РЕШЕНИЕ
№
………….
гр. София, 22.07.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на първи април две хиляди и
деветнадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 7480/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 80332/14.06.2017 г., предявена от М.А.Б., с ЕГН: **********, и Р.Ф.К., с ЕГН: **********, действаща чрез своята
майка и законен представител М.А.Б., с ЕГН: **********, и двете
с адрес: ***, против ЗАД „ОЗК-З.”
АД, с ЕИК ******, с адрес: гр. София, СО-район „Възраждане“, ул. “******
Ищците
твърдят, че на 20.02.2017 г., около 14.10 ч., на полски път между с. Бук и
махала Лъжичник, Общ. Крумовград, Обл. Кърджали, местност „Барадериси“, Б.Х.А.,
при управление на МПС „ГАЗ 66“, с рег. № ******, нарушил правилата за движение
по пътищата, и реализирал
пътнотранспортно произшествие (ПТП).
Вследствие
на уврежданията, получени при ПТП, починал Ф.А.К., който бил пътник в МПС „ГАЗ 66“, с рег. № ******.
По повод настъпилото ПТП било образувано
досъдебното производство № 14/2017 г. по описа на ОСО в ОП-Кърджали. С присъда от 10.05.2018 г. по НОХД
№ 45/2016 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали, Б.Х.А. бил признат за виновен за
извършено престъпление.
В исковата молба се твърди, че М.А.Б. е била
фактически съжител, а Р.Ф.К. – дъщеря на починалия Ф.А.К.. Ищците сочат, че Ф.А.К.
е бил изключително жизнен, активен, отзивчив, инициативен, изпълнен с желание
да живее, да отгледа своята дъщеря и да помага на своите близки. Ищците имали
силна емоционална връзка с него, а загубата му била непоправима. Ищците
твърдят, че със смъртта му са загубили своята най-голяма емоционална и духовна
опора, били лишени от любовта и подкрепата на най-близкия си човек. Смъртта му
настъпила, когато бил само на 29 години, по нелеп и ужасяващ начин, след
агония, продължила 12 дни, което още повече засилило болките и страданията на
ищците. В исковата молба се сочи, че за в бъдеще проявлението на вредата за
малолетната ищца ще бъде все по-голямо.
Ищците
твърдят, че към датата на увреждането, ответникът е застраховал гражданската отговорност на лицата,
управляващи правомерно МПС „ГАЗ 66“, с
рег. № ******, включително и на водача Б.Х.А..
Предвид
изложеното, ищците молят да бъде
постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да заплати, както следва: на М.А.Б. - сумата от 200 000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Ф.А.К., и
на Р.Ф.К. - сумата от 300 000 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени
вреди от смъртта на Ф.А.К.. Сумите се претендират ведно със законната лихва,
считано от 04.03.2017 г. до окончателното им изплащане.
Ищците
претендират и направените по делото разноски.
В
срока по чл. 367 ГПК, ответникът ЗАД „ОЗК-З.” АД е депозирал отговор на
исковата молба. Ответникът не оспорва, че към датата на описаното в исковата
молба ПТП е застраховал гражданската отговорност на Б.Х.А., при управление на МПС
„ГАЗ 66“, с рег. № ******.
Ответникът
оспорва исковете с възражението, че са неоснователни. Ответникът заявява, че
оспорва механизма на настъпване на ПТП. Счита, че соченият от ищците механизъм
на ПТП не отговаря на действително реализиралия се. Ответникът оспорва
твърдението, че процесното ПТП е реализирано, поради виновното поведение на
водача Б.Х.А., като заявява, че последният няма вина за настъпването на ПТП.
Евентуално
ответникът прави възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна
на наследодателя на ищците, тъй като същият нарушил разпоредбата на чл. 137, т.
1 ЗДвП, забраняваща на пътниците да стоят на стъпалата или на други опасни
места. Ответникът сочи, че Ф.А.К. е пътувал в каресорията на процесния товарен автомобил, без да
уведоми водача за тези свои действия или да потърси указания за безопасност от
същия. Счита, че поведението на Ф.К.е основната причина за настъпване на
леталния изход.
