Р Е
Ш Е Н И Е
Гр. София, 06.06.2022 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д”
въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и втори февруари през две
хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл.
съдия КАЛИНА СТАНЧЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като
разгледа докладваното от младши съдия Станчева в.гр.дело № 4156 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 -
273 от ГПК.
С решение № 20022939 от 26.01.2021 г., постановено по гр.д. № 20807/2020
г. на Софийски районен съд, 51-ви състав, е уважен изцяло предявеният
от В.М.А. против „Ч.Р.Б.“ АД, отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено
по отношение на ответника „Ч.Р.Б.“ АД, ЕИК *******, че В.М.А., ЕГН
********** не дължи на „Ч.Р.Б.“ АД сумата от 826,21 лева,
представляваща начислена въз основа на констативен протокол № 1024590 от
04.03.2020 г. стойност на електрическа енергия, за която сума е издадена фактура
№ **********/06.03.2020 г. Съобразно изхода на спора е разпределена отговорността
за разноски на страните, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответното
дружество е осъдено да заплати на ищеца сумата от 500 лева – разноски.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от ответника „Ч.Р.Б.“
АД,
чрез юрк. А.Ф.. В жалбата се поддържа, че решението е неправилно и необосновано,
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Посочва се, че СРС
неправилно приел, че ответникът не е доказал в производството, че ищецът притежава
качеството „потребител на електрическа енергия“, доколкото ответното дружество
не е доказало първият да е собственик на процесния недвижим имот. Ответникът
сочи, че правата и задълженията на потребител на електрическа енергия за битови
нужди може да се упражнява и от друго лице, различно от собственика или
титуляра на вещното право на ползване, в случай, че някой от последните е
предоставил изрично писмено съгласие. Твърди, че потребителят е обвързан от ОУ
на ответника. На последно място посочва, че имотът на ищеца се намира на ул. „********,
като електромерното табло, захранващо процесния имот, е разположено на същата
улица под № 10. Заявява
искане за отмяна на постановеното решение, за уважаване на иска и за присъждане
на разноски за две съдебни инстанции.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ищеца в първоинстанционното
производство В.М.А., с който жалбата се оспорва с доводи за нейната
неоснователност. Решението на първия съд било правилно. В резултат от анализа
на събраните в хода на съдебното дирене доказателства съдът достигнал до
правилни изводи, че за ответника не е възникнало право да извърши едностранно
корекция на сметката за електроенергия за процесния период, доколкото не е
установена първата предпоставка за това, а именно ищецът да е потребител на
електрическа енергия. Развива съображения в подкрепа на своята теза. Моли съда да
потвърди първоинстанционното решение, както и да му бъдат присъдени направените
разноски за настоящата инстанция, за което представя списък по чл. 80 ГПК.
Първоинстанционният
съд е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за недължимост на сумата от 826,21 лева, представляваща начислена въз
основа на констативен протокол № 1024590 от 04.03.2020 г. стойност на
електрическа енергия, за която сума е издадена фактура № **********/06.03.2020
г.
Съгласно
чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд
многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. №
1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.;
№ 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011
г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09
г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и
правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба
оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални
действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той
е обвързан от посочените в жалбата пороци.
Атакуваното решение е валидно постановено и
допустимо. Въззивният състав намира, че решението е постановено, при изяснена
от СРС фактическа обстановка.
По съществото на жалбата и във връзка с
оплакванията на ищеца срещу атакуваното решение, въззивният съд намира
следното:
От фактическа страна по делото не е
спорно, че ответникът „Ч.Р.Б.” АД е търговско дружество,
което притежава лицензия за обществено снабдяване с електрическа енергия и
лицензия за търговия с електрическа енергия по ЗЕ.
Не се е спорило и по факта, че
преизчисляването на консумираната електрическа енергия за посочения период е
извършено след съставяне на констативен протокол, съгласно чл. 48, ал. 1, т. 1, б. "А"
от ПИКЕЕ, по цени на
електрическата енергия, утвърдени от ДКЕВР.
