възражение
на ответниците, сега жалбоподатели е, че Л.И. не е доказала правния правния
си интерес да изпълни чуждото задължение. Както се поддържа в отговора на
въззивната жалба и е прието от първата инстанция, няма нужда ипотекарният
длъжник да доказва какъвто и да е интерес, защото за него интерес винаги е
налице предвид наличието на вещна тежест върху имота му. Достатъчно е
лицето да докаже качеството си на ипотекарен длъжник, което в случая е
доказано.
4
Нормите, съдържащи се в чл. 155 от ЗЗД, уреждащи изрично суброгацията на
ипотекарния длъжник, са специални спрямо общата норма на чл. 74 от ЗЗД.
За разлика от последната, която изрично предвижда правен интерес от
плащането на чуждия дълг и доказването му с оглед суброгиране в правата на
кредитора, при ипотекарния длъжник законодателят приема, че този интерес
винаги е налице, предвид наличието на вещната тежест върху имота, поради
което за суброгирането е достатъчно ипотекарният кредитор да плати дълга
или да претърпи принудително изпълнение върху имота си. По този начин в
закона са уредени две алтернативни хипотези, между които ипотекарният
длъжник може да избира: да удовлетвори кредитора чрез имота си, в който
случай той отговаря до размера на продажната му цена, или да запази
собствеността върху имота, като плати чуждия обезпечен дълг, в който
случай отговаря до размера на същия. Ипотекарният длъжник винаги може да
избере последната алтернатива, за да запази собствеността си върху
ипотекирания имот от евентуално принудително изпълнение върху него, без
да е необходимо да доказва какъвто и да било друг правен интерес за
плащането, и без да е необходимо действия по принудително изпълнение
върху имота вече да са предприети или да са непосредствено предстоящи. В
смисъла на изложеното е и практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290
от ГПК, намерила израз и в решение № 61/16.07.2012 г. по търг. дело №
678/2011 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, както и решение № 24 на ВКС,
Четвърто ГО по гр.д. 308/2012 г.
По отношение на четвъртата предпоставка: не се спори между страните, а и се
установява от представените доказателства, че във връзка с процесния
договор за кредит са били сключени два договора за поръчителство – първият
с Г. Т. И., вторият с А. Г. И.. В този смисъл и двамата имат качеството на
поръчители и са легитимирани ответници по иска по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД.
Доводът, че дружеството-кредитополучател е издало на банката кредитор
запис на заповед, авалиран от двамата съдружници – А. Г. И. и Д. Г. И. и
поради това искът следва да се отхвърли, е неоснователен. Вярно е, че в
договора за банков кредит е предвидено издаването на такъв запис на заповед
(чл. 7). Не е доказано дали наистина е издаден, нито дали банката е
предприела изпълнителни действия във връзка с него. Тези въпроси са извън
преценката за основателност на иска по настоящото дело.
Изцяло неотносими към настоящия спор са изложените многобройни доводи
в жалбата, че въззивниците са обслужвали кредита, като са заплащали
дължимите месечни вноски. В случая, видно от анализа на разпоредбата на
чл. 155, ал. 2 от ЗЗД, никъде законодателят не е предвидил, че собственикът
на ипотекирания имот може да упражни регресните си права само ако
задължението, което е обезпечил със своя имот, не е погасявано редовно от
третото задължено лице. По същите съображения неотносими са и
твърденията, че кредитът никога не е бил обявяван за предсрочно изискуем и
че няма доказателства за образуване на изпълнително производство и
предприемане на принудителни действия относно предоставения като
обезпечение апартамент или изнасянето му на публична продан.
Законодателят не е поставил такива изисквания за възникването и
5
упражняването на правата по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД.
Наведените доводи относно брака на въззиваемата страна и нейния съпруг,
избрания от тях режим на имуществените им отношения, финансовото
състояние на Д. И. /наличието на многобройни задължения и няколкото
образувани срещу него изпълнителни дела/, фактът, че той е запазил правото
на ползване върху процесния имот, както и наличието на свързаност между
въззвиваемата и Д. И. /праводателят й по договора за дарение на процесния
имот/ и Г.И. /жалбоподател в настоящото производство/ нямат отношение
към настоящия спор. С оглед претендираните права от Л.И. наличието на тези
обстоятелства не влияе нито на възникването им, нито на упражняването им.
Предпоставките, необходими за възникването на правата по чл. 155, ал. 2 от
ЗЗД, вече бяха обсъдени и анализирани и видно от изложеното, законодателят
не е предвидил сред тях изтъкваните от въззивниците обстоятелства, нито че
последните имат значение за възникването и упражняването на регресните
права по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД. В жалбата многократно е посочвано още, че
въззиваемата е знаела, че имотът, който тя придобива по дарение, е
обременен с ипотека. Това също са твърдения, които нямат връзка и са
неотносими към процесния спор. Дали тя е знаела, или не е знаела не се
отразява на възникването в нейна полза на регресните права по чл. 155, ал. 2
от ЗЗД.
В първоинстанционното производство е допусната съдебно- счетоводна
експертиза и според заключението на вещото лице размерът на платената от
ответника по въззивната жалба чрез продажбата на имота сума е 79 436,92
лева. Настоящата съдебна инстанция кредитира изцяло експертизата като
обективна, компетентна и обоснована. С оглед на изложеното правилно
първоинстанционният съд е посочил, че припадащата се част на всеки
поръчител е 1/3 от тази сума, или 26 478,97 лева, равностойността на които са
13 538,48 евро, и е уважил предявените искове до този размер.
Ето защо, обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на спора, на ответника по жалбата се дължат разноски за
заплатен адвокатски хонорар. Възражението за прекомерност, направено с
молба за с.з., депозирана от процесуалния представител на жалбоподателите,
е неоснователно, тъй като уговореното и заплатено адвокатско
възнаграждение от 2000 (две хиляди) лева съответства на минималните
размери, предвидени в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По повод частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК настоящият
съдебен състав намира следното:
Съгласно чл. 80 от ГПК ако страната, която е поискала присъждане на
разноски, не представи на съда списък на разноските най-късно до
приключване на последното заседание в съответната инстанция, тя няма
право да иска изменение на решението в частта му за разноските.
Непредставянето на списък на разноските не е основание за неуважаване на
претенцията за присъждането им, а е пречка за искане на изменение на
решението в частта му относно тях. На следващо място, по делото е
6
представен договор за правна защита и съдействие, в който изрично е
уговорен размерът на адвокатското възнаграждение и е вписано направеното
плащане, поради което същият е достатъчен и има характер на разписка.
Частната жалба срещу определение на СГС от 17.09.2021 г. е неоснователна и
следва да бъде оставена без уважение.
С тези мотиви съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 264761 на СГС от 15.07.2021 г. по гр.д. №
9242/2020 г., Първо ГО, 21 състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 273738 на СГС от 17.09.2021 г. по гр. д. №
9242/2020 г., Първо ГО, 21 състав.
ОСЪЖДА А. Г. И. и Г. Т. И. да заплатят на Л. Т. И. на основание чл. 78, ал. 1
ГПК разноски за въззивната инстанция в размер на 2000 лева.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на
страните пред ВКС по реда и предпоставките на чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7