Ответникът
оспорва исковете и по размер, като излага съображения, че размерът на претендираните
обезщетения е завишен и прекомерен и противоречи на принципа за справедливост.
В
допълнителната искова молба, ищецът поддържа иска и оспорва възраженията на
ответника.
В
допълнителния отговор на исковата молба се поддържат направените от ответника
възражения.
Съдът
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно и субективно кумулативно
съединени искове с правна квалификация чл.
493, ал. 1 КЗ, вр. чл. 432, ал.1 КЗ - обн., ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016г., приложим
съгласно чл. 105, ал. 2 от КМЧП.
Съгласно чл. 432, ал. 1 КЗ, увреденият, спрямо който
застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, който, съгласно ал. 2
на чл. 432 КЗ, може да прави възраженията, които произтичат от договора и от
гражданската отговорност на застрахования. Видно от законовата разпоредба, за
да бъде уважен иска, следва да бъде установено наличието на валидно
правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” между ответника -
застраховател и делинквента относно управлявания от последния автомобил. Наред
с това, за да се ангажира отговорността на застрахователя, следва да са налице
и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД
/деяние, вреди, противоправност, причинна връзка и вина/, пораждащи основание
за отговорност на прекия причинител – застрахован за обезщетяване на
причинените вреди, тъй като отговорността на застрахователя е функционално
обусловена от отговорността на застрахования делинквент и има вторичен характер
– застрахователят дължи обезщетение за вредите, доколкото застрахованият е
отговорен спрямо увреденото лице за репатрирането им. Вината се предполага
– чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, като опровергаването на тази презумпция е в тежест на
ответника при условията на обратно пълно доказване.
В
настоящия случай не се спори по делото, че към 20.02.2017 г. (датата на процесното ПТП), по
силата на Договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, сключен
на 19.08.2016 г. във формата на застрахователна полица № BG/23/116002228923, валидна
от 22.08.2016 г. до 21.08.2017 г., ЗАД „ОЗК-З.” АД е застраховало гражданската
отговорност на лицата, правомерно управляващи МПС „ГАЗ 66“, с рег. № ******,
включително и на водача Б.Х.А.. Този факт не се оспорва от страните, а и се
установява от извлечение от Справка от базата данни на Информационния център
към Гаранционен фонд.
Установяват
се и останалите правопораждащи правото на ищеца юридически факти,
представляващи елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД:
На
20.02.2017 г., в землището на с. Бук, Общ. Крумовград, при управление на
товарен автомобил „ГАЗ 66“, с рег. № ******, Б.Х.А., нарушил правилата за
движение по пътищата и реализирал пътно-транспортно произшествие (ПТП).
Тези факти се установяват от присъда от 10.05.2018
г. по НОХД № 45/2016 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали, с която Б.Х.А. е
признат за виновен в това, че на 20.02.2017 г., в землището на с. Бук, Общ.
Крумовград, при управление на моторно превозно средство - товарен автомобил
„ГАЗ 66“, с рег. № ******, собственост на „Елфор“ ЕООД – гр. Пловдив, нарушил
правилата за движение - чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, като не е контролирал
непрекъснато превозното средство, което управлява и чл. 134, ал. 2 от ЗДвП,
като е превозвал лица в каросерията на товарния автомобил, които товарят,
разтоварват и съпровождат превозвания товар – В.М.Х., Ф.А.К., Ш.М.А., и С.И.Ч.,
като не е осигурил тяхната безопасност и по непредпазливост причинил смърт на Ф.А.К.,
починал на 04.03.2017 г., както и средна телесна повреда на В.М.Х., изразяваща
се счупване на малкия пищял на дясната подбедрица в областта на глезенната
става, довело да трайно затрудняване на движението на десния крак, поради което
и на основание чл. 343, ал. 4, във вр. с ал. 3, б.“б“, във вр. с ал.1, б. „б“ и
б. „в“, във вр. с чл. 342, ал. 1, във вр. с чл. 55 ал.1,т.1 от НК, му е
наложено наказание лишаване от свобода за срок от 1 година и 10 месеца, изпълнението
на което е отложено, на основание чл. 66 НК, както и наказание лишаване от
право да управлява МПС за срок от две години.
