Р
Е Ш Е Н И Е № 395
гр. Хасково, 24.10.2019г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд - Хасково, ГО, I
- ви въззивен граждански състав, в
публично съдебно заседание на втори октомври две хиляди и деветнадесета година,
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТОДОР ХАДЖИЕВ
МАРИЯ
ИВАНОВА - ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря П* Д*,
като разгледа докладваното от младши съдия Мария Иванова - Георгиева в. гр. д.
№ 589 по описа
за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №
282 от 28.06.2019г., постановено по гр. д. № 1895 по описа за 2018г. на Районен
съд – Димитровград са отхвърлени предявените от „Кредитреформ България“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Шандор
Петьофи“ № 10 против О.М.С. искове за сума в размер на 750 (седемстотин и
петдесет) лева, представляваща главница по договор за кредит №
**********/24.11.2015г. и № **********/26.11.2015г., сума в размер на 829,50
(осемстотин двадесет и девет лева и петдесет стотинки) лева, представляваща
наказателна лихва за периода от 05.12.2015г. до 31.01.2018г. и сума в размер на 95,97 (деветдесет и пет лева и деветдесет и седем
стотинки) лева, представляваща такси за експресно разглеждане, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на вземането.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от „Кредитреформ България“ ЕООД
чрез юрисконсулт Николай Христов, с която същото се оспорва като неправилно и
необосновано. Счита направените от първоинстанционния съд фактически и правни
изводи за несъответстващи на събраните доказателства по делото. Излага подробни
доводи относно извършеното пълно и главно доказване на съществуването на
облигационна връзка между въззивника и въззиваемата страна, които основава на
доказателствения материал и на относимите разпоредби от Закона за предоставяне
на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ и Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. Намира за спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1 и чл. 18, ал. 1, т. 1 от ЗПФУР за предоставяне на общите условия
на траен носител, какъвто бил формата „pdf”. Твърди, че освен съществуването
на договор за потребителски кредит е доказано и изпълнение на договорното
задължение за предаване на паричната сума. На следващо място намира
постановеното решение за неправилно при нарушения на материалния закон,
доколкото не споделя становището, че уведомяването на длъжника за извършване на
цесия по смисъла на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД не може да се извърши чрез назначения
особен представител. Според въззивника аргументите в тази насока се извеждат от
разпоредбите на чл. 29, ал. 5 вр. чл.
34, ал. 3 от ГПК и чл. 47, ал. 5 от ГПК. Същевременно счита, че особеният
представител няма правен интерес да оспорва уведомяването за цесия, тъй като
едновременно с това не прави възражения за изпълнение на задължението от
длъжника на стария кредитор или на друго трето лице. С оглед наведените в
жалбата доводи се иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с
което да се уважат предявените от ищеца искове, като се претендират и
направените в двете съдебни инстанции разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден
отговор на въззивна жалба от особения представител, назначен на ответника,
въззиваем в настоящото производство. Намира подадената въззивна жалба за
неоснователна, а първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно.
Акцентира основно върху правилата за уведомяване на длъжника за извършване на
цесия и невъзможността това да бъде направено чрез връчването й на особен
представител. В този смисъл моли съда да потвърди обжалваното решение.
Съдът, като
взе предвид становищата и доводите на страните и след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 от ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен в
рамките на доводите, заявени във въззивната жалба. Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
Жалбата е
подадена в предвидения в чл. 259, ал. 1 от ГПК срок, от легитимирана страна и
против съдебен акт, подлежащ на обжалване, с оглед на което е процесуално
допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Настоящият
съдебен състав намира, че по делото са събрани всички относими и необходими за
изясняване на спора доказателства. Изложената от районния съд фактическа
обстановка е правилно установена и не се оспорва от страните, поради което на
основание чл. 272 от ГПК изцяло се споделя. С оглед наведените в депозираната
въззивна жалба доводи е необходимо да се обсъди следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 6 от ЗПФУР вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД. За основателността на така
предявените искове е необходимо наличието на следните материални предпоставки
(юридически факти): 1) валидно сключен договор за кредит № ********** от
24.11.2015г., сключен между „4финанс“ ЕООД и О.М.С.; 2) валидно сключен договор
за кредит № ********** от 26.11.2015г., сключен между „4финанс“ ЕООД и О.М.С.;
3) размер на претендираните суми и настъпване на тяхната изискуемост; 4)
валидно сключен договор за цесия от 01.02.2018г. между „4финанс“ ЕООД и „Кредитреформ
България“ ЕООД и 5) уведомяване на длъжника, О.М.С., за извършената цесия от
цедента.
Основният спор
по делото е съсредоточен върху съществуването на облигаторна връзка между
страните, от която е възникнало задължението, чието изпълнение се търси чрез
предявените осъдителни искове.
