№ 402
гр. София, 04.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Кристина Филипова
Даниела Христова
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно гражданско дело №
20231000501184 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 260029 от 06.01.2023г., постановено по гр.д. № 10957/2020г. по описа
на СГС, ГО 15 състав, е уважен иск с правно основание чл.108 ЗС, като е признато за
установено по отношение на В. Т. У., че Р. Е. М., действащ чрез неговата майка и законен
представител К. Т. Д., е собственик на основание наследяване по завещание, а именно:
саморъчно завещание от 31.03.2020г. на дядо му Р. М. М., ЕГН ********** и на баба му Л.
С. М., ЕГН **********, и двете обявени от нотариус Г. Й.-Д. с протокол от 25.09.2020г., на
следните недвижими имоти:
а/ Поземлен имот с идентификатор 68134.4141.229, находящ се в гр. София,
общ.Столична, обл.София (столица), по кадастралната карта и кадастралните регистри,
одобрени със Заповед РД-18-19/29.03.2010г. на изпълнителен директор НА АГКК, Последно
изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо поземления имот е от
10.09.2020г., адрес на поземления имот: гр. София, район Овча купел, кв.***, ул. „***“ №
*, Площ: 659 кв. м., Предишен идентификатор: няма, Номер по предходен план: 229,
квартал: 13, парцел: XIII, Съседи: 68134.4141.2015, 68134.4141.2034,
68134.4141.228,68134.4141.231,68134.4141.414, както и на;
б/ Сграда с идентификатор 68134.4141.229.1, находяща се в гр.София,
общ.Столична, общ.София (столица), по кадастралната карта и кадастралните регистри,
1
одобрени със Заповед РД-18-19/29.03.2010г. на изпълнителен директор на АГКК, последно
изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо сградата е от
10.09.2020 г., адрес на сградата: гр. София, район Овча купел, кв.***, ул. „***“ № *, сградата
е разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.4141.229, застроена площ: 96 кв.м.,
брой етажи: 3, брой самостоятелни обекти в сградата: няма данни, предназначение:
жилищна сграда - еднофамилна, като е осъдил В. Т. У. да предаде на Р. Е. М., чрез
неговата майка и законен представител К. Т. Д., владението на гореописания имот.
Със същото решение е признато за установено по предявения от Р. Е. М., действащ
чрез майка и законен представител К. Т. Д. срещу Е. Р. М. и Д. Р. М., че Р. Е. М. е
собственик на основание наследяване по завещание, а именно: саморъчно завещание на Р.
М. М. и на Л. С. М. от 31.03.2020г., обявено от нотариус Г. Й.-Д. с протокол от 25.09.2020г.,
на горепосочените недвижими имоти.
Присъдени са разноски, като на основание чл.78, ал.1 ГПК В. Т. У., Е. Р. М. и Д. Р.
М., са осъдени да заплатят на Р. Е. М. сумата от по 1215,67 лв. за всеки от ответниците -
д.т. и разноски .
В срока по чл.259 ГПК срещу решението е депозирана въззивна жалба от ответника В.
Т. У..
Жалбоподателят-ответник В. Т. У. оспорва решението изцяло. Посочва, че към момента
на завеждане на исковата молба, както и до първото о.с.з. 22.10.2021г. е владял имота,
впоследствие е продал същия и не е бил владелец. В ИМ ищецът - малолетният Р. Е. М.,
действащ чрез законният си представител и майка К. Т. Д. твърди, че е собственик на
процесния имот, а именно: Дворно Място, поземлен имот с идентификатор 68134.4141.229,
находящ се в гр.София, район Овча купел, кв.***, ул.*** №6, заедно с построената в мястото
двуетажна жилищна сграда с идентификатор 68134.4141.229.1, със застроена площ от 92,59
кв.м. и РЗП от 194,94 кв.м. по силата на саморъчно универсално завещание на дядо си Р. М.
