Р Е Ш Е Н И Е
№ 1727/30.03.2020 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 12-ти състав,
в открито съдебно заседание, проведено на 06.03.2020 г., в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Никола Дойчев
при участието на секретаря Станислава Стоянова,
като разгледа докладваното от
съдията
гражданско дело № 15160 по описа на съда за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано въз основа на предявен от А.з.с.н.в.“
ЕАД срещу Д.Т.Т. по реда на чл. 422 от ГПК иск за
приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 845.00 лева, след извършено от ищеца изменение на размера на иска по
реда на чл. 214 от ГПК, представляваща главница по договор за потребителски
кредит № PLUS-13315246, сключен на 04.05.2016 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението в съда – 03.07.2019 г. до окончателното
изплащане на задължението.
Ищецът претендира и съдебно-деловодни разноски.
В исковата молба
ищецът твърди, че е придобил вземане от „Б.* П* П* Ф*“ ЕАД срещу ответника, в
качеството му на кредитополучател по договор за потребителски кредит. Посочва,
че размерът на кредита е бил в размер на 3252.00 лева, от които 3000 главница и
252.00 лева застрахователна премия. Ответникът се задължил да върне отпуснатия
кредит на 14 месечни равни вноски с първа вноска от 20.06.2016 г. с краен срок
на договора – 20.07.2017 г., всяка от по 283.92 лева, включваща главница и възнаградителна лихва, съгласно погасителен план към
договора за кредит. В тази връзка се посочва, че възнаградителната
лихва по кредита е била в размер на 722.88 лева.
Ищецът посочва, че
длъжникът е заплатил общо сумата от 2995.44 лева преди подаване на заявлението
по чл. 410 от ГПК, с които са били погасени следните вземания: 722.88 лева възнаградителна лихва, 2224.56 лева главница и лихва за
забава в размер на 48.00 лева. Още ищецът заявява, че след получаване на
заповедта за изпълнение, в срока за доброволно изпълнение ответникът заплатил
сумата от 250.00 лева, с която била погасена лихвата за забава в размер на
238.45 лева и 13.77 лева от главницата, като остатъчният размер на главницата
бил в размер на 1015.89 лева.
По същество ищецът
моли за уважаване на предявения иск. Претендира и присъждането на сторените по делото
разноски.
В
срока по чл. 131 от ГПК ответникът депозира
отговор на исковата молба, в който излага становище за
допустимост, но неоснователност на предявения иск.
Не оспорва сключването на договор за кредит с „Б.* П* П* Ф*“ ЕАД. Посочва, че не е получавал уведомление от
ищеца за извършената цесия, респ. срок за доброволно изпълнение.
Отделно посочва, че всички елементи от
договора били с различен шрифт и в размер по-малък от 12. Заявява, че нямало
доказателства кредитът да е бил обявен за предсрочно изискуем. Навежда
възражение за нищожност на договора за цесия, поради неравноправност, доколкото
липсвало съгласие на длъжника за сключването й, като по този начин се налагал
друг кредитор против волята на длъжника. Излагат се подробни правни аргументи и
се цитира съдебна практика.
Възразява още, че размерът на главницата не
бил правилно изчислен.
По
същество ответникът моли за отхвърляне на претенциите. Претендира заплащането
на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА.
В открито съдебно заседание
ищецът, чрез своя процесуален представител, поддържа предявените искове. Моли
за уважаването им. Претендира разноски. Ответникът се представлява от
упълномощения от него процесуален представител, който поддържа писмения отговор
и моли за отхвърляне на предявените искове.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от
фактическа страна следното:
От приложеното заповедно дело № **/2019 г.на ВРС се установява, че по заявление от 03.07.2019 г., в полза на ищеца е била издадена Заповед № **/08.07.2019 г. за изпълнение на парично
задължение по по чл. 410 от
ГПК, с която е разпоредено
длъжникът да заплати на заявителя
сумите, както следва: сумата от 1027.44 лева, представляваща неиздължена главница по Договор
за потребителски кредит № ***
г., сключен между „Б.* П* П* Ф*“ ЕАД и Д.Т.Т.,
което вземане е било прехвърлено на заявителя с Приложение № 1/***.2017 г.към Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения (цесия) от 27.07.2017 г., сключен между „Б.* П* П* Ф*“ ЕАД и заявителя, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
в съда – 03.07.2019 г.до окончателното й изплащане; сумата от 238.45 лева,
представляваща лихва за забава, начислена за периода 21.03.2017 г.-03.07.2019
г., вкл. съдебно деловодни разноски за заплатена държавна такса 25.32 лева и
50.00 лева юрисконсултско възнаграждение.
Заповеда за изпълнение е била връчена на
ответника по реда на чл. 46 от ГПК на 22.07.2019 г., който в законоустановения
двуседмичен срок, съобразно разпоредбата на чл. 414, ал. 2 от ГПК, в редакцията
към този момент, е подал възражение, че не дължи претендираните
вземания, а единствено сумата от 250.00 лева за главница и лихва, която е
превел по сметката на заявителя. Последният е признал извършеното плащане, но
оспорва възраженията на длъжника, че не дължи остатъка от сумата, предмет на
заповедта за изпълнение. Поради тази причина заповедният съд е указал на
заявителя да предяви иск за установяване на действителяния
размер на вземането му, който е подаден в указания едномесечен срок от
уведомяването. Предмет на подадената искова молба, е единствено вземане за
главница, но не и за лихви с оглед заплатената от длъжника сума от 250.00 лева,
която ищецът е отнесъл за пълно погасяне на лихвата и
частично за главницата.
От гореописаната фактическа
обстановка, съдът стига до правния извод, че образуваното установително
производство по реда на чл. 422 от ГПК е допустимо и следва да бъде постановен
краен съдебен акт по същество на спора относно действителния размер на
вземането за главница, с оглед извършените частични плащания от длъжника след
издаване на заповедта.
По делото се установява, че на
04.05.2016 г.между „Б.* П* П* Ф*“ ЕАД, като кредитор, и Д.Т.Т.
в качеството му на кредитополучаел, е бил сключен
договор за потребителски кредит № **** в размер на 3252.00 лева, включващ сумата от 3000.00 лева
за потребителски цели и сумата от 252.00 лева за покупка на застраховка „Защита
на плащанията“. Отделно е била начислена от кредитора „такса ангажимент“ в
размер на 105.00 лева, срещу която кредиторът се е задължил да фиксира лихвения
процент (31.17 %) за срока на договора. Така от общия размер на кредита в
размер на 3252.00 лева ответникът реално е получил в деня на сключване на
договора сумата от 2895.00 лева след удържане на сумата за разликата до 3252.00
лева за погасяне на вземането за такса и за
застрахователната премия. Този общ размер на кредита от 3252.00 лева е следвало
да бъде върнат от длъжника за срок от 14 месеца за периода от 20.06.2016 г.до
20.07.2017 г. респ.на при изплащане на 14 мсечени
равни погасителни вноски, всяка от по 283.92 лева, като общо дължимата сума,
подлежаща на връчщане е 3974.88 лева. Годишният
процент на разходите е 43.30 %. В чл. 3 от договора за кредит е посочено, че
погасителните вноски съставляват изплащане на главницата по кредита, ведно с
надбавка, покриваща разноските на кредитора по подготовка и обслужване на заема
и определена добавка, съставляваща печалба на кредитора. При забава на една или
повече месечни погасителни вноски е уговорено, че кредитополучателя дължи
обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва, ведно с
направените разноски по събиране на вземането, извършени по преценка на
кредитора (чл.5). Уговорено е също така в договора, че направените от ответника
погасителни вноски ще покриват в последователност разноски, лихви и главница –
чл. 18. Към договора е приложен и сертификат за застраховка „защита на плащанията“
съгласно общи условия от „Кардиф Животозастраховане, клон България“ и „Кардиф общо
застраховане, клон България“ .
От приетата по делото и
неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира
изцяло, се установява, че размерът на годишния процент на разходите е 43.30 %,
формиран от лихвения процент на възнаградителната
лихва – 31.17, фиксиран за целия погасителен период, застраховка „защита на
плащанията“ -252.00 лева и такса „ангажимент“ - 105.00 лева.
По делото не се спори, че ищецът
до 23.07.2019 г. е извършил 12 плащания, всяко в различни размери, на обща
стойност 3345.44 лева, като всички преводи без първия, са били изпълнени със
забава, вследствие на което е била начислява мораторна
лихва, както и такси. Така заплатената сума от 3345.44 лева е отнесена от
кредитора за погасяване на главница – 2356.88 лева, възнаградителна
лихва – 722.88 лева, разноски събиране – 48 лева, законна (мораторна)
лихва – 217.68 лева. Вследствие на това, вещото лице посочва, че размерът на
непогасената главница е 895.12 лева при зачитане на поредността
на погасяне на вземанията разноски, лихва (възнаградителна и мораторна) и
главница.
В хода на съдебното дирене
длъжникът е заплатил на 02.03.2020 г. още 50.00 лева, който факт следва да
бъдат отчетен на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК и съобразно който ищецът е
изменил размера на предявения иск чрез частичен отказ за разликата над 845.00
лева до първоначалния размер на исковата претенция 1015.59 лева.
По делото няма спор, че вземанията
на кредитора „Б.* П* П* Ф*“ ЕАД по договор за потребителски кредит № **** г., са били прехвърлени на ищеца
с Приложение № 1/***.2017
г.към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 27.07.2017
г., сключен между „Б.* П* П* Ф*“ ЕАД и заявителя. Уведомяването на ответника за
прехвърлянето на вземанията е извършено едва с получаването на исковата молба и
приложеното към него уведомително писмо, изготвено от цесионера-ищеца,
за което е бил изрично упълномощен.
Предвид така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
На първо място, съдът намира, че
ответникът е редовно уведомен за извършената цесия с получаване на исковата
молба и писменото уведомление към нея, считано от 01.11.2019 г., поради което в
отношенията си с ответника, ищецът се явява кредитор по сключения от ответника
договор за кредит, респ. ищецът е материалноправно
легитимиран да упражни правата си по договора.
На следващо място съдът намира,
че уговорката в договора за кредит за удържане на такса „ангажимент“ от общия
размер на кредита, срещу която кредиторът се е задължил да фиксира лихвения
процент (31.17 %) за срока на договора, е нищожна като противоречаща на
императивните разпоредби на Закона за потребителския кредит (ЗПК), приложим по
отношение на процесния договор за кредит, както и на
добрите нрави, като съображенията за това са следните:
Според настоящия състав,
уговорената такса по същество прикрива допълнително вземане за възнаградителна лихва, тъй като кредиторът я налага с оглед
фиксирането на възнаграждението му за предоставения кредит в определен лихвен
процент. Кредиторът се е задължил да не променя уговорената възнаградителна
лихва, като за сметка на това оскъпява цената на самия кредит с налагане на
други вземания. В тази връзка съдът
счита, че това вземане е наложено с цел
компенсиране на евентуалните вреди (пропуснати ползи), който
кредиторът би понесъл при увеличаване
на възнаградителната лихва, ако беше
уговорен плаващ лихвен процент в договора, което противоречи на чл. 33 от ЗПК. Отделно от това, съдът счита,
че условие за налагането на
каквато и да е такса е предоставянето на дадена услуга
на насрещната страна, каквито белези не
притежава фиксирането на лихвения процент.
Лихвеният процент на
възнаградителната лихва и неговите характеристики са
част от същественото съдържание на договора за кредит (essentialia negotii)- арг.от чл. 430, ал. 2 от ТЗ и чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК и
няма храктер на допълнителна услуга по смисъла на чл.
