Р Е
Ш Е Н Е
гр. София, …………2019 г.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в
закрито заседание в състав:
Председател:
Георги Иванов
Членове: Валерия Банкова
Десислава
Зисова
като разгледа
докладваното от съдия Десислава Зисова ч.гр.д. №13701/2019 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.435 и сл. ГПК.
Образувано
е по жалба от И.С.К. – длъжник по изп.д. №20157880400504, срещу постановление
от 03.10.2019 г. на съдебния изпълнител, с което е отказал да прекрати
изпълнителното производство по изп.д. №20157880400504.
Жалбоподателят поддържа, че произнасянето
е неправилно, тъй като са налице предпоставките на чл.433, ал.1, т.8 ГПК – в
продължение на период, превишаващ 2 години – от 07.06.2017 г. до 22.08.2019 г.
производството е било спряно по искане на взискателя не са искани и извършвани изпълнителни
действия.
Взискателят оспорва жалбата. Твърди,
че изпълнителното производство е спряно поради сключване на споразумение за
доброволно погасяване на задължението и докато е спряно, срокове, включително
този по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, не текат.
В мотивите си съдебният изпълнител
поддържа, че не са налице условията по чл.433, т.8 ГПК, тъй като със сключване
на споразумението между взискателя и длъжника е налице признание на
задължението от страна на длъжника, което прекъсва течението на давността на
основание чл.116, б. „а“ ЗЗД. Сочи, че изпълнителното производство е спирано и
възобновявано няколко пъти поради неточности в изпълнението на длъжника и
неспазване на поетите задължения. Счита, че по аргумент от чл.116, б. „а“ ЗЗД,
с всяко плащане представлява признание, с което се прекъсва течението както на
давността, така и на срока по чл.433, ал.1, т.8 ГПК.
Въззивният съд намира следното:
Процесното изпълнително производство е образувано по
молба на О.Б. АД за събиране на съдебно установени вземания срещу длъжника И.С.К..
Изпълнителният лист, приложен към молбата, е издаден въз основа на влязла в
сила заповед за изпълнение. Молбата за образуване на изпълнителното
производство е входирана при съдебния изпълнител на 13.10.2015 г. и с нея са
посочени изпълнителните действия, които взискателя иска да бъдат предприети за
събиране на вземането му. С молба от 15.12.2015 г. взискателят е уведомил
съдебният изпълнител, че с длъжника са сключили извънсъдебно споразумение за
доброволно погасяване на задълженията и е поискал спиране на изпълнителното
производство на основание чл.432, ал.1, т.2 ГПК. С акт от 15.12.2015 г.
съдебният изпълнител е спрял производството по делото. С молба от 01.04.2016 г.
взискателя е поискал възобновяване на делото поради неизпълнение на условията
на споразумението и е посочил изпълнително действие, което да се предприеме. С
молба от 18.05.2016 г. взискателят отново е поискал спиране на изпълнението и с
акт от същата дата съдебният изпълнител е уважил молбата. С молба от 20.04.2017
г. по искане на взискателя производството е възобновено и е насрочена публична на
собствен на длъжника имот. С разпореждане от 16.06.2017 г. производството по
делото отново е спряно по искане на взискателя на основание чл.432, ал.1, т.2 ГПК. За периода от 16.06.2017 г. до 22.08.2019 г. няма данни за поискани или
извършени изпълнителни действия (извършени са няколко справки относно длъжника,
които не представляват изпълнително действие). С молба от 22.08.2019 г.
взискателят е поискал възобновяване на делото и е посочил изпълнителен способ.
А акт от същата дата производството е възобновено и е допусната експертиза за
оценка на имота, ипотекиран в полза на взискателя в обезпечение на вземанията
му.