Съгласно чл. 413, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК),
влезлите в сила присъди и решения са задължителни за гражданския съд по
въпросите: извършено ли е деянието,
виновен ли е деецът и наказуемо ли е деянието. Аналогична е разпоредбата
и на чл. 300 ГПК. Следователно и при
отчитане на обективните и субективни предели на постановената от Окръжен съд –
Кърджали присъда по НОХД № 45/2016 г., настоящият състав следва трябва да зачете силата на присъдено нещо на
съдебния акт и да приеме, че от него се установяват първите три от посочените
предпоставки по чл. 45 ЗЗД, а именно, че Б.Х.А. е извършил деянието, че то е
противоправно, че деянието е извършено виновно, както и Б.Х.А. по
непредпазливост е причинил смъртта на Ф.А.К.. В случаите когато с деянието са
причинени вреди и те са елемент от състава на престъплението, влязлата в сила
присъда, формира сила на пресъдено нещо, поради което е задължителна за
гражданския съд (решение № 135 от 13.10.2014 г. по т. д. № 3945/2013 г., т. к.,
І т. о. на ВКС и решение № 22 от
05.05.2011 г. по т. д. № 368/2010 г., т. к., І т. о. на ВКС). Ето защо и съдът
приема, че по делото е установено, че в резултат на виновното и противоправно
поведение на застрахования при ответника водач, на 20.02.2017 г., са причинени
травматични увреждания на Ф.А.К., които са довели до неговата смърт, настъпила
на 04.03.2017 г.
Видно от представеното по делото удостоверение за наследници (л. 114),
ищцата Р.Ф.К., с ЕГН: **********, е наследник по закон (като негова дъщеря) на Ф.А.К.,
с ЕГН: **********, починал на 04.03.2017 г.
По делото са събрани (по делегация) гласни доказателства чрез разпита на
свидетелите Р.А.К. и М.А.М.
Свидетелката К. е сестра на Ф.А.К.. Свидетелката заявява, че познава
ищцата М.А.Б. от 2012 г., когато се е сгодила с Ф., а племенницата си Р. – от
раждането й. Свидетелката сочи, че М. й
е „снаха“ - с покойният й брат живеели
на съпружески начала, като от 2012 г., М. и Ф.живеели в дома на родитете на
свидетелката в гр. Крумовград. Двамата имали прекрасни отношения, разбирали се
много добре, живеели в хармония. Имали съвместни планове, искали да си купят
жилище, да ходят на почивка. Имали планове да имат още едно дете. Свидетелката
заявява, че Ф.е бил най-прекрасният човек, когото познава. Всички в Крумовград
знаели, че е бил много добър човек, грижовен баща, грижовен син, брат.
За инцидента, М. разбрала на същия ден. Със свидетелката се видели
няколко часа по-късно. М. не знаела „къде се намира“, била много разстроена,
плачела, била в шок. Всеки ден пътували
до болницата, но само веднъж им разрешили да видят Ф.. Емоционално и
психически, М. била зле, била разстроена, непрекъснато плачела, била в шок от
случилото се. Когато научила за смъртта на Ф., М. била съкрушена, плачела,
викала, чувствала се ужасно. Смъртта на Ф.променила
целия живот на М.. Тя останала самотна майка с малко детенце. Свидетелката сочи, че М. е разчитала на Ф.,
той бил нейната опора. Ф.се грижел постоянно за М. и детето, обгрижвал ги,
били много сплотено семейство.
Смъртта на Ф.се
отразила тежко на Р.. Тя била много привързана към баща си. Помнела го,
непрекъснато го търсела и говорела за
него.Спяла на възглавница, на която имало негова снимка.
Около три-четири месеца след
смъртта на Ф., М. и Р. се преместили да живея при майката на М.. Основната
причина за това била Р., която очаквала баща й да се върне всеки ден. Плачела
непрекъснато. Поради това, М. решила да се преместят.
