№ 1337
гр. София, 16.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Темислав М. Димитров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Любомир Василев Въззивно гражданско дело
№ 20231100501273 по описа за 2023 година
Производството е по чл.258 – чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №1273/2023 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на Б. Ц. И. ЕГН
********** от гр.София срещу решение №11768 от 26.10.2022 г постановено по гр.д.
№27401/22 г на СРС , 46-ти състав , с което е отхвърлен иска на въззивника с правно
основание чл.124 ал.1 ГПК срещу Й. Ц. В. ЕГН ********** от гр.София да се признае за
установено , че И. е собственик на основание давностно владение за периода от 2005 г -
25.05.2022 г на 1/4 идеална част от недвижим имот /жилищна сграда/ с идентификатор
№68134.2824.474.1 в гр.София кв.Модерно предградие ул.******* , която жилищна сграда е
с площ от 64 кв.м. и се състои от три стаи и кухня ; и е построена върху държавно място-
имот с идентификатор №68134.2824.474 от 300 кв.м. с отстъпено право на строеж за
сградата . Решението на СРС се обжалва и в частта за разноските .
Въззивникът излага доводи за неправилност на решението на СРС . Владението на имота е
продължило повече от 20 години , а не е започнало през 2017 г както твърдят свидетелите на
ответника . Показанията на тези свидетели са заинтересовани и противоречиви относно
ползване на стая , плащане на наем или изкупуване на имота . Въззивникът е ползвал
еднолично имота , заплащал е данъците за целия имот и го е ремонтирал , на което
ответникът не се е противопоставил . Не е било възможно въззивникът да демонстрира на
ответника промяна на намерението и отблъскване на владението , защото ответникът не
посещава имота и не е виждана в него от никого . Ответникът никога не е разполагал с ключ
1
за имота . Ищецът е доказал пълно , явно и необезпокоявано владение за дълъг период от
време .
Въззиваемата страна е подала писмен отговор , в който оспорва въззивната жалба и изразява
съгласие с мотивите на СРС . Ищецът не е бил владелец , а държател на спорната идеална
част . Ищецът не е доказал промяна на намерението си и своене на чуждата идеална част .
Без значение е плащането на данъци от ищеца и че за определен период ответникът само
периодично е посещавал имота . Ответникът е държал стая в имота , почиствала е същия и е
държала в него багаж . Едва след смъртта на майката на страните /02.06.2017 г / ищецът е
започнал да създава пречки на ответника да посещава имота и е променил намерението си .
Ищецът си противоречи като от една страна твърди невъзможност за манифестиране на
промяна на намерението , а от друга , че е имало такова манифестиране . Ответникът не е
заел за намерението на ищеца да опита да присвои имота , а и констативен нотариален акт на
името на ищеца не е бил съставен .
Въззивната жалба е допустима. Процесното решение е връчено на въззивника на 07.11.2022
г и е обжалвано в срок на 18.11.2022 г .
Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС.
След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото, въззивният съд приема за
установено следното от фактическа и правна страна :
Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за
недопустимост на съдебното решение в обжалваната част , като такива основания в случая
не се констатират . Относно доводите за неправилност съдът /принципно/ е ограничен до
изложените във въззивната жалба изрични доводи , като може да приложи и императивна
норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело
№1/2013 г на ОСГТК на ВКС . Във всички случаи въззивният съд е длъжен служебно да
даде законосъобразната правна квалификация на предявените искове .
За да отхвърли иска СРС е приел следното . С нотариален акт №43 от 04.05.1972 г бащата
на страните /които са сестри/ им е дарил по ¼ идеална част от процесния имот . Към датата
на дарението ответникът е бил току що навършил 18 години , а ищецът е бил непълнолетен
– на 14 години .
С нотариален акт №70 от 01.10.2004 г родителите на страните са продали на ищеца своята
оставаща ½ идеална част от имота .