Основанието,
на което въззивникът претендира процесните суми, е сключен договор за цесия с
„4финанс“ ЕООД, с което дружеството е прехвърлило вземанията си по договор за
кредит № ********** от 24.11.2015г. и по договор за кредит № ********** от
26.11.2015г. спрямо лицето О.М.С.. Посочените два договора имат характера на
договор за потребителски кредит, доколкото страните по него са физическо лице,
действащо извън рамките на своята професионална или търговска дейност,
потребител, и юридическо лице, което предоставя или обещава да предостави
потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност,
кредитор. Същевременно процесните договори за кредит трябва да отговарят на изискванията
на ЗПФУР, тъй като е същите са сключени от разстояние.
Разпоредбата на чл. 6 от ЗПФУР въвежда
правната характеристика на този вид договори. Съгласно цитираната правна норма договор за предоставяне на
финансови услуги
от разстояние
е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние - едно или повече. Като средство за комуникация от
разстояние е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на
услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на
доставчика и на потребителя – аргумент от § 1, т. 2 от ДП на ЗПФУР.
Поради особения начин на сключване на този вид договори са въведени редица задължения в тежест на доставчика. Такива са предвидени и в чл. 18, ал. 1 от ЗПФУР, тъй като изрично се посочват юридическите факти, които доставчикът е длъжен да докаже при договорите за предоставяне на финансови услуги от разстояние, а именно: 1) изпълнение на задължението за предоставяне на информация на потребителя, 2) спазване на сроковете по чл. 12, ал. 1 и ал. 2 от ЗПФУР и 3) получаването на съгласието на потребителя за сключване на договора и ако е необходимо за неговото изпълнение през периода, през който, потребителят има право да се откаже от сключения договор.
Следователно за сключването на договор
за кредит № ********** от 24.11.2015г. и договор за кредит № ********** от
26.11.2015г. с О.М.С. е необходимо да е налице съгласие на потребителя. При
систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 18, ал. 2 и ал. 3 от ЗПФУР
(регламентиращи по какъв начин следва доставчикът да проведе доказване на
изпълнението на задълженията по ал. 1, както и предоставянето на
преддоговорната информацията, предвидена в чл. 8 от ЗПФУР, както и възможността
за записване на преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез
телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или
електронна поща, ползващи се с доказателствена стойност) следва изводът, че
съгласието на потребителя за сключване на договор за финансови услуги от
разстояние трябва да бъде изразено по ясен и недвусмислен начин. Без
изрично заявено съгласие на потребителя не може да се приеме, че е възникнало
договорно правоотношение.
Същевременно за всички
изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се прилага чл. 293 от Търговския закон, а
за електронните изявления – Законът за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (загл. изм. – ДВ бр. 85 от 2017г.).
Съгласно чл. 2, ал. 1 и 2
и чл. 3, ал. 1 (в редакция от ДВ, бр. 34 от 2001г.) от ЗЕДЕУУ (загл.
изм. – ДВ бр. 85 от 2017г.) електронното изявление е предоставено в цифрова форма
словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация, а
електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с
възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ. За
електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически
свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство, а
подписан документ е само този електронен документ, към който е добавен
квалифициран електронен подпис. Съгласно чл. 13, ал. 4 (в редакция от ДВ, бр. 34 от 2001г.) от
ЗЕДЕУУ (загл. изм. – ДВ бр. 85 от 2017г.) законодателят е
допуснал хипотеза, в която при съгласие на страните може да се придаде на
обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Когато електронният
документ е подписан, той притежава доказателствена сила по смисъла на чл. 180
от ГПК.
Съгласно
твърденията на въззивника, ищец в първоинстанционното производство, процедурата
по сключване на договорите за кредит се развива по следния начин: подаване на
заявка за отпускане на кредит от страна на потребителя чрез регистрация в
системата на „Вивус“ на интернет страница www.vivus.bg,
след подаване на заявката проект на договора за кредит се предоставя отново на
интернет страницата на „Вивус“, приемане на договора чрез натискане на бутон
„Подпиши“, с натискането на бутона „Подпиши“ се удостоверявало запознаването с
общите условия и стандартен европейски формуляр.
Едва с
въззивната жалба се въвеждат твърдения, че на потребителя, получател на
кредита, са предоставени общите условия и договора за кредит на подсигурен “pdf” формат. С това се изпълнявало
изискването на чл.
10, ал. 1 от ЗПК, уреждащо формата на договор за потребителски кредит – писмена
форма, на хартиен или друг траен носител, тъй като съгласно дефиниция на понятието
"траен носител", посочена в § 1,
т. 10 от ДР на ЗПК, това е всеки носител, даващ възможност на потребителя
да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й
използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена
информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената
информация.