М., починал на ***г. и баба си Л. С. М., починала на ***г., които към момента на смъртта си
били собственици на процесния имот. Видно от представеното по делото удостоверение за
раждане на малолетния ищец №**********, издадено от СО район Средец законен
представител и баща на ищеца е вторият ответник по делото Е. Р. М., ответник е и неговият
чичо Д. Р. М.. И двамата ответници имат запазена част, но не само не са направили
възражение /насрещен иск/ за това обстоятелство, а нарочно признават иска. Твърди, че е
налице симулативен процес, за което е направил своевременно възражение пред първа
инстанция, останало необсъдено в мотивите на решението. На второ място посочва, че
императивната норма на чл.38 ЗН следва да бъде тълкувана разширително и сключването на
предварителен договор и даването на пълномощно за разпореждане след направеното
завещателно разпореждане представляват промяна на завещателното разпореждане.
Неправилно СГС приема, че това може да стане само с ново завещание или с нотариален
акт, с които завещателите отменят изцяло или отчасти предишните си разпореждания.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна Е. Р. М. /баща на ищеца/ оспорва жалбата и моли съда да
2
потвърди решението като правилно и законосъобразно.
Въззиваемата страна Р. Е. М., ЕГН ********** действащ чрез законният си
представител и майка К. Т. Д., ЕГН ********** оспорва жалбата и моли съда да потвърди
решението като правилно и законосъобразно. Изтъква факта, че ответникът не е правил
възражение „за симулативен процес“ по настоящото дело. От друга страна намира, че от
публично достъпната информация чрез справка от Имотен регистър е видно, че продажбата
на процесния имот е осъществена на 23.11.2020 г. като имотът е продаден от жалбоподателя
на Р. К. и Р. С. Д. след предявяване на ИМ (13.10.2020 г.) и след нейното вписване
(17.11.2020г.). На основание чл. 226, ал. 1 ГПК прехвърлянето на спорното право в хода на
процеса е без значение за основателността на претенцията и делото следва своя ход между
първоначалните страни.
Твърди, че основава правата си на собственик въз основа на саморъчните завещания,
съставени от дядо му Р. М. М. и от баба му Л. С. М.. От двете завещания е видно, че
завещателите изявяват воля цялото притежавано движимо и недвижимо имущество след
смъртта им да бъде наследено от него. От единичната и тройна СГр.Е се установява, че
двете завещания са написани и подписани от адресатите на съответните изявления. Не се
твърди и не се доказва друг порок на завещателното разпореждане, водещ до неговата
недействителност. Основен спорен по делото въпрос е дали със сключването на
предварителен договор с трето на спора лице завещателното разпореждане е оттеглено, ресл.
дали процесният недвижим имот е станал собственост на наследниците по закон, а не на
наследникът по завещание, в който смисъл са наведените от жалбоподателя В. У.
възражения. В този смисъл императивната норма на чл.38 ЗН не следва да бъде тълкувана
разширително и сключването на предварителен договор и даването на пълномощно за
разпореждане след направеното завещателно разпореждане не представляват промяна на
завещателното разпореждане. Предварителният договор няма вещно-прехвърлителен ефект,
а представлява само едно облигационно правоотношение, а пълномощното за разпореждане
се прекратява със смъртта на упълномощителя. Законът не предвижда възможност за
оттегляне на веднъж заявеното завещателно разпореждане чрез конклудентни действия или
презумиране на воля за оттегляне, поради сключване на предварителен договор за
разпореждане с имущество, част от патримониума на наследодателя. Императивната
разпоредба на чл.38 ЗН не следва да бъде тълкувана разширително, каквото тълкуване би
било налице, ако се зачетат последици на правна сделка във форма, различна от посочените
- ново завещание или нотариален акт. Жалбоподателят В. Т. У. е придобил процесните
недвижими имоти от несобственици и следователно то е непротивопоставимо на ищеца Р. Е.
М., макар завещанието, което го легитимира като собственик, да е вписано след вписването
на договора за продажба. Незнанието на купувача, че праводателят му не е собственик на
продадения имот, е без значение за настъпване на вещноправните последици на продажбата,
тъй като никой не може да прехвърли права, които няма. По делото не се спори, че
ответникът владее процесния недвижим имот, поради което съдът приема за доказана и
втората кумулативно изискуема предпоставка за уважаване на иска с правно основание чл.