Пред СРС е не е било спорно, че при проверка
на обекта, находящ се в гр. София, ул. „********/реално № 6/ е съставен Констативен
протокол 1024590/04.03.2020 г. от служители на "Ч.Р.Б.", а и подписан
от двама служители на ответника – Н.Г.К.и Г.В.М.. В него е отбелязано, че
потребителят е ищецът В.М.А., както и, че абонатният № е **********.
Констатирано е също, че липсва пломба на щита на ел. таблото, като същият е в отворено положение,
пломбата на капачката на клемния блок на електромера липсва. Поставени са 2
броя допълнителни проводника /шунт/ между входяща и изходяща фазови линии на
електромера. Установена е промяна в схемата на свързване на СТИ /средството за
техническо измерване/. След премахване на допълнителните проводници /шунтове/ и
възстановяване правилната схема на свързване електромера измерва в клас на
точност.
Във връзка с извършването на проверката
пред СРС са разпитани свидетелите Н.Г.К.- служител на „Ч.Р.Б." АД и В.Н.Г.– член
на „Федерация на потребителите“. Според свидетелят Костова на процесния адрес е
установено неправомерно ползване на електрическа енергия, което се изразявало в
поставянето на 2 броя проводника допълнително. Обяснява, че по този начин се
променя схемата на свързване на СТИ, като в такава хипотеза се предполага, че
не цялата консумирана от потребителя електрическа енергия се измерва от
електромера. От имота излязъл възрастен човек, чиито имена съответствали на
извършената от тях по-рано справка за потребителя на имота. Последният отказал
да подпише протокола. Човекът казал, че къщата се води на № 6, а протокола е
записнао №
10, тъй като така се води в масива на ответното дружество. От разказа на
свидетеля Гугов става видно, че действително е констатирано нарушение на
схемата на свързване на СТИ – поставени са два броя шунтове, последните
привързани с пластмасови скоби /т.нар „свински опашки“/ за добро контактуване.
Свидетелят обяснява, че абонатът присъствал по време на проверката, като същият
забелязал проверяващиte още със самото им пристигане на адреса. По време на проверката са уведомени
органите на МВР по телефон 112. Утвърждава, че абонатът отказал да подпише
протокола.
Спорът, пренесен и в настоящото
производство, касае основно въпроса дали е ищецът е притежавал
качеството на потребител към момента на извършване на процесната проверка,
онагледена със съставения на 04.03.2020 г. констативен протокол, доколкото той
изрично е оспорил да притежава такова качество.
Съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 1 от ГПК всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е
нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно
отношение или на едно право, когато има интерес от това. Предмет на делото е
отрицателен установителен иск, с предявяването на който ищецът цели да
установи, че извънсъдебно претендираното от ответника вземане не съществува.
С оглед правилата за разпределение на
доказателствената тежест – арг. от чл. 154, ал. 1 от ГПК, при отрицателен
установителен иск, ответникът е този, който следва да докаже при условията на
пълно и главно доказване фактите, от които произтича оспореното от ищеца
вземане – че за него е възникнало право да извърши едностранно корекция в
сметката за потребена електрическа енергия на ищеца, т. е. съществува ли такова
право и възникнали ли са предпоставките за неговото упражняване, както и дали
са приложени правилата за неговото изчисляване.
Преценката на основателността на иска
следва да се основава на действащата към момента на възникване на твърдяното от
ответника право едностранно да коригира сметката на ищеца. Приложим закон към
исковия период е Законът за енергетиката /ЗЕ/, Правила за търговия с
електрическа енергия, Правила за измерване на количеството електрическа енергия
/издадени от председателя на Комисията за енергийно и водно регулиране, обн.,
ДВ, бр. 35 от 30.04.2019 г. и в сила от 03.05.2019 г./.
Във въззивната жалба са изложени доводи за
неправилност на първоинстанционното решение, тъй като неправилно
първостепенният съд приел, че не било установено съществуването на
правоотношение, в съдържанието на което е включено правото на ответното
дружество да извършва корекция на сметка и да претендира исковата сума.
