Решение по дело №3993/2012 на Районен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер 2354                                  12.07.2017 Година                        Град Пловдив

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Пловдивски районен съд, ХVІІ граждански състав

 

На двадесети юни, две хиляди и седемнадесета година

 

В публично заседание в следния състав:

 

Председател: Иван Анастасов

 

Секретар: Елена Лянгова

 

като разгледа докладваното от председателя гражданско дело № 3993 по описа за 2012 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството по делото е образувано по молба от Т. Н.Ш. против Н.К.Р., починала в хода на производството и заместена от своя син К.Б.Р., с която е предявен иск по чл. 124, ал. 1, вр. чл. 415 и чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240 от ЗЗД за това да бъде признато за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищеца заплащане на сумата от 20000 лева по договор за заем с нотариална заверка на подписите от 14.04.2010г., ведно със законните лихви върху същата, считано от 14.09.2010г.- датата на подаване на заявление по чл.417 от ГПК, както и сумата от 400 лева- съдебни разноски в заповедното производство.

Ответникът, чрез назначения му особен представител а. С.Я. оспорва иска.

Възражението на ответника се основава на разпоредбите на чл. 27, предл. 3, чл. 31 и чл. 103, вр. чл. 104 от ЗЗД.

ПРС, ХVІІ гр. с., като се запозна с твърденията на страните и със събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

В исковата молба се сочи, че на 14.04.2010г. между страните е сключен договор за заем, като ищецът предоставил на първоначалния ответник по делото Н.Р. сумата от 20000 лева със срок за връщане на сумата до 14.07.2010г. По-конкретно заемът следвало да бъде върнат на две вноски- в срок до 30.06.2010г.- 5000 лева, и в срок до 14.07.2010г.- още 15000 лева. Дадената в заем сума не била върната в срок, а и към момента на завеждане на делото. Било подадено заявление по чл. 417 от ГПК, но ответницата подала възражение против издадената заповед за изпълнение.

От представения по делото в заверен препис договор за заем от 14.04.2010г. се установява, че ищецът предоставил в заем на Н.Р. сумата от 20 000 лева. С подписването на договора Н.Р. се задължила да върне заемната сума в срок и условия определени в чл. 2, т. 2 от Договора за заем. Твърди се, че заемателят не бил изпълнил договорните си задължения по чл. 2, т. 2 от Договора за заем, като не е върнала заетата сума в посочените в договора срокове, а именно: в срок до 30.06.2010 г. – 5000 лева и в срок до 14.07.2010 г. – 15 000 лева. Поради неизпълнение на поетите задължения ищецът подал заявление по чл. 417 ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение.

От приложената по делото разпечатка от САС „Съдебно деловодство“ – Районен съд – Пловдив /л. 216/ се установява, че със заповед № 8529/21.09.2010г. за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, постановена по ч. гр. д. № 13704/2010г. по описа на ПРС, ІV гр. с., е издаден изпълнителен лист, по силата на който ответникът Н.Р. е била осъдена да заплати в полза на ищеца следните суми: 20 000 лева, дължима по договор за заем от ..г. в гр. П., с нотариална заверка на подписите с рег. №..., извършена от Н. с рег. №..по РНК, законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда – 14.09.2010 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 400 лева – разноски по делото за държавна такса.

Срещу така издадената заповед за изпълнение е постъпило възражение от длъжника в срока по чл. 414 от ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението.

От ответника К.Р., чрез особения му представител е постъпил писмен отговор в срок, в който заявява, че оспорва иска изцяло по основание и размер. Твърди се, че не са налице доказателства той да е приел наследството. Оспорва се договора за заем да е подписан от наследодателката Н.К.Р.. При условията на евентуалност са заявени възражения за унищожаемост на договора за заем на основание чл. 27, предл. 3 и чл. 31 от ЗЗД поради измама и поради това, че при сключването му наследодателката не е могла да разбира и да ръководи действията си. Оспорва се сумата от 20000 лева да е получена от Н.Р.. Също така при условията на евентуалност е заявено възражение за прихващане със суми в общ размер от 23000 лева, предадени от Н.Р. на ищеца.

