Р Е Ш Е Н И Е
град София, 12.02.2020 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно
заседание на четвърти декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с-я:
РОСИ МИХАЙЛОВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА разгледа докладваното от съдия МИХАЙЛОВА въз.гр.дело №
5111 по описа за 2019 година и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от И.И.Д. срещу съдебно решение № 22074 от 24.01.2019г., постановено по гр.д.№19399/2018г. по описа на СРС, 170 състав, с което са отхвърлени предявените от И.И.Д. срещу „Д.Т.“ ЕООД искове с правно основание чл. 128 от КТ за заплащане на сумата от 1852.00 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение, дължимо за периода от 03.10.2017 г. до 29.01.2018 г., и с правно основание чл. 215, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 830.00 лева, представляваща неизплатени командировъчни пари за командировка в чужбина за периодите от 04.10.2017 г. – 24.10.2017 г. и от 22.11.2017 г. – 22.12.2017 г., ведно със законната лихва върху претендираните главници от датата на подаване на исковата молба – 22.03.2018 г. до пълното им заплащане, както и И.И.Д. е осъден да заплати на „Д.Т.“ ЕООД сумата от 750 лв. – разноски по делото.
В жалбата са
инвокирани доводи относно неправилност и незаконосъобразност на съдебното
решение, като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати
процесуални нарушения. Навеждат се аргументи, че по делото безспорно се доказва
наличието на трудово правоотношение с ответното дружество, както и размерът на
месечното трудово възнаграждение на въззивника, а именно 463.00 лв. Твърди се,
че не са представени доказателства, от които да е видно, че за посочените в
исковата молба месеци работодателят е заплатил претендираните суми за трудово
възнаграждение, както и сумата за командировъчни за курса от 22.11.2017 г. до
22.12.2017 г. Твърди се, че представените от ответното дружество писмени
документи са били оспорени, както и че молбите за неплатен отпуск не изхождат
от въззивника и не са подписани от него, а заповедите за разрешаване ползването
на платен отпуск не били породили правни последици, нито били доведени до
неговото знание. Твърди се, че ведомостите не били подписвани от въззивника, а
за месец януари 2018 г. вобще липсвал подпис, както и че те не представляват
доказателство за платена работна заплата. Моли се съдът да не кредитира ССчЕ,
тъй като в заключението си вещото лице било посочило, че работните заплати са
изплатени, а в о. с. з. заявило, че няма доказателства за изплатени работни
заплати. Относно командировъчните пари се изразява становище, че дължимите на
въззивника суми са в размер на 2 640.37 лв., което било посочено в
експертизата и след прихващане с предоставената му от дружество авансово сума и
при приспадане на разходите, които са за сметка на дружеството, то е следвало работодателят
да преведе на въззивника остатък от дължими командировъчни пари в размер на
692.24 лв., както и сумата от 300 евро седмични квартирни пари. Предвид на
изложеното се моли съдът да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на
СРС и да постанови друго решение, с което да уважи предявените искове.
Въззиваемата страна - „Д.Т.” ЕООД
депозира писмено становище, в което посочва, че желае да се ползва от всички
представени по делото писмени доказателства. Акцентира на обстоятелството, че
според заключението на вещото лице, изготвило ССчЕ, на въззивника са изплатени
дължимите за процесния период месечни заплати, както и дължимите суми за
командировъчни пари, като надплатената сума възлиза в размер на 798.76 лева,
като заключението не е било оспорено от ищцовата страна, поради което изразява
становище, че правото на въззивника да го оспори е преклудирано. Въззиваемата страна представя списък по чл. 80
от ГПК. Претендира присъждане на разноски за
въззивната инстанция.
Предявени са от И.И.Д. срещу „Д.Т.“ ЕООД при условията на обективно съединяване искове с
правно основание чл. 128, т. 2 вр. с чл. 242 от КТ и чл. 215 от КТ.
С оглед постъпилата
въззивна жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е
първоинстанционното решение в неговата цялост.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че ищецът и
ответникът са били в трудови отношения за времето от 02.10.2017 г. до
29.01.2018 г. и въззивникът-ответник е изпълнявал длъжността „шофьор на товарен
автомобил международни превози“, както и че размерът на уговореното трудово
възнаграждение е 463.00 лева и размерът на командировъчните пари – не по-малко
от 21.00 евро на календарен ден.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС, в частта, в която е обоснован окончателен извод
за неоснователност на предявените от ищеца – И.И.Д. срещу ответника - „Д.Т.”