Според свидетелката, и към разпита й (проведен на 25.04.2018 г.), М. се
чувства самотна, не може да преодолее смъртта на Ф., не може да води нормалния
си начин на живот. Преди М. била по-социален човек, била по-усмихната, повече
общувала с хората. След смъртта на Ф., изгубила желание за всичко това. Според
свидетелката, едва ли М. някога ще може да води нормален живот „защото
половинката и я няма до нея“.
Свидетелят М. живее на съпружески начала с Р. К.. Свидетелят
познавал Ф.от дълги години, двамата били приятели. Свидетелят познавал М. също
от дълги години, тъй като били съседи. Свидетелят заявява, че хората като Ф.са малко - винаги щял да се
притече на помощ, не гледал изгода. От
2012г., М. и Ф.живеели „на семейни начала“. Били сплотено семейство, имали съвместни планове,
мислели и за друго дете. Нямали конфликти. Ф.бил голяма опора в семейството си,
грижел се за М. и Р.. Като цяло, той бил човекът, който носел парите вкъщи,
докато М. била в майчинство. Ф.помагал и в домакинството, гледал детето,
помагал и на родителите на М.. Живеели в
апартамента на Ф.заедно с неговите родители.
Детето
приело тежко загубата на баща си. След известно време, рабрали, че поради
същото място, на детето още повече му липсва баща му и така променили
местоживеенето си.
След
ПТП, животът на М. се променил. Спряла да контактува, прибирала се вкъщи след
работа, била най-вече с детето.
По
делото е прието заключението по извършената съдебно-психологична експертиза, в
което е посочено, че при М.Б. е налице промяна в психологичното и емоционално
състояние след загубата на Ф.К., изразяващо се в типичните за реакция на загуба
емоции – шок, болка, мъка, отчаяние, страх, напрежение и потиснатост, които към
интервюто (на 18.02.2019 г.) не са отзвучали. Вещото лице е посочило, че Б. е
критична и отговорна към употребата на медикаменти и сама решава дали и кога да
започне или спре приема им. Възгледите й за пълно възстановяване и нормален
начин на живот са в пряка връзка с приключване на процеса на реакция на скръб,
продължаващ относително дълго. Вещото лице е препоръчало започване на
психотерапия с цел излизане от реакцията на скръб и положителни изгледи за
възстановяване.
Както
беше посочено, разпоредбата на чл. 432,
ал. 1 КЗ дава право на увреденото лице при пътно-транспортно
произшествие да насочи иск за обезщетяване на претърпените вреди направо срещу
застрахователя, при който деликвента има застраховка “гражданска отговорност”. Когато
пострадалият е починал, обезщетение за неимуществени вреди от прекия причинител
могат да претендират и неговите най – близките роднини, чиито кръг е подробно
очертан в ППВС № 4 от 1961 г. – раздел ІІІ, т. 2 – низходящи, възходящи и
съпруг, както и лицата между които са установени трайни връзки, аналогични
между родител и дете и между съпрузи, които не са оформени по законоустановения
ред посочени в ППВС № 5 от 1969 г. – взетото за отглеждане и осиновено дете,
съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине, както и лицето, което е
съжителствало на съпружески начала с починалия от непозволеното увреждане.
Следователно описаните категории лица са легитимирани да искат обезщетението и
направо от застрахователя, който е застраховал гражданската отговорност на
деликвента.
При
установените по делото факти, съдът приема, че се установяват всички елементи
от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а презумпцията
по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД не беше
опровергана. Събраните по делото писмени и доказателства и
доказателствени средства установяват предпоставките
от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД и на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, застрахователят по
застраховка „Гражданска отговорност“ ЗАД „ОЗК-З.” АД дължи да заплати
обезщетение за доказаните неимуществени вреди на увредените лица, каквито се
явяват ищците (чл. 265, ал. 2 и ал. 1 КЗ-отм.). Съгласно формираната с ППВС № 4/1961 г., ППВС № 5/1969 г. и ППВС № 2/1984
г. задължителна съдебна практика, ищците са в кръга на лицата, легитимирани
да претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Ф.А.К..
