№ 64
гр. Ботевград, 18.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БОТЕВГРАД, VIII-МИ ГР. СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Светослав Ив. Иванов
при участието на секретаря НАДЯ В. ЧЕРНЕВА
като разгледа докладваното от Светослав Ив. Иванов Гражданско дело №
20241810102191 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по редовна и допустима искова молба на В. Н. З., ЕГН: **********,
АДРЕС, чрез адв. Е. И., АДРЕС, срещу „В.“ ЕООД, ЕИК: №, АДРЕС, с правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
В исковата молба (ИМ) на В. Н. З. се твърди, че:
На 12.09.2023 г. между нея като кредитополучател и „В.“ ЕООД като кредитодател
било постигнато съгласие, по силата на което кредитодателят предоставил сумата от 1 100
лв. в заем на кредитополучателя срещу задължението да я върне, ведно с възнаградителна
лихва от 40.97 % и ГПР 49.7 %. Заемополучателят освен това се задължил и да плати „такса
за бързо разглеждане“ от 181.55 лв.
Релевират се правни доводи, че уговорката за тази такса е нищожна. Първо, защото тя
била непропорционална на предоставена услуга, била непредвидими при подписването на
договора: чл. 144, т. 9 ЗЗП. Второ, клаузата представлявала не възнаграждение за услуга, а
„скрито възнаграждение“ за отпускането на кредита и като такава – нищожна на основание
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Трето, клаузата уговорена в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК,
защото ГПР бил посочен като 49.7 %, без да включвал въпросната „такса“, което водело до
нейната недействителност: чл. 22 ЗПК. Четвърто, уговорката за „такса“ била в нарушение
чл. 19, ал. 1-2 ЗПК, защото, съгласно § 1, т. 1 ДР на ЗПК, където било дадено определение на
„общ разход по кредита за потребителя“, следвало тази „такса“ да бъде посочена към
погасителния план на кредита и падежните му вноски. Това било в нарушение и на чл. 19,
ал. 1-2 ЗПК. Пето, уговорената „такса“ била всъщност „заблуждаваща търговска практика“
по смисъла на чл. 58д, ал. 1, 2, т. 1 ЗЗП.
С оглед на изложеното ищцата моли Ботевградския районен съд (БРС) да приеме за
установено по отношение на ответното дружество, че уговорената „такса за бързо
разглеждане“ в размер на 181.55 лв., уговорена в Договор за кредит №
**********/12.09.2023 г., била нищожна като противоречаща императивните правни норми
(чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК) и на добрите нрави
(чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД).
1
В отговора на ИМ (ОИМ) на „В.“ ЕООД се сочи, че така предявеният иск е
недопустим, поради липсата на правен интерес, тъй като ищцата можела да предяви в случая
– не само установителен иск (УИ) за нищожност на въпросната клауза, – но и осъдителен
иск (ОИ) за да иска връщането на платената „такса“. Било налице и разминаване между
петитума и основанието на иска (чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК). Възразява се и че искът бил
неоснователен, защото твърдените основания за нищожност на процесната клауза били
неприемливи: договорът бил изцяло валидно сключен: т. 4.2, 4.4, 4.5 от общите условия
(ОУ) към него, при спазването на всички изисквания на специалните закони: чл. 19, ал. 4
ЗПК, чл. 143 ЗЗП, релевирани в обратния смисъл от ищцата; въпросната услуга не се
посочвала като ГПР, защото не била условие за сключването му: § 1, т. 1 ЗПК. С оглед на
изложеното моли БРС да остави без уважение ИМ на ищцата; претендират се и разноски.
След като взе предвид установените по делото доказателства, посредством събраните
доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите и възраженията на страните,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2-3 ГПК, Ботевградският районен съд намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По възраженията за недопустимост на иска от „В.“ ЕООД:
БРС намира, че така направените отводи за недопустимост на процеса са
неоснователни: Първо, няма пречка този, който може да упражни по-голямото по обем право
(да предяви ОИ, който включва в себе си УИ и искане за осъждане на ответника), да
упражни и по-малкото по обем право (в случая: УИ). Освен това по делото няма данни, че
процесната „такса“ е била платена от ищцата на ответното дружество, за да се направи
извод, че тя разполага и с ОУ, а не само с УИ. Интересът по смисъла на чл. 124, ал. 1 ГПК е
в това, че ищцата желае със сила на пресъдено нещо (СПН) да се установи, че не дължи
вземане, което – според нея – съществува привидно, тъй като, макар и поето в писмена
форма, е нищожно. Второ, съдът следи служебно за липсата на разминаване между петитум
и основание, на което се предявява иска (чл. 129, ал. 1, във вр. с чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК) и
намира, че такова твърдяното разминаване между тях от ответното дружество е
неприемливо. Възражението за злоупотреба с права е неоснователно, защото, ако такава се
установи, тя е основание за гражданска отговорност на ищцата: чл. 3 ГПК, а не пречка за
развитие на процеса.
По фактите:
На 12.09.2023 г. между нея като кредитополучател и „В.“ ЕООД като кредитодател
било постигнато съгласие, по силата на което кредитодателят предоставил сумата от 1 100
лв. в заем на кредитополучателя В. Н. З. срещу задължението да я върне, ведно с
възнаградителна лихва от 40.97 % и ГПР 49.7 %. Заемополучателят освен това се задължил и
да плати „такса за експресно обслужване“ от 181.55 лв.
По правото:
БРС намира, че е сезиран с по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, с който В. Н. З. иска да приеме от съда
за установено по отношение на „В.“ ЕООД, че уговорената „такса за бързо разглеждане“ в
размер на 181.55 лв., уговорена в Договор за кредит № **********/12.09.2023 г., била
нищожна като противоречаща императивните правни норми (чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр.
с чл. 19, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК) и на добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД).
Досежно разпределението на доказателствената тежест БРС е приел следното: По
делото не са наведени факти, за които съществува установено от закона предположение
(презумпция) по смисъла на чл. 154, ал. 2 ГПК, нито пък неподлежащи на доказване факти
по смисъла на чл. 155, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК (общоизвестни или служебно
известни факти). На основание чл. 146, ал. 1, т. 5, във вр. с ал. 2 ГПК съдът е указал на
страните, че всяка от тях е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и
възражения, като в противен случай съдът ще ги счете за недоказани, т. е. за ненастъпили,
съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. По силата на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е указал на
страните, че всички факти безспорни без спорни, при което спорът е по правото и се
2
концертира върху това всяка страна да обоснове юридическите си доводи в полза на
твърдението за нищожност, респ. валидност, на процесния договор за кредит.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника (потребител) да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) от страна на небанковата финансова институция, са използвани за
цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по
делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 ЗПК, поради което се подчинява на правилата на ЗПК и на чл. 143-147б
ЗЗП, в т. ч. и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно с оглед на служебното му задължение да приложи правните норми (по арг. от чл. 5
ab initio и в частност от новелата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК).
Нормата на чл. 10а ЗПК дава възможност на кредитора по договор за потребителски
кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни
услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните
задължения на страните по договора, а именно: предоставяне на паричната сума и нейното
връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж. Съгласно чл.
21 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на закона, е (абсолютно) нищожна (срвн. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД).
В конкретния случай „таксата за бързо разглеждане“, уговорена в процесния
Договор за кредит от № *********/12.09.2023 г., представлява действие по усвояване и
управление на кредита във времево отношение. Ето защо уговорката, предвиждаща
заплащане на такса за бързо разглеждане на документи, пряко противоречи на разпоредбата
на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащането на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Същевременно, с допълнителното плащане на „такса за бързо разглеждане“ се
покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата, които следва да
бъдат включени в ГПР, при което ГПР би възлизал не на 49.7 %, както е посочено в
договора, а на 66.21 %. При това положение същият би надхвърлил законовото ограничение,
съобразявайки сегашния му размер и съотношението между главницата, таксата и
възнаградителна лихва. В този смисъл с уговарянето на такса за бързо разглеждане се
нарушава императивната забрана на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която допуска ГПР да бъде не по-
голям от петкратния размер на законната лихва, която е 10 % (вж. ПМС № 426/18.12.2014 г.),
а в случая ГПР е 66.21 %, т. е. уговореният ГПР превишава допустимия императивен
максимум.
Подобно съдържание на клаузата, с която е била уговорена дължимостта на таксата,
накърнява изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя: чл. 143, ал. 2, т. 20 ЗЗП, като при това
се стига и до незаконно присвояване на добавена стойност от кредитора, която не му се
полага. Освен това подобна клауза накърнява добрите нрави дотолкова, доколкото размерът
на таксата е необосновано висок и не е еквивалентен на насрещната престация на кредитора:
кредиторът се задължава да обработи искането за кредит в рамките на 15 мин. (срвн. чл. 4.1-
4.5 от ОУ). Впрочем това таксата пък възлиза на около 16.5 % от заемната сума/главницата
(чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД).
При това възраженията на ответното дружеството, че договорът бил изцяло валидно
сключен: т. 4.2, 4.4, 4.5 ОУ към него, при спазването на всички изисквания на специалните
закони: чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 143 ЗЗП, и че въпросната услуга не се посочвала като ГПР,
защото не била условие за сключването му: § 1, т. 1 ЗПК, са неоснователни поради доводите,
изтъкнати по-горе.
С оглед на изложеното съдът намира, че уговорената „такса за бързо разглеждане“ в
размер на 181.55 лв. в Договор за кредит № **********/12.09.2023 г., по който В. Н. З. е
кредитополучател, а „В.“ ЕООД – кредитодател, е нищожна като противоречаща на
3
императивните правни норми (чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10
и 11 ЗПК) и на добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД). Прочее УИ на З. се явява
основателен и следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход на делото „В.“ ЕООД следва да бъде осъдено да плати: на Еднолично
адвокатско дружество „Е. И.“, ЕИК: *********, АДРЕС, ап. 57, представлявано от адв.
Елана Г. И., разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 516 лв., с ДДС (чл. 78, ал. 1
ГПК, във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв); и разноските за ДТ в процеса в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на БРС в размер на 50 лв., както и 5 (пет) лева в случай на
служебно издаване на изпълнителен лист (чл. 78, ал. 6 ГПК).
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 235 ГПК, Ботевградският районен
съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иск на В. Н. З., ЕГН: **********, АДРЕС, срещу
„В.“ ЕООД, ЕИК: №, АДРЕС, че уговорената „такса за бързо разглеждане“ в размер на
181.55 лв. в Договор за кредит № **********/12.09.2023 г., по който В. Н. З. е
кредитополучател, а „В.“ ЕООД – кредитодател, е нищожна като противоречаща на
императивните правни норми (чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10
и 11 ЗПК) и на добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД).
ОСЪЖДА „В.“ ЕООД да плати Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“, ЕИК:
*********, АДРЕС, ап. 57, представлявано от адв. Елана Г. И., разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 516 (петстотин и шестнадесет) лева, с ДДС (чл. 78, ал. 1 ГПК,
във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв).
ОСЪЖДА „В.“ ЕООД да плати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Ботевградския районен съд в размер на 50 (петдесет) лева, както и 5 (пет) лева в случай на
служебно издаване на изпълнителен лист (чл. 78, ал. 6 ГПК)
Решението подлежи на обжалване пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок
от получаване на съобщението.
Съдия при Районен съд – Ботевград: _______________________
4