По отношение възражението на особения представител на ответника, че по делото няма доказателства К.Б.Р. да е приел наследството на първоначалния ответник и негова майка Н.К.Р., за да бъде конституиран като страна в производството, съдът намира, че съгласно разпоредбата на чл. 48 от ЗН, наследниците придобиват наследството на своя наследодател не автоматично с откриването на наследството, а с приемането му. Приемането, съгласно чл. 49, ал. 1 от ЗН

, става с изрично изявена воля за приемане чрез писмено заявление пред районния съдия, в района на който е открито наследството, което се вписва в особена за това книга. Наследникът може и да не изяви изрично волята си за приемане на наследството по този ред, а да го приеме мълчаливо. За да се счете, че наследникът е приел мълчаливо наследството, необходимо е той да извърши действие, което несъмнено да предполага намерението му да приеме наследството. На последно място, наследникът може да не приеме наследството на своя наследодател по нито един от горните два способа, а да се откаже от него изрично, като изрази това в писмено заявление пред районния съдия или го заяви в производство по чл. 51 от ЗН. По делото не са представени доказателства ответникът да е направил изричен отказ от оставеното му от наследодателя наследство, ето защо съдът намира, че стореното възражение е неоснователно.

Договорът за заем е неформален, реален договор. Сключва се с предаване и приемане на договорените сума пари или други заместими вещи. С подписа си на писмения договор за заем от 14.04.2010г. ответницата е удостоверила, че на същата дата е получила от ищеца в заем сумата от 20 000 лева. Твърдението на особения представител на ответника К.Р., че първоначалния ответник не е подписал представения договор за заем, като в тази връзка оспорва подписа върху процесния договор, положен от Н.Р., съдът намира за неоснователно. При доказателствена тежест за ответника, същият не успя да докаже, че подписът положен от Н.Р. в оспорения документ не е изпълнен от нея. Още повече, че в отговора на исковата молба, депозиран от пълномощника на първоначалния ответник /л. 19/, не се оспорва факта, че Н.Р. е подписала процесния договор. Ето защо и с определение от 11.06.2012 г. съдът е приел за безспорно между страните, че подписът за заемател на договора от ..г. е положен от първоначалния ответник Н.Р.. Поради изложеното съдът приема за недоказано направеното оспорване на истинността на представения в заверен препис договор за заем от ..г. и същият не следва да се изключва от доказателствения материал по делото.

По направеното възражение за унищожаемост на договора за заем, като сключен от лице, което не е могло да разбира или да ръководи действията си /унищожаем на основание чл. 31 от ЗЗД/, съдът намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 31 ЗЗД, унищожаем е договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си. Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗЗД предвижда правна възможност да се постигне унищожаване на правните действия на едно лице след смъртта му, но само ако приживе то е било поставено под запрещение или ако доказателството за недееспособността произлиза от същия договор. Фактът, че наследодателят е бил поставен под запрещение, остана недоказан. От представените по делото в превод от немски език медицинско свидетелство /л. 65/, изходящо от д-р А.Д., с. по п. и п., в което е посочено, че Н.Р. страда от 1995 г. от хронично психично заболяване с рецидивиращи психотични симптоми /по спец. загуба на връзка с реалността/, както и отново в превод от немски език карта на лице с тежко увреждане /л. 99-100/, се установява, че първоначалния ответник е страдал от психично заболяване, за което обаче по делото не се събраха доказателства да е с постоянен характер, водещ до невъзможност да се разбират и ръководят действията на лицето. Следва да се посочи, че в Р. Б., съгласно чл. 104, т. 1 ГПК исковете за поставяне под запрещение са подсъдни на Окръжните съдилища. Във Ф. Р. Г. ако едно пълнолетно лице страда от психическо заболяване, физическо или интелектуално увреждане, което не му позволява само да се грижи за своите работи се прилага институтът на „легалното попечителство“. Процедурата за това е уредена в разпоредбите на чл. 1896 до 1908 от Немския граждански кодекс. В същите е посочено, че за да започне производството следва да се сезира Съдът по попечителството. В тази връзка не може да се сподели становището на адвоката на първоначалния ответник, че картата на лице с тежко увреждане, замества по същността си едно съдебно решение за поставяне под запрещение. В контекста на изложеното съдът приема, че по делото не се представиха годни доказателства ответницата да е била поставена под запрещение, както и такива приживе да е започнала процедура по поставянето й под пълно или ограничено запрещение в Б. или във ФРГ. Следва да се посочи, че договори, сключени от дееспособни лица, които не са могли да разбират или ръководят действията си, са унищожаеми – чл. 31, ал. 1 от ЗЗД. Унищожаването на такива договори обаче, може да се иска само при условията на чл. 31, ал. 2 от ЗЗД. След като приживе наследодателят, макар и с увредено психично състояние, не е бил поставен под пълно или ограничено запрещение, той е бил юридически дееспособен и този въпрос не може да бъде преразглеждан след неговата смърт.

По възражението за унищожаемост на сключения договор поради измама, съдът намира следното:

За установяване на измама по смисъла на чл. 29 ЗЗД следва да се докаже, че едната страна е била умишлено въведена в заблуждение от другата да сключи договора, в случая договор за заем. Доказателства за това от ответната страна не са ангажирани, като не се установява ищецът да е въвел ответницата Н.Р. в заблуждение при подписване на договора, съответно да е знаела или да не е могла да не знае за измамата, ако същата изхожда от трето лице. Става ясно единствено, че ответницата е имала взаимоотношения с трето лице по повод закупуването на 3 броя земеделски земи и по този повод е подписала договора за заем, но това не е достатъчно с оглед необходимото пълно и главно доказване на възражението.

Възражението на особения представител на ответника К.Р., че договорът е симулативен, тъй като страните не са желали настъпването на пораждащите се от този договор правни последици, съдът намира за недоказано. Абсолютна симулация е налице, когато страните не желаят възникването на правните последици на договора и не желаят да са обвързани от него. Ответникът, който навежда посоченото правоизключващо възражение, следва да докаже същото пълно и главно. Съдът намира, че от доказателствата по делото не се доказва при условията на пълно и главно доказване договорът за заем да е недействителен на това основание.

Съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че сумата не е предадена от заемодателя на заемателя, поради следното:

Това възражение е необосновано, тъй като се опровергава от съдържанието на самия договор. Още в чл. 2, т. 1 от договора, е посочено, че заемодателят „предоставя“ на заемополучателя безлихвен заем в размер на 20 000 лева. Това обстоятелство се потвърждава и от дадените по реда на чл. 176 ГПК обяснения на ищеца, като обстоятелството, че процесната сума не е дадена „на ръка“ на заемополучателя, а е предадена за закупуване на земя на името на Н.Р. е ирелевантно в случая. Ако заемополучателя не бе получил реално сумата, би могъл да поиска отразяването на това обстоятелство в договора за заем. Ето защо, съдът намира, че посочените изявления, както и липсата на спор относно тяхната автентичност (авторство) сочат недвусмислено, че заемната сума от 20 000 лева е била реално предадена от ищеца, съответно получена от заемополучателя - ответник, към деня на сключване на договора, като в тази връзка, съдът намира, че изложените в подкрепа на това твърдение, обстоятелства се подкрепят и от събраните по делото доказателства.

По отношение заявеното възражение за прихващане, съдът намира следното:

За разлика от извънсъдебното прихващане, възражението за прихващане, надлежно заявено в хода на висящ съдебен процес като процесуален способ на защита срещу заявения основен иск е допустимо, дори насрещното вземане да не е ликвидно, нито изискуемо. В тази хипотеза на съдебно прихващане, в която попада и настоящият случай, погасителният ефект настъпва, след влизане в сила на  решението, с което се установява съществуването на вземането и е определен  неговия размер, т.е. то става ликвидно и изискуемо.

В конкретния случай, безспорно е доказана, както ликвидността, така и изискуемостта на двете насрещни вземания.

Ето защо, съдът намира, че между страните по делото са налице еднородни, ликвидни и изискуеми насрещни вземания и следва да се извърши прихващане до размера на по-малката сума между дължимото на ищеца главно вземане по договора за заем от ..г. в размер на 20 000 лева и насрещното вземане на първоначалния ответник по делото Н.Р. по разписка от 16.03.2010 г. в размер на 7500 лева.

Предвид гореизложеното съдът намира, че предявеният от ищеца против ответника иск за заплащане на сумата от 20 000 лева, представляваща дължима по договор за заем главница, следва да бъде частично отхвърлен, като ПОГАСЕН ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ с насрещното вземане на ответника за заплащане на сумата от 7500 лева, представляваща, предоставена от Н.Р. на ищеца сума по разписка от 16.03.2010 г.

Следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Доказването следва да изключва всякакво съмнение относно осъществяването на правопораждащи факти в обективната действителност. В противен случай влизат в сила неблагоприятните последици за разпределение на доказателствената тежест, които задължават съда да приеме недоказаното за нестанало. В настоящия казус ищецът не ангажира годни доказателства за установяване на обстоятелството, че получената от него сума в размер на 7500 лева, действително е разходвана за закупуване на земя в землището на с. О., общ. П. в полза на Н.Р.. Действително при изслушване обясненията на ищеца по реда на чл. 176 ГПК същият заяви пред съда, че е получил сумата от 7500 лева като капаро, която сума е дал в деня на закупуването на 108 дка. земя в Община П., като е доплатил 20 000 лева за закупуването на същата земя. Следва да се отбележи обаче, че докато за сумата от 20 000 лева има сключен договор за заем, в който недвусмислено, точно и ясно е посочено, че сумата е предоставена на Н.Р., то досежно сумата от 7500 лева по делото няма представени доказателства да е разходвана по начина, по който се твърди от ищеца. Ето защо възражението за прихващане ще бъде уважено до сумата от 7500 лева. По отношение възражението за прихващане и на сумата от 15 500 лева, същото ще се остави без уважение, доколкото по делото не са ангажирани доказателства в подкрепа на твърдението на ответника, че сумата е предоставена на ищеца.

Ето защо следва да се извърши съдебна компенсация между двете насрещни вземания на страните до размера на по-малкото от тях. т.е. ответникът дължи на ищеца сумата от 12 500 лева по договор за заем от ..г., като  размера над уважения до пълния претендиран размер от 20 000 лева искът следва да се отхвърли като погасен чрез прихващане.

С оглед пълнота и изчерпателност на изложението и във връзка с писмо с изх. № ..г. по изп. д. № .. ЧСИ ..,*** действие ОС – П., с което съдът е уведомен, че към взискателя – ищец по настоящото дело, е постъпила сума в размер на 18 529,08 лева на 19.03.2014 г., която сума е постъпила от публична продан на недвижим имот, следва да се посочи, че в т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, задължително за съдебната власт /чл. 130, ал. 2 ЗСВ/, е прието, че в производството по чл. 422, респ. чл. 415 ал. 1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235 ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. В мотивите към т. 9 на ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС са изложени съображения, че в хипотезата по чл. 418, ал. 1 ГПК заповедта подлежи на изпълнение преди да е влязла в сила, поради което сумите, събрани по принудителен ред в изпълнителното производство са на основание на издадения съдебен акт - разпореждане за незабавно изпълнение, което не подлежи на проверка в исковия процес.

По отношение на разноските:

Съгласно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното производство. В мотивната част на тълкувателното решение е указано, че съдът по установителния иск следва да се произнесе с осъдителен диспозитив и за разноските, сторени в заповедното производство, тъй като с подаване на възражение от длъжника изпълнителната сила на заповедта за изпълнение в частта й относно разноските отпада.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК в полза на всяка от страните по делото следва да се присъдят разноски по съразмерност на уважена и отхвърлена част от исковата претенция.

Ищецът е представил доказателства и претендира разноски в общ размер от 2130 лева, от които 400 лева – заплатена държавна такса в заповедното производство и 1730 лева (400 лева – държавна такса, 1130 лева – депозит за назначаване на особен представител и 200 лева – заплатено адвокатско възнаграждение) в настоящото исково производство.

Ето защо и, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъдят направените разноски за заповедното и исковото производство, в общ размер от 1331,25 лева, съразмерно с уважената част от исковете.

Съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на разноски по съразмерност с отхвърлената част от иска, но тъй като не е представил доказателства да е направил такива, то и не му се следват разноски.

Предвид гореизложеното, съдът

 

Р   Е   Ш   И:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Н.К.Р., ЕГН **********, починала в хода на производството и заместена от своя син К.Б.Р., ЕГН **********, с постоянен адрес:***, ДЪЛЖИ на Т.Н.Ш., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 12 500 лева /дванадесет хиляди и петстотин лева/, дължима по договор за заем, сключен на ..г. в гр. П., с нотариална заверка на подписите с рег. №..., извършена от нотариус с рег. №..по РНК, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда – 14.09.2010 г. до изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ предявения от Т.Н.Ш., ЕГН ********** против Н.К.Р., ЕГН **********, починала в хода на производството и заместена от своя син К.Б.Р., ЕГН ********** иск за установяване на дължимостта на разликата до пълния размер на вземането по Заповед № 8529/21.09.2010 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 13704/2010 г. по описа на ПРС, ІV гр. с., а именно сумата над 12 500 лева до пълния претендиран размер от 20 000 лева, ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на заявлението в съда – 14.09.2010 г. до изплащане на вземането, като ПОГАСЕН ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ с насрещното вземане на Н.К.Р., ЕГН **********, починала в хода на производството и заместена от своя син К.Б.Р., ЕГН ********** за заплащане на сумата от 7500 лева представляваща, предоставена от Н.Р. на ищеца сума по разписка от 16.03.2010 г.

ОСЪЖДА Н.К.Р., ЕГН **********, починала в хода на производството и заместена от своя син К.Б.Р., ЕГН **********, с постоянен адрес:***, ДА ЗАПЛАТИ на Т.Н.Ш., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от общо 1331,25 лева /хиляда триста тридесет и един лева и двадесет и пет стотинки/ - разноски за заповедното производство по ч. гр. д. № 13704/2010 г. по описа на РС - Пловдив, ІV гр. с. и за настоящото производство по гр. д. № 3993/2012 г. по описа на РС – Пловдив, ХVІІ гр. с., съразмерно с уважената част от иска.

 

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд – Пловдив.

 

 

 

Районен съдия: /п/ Иван Анастасов

Вярно с оригинала

ЕЛ