Но съгласно
чл. 266, ал. 1 от ГПК във въззивното производство страните не могат да твърдят
нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да
посочат и представят в срок в първоинстанционното производство. Твърдението за
предоставяне на договорите за кредит в “pdf” формат е направено от въззивника
едва с въззивната жалба. Това обстоятелство не е нито нововъзникнало (фактът се
е осъществил след приключването на съдебното дирене в първа инстанция), нито
новооткрито (фактът да е съществувал при първоинстанционното разглеждане на
правния спор, но не е бил включен в делото поради обективни причини), за да
бъде допустимо неговото доказване за първи път пред въззивната инстанция.
От изложеното
следва, че макар на въззивника, ищец в първоинстанционното производство, да му
е указано, че в негова тежест е да докаже наличието на валидно сключени
договори за кредит, пълно и главно доказване не е било осъществено. От
представените по делото доказателства не може да се направи категоричен извод
за информирано и изрично съгласие от страна на потребителя за сключване на процесните
договори за кредит. Предвид последиците от тежестта на доказване, а именно недоказаният
факт се приема за несъществуващ от съда, не може да се възприеме тезата за
валидно сключени договори за потребителски кредит. От това следва, че изводите
на първоинстанционният съд за недоказаност на предявените искове са правилни и
обосновани.
С оглед
пълнота на изложението следва да се отдели внимание на възраженията на
въззивника досежно редовното извършване на уведомяване на длъжника за
извършената цесия. С договора за цесия едно лице (цедент) прехвърля на друго
(цесионер) свое вземане безвъзмездно или срещу насрещна престация. Договрът е
сключен след постигане на съгласие между цесионера и цедента. Цесионерът
разполага с няколко помощни права, които имат за цел да улеснят доказването на
цесията спрямо длъжника и третите лица и да спомогнат изпълнението на
цедираното вземане. Едно от тези права е съобщаването на цесията на длъжника от
цедента. Разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД предвижда, че предишният кредитор
е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето. Уведомяването има значение за
третите за договора лица, какъвто е длъжникът, тъй като съгласно чл. 99, ал. 4
от ЗЗД прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от деня на
уведомяването за извършване на цесия - до този момент за всички трети лица
носител на вземането спрямо длъжника е цедентът.
Липсва изрична
правна регламентация за начина, по който следва да бъде уведомен длъжника,
както и за съдържанието на съобщаването по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Предвидено е
единствено, че съобщаването следва да се извърши от цедента. Това изискване е
свързано със сигурността, че действително е извършена цесия. Въпреки това в
практиката на Върховния касационен съд се приема, че е допустимо предишният
кредитор (цедентът) да упълномощи новия кредитор (цесионера) да извърши
съобщението до длъжника като негов пълномощник.
По делото е
представено уведомление за прехвърляне на вземания, издадено от „4финанс“ ЕООД,
но видно от известие за доставяне същото не е било получено от длъжника. Не
може да се приеме, че уведомлението е достигнало до знанието на длъжника и чрез
представянето на препис от същото с исковата молба, тъй като ответникът е бил
уведомен за първоинстанционното производство по реда на чл. 47 от ГПК, а именно
чрез залепване на уведомление. Законодателят е предвидил възможността за
съобщаване чрез залепване, за да преодолее проблема, когато ответникът се
намира на адреса, но се укрива. Тази законова фикция е уредена за нуждите на
призоваването в гражданския процес. Затова е неприложима при цесията, докато
съобщаването на цесията е материалноправно волеизявление, което трябва да
достигне лично до длъжника. Разпоредбата на чл. 47, ал. 5 от ГПК посочва, че
съобщението се смята за връчено, а не че фактически е връчено на ответника.
С оглед вида
на съобщаване на ответната страна за образуване на първоинстанционното
производство на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК е бил назначен особен
представител. Това има за цел да обезпечи нормалното развитие на съдебното
производство, тъй като по този начин се осигурява надлежна насрещна страна,
против която ищецът да води претенции. Особеният представител не е пълномощник,
не е налице договорно правоотношение между него и ответника. Той се назначава
по силата на закона. С оглед на това възраженията на въззивника, свързани с
възможността задължението за уведомяване на длъжника за извършване на цесия да
бъде изпълнено чрез особения представител, са неоснователни.
С посочените
мотиви настоящият въззивен състав намира, че
обжалваното решение е правилно и обосновано и следва да бъде потвърдено.
Предвид крайният изход на спора с право на разноски разполага въззиваемата
страна, доколкото същата се представлява от особен представител, на когото е
заплатено възнаграждение, други разноски не се дължат.
Предвид
цената на предявения иск, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване
- арг. чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК.
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 282 от 28.06.2019г., постановено по гр. д. № 1895 по описа за 2018г.
на Районен съд – Димитровград.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове:
1.
2.