3
108 ЗС спрямо ответника В. У.. Допълва още, че правилото на чл.113 ЗС, според което
актовете по чл.112 ЗС до вписването им не могат да се противопоставят на трети лица, е
неприложимо както в отношенията между наследник по закон и наследник по завещание,
така и в отношенията между наследник по завещание и трето лице, придобило права с
транслативен акт, сключен с наследника по закон. В тези случаи вписването на обявеното
завещание е без значение. В първия случай няма конкуренция между актове, подлежащи на
вписване, тъй като придобиванията на недвижими имоти по наследство не подлежат на
вписване, съгласно изричната разпоредба на чл. 5, б.”в” от Правилника за вписванията, а във
втория случай праводателят не е един и същ. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Д. Р. М. /чичо на ищеца/ оспорва жалбата и моли съда да
потвърди решението като правилно и законосъобразно.
Софийски апелативен съд, действащ като въззивна инстанция, след като
разгледа жалбите и обсъди събраните доказателства, приема за установено следното
от фактическа и правна страна:
САС констатира, че първоначално ищецът е предявил срещу ответниците В. Т. У. Е. Р. М. и
Д. Р. М. иск с правно основание чл.124 ГПК, съгласно ИМ с вх.№ 272404/13.10.2020г. като в
последствие с писмена молба вх.№275772/20.10.2020г. на основание чл.214, ал.1, пр.4 ГПК,
прави изменение на иска, като преминава от установителен към осъдителен иск по чл.108
ЗС спрямо първия ответник В. Т. У., тъй като последния на 19.10.2020г. му отнема
принудително владението на процесните недвижими имоти. По отношение на втория и
третия ответник исковете са положителни установителни.
С отговорите на иска по чл.131 ГПК вторият и третият ответник Е. Р. М. и Д. Р. М.,
изцяло са ПРИЗНАЛИ исковата претенция, както и допълнителното изменение на иска,
обективирано в писмени молби вх.№275842/20.10.2020г. с нотариална заверка на подписа с
рег.№6289/20.10.2020г. на Нот.В. К. с рег.№ *** при НК с район на действие СРС и вх.
№276537/21Л0.2020г. с нотариална заверка на подписа с рег.№8523/21.10.2020г. на Нот.М.
Е. с рег.№ *** при НК с район на действие СРС, а само третият ответник В. Т. У. е оспорил
исковата претенция. Не отрича, че осъществява фактическа власт въз основа на договор за
покупко-продажба.
От фактическа страна се установява, че на 04.11.1972г. Р. М. М. закупува по време на
брака си с Л. М. дворно място със застроена върху същото едноетажна жилищна сграда от
две стаи и кухня, съставляващо парцел X, имот пл. № І-13 по плана на село Суходол, цялото
с площ 688 кв. м., видно от договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в
н.а. № 147, том XXVIII, дело 547/72 на нотариус П. П. с район на действие СРС. Техни
наследници по закон са Е. и Д. М. /братя/. Ищецът Р. Е. М. е внук на Р. М. М., роден на
********г. Негови родители са К. Т. Д. и Е. Р. М..
По делото е прието саморъчно завещание, съставено на 31.03.2020г. от Р. М. М., в което
обективира воля за завещаване на внука си Р. Е. М. на цялото движимо и недвижимо
имущество, което притежава към смъртта си. Посочено е, че това е последната му воля,
4
която желае да бъде изпълнена. На същата дата саморъчно завещание е изготвено и от баба
му Л. С. М. в същия смисъл. Саморъчните завещания на Р. М. и на Л. М. са предадени за
съхранение на нотариус Г. Й.-Д. от Е. Р. М. на 31.03.2020 г., като нотариусът е съставила
протокол за приемането им. Видно от писмо вх. № 254/02.04.2020г. за Р. М. и вх. №
252/02.04.2020г. за Л. М. е уведомила Агенция по вписванията за регистрация на
депозирането. По молба на Е. и Д. М., след смъртта на техните родители, нотариус Г. Й.-Д. е
обявила на 25.09.2020г. саморъчните завещания на Р. М. и на Л. М., за което е изпратено
уведомление до Агенция по вписванията на 30.09.2020 г. Завещанията са оспорени от
жалбоподателя досежно тяхната автентичност.