Що
се отнася до размера на
обезщетението за претърпените неимуществени вреди съдът намира следното:
Както
беше посочено, ищцата М.А.Б. е съжителствала на съпружески начала с починалия Ф.А.К.,
а Р.Ф.К. е негова дъщеря.
Въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените страдания от ищците от
смъртта на Ф.А.К., както и от претърпените болки и страдания от собствените им
увреждания, и паричната престация,
законодателят е дал възможност на увредените да претендират парично обезщетение за неимуществени вреди,
като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е
справедливият размер на това обезщетение – по силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ,
че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. Критериите за определяне
на този размер са възрастта на пострадалия, видът, обемът и тежестта на
причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на
претърпените болки и страдания, общовъзприетото понятие за справедливост и
общото икономическо състояние на обществото, което е от значение за номиналния
размер на обезщетението. Обезщетението за неимуществени вреди следва да се
определи съвкупно като обезвреда за цялостните последици от претърпените от ищците
страдания, в каквато насока е константната съдебна практика на всички съдилища
в Република България, вкл. и указанията, дадени с Постановление № 4/68г. на
Пленума на ВС и с Постановление № 17/63г. на Пленума на ВС. Като база при
определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат
стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по
време на възникване на увреждането. Нивата на застрахователно покритие,
респ. нормативно определените лимити на
отговорност по застраховката "гражданска отговорност на
автомобилистите", са от значение при определяне размера на обезщетенията
за неимуществени вреди относно възможния максимален размер, при произнасяне по
отговорността на застрахователя при предявен пряк иск, индиция са за
икономическата конюнктура, но сами по себе си не са критерий, нито са база за
определяне размера на обезщетението (в този см. решение №
95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I ТО, решение №
179/29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г. на ВКС, I ТО, решение №
207/-3.09.2013 г. по т. д. № 207/2011 г. на ВКС, II ТО, решение № 83/06.07.2012 г. по т.
д. № 795/2008 г. на ВКС, II ТО, решение №
1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II ТО, решение по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 1948/2013 г. н ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 2974/2013 г. на ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 2908/2015 г. на ВКС, I ТО и др.).
Определяйки
размера на обезщетенията за неимуществени вреди от смъртта на Ф.А.К., съдът
съобрази и възрастта на починалия и на първата ищца към датата на настъпване на
ПТП – 30 години. Установи се, че двамата са заживели заедно, имали прекрасни отношения,
разбирали се много добре, живеели в хармония, имали съвместни планове.
По
отношение на малолетната ищца, която към датата на ПТП е била на 3 години,
напълно основателни са доводите, изложени в исковата молба, че следва да се
обезщетят и болките и страданията, които детето ще търпи за в бъдеще, поради
липсата на ласка, обич, внимание и закрила, както и че малолетното дете търпи
във всяка възраст неимуществени вреди, когато е загубило родителя си, тъй като
се лишава от грижите, вниманието и радостта, които родителят може да му даде,
като необходима морална подкрепа в живота.
Съдът
съобрази всички посочени по-горе обстоятелства, както и инфлационните процеси
към момента на увреждането, определящи стандарта в страната към релевантния
период, лимитите, вменени на застрахователните дружества, както и съдебната
практика по аналогични случаи. Съобразявайки всичко изложено, както и принципа
на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, съдът приема, че претърпените от ищците неимуществени вреди ще
бъдат възмездени чрез парично обезщетение от 160 000 лева – за ищцата М.А.Б., и 180 000 – за ищцата Р.Ф.К..
Неимуществените
вреди от загубата на близък са неизмерими с пари – какъвто и размер на
обезщетение да бъде определен, той няма да компенсира вредата. Размерът на
обезщетението не е стойността на човешкия живот, нито оценява загубата на
ищците. За целите на реализиране на отговорността обаче следва да се определи
размер на задължението, съобразен с критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Този критерий включва освен обективно установените по делото факти и обществената
мяра за справедливост, произтичаща от конкретните икономически условия и
обективирана в съдебната практика като ориентир за размерите на обезщетенията.
При
това положение, съдът следва да разгледа евентуалните възражения на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия ищец.