По делото не е
спорно обстоятелството, че в период, превишаващ 2 години (от 16.06.2017 г. до
22.08.2019 г.), не са искани и извършени изпълнителни действия. Спорен е
въпросът дали при спряно изпълнително производство по реда на чл.432, ал.1, т.2 ГПК текат процесуалните срокове, включително този по чл.433, ал.1 т.8 ГПК или
напротив – докато изпълнителното производство е спряно, срокове не текат. Съобразно
общата разпоредба на чл.61 ГПК при спиране на производството се спират и всички
започнали да текат, но неизтекли още срокове. В същото време обаче уредбата на
спиране, възобновяване и прекратяване на производството, предвижда или служебно
задължение за съда да отстрани пречката, довела до спиране (виж чл.230, ал.1 ГПК) или ако възобновяването зависи от волята на страните – въвежда краен срок,
през който делото е спряно, след изтичане на който същото се прекратява (виж
чл.230, ал.2 и чл.231, ал.1 ГПК). Така например съгласно чл.230, ал.2 и чл.231,
ал.1 ГПК при смърт на ответника ищецът е длъжен в 6-месечен срок да посочи
правоприемници, а при спиране на делото по общо съгласие на страните – в
6-месечен срок някоя от страните следва да поиска възобновяване. При
неизпълнение на това задължение делото се прекратява. В изпълнителния процес е
предвидена нормата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, съгласно която изпълнителното
производство се прекратява, когато взискателят не поиска извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години. Спорният по делото въпрос е
тече ли срокът по чл.433, ал.1, т.8 ГПК при спряно изпълнително производство – т.е.
дали този срок е със същото правно значение на краен срок, в който
производството може да бъде спряно (аналогичен на сроковете по чл.230, ал.2 и
чл.231, ал.1 ГПК ). За да вземе становище по този въпрос съдът съобрази
следното:
Разпоредбата на чл.432 ГПК предвижда различни хипотези
при които изпълнението се спира. Едната хипотеза е на спиране на принудителното
изпълнение от съда по чл.432, ал.1, т.1 и т.4 – в случаите на допуснато
обезпечение на иск чрез спиране на изпълнителното производство, когато съдът спре
допуснато предварително изпълнение след представяне на обезпечение или при
отмяна на решението или когато съдът спре изпълнението до произнасяне по жалба
от съдебния изпълнител и др. В този случай спирането на принудителното
изпълнение е разпоредено от съда и за съдебния изпълнител е налице забрана да
извършва действия по осребряването на имуществото на длъжника. В тази хипотеза
дори и съдебният изпълнител да постанови акт за спиране на изпълнителното дело,
то той ще има само констативно значение, за внасяне на яснота пред страните в
производството, а правното действие на спирането е настъпва от акта на съда. Възможно
е изпълнителното дело да не се спре – ако страни по същото са други взискатели
или други длъжници, няма пречка изпълнителното дело да продължи по отношение на
реализиране на техните права или осребряване на тяхното имущество. Втората
хипотеза на спиране на изпълнителното производство е с акт на съдебния
изпълнител - по чл.432, ал.1, т.2 и т.3 ГПК и включва две групи предпоставки:
обективни и субективна. В случаите по чл.432, т.3 ГПК са налице промени,
отнасящи се до гражданскоправния статут на страните (промени в
правоспособността, дееспособността или правосубектността), водещи до
необходимост от предприемане на действия по конституиране на правоприемници, учредяване
на настойничество или попечителство и т.н. В тези случаи са налице обективни
причини, стоящи извън волята на страните, при настъпване на които съдебният
изпълнител следва да постанови акт за спиране на производството, като
доктрината приема, че актът също има констативно действие. За разлика от тази
група обективни предпоставки, спирането по чл.432, ал.1, т.2 ГПК е при
настъпване на субективна предпоставка – изявление на взискателя, адресирано до
съдебния изпълнител, съдържащо искане за спиране на производството. Законът не
предпоставя в какви случаи взискателят може да иска спиране, това е оставено
изцяло на неговата преценка и воля. Тази хипотеза на спиране на изпълнението е
най-близка до спирането в исковото производство по чл.229, ал.1, т.1 ГПК – по общо
съгласие на страните.
За да се отговори на спорния по делото въпрос – тече
ли срокът за перемиране на изпълнителното дело по време на спряно изпълнително
производство, следва да се отчитат спецификите на различните хипотези на
чл.432, ал.1 ГПК, така както бяха групирани по-горе. Когато е налице спиране на
принудителното изпълнение, постановено с акт на съда, действа забрана за
страните и съдебния изпълнител да предприемат действия по осребряване на
имуществото на длъжника. Ето защо в този случай срокове, включително този по
чл.433, ал.1, т.8 ГПК не текат – в противен случай има опасност от погасяване
на правата на кредитора, каквато не е целта на спирането – напротив: в тези
случаи принудителното изпълнение е спряно, за да се съхрани правното положение
към момента на спирането, за предотвратяване на евентуално увреждане на длъжника,
ако се реализират права, които последният оспорва. Погасяването на правата на
кредитора поради изтичане на срокове (давностен, преклузивен) не е целян от
правото резултат, защото тук спирането е средство длъжникът да предотврати
изпълнението като установи, че правото на кредитора не съществува или има
пречка пред упражняването му. Затова в хипотезите на спряно принудително
изпълнение от съда, не текат срокове (включително преклузивния по чл.433, ал.1,
т.8 ГПК).
Различна е хипотезата при спиране на изпълнителното
производство в случаите на чл.432, ал.1, т.2 ГПК – по молба на взискателя.
Както бе посочено по-горе, тази хипотеза е най-близка до спирането в исковото
производство по чл.229, ал.1, т.1 ГПК – по съгласие на страните. При спиране на
исковото производство по чл.229, ал.1, т.1 ГПК законодателят е поставил краен
срок, за който производството се спира – 6 месеца, след изтичане на който, ако
няма искане за възобновяване на делото, производството се прекратява. За
спиране на изпълнителното производство по искане на взискателя законодателят не
е предвидил изрично подобен срок. Въпросът е дали липсата на изрична уредба,
сходна с чл.231, ал.1 ГПК, е поради волята на законодателя това спиране да не е
ограничено с никакви срокове или норма липсва, защото такава не е необходима,
поради приложението и в този случай на двугодишния срок по чл.433, ал.1, т.8 ГПК.
Според настоящия състав следва да се застъпи второто становище, а именно –
крайният срок, за който изпълнителното дело може да се спре по искане на взискателя,
е две години – по силата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, като ако в този срок
взискателят не поиска възобновяване и извършване на изпълнителни действия,
изпълнителното производство следва да се прекрати. Противното би довело до
правен абсурд – по воля единствено на кредитора да се поддържа висящност на
изпълнителния процес в неограничен период от време, за който период да запазват
действието си всички предприети изпълнителни действия (в това число наложени
възбрани, запори върху вещи или вземания по банкови сметки и от други лица). Т.е.
в настоящият случай следва да се застъпи становището, че няма изрична уредба за
крайния срок, до който делото е спряно, поради приложението на срока, предвиден
в чл.433, ал.1, т.8 ГПК.
По така изложените мотиви съдът приема, че обжалваният
акт е незаконосъобразен – искането на длъжника за прекратяване на
производството е основателно, тъй като в периода от 16.06.2017 г. до 22.08.2019
г. не са поискани или извършени изпълнителни действия. Постановлението от
03.10.2019 г., с което съдебният изпълнител е отказал да прекрати
изпълнителното производство по изп.д. №20157880400504, е незаконосъобразно и
следва да се отмени.
По така изложените мотиви съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ постановление на съдебния изпълнител от 03.10.2019 г.
по изп.д. №20157880400504, с което е отказал да прекрати изпълнителното
производство по изп.д. №20157880400504.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1.
2.