По делото е прието пълномощно от 16.06.2020г. с нотариална заверка на подписите на
упълномощителите Р. М. и Л. М., овластяващо техния син Е. М. да извършва действия по
продажба на недвижимия имот. Така на 17.06.2020г. Р. М. М. и Л. С. М., действащи своя
пълномощник Е. Р. М., сключват с М. Д. В. /купувач/ предварителен договор за покупко-
продажба на недвижим имот: поземлен имот с идентификатор 68134.4141.229, съставляващо
парцел X, имот пл. № І-15 от квартал 13, ведно с разположената в имота сграда с
идентификатор 68134.4141.229.1 със застроена площ от 92,59 кв. м., РЗП 194,89 кв.м. за
сумата от 95100 лв. и срок за сключване на окончателен договор най-късно до 24.07.2020г.
Уговореният задатък от 3500 лв. е заплатен на 17.06.2020 г. по сметка на Р. М.. Спорен е
въпросът дали този предварителен договор за продажба на процесния имот отменя
предходната воля на завещателите. Отговорът безспорно е отрицателен, тъй като
предварителният договор няма вещно-прехвърлителен ефект, а представлява само едно
облигационно правоотношение - обещание за сключване на окончателен договор, а
пълномощното за разпореждане се прекратява със смъртта на упълномощителя. Четири дни
по-късно на ***г. Р. М. М. е починал. Негови наследници по закон са Л. С. М. (преживяла
съпруга), както и двете им деца Д. Р. М. и Е. Р. М. /ответници/. Л. С. М. е починала на ***г.
Нейни наследници по закон са Д. М. (син) и Е. М. (син и баща на ищеца).
На 07.08.2020г. Е. Р. М. и Д. Р. М., действащ чрез пълномощник Е. Р. М., сключват договор
за продажба на дворно място поземлен имот с идентификатор 68134.4141.229 в кв. Суходол,
ул. „Градина“ преди ул. Пионерска“ № *, с площ по документ за собственост 688 кв. м., а по
скица 659 кв. м., съставляващо по предходен план УПИ XIII-229, ведно с построената в
мястото двуетажна жилищна сграда с идентификатор 68134.4141.229.1, обективиран в н.а.
№ 90, том XVII, per. № 16607, дело № 1296/2020г. на нотариус И. Д. с район на действие
СРС. Договорена е продажна цена в размер на 100 000 лв., от които 3500 лв. сума -
заплатена при сключване на предварителен договор и 96 500 лв. - платима по сметка на Е.
М. и Д. М. в деня на сделката. На същия ден В. У. нарежда по сметка на Е. М. и по сметка
на Д. М. суми в размер на по 45250 лв. за всеки от продавачите. В о.с.з. на 22.10.2021г.
ответникът В. У., признава, че владее процесния недвижим имот.
На 23.11.2020г. той е препродал процесния имот на Р. К. и Р. С. Д. след предявяване на
исковете по настоящото дело (13.10.2020 г.) и след вписване на ИМ (17.11.2020 г.). На
основание чл.226, ал. 1 ГПК прехвърлянето на спорното право в хода на процеса е без
5
значение за основателността на претенцията и делото следва своя ход между
първоначалните страни.
По направеното оспорване на завещание пред СГС е открито производство по оспорване
автентичността на завещанието - частен диспозитивен документ, който не носи подписа на
ответника, сега жалбоподател. Обявяването на завещанието, предвидено в чл. 27 ЗН е за да
стане то достояние на наследниците за евентуално оспорване, ако те не са разбрали за него
по друг начин. Вписването на завещанието също има само оповестително действие. И двете
правни действия не са условие, за да породи завещанието действие. Действително нормата
на чл. 48 ЗН изисква за да се придобие наследственото имущество да се приеме
наследството /в случая по завещание/, но за това действие няма срок след отмяната на чл. 50
ЗН, а съгласно чл. 48, ал. 2 ЗН, приемането на наследството има обратно действие.
Независимо от това при оспорване автентичността на подписа, положен в саморъчното
завещание, нотариалното му обявяване не се приравнява на нотариално завещание т.е. то
запазва характера на частен диспозитивен документ. В този смисъл тежестта за доказване
автентичността пада върху страната, която черпи за себе си благоприятни правни
последици, а именно - ищецът, сега въззиваема страна. По делото са приети основна /л.204/
и тройна /л.229/ съдебно-графологични експертизи, въз основа на които е категорично
доказано, че саморъчните завещания са автентични т.е. написани и подписани съответно от
Р. М. М. и от Л. С. М.. Ето защо тяхното оспорване остава недоказано пълно и главно т.е.