Според СРС от показанията на разпитанието свидетели се установява , че от 1974 г
ответникът не живее в имота , а в него е живял ищецът . Само по себе си плащането на
данъци от ищеца не доказва владение на целия имот , включително на спорната идеална
част . Промяна на субективния елемент на владението от ищеца има едва през 2017 г ,
защото тогава е сменена ключалката на входната врата . Не е доказано по делото ище през
2005 г ответникът да е искал ключ от имота , но токав да му е бил отказан .Липсва хипотеза
на добросъвестно владение , а 10-годишния срок за недобросъвестно владение по чл.79 ал.1
ЗС не е изтекъл .
2
Решението на СРС е правилно , като водещите мотиви на първоинстанционния съд се
споделят и от настоящия съд . В случая се твърди , че ищецът е владял за себе си целия
процесен имот за дълъг период от време , поради което е придобил идеалната част на сестра
си придобита от последната с нотариален акт №43 от 04.05.1972 г.
Съгласно посоченото в мотивите на Тълкувателно решение №1 от 06.08.2012 г на ОСГК на
ВКС по тълк.д.№1/2012 г презумцията по чл.69 ЗС , че владелецът държи вещта като своя
следва да се счита за оборена ако основание , на което първоначално е установена
фактическата власт показва съвладение . Изрично като такъв в тълкувателното решение е
посочен случаят , при който имотът е прехвърлен едновременно на съсобствениците , те са
установили съвладение , но впоследствие само един от тях /сам или с други съсобственици/ е
останал в имота .
Такъв е и процесният случай , в който с дарението с нотариален акт №43 от 04.05.1972 г
страните по делото /сестри/ са придобили от баща си по ¼ идеална част от процесния имот .
Не се спори по делото , че към този момент надарените систри са били в много млада
възраст и са живели с родителите си . Така според св.К. ответницата се омъжила през 1973
г и тогава напуснала жилището . Безспорно има възникнало съвладение , както между
страните по делото , така и между тях и родителите им , които са останали в имота си и
десетилетия по късно и до смъртта си – починали са чак през 2005 г /бащата/ и през 2017 г
/майката/ . Абсурдно би било да се приеме , че към 1972 г ищецът тогава непълнолетен и
само на 14 години не е имал съвладение със сестра си и с родителите си , а е владеел само
за себе си. Очевидно такова дарение между родител и дъщери се прави повече с оглед на
бъдещо наследяване или по други семейни причини .
През 1973 г , например , влиза в сила ЗСГ с големи ограничения по отношение на
придобиването на имоти . Към 1973 г е било много често срещано явление да се прехвърлят
идеални части от жилища на близки роднини , за да се получат повече на брой апартаменти
при евентуално отчуждаване за държавни нужди и пр. Подобно дарение по принцип - и в
конкретния случай - няма данни да е променило съвместния начин на живот на семейството
, още повече , че особено ищецът е следвало да продължи да живее с родителите си и да
бъде издържан от тях . След като веднъж е установено съвладение и държане на чуждата
идеална част , както е посочено в решение № 291/09.08.2010 г., постановено по гр. д. №
859/2009 г на ВКС , II ГО , за да промени това държането във владение държателят на
чуждата идеална част трябва да демонстрира промяна в намерението /interversio
possessionis/ за своене на имота , която открито да демонстрира спрямо собственика. Така и
в решение № 270/20.05.2010 г., постановено по гр. д. № 1162/2009 г на ВКС , II ГО е прието,
че при установена фактическата власт върху имота като държане, колкото и време да
продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя , тази фактическа власт
може да доведе до придобиване на собственост по давност само ако държателят промени
намерението си по недвусмислен начин и превърне държането във владение. В решение
№ 145/14.06.2011 г., постановено по гр. д. № 627/2010 г на ВКС , I ГО е прието, че общият
принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не
3
могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма
възможност /поради неведение/ да се брани.
Според Тълкувателно решение №1 от 06.08.2012 г на ОСГК на ВКС по тълк.д.№1/2012г.
когато съсобственик е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като
обща, той е държател на частите на останалите съсобственици и ако се позовава на
придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже, че е извършил действия,
с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните
идеални части за себе си, т.е. да докаже, че промяната в намерението, с което упражнява
фактическата власт върху вещта е достигнала до знанието на невладеещите съсобственици.
Упражняващият фактическата власт съсобственик следователно е длъжен да манифестира
спрямо останалите завладяването на идеалните им части чрез действия, обективиращи
установяване на своене и отблъскващи владението им.
Законосъобразно първоинстанционният съд е приел , че по делото няма установени данни за
демонстриране промяна в намерението /interversio possessionis/ за своене на имота от ищеца
спрямо ответника . До 2005 г е бил жив бащата на страните , а до 2017 г майка им .
Плащането на данъци за целия имот няма доказателства да е доведено до знанието на
ответника , а само по себе си няма съществено значение . Също и извършването на
„непрекъснати ремонти“ според показанията на св.Н. е без значение ако успоредно с това не
се демонстрира на съсобственика промяна в намерението и че тези ремонти се правят с
оглед на това , че ищецът счита себе си за изключителен собственик . Иначе съсобственикът
поначало може да извърши и сам ремонт като претендира съответна част от средствата от
другия съсобственик / чл.30 ал.3 ЗС/ .
Без значение са и показанията на св.В. и св.Н. , че не са виждали ответникът в имота , а там
са виждали само ищеца и родителите му , или че после родителите са се изнесли в с.Понор .
Дори да не се кредитират показанията на св.К. и св.В. , че ответникът е държал една стая в
имота , то ищецът не е доказал , че е демонстрирал промяна на намерението си спрямо
ответника – този факт не се установява от показанията на свидетелите на ищеца и от
приложените квитанции за платени данъци .
Няма данни на ответника да е отказван продължително време достъп до имота , след като
ответникът е пожелал да има такъв . Ответникът не е длъжен да ползва имота , нито да се
снабдява с ключ за него , а предвид близките родствени отношения и съсобствеността е
предоставил фактическото ползване на сестра си , без с това да е извършил отказ от
владението и собствеността си .
Основателни са възраженията на въззиваемата страна , че ищецът си противоречи във
въззивната жалба . От една страна твърди , че е демонстрирал промяна на намерението си за
своене на ответника и на процесната идеална част , а от друга твърди , че това било
„невъзможно“ . Това всъщност е косвено признание , че пълно доказване пред СРС на
демонстриране на промяна в намерението не е извършено . Практика на ВКС за
„невъзможност“ да се демонстрира промяна в намерението действително съществува
/напр.решение №214 от 28.10.2015 г по гр.д.№1919/15 г на ВКС , I ГО, решение №17 от
4
01.03.2017 г по гр.д.№2923/16 г на ВКС , II ГО , решение №70 от 16.08.2017 г по гр.д.
№3991/16 г на ВКС , II ГО и др./ , но касае коренно различни случаи – например , ако
невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на
страната преди години, не се е завръщал , липсва всякаква възможност за контакт с него ,
включително с писмо , по телефона , по интернет и пр. Процесният случай не е такъв , като
по твърдения на св.К. и св.В. страните са поддържали макар и минимални контакти ,
ответникът е идвал на погребенията на родителите си и пр. Ответникът живее в гр.София и
в близост до процесния имот – в ж.к.Люлин . Ищецът е посочил адреса му в исковата молба
и в течение на делото не е твърдял , че не знае адреса и телефона на сестра си , че не може
да се свърже с нея с години и пр.
Налага се изводът , че искът и въззивната жалба са неоснователни и решението на СРС
трябва да бъде потвърдено . С оглед изхода на делого в тежест на въззивника са разноските
на въззиваемата страна за адвокатско възнаграждение .
По изложените съображения , СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №11768 от 26.10.2022 г постановено по гр.д.№27401/22 г на
СРС , 46-ти състав .
ОСЪЖДА Б. Ц. И. ЕГН ********** от гр.София да заплати на Й. Ц. В. ЕГН ********** от
гр.София сумата от 600 лева разноски пред СГС .
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5