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т.7 от ППВС № 17/1963г. В константната си практика по
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК
практика (решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение
№ 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от
12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т.
д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г.
на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение №
169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. №
316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен съд последователно
е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на
основание чл. 51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между
поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия
по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в
причинна връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва обективно
да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не
се изисква. Или, от съществено значение
е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което
съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за
съпричиняването и за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно
установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с
неправомерното поведение на деликвента) до увреждането като неблагоприятен
резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за размера на
обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на
произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава
изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения. Както в т. 7 на ППВС № 17/63
г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение
№ 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. №
286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение
№
98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от
28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн.
други) е прието, че изводът за наличие
на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения.
Освен
това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от
страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се
намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните
последици, тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия
състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е. във всички случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу
деликвента или по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването
подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по
чл.51, ал.2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
В
Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС се приема, че за
прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е необходимо увреденият да е допринесъл
виновно за настъпването на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка
между неговото действие или бездействие и вредоносния резултат. В постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т.
о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г. на ВКС, ІІ ТО също е
прието, че вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51,
ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и
да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия
са правно ирелевантни за института на съпричиняването. Принос по смисъла на чл.
51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал
предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е
улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.
В
настоящия случай, ответното дружество е релевирало следните възражения за
съпричиняване: Ф.А.К. е нарушил разпоредбата на чл. 137, т. 1 ЗДвП, забраняваща
на пътниците да стоят на стъпалата или на други опасни места, че е пътувал в каресорията на
процесния товарен автомобил, без да уведоми водача за тези свои действия или да
потърси указания за безопасност от същия. Счита, че поведението на Ф.К.е
основната причина за настъпване на леталния изход.
Безспорно
е установено по делото, че по време на настъпване на пътнотранспортното
произшествие, Ф.К.се е намирал в каросерията на товарния автомобил.
Съгласно
чл. 134, ал. 1 от Закона за движение по пътищата, забранено е превозването на пътници в туристически ремаркета,
товарни ремаркета, самоходни шасита, трактори и други селскостопански машини, в
каросерията на самосвали и в товарни кошове на мотоциклети.
Разпоредбата на ал. 2 на чл. 134 ЗДвП,
обаче, предвижда, че в каросерията на товарен автомобил може да се превозват
лица, които товарят, разтоварват, съпровождат, приемат или предават превозвания
товар, като бъде осигурена тяхната безопасност. Броят им за всеки тон полезен
товар е по един човек, но не повече от 8.
Следователно,
превозването на лица в каросерията на товарен автомобил е
правомерно деяние ако са налице посочените предпоставки: ако се касае за
визираната категория лица и ако бъде осигурена тяхната безопасност.
С
влязлата в сила присъда, по делото е
установено, че виновният водач Б.Х.А. е допуснал нарушение на чл. 134, ал. 2 от ЗДвП, като е
превозвал лица в каросерията на товарния автомобил, които товарят, разтоварват
и съпровождат превозвания товар – В.М.Х., Ф.А.К., Ш.М.А., и С.И.Ч., като не е
осигурил тяхната безопасност. Както беше посочено, влезлите в сила присъди и
решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли е
деянието, виновен ли е деецът и
наказуемо ли е деянието. С
термина „състав на престъплението“ се означава тази съвкупност от признаци,
посредством които нормите на особената част на наказателното право очертават
отделните видове престъпления. Основният негов
обективен признак е изпълнителното деяние разбирано като съзнателен волеви акт,
проявен във външно действие или бездействие при определени условия на време,
място и обстановка.
В
случая с влязлата сила присъда е установено, че водачът на товарния автомобил е
допуснал нарушение на чл. 134, ал. 2 от ЗДвП, като е превозвал лица в каросерията на товарния
автомобил, които товарят, разтоварват и съпровождат превозвания товар, като не
е осигурил тяхната безопасност. Следователно, пострадалият е сред лицата, на които
е разрешено да бъдат превозвани в каросерията на товарния автомобил, като
задължение на водача на автомобила е било да осигури тяхната безопасност.
Съдът не кредитира показанията на свидетеля Б.Х.А. (водачът
на товарен автомобил „ГАЗ”, peг.
№ ******),
в частта им, в която се сочи, че свидетелят не е видял четиримата работници при качването им в каросерията. В тази си част,
показанията противоречат на конкретния специален
фактически състав, който е предмет на повдигнатото обвинение и който определя
обективните предели на присъдата.
Свидетелят
сочи, че на въпросния ден (20.02.2017 г.) е карал по черен път – земна маса,
пръст. Пътят бил влажен. Целта му била да закара бетон и винкели в село Бук.
Управлявал на първа скорост, „на блокаж“, „не можело и да се кара бързо“. След
като свидетелят отбил от пътя, камионът се наклонил и паднал („легнал“) на дясно.
Свидетелят заявява, че към каросерията е имал видимост само от огледалата и че
не е видял дали работниците са седнали
или прави.
Според
заключението по Комплексната автотехническа и съдебно-медицинска експертиза
(КАТЕСМЕ), установените травматични увреждания на пострадалия К. се дължат на
действието на твърди тъпи предмети със значителна кинетична енергия и са
получени при падане от височината на камиона върху терена. Контактът с терена е
осъществен с главата на починалия. В заключението е посочено, че ако
пострадалият К. е пътувал в кабината на товарния автомобил, не би получил
същите телесни увреждания. Както беше посочено, обаче, пострадалият е бил сред
лицата, за които е разрешено да бъдат превозвани в каросерията на товарния
автомобил. Поради това, с поведението си той не е допуснал нарушение на ЗДвП.
Следователно,
не е налице основание за приложение на разпоредбата на чл.51, ал. 2 ЗЗД и
определените обезщетения не следва да бъдат намалявани .
Съгласно
чл. 432, ал. 1 КЗ, отговорността
на застрахователя е обусловена от отговорността на прекия причинител на
увреждането. При задължение от непозволено увреждане, деликвентът се смята в
забава и без покана и дължи лихва от деня на увреждането (чл. 84, ал. 3 ЗЗД).
Разпоредбите на новия КЗ (в сила от
01.01.2016г.), обаче, предвиждат, че застрахователят дължи лихва за забава от един по- късен
момент. Съгласно чл. 497, ал. 1 , т. 1 и т. 2 КЗ, застрахователят дължи
законната лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако
не го е определил и изплатил в срок, считано от по-ранната от двете дати: 1.
изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства
по чл. 106, ал.
3; 2. изтичането на срока по чл. 496, ал.
1 освен в случаите, когато увреденото лице не е представило
доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал.
3. Съгласно чл. 106, ал. 3 КЗ, когато ползвателят на застрахователната услуга е увредено лице по
застраховки „Гражданска отговорност“ или трето ползващо се лице по други
застраховки, застрахователят го уведомява за доказателствата, които той трябва
да представи за установяване на основанието и размера на претенцията му.
Допълнителни доказателства може да се изискват само в случай че необходимостта
от тях не е можела да се предвиди към датата на завеждане на претенцията и
най-късно в срок 45 дни от датата на представяне на доказателствата, изискани
при завеждането по изречение първо. Чл.
496, ал. 1 КЗ предвижда, че срокът за окончателно произнасяне по
претенция по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите не може да е по-дълъг от три месеца от нейното предявяване по
реда на чл. 380
пред застрахователя, сключил застраховката „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, или пред неговия представител за уреждане на претенции.
В
настоящия случай, ищците са предявили претенциите си пред ответника на
19.05.2017 г., като с писмо от 09.06.2017 г. (л. 130), ответникът е поискал да
бъдат представени документи от досъдебното производство, акт с който е
приключило наказателнотото производство и др., каквито ищците не са представили
на ответника. Поради това и с оглед
цитираните по-горе разпоредби, обезщетението за забава в размер на законната
лихва върху обезщетенията за неимуществени вреди, е дължимо от датата на
предявяване на исковата молба – 14.06.2017
г. Претенциите за законна лихва, следва да се отхвърлят, за периода от 04.03.2017
г. до 13.06.2017 г.
Относно разноските:
На основание чл.78, ал.1 от ГПК вр. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА, вр. чл. 7, ал.
2 от Наредба № 1 за минималният размер на адвокатските възнаграждения,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на адвок Н.Н.Д., адвокатско възнаграждение съразмерно
на уважената част от исковете в размер на 9 408.48
лева, формирана, както следва: (11 530 лева + 0.20% ДДС= 13836 лв.) х (0.68).
Ответникът е представил доказателства за извършени разноски в размер на
15900 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по договор за
правна защита и съдействие от 22.05.2018 г., приложен на лист 458 от делото, с
включен ДДС. В съдебно заседание на 01.04.2019 г. пълномощникът на ищците е
направил възражение за прекомерност на възнаграждението и е поискал същото да
бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс,
ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но
не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Разпоредбата на чл. 36, ал. 2
от Закона за адвокатурата предвижда, че размерът на
възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован и да не бъде по - нисък от
предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид
работа. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т.3 от ТР № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. №
6/2012г., ОСГТК, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско
възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е
обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален
размер.
Съдът, след като взе предвид фактическата и правна сложност на спора, броя
на проведените открити съдебни заседания (3 бр.), обема и вида на
събраните доказателства и доказателствени средства (писмени доказателства,
гласни доказателства чрез разпит на свидетели, експертизи), както и след като
съобрази разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г., приема, че
възнаграждението следва да се намали на 14 500 лева, с включен ДДС.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от
4843.20 лева от общо направените
разноски в размер на 15135 лева (15135 лв. х 0.32), в т.ч. адвокатско
възнаграждение (14 500 лв.), депозит за експертиза (600 лева), депозит за
свидетел (30 лева), ДТ за съдебно удостоверение (5 лв)
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената част от исковете,
ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски градски съд,
сумата от 13 838 лева, които
включват: 13 600 лева – държавна такса (340 000 лв. х 4%) и 238 лева (350 лв. х 0.68) – депозит за вещи лица, от
внасянето на които съдът, на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, е освободил ищците.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК-З.” АД, с ЕИК ******, с адрес:
гр. София, СО-район „Възраждане“, ул. “******, да заплати, на основание чл. 493, ал. 1 КЗ, вр. чл. 432, ал.1 КЗ, както следва:
-
на М.А.Б., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, сумата от 160 000
лева, и
-
на Р.Ф.К.,
с ЕГН: **********, действаща чрез своята майка и законен представител М.А.Б.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 180 000 лева,
представляващи
застрахователни обезщетения за претърпени от ищците неимуществени вреди,
вследствие на смъртта на Ф.А.К., настъпила вследствие на пътно – транспортно
произшествие, реализирано на 20.02.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 14.06.2017 г. до окончателното изплащане на сумите, като
ОТХВЪРЛЯ исковете:
-
за
разликата над 160 000 лева до пълния предявен размер от 200 000 лева,
претендиран от М.А.Б.,
-
за
разликата над 180 000 лева до пълния предявен размер от 300 000 лева,
претендиран от Р.Ф.К., и
-
претенциите
за законна лихва, за периода от 04.03.2017 г. до 13.06.2017 г.
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК-З.” АД, с ЕИК ******, с адрес:
гр. София, СО-район „Възраждане“, ул. “******, да заплати на адвокат Н.Н.Д., с ЕГН: **********, с адрес: ***,
офис 4, на основание чл. 38, ал.
2 от Закона за адвокатурата, сумата от 9 408.48
лева – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА М.А.Б., с ЕГН: **********,
и Р.Ф.К., с ЕГН: **********, действаща чрез своята
майка и законен представител М.А.Б., с ЕГН: **********, и двете
с адрес: ***, да заплатят на ЗАД „ОЗК-З.” АД, с ЕИК: ***********,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата
от 4843.20 лева – разноски по
делото.
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК-З.” АД, с ЕИК ******, с адрес: гр.
София, СО-район „Възраждане“, ул. “******, да
заплати на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, на
основание чл.78, ал. 6 ГПК, сумата от 13
838 лева – държавна такса и разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: