№ 51
гр. Русе , 01.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ СЪСТАВ в закрито заседание на първи
юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Силвия Павлова
Членове:Палма Тараланска
Боян Войков
като разгледа докладваното от Боян Войков Въззивно частно търговско дело
№ 20214501000151 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 247 и 248 ГПК.
Образувано е по жалба от Н. В. В., ЕГН: **********, с адрес гр. Русе,
ул. „***********, чрез адв. Л.Д. от АК – Бургас, със съдебен адрес гр.
Ш**************, против Решение № 260320/06.04.2021 г. по гр.д. №
4238/2020 г. на РС – Русе, с което е била отхвърлена молбата на
жалбоподателя за допълване или изменение на обжалваното решение в частта
за разноските, както и за поправка на очевидна фактическа грешка.
Жалбоподателят счита, че неправилността на обжалвания съдебен акт се
изразява в неотразяването в диспозитива на решението отхвърлянето на
искането за присъждане на разноски в полза на ищеца, по чиято жалба е
образувано настоящото производство. Съдът можел да приеме искането за
присъждане на разноски за основателно или неоснователно, но бил длъжен
както да изложи мотиви за това, така и да постанови изричен диспозитив – в
конкретния случай отхвърлителен, което не било сторено. С изрична молба
съдът бил сезиран да отстрани този порок, но вместо преповторил мотивите
от постановеното по съществото на спора Решение № 260171/19.01.2021 г., че
на ищеца не следвало да се присъждат сторените по делото разноски.
Жалбоподателят излага съображения и относно неправилността на извода на
1
районния съд за неприсъждане разноски в полза на ищеца. Правилно съдът
приел, че давността не се прилагала служебно съгласно чл. 120 ЗЗД, като
единствената възможност за ищеца длъжник да се освободи от заплахата на
ответника кредитор, че във всеки един момент последният можел да
предприеме действия по принудително изпълнение, е чрез предявяване на иск
пред компетентния съд. Длъжникът основателно е завел иск срещу ответника,
защото само така можел да реализира защитата си със сила на пресъдено
нещо, като отрече възможността на кредитора да предприеме действия по
принудително изпълнение. Моли за отмяна на обжалваното решение, като
вместо него да бъде постановено ново, с което ответникът да бъде осъден да
заплати направените от ищеца разноски в исковото производство.
Ответникът по жалбата "АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ"
ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул.
„Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4, чрез юрк.
Р.С., в законоустановения срок е подала отговор на жалбата, с който счита
същата за неоснователна. Намира, че ответното дружество не е давало повод
за завеждане на делото и е признало иска на ищеца, поради което нормата на
чл. 78, ал. 2 ГПК е правилно приложена от районния съд. Дружеството е
можело да претендира извънсъдебно погасени по давност вземания,
доколкото, от една страна, задължението продължавало да съществува, а от
друга – възражението за изтекла погасителна давност е право на длъжника,
което същият може и да не упражни, затова претендирането на погасени по
давност вземания от кредитора не е противоправно. Ищецът е можел да
релевира възражението си за изтекла погасителна давност не само по исков
ред, но и извънсъдебно. "АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ" ЕАД
не е давало повод за завеждането на иска, като не е предприемало никакви
действия по принудително събиране на вземанията, не е депозирало заявление
за издаване на заповед за изпълнение, нито е водило искови производства
срещу ищеца длъжник. Тъй като дружеството не е потърсило съдействие за
защита на своето материално право, позоваването на изтекла погасителна
давност се явявало и преждевременно. Това представлявало злоупотреба с
право, защото именно длъжникът е този, който не е изпълнявал задължението
си, а никой не можел да черпи права от собственото си неправомерно
поведение. Предявяването на недопустим или неоснователен иск според
Решение № 189/20.06.2014 г. по гр.д. № 5193/2013 г. на IV г.о. на ВКС се
2
явявало противоправно деяние. Моли за потвърждаване на обжалвания
съдебен акт.
Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна, в
предвидения за това преклузивен срок и срещу акт на съда, подлежащ на
инстанционен контрол, поради което същата се явява процесуално
допустима.
Разгледана по същество жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С постановеното Решение № 260171/19.01.2021 г. по гр.д. № 4238/2020
г. на РС – Русе по отношение на разноските решаващият състав е приел, че
ответникът не следва да понесе отговорност за разноски, защото с
поведението си не е дал повод за предявяване на иска и в писмения отговор е
признал основателността на претенцията на ищеца. С молба от 11.03.2021 г.
ищецът е поискал допълване или изменение на решението в частта за
разноските, считайки че съдът дължи произнасяне с изричен диспозитив, с
който искането за присъждането на разноски в полза на ищеца се отхвърляло
съобразно изложените в горецитираното решение мотиви за тяхната
недължимост. Алтернативно е поискано отстраняване на очевидна
фактическа грешка в постановеното решение, изразяваща се в пропуск на
съда да обективизира волята си по искането на ищеца за разноски в
диспозитива на постановеното решение. Доводи за това, че изводите на
районния съд за неприсъждане на разноски в полза на ищеца и дали
ответникът е станал повод за предявяване на иска не са били изложени.
Районният съд се е произнесъл с Решение № 260320/06.04.2021 г., с
което е отхвърлил молбата на ищеца Н.В. за допълване или изменение на
Решение № 260171/19.01.2021 г. в частта за разноските, съответно е оставил
без уважение и искането за поправка на очевидна фактическа грешка.