Правилата за търговия с електрическа
енергия с предмет договори за достъп и пренос на електрическа енергия през
електроразпределителната мрежа (чл. 11, ал. 3) е предоставянето на услугите
"достъп до електроразпределителната мрежа" и "пренос на
електрическа енергия през електроразпределителната мрежа", като тези
договори се сключват между оператора на електроразпределителна мрежа, от една
страна и крайни клиенти, присъединени към
електроразпределителната мрежа при общи условия, от друга страна.
Съобразно приетите постановки в ТР № 2/
17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/ 2017 г. ОСГК на ВКС, и извършеното с него
нормативното тълкуване на разпоредбите от Закона за енергетиката е прието, че
ЗЕ свързва качеството на длъжник на цената на доставена топлинна енергия за
битови нужди с качеството на собственик на имота, съответно с качеството на носител
на ограниченото вещно право на ползване, когато за същия имот няма сключен
договор между ползвателя на договорно основание и доставчика на топлинна
енергия.
Спорното правоотношение по настоящото дело
също намира правната си уредба в Закона за енергетиката, а начинът, по който
Законът урежда и договора за продажба на електроенергия за битови нужди, е
сходен с този, по който регламентира договорът за продажба на топлинна енергия
за битови нужди. ЗЕ регламентира и правоотношението за продажба на електрическа
енергия за битови нужди като произтичащо от договор, при държавно регулирани
цени от Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/ и публично известни
общи условия. Продавач на доставената електрическа енергия е крайният снабдител
/субектът по чл. 94а, респ. по чл. 95 ЗЕ/, а купувач – крайният клиент /чл. 91
– 92, вр. чл. 97 – 98а ЗЕ/. Легалната дефиниция на понятието „битов клиент“ е в
§ 1, т. 2а от Допълнителните разпоредби на ЗЕ, а преди - § 1, т. 42 ДР /отм./
на ЗЕ. Тя се отнася и за правоотношението по договора по чл. 97, ал. 1, т. 4
ЗЕ. Чрез нея Законът свързва качеството на длъжник на цената с качеството на
собственик или на носител на ограниченото вещно право на ползване върху
електроснабдения имот, доколкото доставяната енергия е „за собствени битови
нужди“, а друго не е уговорено с крайния снабдител. Договорната свобода,
предвидена в чл. 9 ЗЗД, допуска и при това правоотношение клиент на доставената
електроенергия за битови нужди да е друг правен субект – онзи, който ползва
електроснабдения имот със съгласието на собственика, респ. с титуляра на
вещното право на ползване и същевременно е сключил договор за продажба на
електрическа енергия за същия имот. /така прието и в решение № 205 от
28.02.2019 г., постановено по гр.д. № 439/2018 г. на ВКС, 3-то гр. отд./
В настоящия спор следователно е от
значение дали ответникът е притежавал или не правото на собственост върху
жилищната сграда, а с това – и качеството си на страна по договора за продажба
на електрическа енергия. Процесното твърдяно правоотношение следва да е
възникнало на основание Закона за енергетиката, а Законът го обвързва с
титулярството на вещното право на собственост, респ. на ограниченото вещно
право на ползване, когато за електроснабдявания имот няма сключен договор между
крайния снабдител и ползвателя на договорно основание за доставка на
електроенергия в същия имот. Аргумент в посока на гореизложеното е и новелата
на чл. 97, ал. 1, т. 4 ЗЕ, във връзка с легалната дефиниция на понятието
„потребител на енергия или природен газ за битови нужди“ в § 1, т. 42 от ДР
(отм.) на ЗЕ, а след отмяната на допълнителната разпоредба – във връзка
легалната дефиниция на понятието „битов клиент“ в § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ.
Възивната инстанция се солидаризира с
изведения извод от СРС, че в хода на производството ответното
електроразпределително дружество не е ангажирали каквито и да било
доказателства, установяващи собственост или наличие на вещно право на ползване
за процесния имот. Наред с това не са представени и доказателства за наличие на
сключен нарочен договор между двете страни. Както обосновано е приел първият
съд, доказателства от горепосочения характер не са ангажирани нито по отношение
на имот с административен адрес: гр. София, ул. „********нито досежно имота с
адрес: гр. София, ул. „********, като именно ответното дружество е посочило, че
допуснатото разминаваме се дължи на факта, че електрическото табло се нахожда
на гр. София, ул. „********а реално процесният електроснабден имот е с
административен адрес: гр. София, ул. „********.