правоизключващото възражение на жалбоподателя-ответник е неоснователно.
Общото завещателно разпореждане по чл.16 ал.1 ЗН придава на лицето, в чиято полза е
направено универсалното завещание качеството на наследник, който измества от
наследяване/ на цялото или на дробна част от него / наследниците по закон, като
наследяването по завещание е с приоритет пред наследяването по закон. Наследникът по
закон наследява, само ако налично завещание не е породило действието си. Правилото,
установено с чл.113 ЗС, според което актовете по чл.112 ЗС до вписването им не могат да се
противопоставят на трети лица, е неприложимо когато се касае до отношения на
придобиване на наследствени права по силата на завещание спрямо наследника по закон,
както и в отношенията между придобиване на права от наследника по завещание,
придобили права по силата на наследственото /законово/ правоприемство и трети лица,
придобили права по силата на транслативен акт, сключен с наследника по закон, поради
изключеното наследствено правоприемство от наследника по завещание. Ето защо и
доколкото по делото е доказано пълно и главно, че подписите положени в саморъчното
завещание от 31.03.2020г. са автентични т.е. принадлежат на Р. и Л. М., съдът правилно е
приел, че техният внук, в чиято полза са съставени, е станал изключителен собственик на
имота след откриване на наследството - първо на 1/2 идеална част на ***г., а считано от
***г. /смъртта на Л./ вече на целия имот.
Предвид разпределението на доказателствената тежест досежно автентичността на подписа
на саморъчното завещание, при липсата на наследствено правоприемство от общите
наследодатели Р. и Л. М., техните синове Е. и Д. М. /ответници по делото/ не са станали
6
съсобственици при равни квоти по наследяване след тяхната смърт. В този смисъл спорен е
въпросът дали вписването на процесния договор за покупко-продажба на 07.08.2020г. е
противопоставимо на по-късно обявеното саморъчно завещание, съставено на 31.03.2020г.,
но обявено на 25.09.2020г. и вписано на 30.09.2020г. т.е. след изповядване на договора с
трето лице-купувач - първия ответник.
Пред въззивна инстанция в о.с.з. на 07.11.2023г. бяха представени две новооткрити
саморъчни завещания, съставени от Р. и Л. М. в полза на трето лице, но тяхната
автентичност също бе оспорена. Затова бе назначена съдебно-графологична експертиза,
заключението от която съдът приема като обективно и компетентно дадено и неоспорено от
страните. Така бе доказано пълно и главно, че ръкописният текст в оригинала на
саморъчното завещание от 17.06.2020 г. от името на Р. М. М. в полза на С. Н. В., не е
изписан от Р. М. М.. Подписът за „Завещател“ в оригинала на саморъчното завещание от
17.06.2020г. от името на Р. М. М. в полза на С. Н. В., не е положен от Р. М. М.. Ръкописният
текст в оригинала на саморъчното завещание от 27.07.2020 г. от името на Л. С. М. в полза на
С. Н. В., не е изписан от Л. С. М.. Подписът за „Завещател“ в оригинала на саморъчното
завещание от 27.07.2020г. от името на Л. С. М. в полза на С. Н. В., не е положен от Л. С. М.
е ЕГН **********.
Ето защо оспорването на автентичността на тези две новооткрити завещания съдът приема
за доказано пълно и главно, поради което същите не следва да бъдат кредитирани. В този
смисъл правоизключващото възражение, че с този последващ завещателен акт се отменя
предходния по време и по-конкретно този, от който черпи права ищецът, остава недоказано
респ. неоснователно.
Няма новопредставени доказателства пред настоящата инстанция.
При така описаната фактическа обстановка съдът намира жалбата за неоснователна
по следните съображения:
СГС е уважил исковете, като е споделил трайната съдебна практика, според която вписване
на обявените саморъчни завещания с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот
има чисто оповестително действие и цели само да даде възможност на наследниците по
закон и на трети лица да узнаят за извършения от наследодателя акт на разпореждане с
имуществото за след смъртта му и за намерението на бенефициера да се ползва от него.