Първоинстанционният съд в мотивите си е препратил към първоначално
постановеното си решение защо не следва да се присъдят разноски за
производството в полза на ищеца и е описал общо защо не е налице очевидна
фактическа грешка в постановения от него съдебен акт. Макар и районният
съд да не е обсъдил конкретно в мотивите си защо не следва да се произнесе с
отхвърлителен диспозитив щом е счел, че на ищеца не се дължат разноски,
това обстоятелство не се отразява върху крайния му извод, който е правилен.
3
Съгласно трайно установената съдебна практика съдът се произнася с
решението си по въпроса за разноските само в случай, че ги присъжда. Ако
претенцията за присъждане на разноски е неоснователна изцяло или отчасти,
съдът не следва да постановява нарочен отхвърлителен диспозитив. По
същество претенцията за разноски не е отделен иск, а е акцесорно вземане,
което подлежи на присъждане при уважаване, респективно отхвърляне на
иска, но не и на отхвърляне, за разлика от исковете. В този смисъл в
диспозитива на решението следва да се отрази произнасянето на съда по
спорното материално правоотношение, което именно се ползва със сила на
пресъдено нещо. Спорът за разноските по производството е второстепенен и с
процесуален характер, като произнасянето на съда в частта за разноските се
възприема в съдебната практика като произнасяне с определение. Този извод
следва и от разпоредбите на чл. 248 и чл. 250 ГПК. В първия случай, когато е
налице пропуск или неправилно присъждане на разноските по делото, съдът
се произнася с определение, докато във втория, когато се иска допълване на
решението поради непроизнасяне на съда по всички искове, то тогава актът, с
който се постановява това допълване, е с характера на решение и се ползва
със сила на пресъдено нещо. Поради тези съображения настоящият въззивен
състав счита, че когато разноски не се присъждат в полза на страната не
следва това да бъде отразено в решението с отхвърлителен диспозитив, а е
достатъчно излагането на мотиви защо такива не се дължат.
Колкото до наведеното твърдение за наличието на очевидна фактическа
грешка, настоящият състав споделя изводите на районния съд, че такава не е
налице. Когато в мотивите на съдебното решение съдът се е произнесъл по
въпроса за разноските, но не е отразил това в диспозитива, ще е налице
непълнота на решението, която може да бъде отстранена с молба по чл. 248
ГПК, а не с искане за поправка на очевидна фактическа грешка. Очевидна
фактическа грешка е всяко едно явно несъответствие между формираната от
съда воля и нейното външно изразяване. В настоящия случай, както беше
обсъдено по-горе, съдът не дължи постановяване на отхвърлителен
диспозитив, когато счете, че разноски не следва да бъдат присъждани, поради
което не може да се приеме, че този пропуск на съда представлява очевидна
фактическа грешка, още повече че тук не става въпрос за пропуск, защото
съдът не е бил длъжен в конкретния случай да отрази волята си по въпроса за
4
разноските в диспозитива на решението Пропуск би бил налице, когато съдът
е длъжен да отрази своето становище по въпроса в диспозитива, но не го е
сторил.
Въпреки че в молбата за допълване на решение, респективно
отстраняване на очевидна фактическа грешка, ищецът е заявил несъгласие с
обстоятелството, че районният съд не се е произнесъл с отхвърлителен
диспозитив по отношение искането му за присъждане на разноски, без да
излага оплаквания по въпроса за неоснователността на извода на
първоинстанционния съд за това, че не следва да му бъдат присъждани
разноски, първата инстанция все пак е изложила мотиви за недължимостта на
поисканите разноски, а жалбоподателят е навел твърдения, че този извод е
неправилен, поради което настоящата инстанция следва накратко да обсъди
тези доводи в жалбата. Изводът на районния съд, че ответникът с поведението
си не е дал повод за завеждане на делото, като с оглед направеното от него
признание на иска разноските са били възложени на ищеца, е правилен.
Съгласно практиката на ВКС, визирана в Определение № 474/7.11.2019 г. по
ч. гр. д. № 3063/2019 г., IV г. о., и Определение № 468/18.12.2018 г. по ч. гр. д.
№ 4586/2018 г., III г. о., дори и извънсъдебното претендиране на вземането,
реализирано например с изпращане на покана за плащане, с отразена в нея
заплаха за предприемане на съдебни мерки не е повод за предявяването на
иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при
признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба. По
делото няма никакви доказателства ответникът да е правил опити да
осъществи дори и извънсъдебно събиране на вземането. Единственото
твърдение на ищеца, което е обосновало правния му интерес да предяви
отрицателен установителен иск срещу този ответник се явява
обстоятелството, че първият е узнал за придобиване на вземането срещу него
от ответника на 25.10.2012 г., като ищецът признава, че от този момент до
предявяването на иска ответникът не е извършвал никакви действия по
смисъла на чл. 116 ЗЗД. От това следва изводът, че правилно
първостепенният съд е съобразил направеното признание на иска от
ответника и, съобразявайки се с практиката на ВКС в тази насока, е отчел, че
той не е ставал повод за предявяване на иска срещу него.
Поради тези съображения обжалваното решение следва да бъде
5
потвърдено като правилно и законосъобразно, а жалбата – оставена без
уважение.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260320/06.04.2021 г. по гр.д. №
4238/2020 г. на РС – Русе.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6