Първоинстанционният съд е разпределил в тежест на ответника пълно и главно да
установи качеството на ищеца на потребител на електрическа енергия в процесния
имот, че при извършената проверка е констатирана промяна в схемата на свързване
на СТИ, което е наложило и корекция на сметката в размер на исковата сума, че е
спазен нормативният ред за извършване на корекция на сметката. /вж. точка 4 от
доклада по чл. 146 вр. чл. 140 ГПК/. Наред
с това и в приложение на правилото на чл. 146, ал. 2 ГПК съдът изрично е
указал на ответника, че не сочи доказателства за наведените от него твърдения,
а именно, че ищецът е потребител на електрическа енергия в процесния имот.
Доколкото
ответникът не е успял да докаже дори и първата предпоставка за отхвърляне
претенцията на ищеца, предвид обстоятелството, че предявеният иск е отрицателен
установителен, респ. доказателствената тежест се носи от ответника, то
законосъобразно и в унисон с ангажираните по делото доказателства,
първоинстанционният съд е уважил претенцията на ищеца. Това е и доводът на
настоящата инстанция да не продължава с анализа на останалите предпоставки за
уважаване на иска с правна квалификация по чл. 124 ГПК.
Тъй като изводите на първия съд изцяло
съответстват на изложените от въззивната инстанция съображения, решението на
СРС следва да бъде потвърдено изцяло в приложение на чл. 271, ал. 1, предл. 1 ГПК.
По разноските пред СГС:
С оглед изхода на спора, право на разноски
за настоящото производство има само въззивникът - ищец и в негова полза следва
да се присъдят разноски за заплатена и оказана правна защита от адвокат,
доказателства за което се съдържат в договора от 19.03.2021 г., сключен между
процесуалния представител на ищеца – адв. С.Р. и В.М.А..
Пред настоящата инстанция ответникът
своевременно е възразил по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, че претендираният от
ищеца размер на разноски за адвокатски хонорар от 600 лева е прекомерен. Съгласно т. 3 от
ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, при редуциране на
подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност съдът
може да намалява възнаграждението до минималния размер, предвиден в Наредба № 1
от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
При преценката по въпроса коя е конкретната правна
норма от предвидените с Наредба № 1/2004 г., приложима за всеки отделен случай,
отправна точка съставляват предметът и обхватът на договорената да бъде
предоставена правна помощ. Основен критерий в тази
насока предоставя източникът на правоотношението между клиента и адвоката, т.е.
сключеният между тях договор за правна защита и съдействие. В разглеждания страните
са уговорили, че предмет на договора между В.М.А. и адвокат С.Р. е оказване на
правна защита и съдействие, изразяващи се в: изготвяне на отговор на въззивната
жалба и процесуално представителство пред СГС във връзка с обжалваното решение
на СРС. Обхватът на учредената за пълномощника представителна власт и възложена
защита не са ограничени едва до изготвянето на писмен отговор по жалбата по
смисъла на чл. 9, ал. 1 НМРАВ. Съдържанието на правоотношението, отнесено към
предмета на възложеното от страната на адвоката му дело и цената на иска,
сочат, че при определяне размера на минимално дължимото на пълномощника
възнаграждение, приложима е новелата на чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ. Съобразно
последната, минималният размер на адвокатското възнаграждение е 300 лв.
По
гореизложените аргументи, заявеното пред въззивната инстанция възражение по чл.
78, ал. 5 ГПК от ответника се явява основателно, поради което размерът на
адвокатското възнаграждение на ищеца следва да бъде намалено от съда до горепосочения
минимален размер.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 20022939 от 26.01.2021 г., постановено по гр.д. №
20807/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 51-ви състав.
ОСЪЖДА „Ч.Р.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление:***, Бенч Марк Бизнес център, да заплати на В.М.А., ЕГН **********,
с адрес ***, и със съдебен адрес:***, партер, офис -3, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сторените пред въззивната инстанция разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева.
Решението не подлежи на касационно
обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.