Обявяването, както и вписването на обявеното саморъчно завещание не са условие да се
породи неговото вещно-правно действие. Правилото, установено в чл. 113 ЗС, според което
актовете по чл. 112 ЗС до вписването им не могат да се противопоставят на трети лица, е
неприложимо когато се касае до отношения на придобиване на наследствени права по
силата на завещание спрямо наследника по закон, както и в отношенията между
придобиване на права от наследника по завещание, придобили права по силата на
наследственото (законово) правоприемство и трети лица, придобили права по силата на
транслативен акт, сключен с наследника по закон, поради изключеното наследствено
правоприемство от наследника по завещание (така Решение № 206 от 25.07.2012 г. на ВКС
по гр. д. № 238/2012 г., II г. о., ГК, Решение № 698 от 8.06.2011 г. на ВКС по гр. д. №
7
1281/2009 г., I г. о., ГК). Затова и като е съобразил, че жалбоподателят В. Т. У. е придобил
процесните недвижими имоти от несобственици и това придобиване е непротивопоставимо
на Р. Е. М., макар завещанието, което го легитимира като собственик, да е вписано след
вписването на договора за продажба, съдът го е признал за едноличен собственик на имота.
Незнанието на купувача, че праводателят му не е собственик на продадения имот, е без
значение за настъпване на вещноправните последици на продажбата, тъй като никой не
може да прехвърли повече права, отколкото сам притежава. По делото не се спори, че
ответникът владее процесния недвижим имот, поради което е доказана и втората
кумулативно изискуема предпоставка за уважаване на иска с правно основание чл. 108 ЗС
спрямо ответника В. У..
Тези изводи следва да бъдат споделени напълно, тъй като на вписването на завещание не е
придадено конститутивно или защитно действие, т.е. вписването има само
оповестителен характер. Ищецът е заявил, че иска да се ползва от завещанието и така е
приел наследството по завещание, което поражда действие от откриване на наследството –
към датата на смъртта на бабата и дядото. Същото е автентично, доколкото е подписано от
бабата и дядото на ищеца, сега въззиваема страна. Представените пред въззивна инстанция
новооткрити завещателни разпореждания от бабата и дядото в полза на трето лице не са
автентични. А щом това е така, то същите не съставляват основание за приложение на
предвидените в чл.38 ЗН правни последици /отменяване на по-раншно с последващо
завещание/, защото те се предпоставят от валидно последващо завещателно волеизявление,
каквото в случая не е налице.
Второ – по възражението, че сключването на предварителен договор за продажба отменя
мълчаливо направеното завещание : отмяната на завещанието може да стане изрично,
мълчаливо или чрез преработване на вещта, а специално за частното завещателно
разпореждане - при отчуждаване на вещта. Изричната отмяна на завещанието е
регламентирана в чл.38 ЗН като е предвидено, че тя следва да се извърши с ново завещание
или с нотариален акт, в който завещателят изрично заявява, че отменя изцяло или отчасти
предишните си разпореждания. За да е отменен един завет, е необходимо сделката по
отчуждаването да е била извършена. Намерението за отчуждаване в бъдеще не е достатъчно,
щом при откриване на наследството в патримониума на завещателя тази вещ е
съществувала. Волята за отмяна се извлича от осъществената сделка, която поражда
правните последици на прекратяване правото на собственост за завещателя. Ако сделката не
е въобще извършена, а завещателят само се е задоволил да направи подготвителни действия,
както и ако не са били осъществени всички елементи от фактическия й състав, заветът не е
отменен. В случая има предварителен договор, който не е бил обявен за окончателен. Със
сключване на предварителен договор за прехвърляне правото на собственост върху
недвижим имот на трето лице завещателят не е отменил направеното преди това
завещателно разпореждане на същия имот в полза на заветника. Едва след обявяването му за
окончателен, при което са настъпили вещноправните последици от сделката, би могло да се
приеме, че с този договор е бил отменен заветът. Затова и този довод е неоснователен.
8
Що се отнася до втория и третия ответници, които признават иска, твърденията и
становищата на всеки един от тях по предявения иск, включително признанията на
релевантните факти, следва да се преценяват от съда с оглед събраните по делото
доказателства, тъй като искът е вещен положителен установителен. По въпроса за
значението на направеното по реда на чл.237 ГПК признание на иск при спор за право на
собственост е налице практика на ВКС-Решение № 20/07.04.2014 г. по гр. д. № 5289/2013 г.,
І ГО на ВКС. В него е прието, че защитата на собствеността се състои на първо място в
съдебното установяване /признаване/, че ищецът е собственик. Това изисква доказване на
всички елементи от фактическия състав на съответния придобивен способ. В случай че
ищецът не успее да докаже правото си на собственост, искът ще подлежи на отхвърляне,
дори ответникът да заяви, че признава иска, т. е., че имотът принадлежи на ищеца. Искът за
собственост има за цел съдебното установяване на собствеността на ищеца, а това, по
изложените вече съображения и такива за правна сигурност, не може да стане с признание
на иска. Затова и направено от ответника признание, че ищецът е собственик, не обосновава
основателност на иска, а следва да бъде преценено от съда съгласно чл.175 ГПК, ако
например касае елементи от основанието на иска за собственост - например владеенето на
имота и времето, през което то е упражнявано, или в някои хипотези на придобиване на
движима вещ и др. С оглед изложеното, макар исковете за собственост да не са сред
изброените в закона изключения, по тях не се постановява решение при признание на иска.
Решението, основано на признание на иска, може да се постанови само ако след проверка на
процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на
иск, се окаже, че предявеният иск е допустим. Затова, независимо от направено признание на
иска, съдът следва да се произнесе по неговата допустимост, защото само един допустим иск
може да бъде основателен или неоснователен. Съдебната практика приема, че интересът от
търсената с иска защита е процесуална предпоставка на всички искове, но изискването за
интерес от установяването като предпоставка за допустимост на установителния иск е
изрично подчертано, защото само чрез него може да се обособят онези гражданскоправни
отношения, които се нуждаят от съдебно установяване, като същевременно се очертаят и
лицата, легитимирани да го търсят. При това този интерес следва да бъде налице не само
при предявяване на иска, но и в течение на целия исков процес /решение № 55/10.08.2010г.
по т.д. № 464/2009 г. на ВКС, II-ро т.о./. Съдебната практика приема и това, че макар
исковете за собственост да не са сред посочените в закона изключения, при които не се
постановява решение при признание на иска - чл. 237 ал. 3 ГПК, чл. 324 ГПК, чл. 334 ГПК и
чл. 339 ГПК, по тях не се постановява решение по чл. 237, ал. 1 ГПК, изхождайки от
съображения за правна сигурност и от предмета на делото- съдебно установяване
/признаване/ на собствеността на ищеца, което изисква доказване на всички елементи от
фактическия състав на съответния въведен от ищеца придобивен способ с допустимите за
него доказателствени средства /решение № 20/07.04.2014 г. по гр. д. № 5289/2013 г. на ВКС,
I-во г. о./. Наличието на спор относно квотите /обема на притежаваните права в общата вещ/
налага извода за наличие на правен интерес от търсената защита, а оттам - и за допустимост
на предявените положителни установителни искове и съобразно приетото в мотивите към
9
ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. /така РЕШЕНИЕ № 35 ОТ
18.08.2022 Г. ПО ГР. Д. № 2880/2021 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС/.
В случая не е налице спор относно квотите, но ответниците са продавачи по договора за
покупко-продажба, който е валиден, но не е породил желаното вещно-транслативно
действие. Затова в техните вътрешни отношения /между тримата ответници/ следва
реституция на даденото /платената цена/, което предполага интерес от обвързващата сила на
мотивите. Ето защо в тази част, съдът не се е произнесъл по недопустим иск т.е. по иска с
правно основание чл.124 ал.1 ГПК, решението не следва да бъде обезсилено с оглед
извънпроцесуалното поведение на втория и третия ответник, обективно насочено към
отричане правата на ищеца.
В обобщение - въззивният съд констатира, че е налице съвпадение на крайния резултат от
изводите на първата и настоящата инстанции по отношение основателността на иска,
поради което решението следва да бъде потвърдено.
На основание чл.78 ал.3 ГПК жалбоподателят дължи в полза на въззиваемия направените по
делото разноски, но такива не се претендират.
Воден от горното и на основание чл.272 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260029 от 06.01.2023г., постановено по гр.д. № 10957/2020г.
по описа на СГС, ГО 15 състав
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението до
страните с касационна жалба.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10