ЕООД искове с правно основание
чл. 128, т. 2 вр. с чл. 242 от КТ и чл. 215 от КТ. Прието е, че от представените по делото писмени доказателства и от
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което настоящият състав също
кредитира като обективно, пълно, правилно и обосновано, се установява, че за
периода от 03.10.2017 г. до 29.01.2018 г. са начислени на ищеца следните суми:
за две командировки срещу разходооправдателни документи са начислени суми в
размер на 2692.34 лева; начислени са месечни заплати в размер на 780.61 лева;
начислени са суми за командировъчни пари за общо 50 календарни дни в размер на
2640.37 лв., или общо начислените суми са били в размер на 6113.32 лева. От
заключението на експертизата се установява, че на щеца са били изплатени суми в
общ размер на 6912.08 лева, като надплатената сума възлиза на 798.76 лева,
както и че за периода 03.10.2017 г. до 29.01.2018 г. не се установяват
неизплатени на ищеца трудови възнаграждения.
Посочено е още, че предвид
заключението на изслушаната и приета по делото ССчЕ, от което се установява, че
на ищеца са начислени командировъчни пари в общ размер от 2640.37 лева за
периода от 22.11.2017 г. – 22.12.2017 г., като на ищеца за процесния период са
изплатен суми в размер на 798.76 лева, следва извод, че предявеният иск с
правно основание чл. 215, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 830.00 лв.,
представляваща неизплатени командировъчни пари за командировка в чужбина, е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен като такъв. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия
материален закон. Настоящата въззивна
инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение
решаващи изводи като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и
правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да обсъди доводите, релевирани в подадената
въззивна жалба досежно незаконосъобразността на обжалваното решение.
Представените по делото писмени
доказателства, представляващи платежни ведомости за получени от ищеца суми,
както и молби за отпуск, са подписани от него и не са били оспорени от
въззивника своевременно. Разпоредбата на чл. 193, ал. 1, изр. 2 от ГПК
предвижда, че заинтересованата страна може да оспори истинността на документ
най-късно с отговора на съдопроизводственото действие, с което той е
представен, а когато документът е представен в съдебно заседание, оспорването
може да бъде направено най-късно до края на заседанието. От изложеното следва
извод, че правото на въззивника да оспори описаните във въззивната жалба
писмени доказателства, представени в о. с. з., състояло се на 25.06.2018 г.,
връчени в препис на въззивника на 20.07.2018 г. и неоспорени от него в съдебното
заседание от 28.09.2018 г., е преклудирано.
Твърдението, изложено във
въззивната жалба, че ведомостта за м. януари 2018 г. не е била подписана, се
явява иррелевантно за изхода на спора, доколкото в нея е отбелязано, че за
месец януари 2018 г. въззивникът е ползвал общо 19 дни неплатен отпуск и
дължимото възнаграждение за този месец е в размер на 0.00 лева. Съобразно
приетото заключение на експертизата, която съдът кредитира, за периода
03.10.2017 г. до 29.01.2018 г. не се установяват неизплатени трудови
възнаграждения, а размерът на надплатената сума е 798.76 лева.
Заключението на изготвената по
делото ССчЕ е прито в съдебно заседание, проведено на 25.06.2018 г. и не е било
оспорено от въззивника. Съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 3 от ГПК правото
на страната да оспори заключението на вещото лице може да бъде направено докато
трае изслушването. От изложеното следва извод, че правото на въззивника да
оспори заключението на експертизата е преклудирано.
С оглед
на изложеното съдът намира, че предявените искове с правно основание чл.
128, т. 2 вр. с чл. 242 от КТ и чл. 215 от КТ са неоснователни и като такива правилно са били отхвърлени от
първоинстанционния съд.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ответника,
като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.3 от ГПК.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение,
вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода на спора, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на
спора пред настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат
разноски. Искането за присъждане на разноски на въззиваемата страна– ответнк, съдът намира
за основателно. Досежно размера на
дължимото адвокатско възнаграждение на
въззиваемата страна – ответник и с оглед направеното от въззивника възражение за неговата прекомерност, съдът намира, че на въззиваемата страна „Д.Т.“
ЕООД следва да бъдат присъдени разноски за заплатен адвокатски хонорар в
размер на 417.74 лева, съобразно предвиденото в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 22074 от 24.01.2019г., постановено по гр.д.№19399/2018г.
по описа на СРС, 170 състав.
ОСЪЖДА И.И.Д., ЕГН: **********, с адрес: ***-ра да заплати на „Д.Т.“ ЕООД, ЕИК: ********, с адрес: *** на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 417.74 лева /четиристотин и седемнадесет лева и седемдесет и четири стотинки/, представляваща разноски за въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3, т. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./