10А, ал. 1 от ЗПК. Също така, от граматическото тълкуване на чл. 10А, ал. 3 от ЗПК, предоставянето на услугата предполага винаги активни действия от страна
на кредитора, въз основа
на които се и начислява съответната такса. Ето защо начислената
такса, само на това основание
се явява нищожна, като противоречаща
чл. 10А от ЗПК и добрите нрави – чл. 26 от ЗЗД и не е следвало да
бъде удържана от предоставения кредит.
По делото се установи, че 48.00
лева от общия размер на извършетените от ответника
преводи (3345.44 лева), са били отнесени от кредитора за погасяне
на четири такси по 12.00 лева. Не се установи обаче, за какъв вид услуга са
били начислените тези такси. По делото не е представена от ищеца тарифа към
сключения договор за кредит, определяща вида на услугите, съответно размера на
таксите и комисионните. Ако се приеме, че тези такси са начислени за
извънсъдебно събиране на кредита, същото противоречи пряко на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, която забранява кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с управление на кредита, а извънсъдебното събиране на
просрочените вноски безспорно е действие по управление, тъй като събирането на
вземането от длъжника в дома му, така и поддържането на нарочен служител,
натоварен да търси доброволно изпълнение от длъжника, са типични действия по
управление на „лош“ кредит и съставляват присъщ за основния предмет на договора
разход, а не допълнителен такъв. Разходите за този вид дейност на кредитора,
следва да са включени в основното възнаграждение като цена на самото
кредитиране, тоест представляват ценообразуващ елемент за възнаградителна
лихва. Изключването на разходите за тази дейност от основната цена на кредита
(лихвен процент и ГПР) означава да се допусне възнаграждението на кредитора да
бъде чиста печалба. Граматическото и систематично тълкуване на разпоредбите на
чл. 10а, чл. 19 ал. 3 и чл. 33 от ЗПК налагат извод за ограничаване на
свободата на договарянето от кредитора, предоставящ потребителски кредит на
условия, при които освен обявената договорна лихва и обезщетението за забава,
на потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и
предварително отнапред фиксирани по размер разходи, свързани с усвояването и
управлението на кредита.
Горните изводи на съда са в
съответствие с постигната договорка между страните, че при забава на една или
повече месечни погасителни вноски, кредиторът дължи направените разноски по събиране на
вземането (телекомуникационни
услуги, напомнителни писма и/или други
действия), извършени по преценка на
кредитора – чл. 5 и 7 от договора. Според
настоящия съдебен състав кредиторът принципно има право,
съгласно чл. 5 и чл. 7 от Договора,
да търси от длъжника разходите,
свързани с принудителното събиране на вземане,
но само ако
те са реално
извършени и техният конкретен размер е безспорно установен със съответните доказателства. Възстановяването на разходите по събиране
на дълга от неизправен длъжник
зависи, обаче, от конкретните, а не от абстрактно предвидените
при сключване на договора разноски, направени поради неизпълнението, както е в
случая. Уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран при
изискуемост на кредита, противоречи на чл. 33 от ЗПК, доколкото от длъжника се търи допълнително фиксирано обезщетение за същия период,
през който се претендира лихва за забава – в този смисъл е и практиката на
Окръжен съд – Варна по в.ч.т.д. № 1273/2019 г. на ВОС.
Предвид горното, съдът намира, че
в полза на кредитора не е възникнало вземане за такса ангажимент в размер на
105.00 лева и такси, свързани със събирането на вземането в размер на 48.00
лева. Това има за последица погасяване на допълнителна част от главницата от
895.12 лева със сумата от 153.00 лева (105лв+48лв). Като се вземе предвид на
основание чл. 235, ал. 3 от ГПК извършеното в хода на процеса плащане на сумата
от 50.00 лева, същата също следва отнесена за погасяване на дължимата главница,
което определя крайната дължима сума от 692.12 лева. В останалата част до
предявения размер от 845.00 лева, искът следва да се отхвърли.
Като последица от уважаване на
исковата претенция за главница в размер на 649.12 лева ответникът дължи на
ищеца и законната лихва от датата на депозиране на заявлението в съда до
окончателното изплащане на задължението.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
ищецът има право на разноски. В тази връзка е представен е списък по чл. 80 от ГПК, съобразно който претендираните такива в
заповедното и настоящото производство са 675.32 лева, от които: 300.00 лева
юрисконсултско възнаграждение в исковото производство; 75.32 лева разноски в
заповедното; 250.00 лева, заплатен депозит за вещо лице; 50.00 лева д.т.за
образуване на исковото производство. Съдът намира, че претендираното
в настоящото производство юрисконстултско
възнаграждение следва да бъде редуцирано на 100.00 лева с оглед материалния
интерес, правната и фактическа сложност на делото, на основание чл. 78, ал.8 от ГПК. Така разноските възлизат на 475.32 лева, като съобразно уважената част от
предявения иск, на ищеца се дължат разноски в размер на 323.92 лева ((475,32лв x 682.12лв) : 1015.59лв).
С оглед изрично направеното
искане, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата /ЗА/, вр.с чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК ищецът следва да бъде
осъден да заплати на адвокат А.Т. А. - ВАК - пълномощник на ответника
– адвокатско възнаграждение, съобразно прекратената част и отхвърлена част от предявенетата искова претенция, предвид обстоятелството, че
адвокат Антон Андонов е оказал безплатна адвокатска помощ по реда на чл. 38,
ал. 1, т. 3 от ЗА на ищеца, видно от приложен по делото договор за правна
защита и съдействие от 25.11.2019 г. На основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредбата № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, дължимото адвокатско възнаграждение възлиза на 125.55 лева, с
оглед прекратителната и отхвърлителна
част от предявения иск основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК.
Водим от горното,
съдът
Р Е Ш И :
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Д.Т.Т. ЕГН: ********** дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК:*** сумата от 692.12 (шестстотин
деветдесет и два лева и дванадесет стотинки) лева главница по договор за
потребителски кредит № PLUS-13315246, сключен на 04.05.2016 г., сключен между „Б.* П* П* Ф*“ ЕАД и Д.Т.Т., което
вземане е било прехвърлено н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД с Приложение № 1/***.2017 г.към Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения (цесия) от 27.07.2017 г., сключен между „Б.* П* П* Ф*“ ЕАД и
ищеца, която сума е предмет на Заповед
за изпълнение на парично задължение № ***/08.07.2019 г., издадена по ч.гр.д. № ***/2019 г. по описа на ВРС, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 03.07.2019
г.до окончателното й изплащане, на основание чл. 422 от ГПК, като ОТХВЪРЛЯ
иска за горницата над сумата от 692.12 лева до предявения след изменението по
реда на чл. 214 от ГПК размер от 845.00 лева.
ОСЪЖДА Д.Т.Т. ЕГН: ********** ДА ЗАПЛАТИ „А.з.с.н.в.“ ЕАД,
ЕИК:*** сумата в размер на 323.92 (триста двадесет и
три лева и деветдесет и две стотинки) лева, представляваща разноски в заповедното и исковото първоинстанционно производство, на основание чл.78, ал. 1 и
ал. 8 от ГПК, вр.с чл. 25, ал. 1 от Наребата за заплащането на правната помощ.
ОСЪЖДА „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК:********* ДА ЗАПЛАТИ на адв. А. Т. А.- ВАК, ЕГН:**********
сумата от 125.55 (сто двадесет и пет лева и петдесет и пет стотинки) лева, предсталяваща адвокатско възнаграждение на основание
чл. 38, ал. 2 от ЗА вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА.
Решението подлежи на обжалване
пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок, считано от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: