Р E Ш Е Н И Е
№ 08.09.2020 г. гр.Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИ РАЙОНЕН СЪД VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На 03 август 2020 година
в публично
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ
ИЛКОВА
Секретар: ЕВДОКИЯ ДОСЕВА
като разгледа
докладваното от съдия ИЛКОВА
гражданско дело № 7, по
описа на съда за 2019 година
Предявен е иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК.
Ищецът „Профи Кредит България” ЕООД - София, чрез
пълномощника си, твърди в исковата молба, че
предявява настоящият установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1
във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК относно вземанията на заявителя срещу П.Н.М. в
общ размер на 6157.54 лева, представляващи неизплатено парично задължение по
Договор за потребителски кредит № **********.
На
18.11.2016г. бил сключен Договор за потребителски кредит № ********** между
ищеца, като кредитор, и П.Н.М., като длъжник. Договорът бил сключен при
следните параметри: Сума на кредита:
3000 лв.;Срок на кредита: 36 месеца; Размер на вноската: 146.39 лв.; Падеж на
вноската: пети ден от месеца; Годишен процент на разходите (ГПР): 49.90 %;
Годишен лихвен процент: 41.17%; Лихвен процент на ден: 0.11%; Общо задължение
по кредита: 5270.04 лв. По избран и закупен пакет от допълнителни услуги: Възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги: 2977.20 лв.; Размер на вноска по закупен пакет от
допълнителни услуги: 82.70 лв. Общо задължение по кредита и по пакета от
допълнителни услуги: Общо
задължение: 8247.24 лв.; Общ размер на вноска: 229.09 лв.; Дата на погасяване:
5 ден от месеца. С Молба от 17.11.2016г. П.Н.М. пожелал посочените от него
задължения към трети лица да бъдат погасени с част от опуснатата сума по
кредита, както следва:
1. Задължение в размер на 300.00 лв. към „Изи
Асет Мениджмънт” АД (документ за кредитен превод с референция:
270PMWP163230411, с дата 18.11.2016г.).
2. Задължение в размер на 766.69 лв. към „Кредитхелп”
ООД (документ за кредитен превод с референция: 270PMWP163230412, с дата
18.11.2016г.).
3. Задължение в размер на 650.00 лв. към „Би енд
джи кредит” ООД (документ за кредитен превод с референция: 270PMWP163230416, с
дата 18.11.2016г.).
Съгласно
т.5 от Договора за потребителки кредит П.Н.М. пожелал да бъде извършено
рефинансиране на старо негово задължение към „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД с
част от отпуснатата сума по кредита, както следва: Задължение в размер на
949.90 лв. към ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД.
„ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД изпълнило
точно и в срок задълженията си по договора, като превел остатъчната парична
сума в размер на 333.41 лв. по посочената от П. Николов М. банкова сметка, ***
с банкова референция 270PMWP162330428 от 18.11.2016г. Ответникът от своя страна
поел задължение по Договора за потребителски кредит, като го сключил за срок от
36 месеца с месечна вноска по погасителния план в размер на 229.09 лева и
падежна дата всяко 5-то число на месеца.
На
07.07.2017г. П.Н.М. подал Заявление за промяна на погасителен план по ДПК №
**********, с което пожелал да отложи една погасителна вноска. На 20.07.2017г.
между ищеца и ответника бил сключен Анекс № 1, за отлагане на една погасителна
вноска, която се падала № 7 от погасителния план. П.Н.М. се задължил да изплаща
задължението си по процесния договор по нов погасителен план, който се променил
от 36 на 37 погасителни вноски. Годишният процент на разходите след сключването
на Анекса бил в размер на 47.07%. Останалите клаузи от Договора за
потребителския кредит не били засегнати и останали непроменени.
Предвид
факта, че длъжникът е изпълнявал точно поетите с договора задължения и направил
девет пълни погасителни вноски и една непълна, последната от които с дата
23.01.2018г., като след изпадането в забава и съгласно уговореното и прието от
страните в т. 12.3. от Общите условия към договора за потребителски кредит, а
именно: „....В случай, че КЛ/СД просрочи една месечна вноска с повече от 30
календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на ДПК и обявяване на
неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо КР да изпраща на КЛ/СД
уведомление, покана, предизвестие или други.". На 09.01.2018г. договорът бил
прекратен автоматично от страна на ищеца и била обявена неговата предсрочна
изискуемост. На 11.01.2018г. на П.Н.М. било изпратено уведомително писмо от
страна на дружеството, с което бил уведомен, че договорът е прекратен и че е
обявена неговата предсточна изискуемост.
Съгласно
уговореното в ОУ при прекратяването на ДПК на основание т.12.3 от Общите
условия, клиентът дължал остатъчните и непогасени вноски по погасителен план,
включващи и възнаграждение при закупен пакет от допълнителни услуги, лихви за
забава и такси.
Сочи,
че размерът на погасеното от П.Н.М. задължение по ДПК № ********** било в общ
размер на 2220.00 лева. С плащанията си длъжникът погасил част от номинала по
заема в размер на 2089.54 лева. Сумата от 70.30 лева отишла за погасяване на
лихвите за забава по кредита, на основание т.12.1 от ОУ, която цитира
Съгласно уговореното в чл.17.4 от Общите
условия към ДПК № **********, а именно „ КЛ/СД заплаща такси за извършените от
КР такси по тарифа. КЛ/СД се съгласяват, че КР има право на обезщетение за
всички разноски, свързани с дейността по извънсъдебно или съдебно събиране на
просрочения дълг на КЛ/СД в това число, но не само разноските за телефонни
обаждания и/или писма за напомняне на просрочени задължения, посещения на
място, смс-и и друго съгласно действаща Тарифа..”. С плащанията си клиентът
заплатил 60 лева от начислените такси по тарифа.
Ищецът
сочи, че към момента на депозиране на исковата молба ответникът П.Н.М. му дължи
сума в размер на 6157.54 лева, представляващи неизплатено парично задължение по
Договор за потребителски кредит № **********. Счита също, че при желание от
страна на потребителя, същият е могъл да
се откаже от кредита в срок от 14 календарни дни, без да посочва причина и да
дължи обезщетение съгласно т.7.1.1 ОУ. Ответникът не сторил това, а е усвоил
предоставената в заем сума, направил плащания по заема, което счита за
показателно относно наличието на съгласие за получаване на заема при одобрените
параметри. Ответникът се съгласил с цената на кредита и със сключването на
договора, към който момент е бил наясно с общата сума, която трябвало да върне,
така и с правото си да се откаже от сключения договор, така и с погасяването на
кредита.
Поради
неизпълнението на договорното задължение, ищецът подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, входирано в
Районен съд- гр.Стара Загора. По заявлението било образувано ч.гр.дело №
3786/2018г. В изпълнение указанията на заповедния съд, ищецът предявява
настоящия установителен иск.
Ищецът
моли, след като съдът се убеди в основателността на исковата претенция, да
постанови решение, с което да установи съществуването на вземане в полза на
„ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД срещу длъжника П.Н.М. в размер на 6157.54 лева,
представляващи неизплатено парично задължение по Договор за потребителски
кредит № **********, вещно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението. Претендира за направените
по делото разноски.
В законоопределения срок, назначеният особен представител на ответника е
депозирал писмен отговор на исковата молба. Навежда доводи, че процесният
договор за потребителски кредит от 18.11.2016г. е недействителен на основание
чл. 22 от ЗПК, нищожен на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД поради нарушение на
добрите нрави при определяне на годишния лихвен процент, като нищожен е и
пакета от допълнителни услуги на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради нарушаване
на добрите нрави. В подкрепа на тези твърдения, излага следните аргументи:
Счита, че Договорът за потребителски кредит е недействителен поради
неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Така, в процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР на заема и годишното
оскъпяване на заема. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в
него и как се формира посочения в договора ГПР от 49,90 % /. В този порядък
следвало да се посочи, че съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки ши косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на
всичко дължимо по кредита / следвал по ясен и разбираем за потребителя начин да
са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай, в процесния договор
за кредит, яснота досежно посочените обстоятелства липсвала. Посочен бил лихвен
процент по заема /който бил фиксиран/, както и годишно оскъпяване по заема, но
не се изяснявало как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Следвало
да се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и
приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин,
различен от законовия е недопустимо /в материалноправен смисъл/. Тези съставни
елементи обаче, както било посочено и по-горе остават неизвестни и на практика,
така се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на
ресурса. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя,
настоящи или бъдещи, доколкото в погасителната вноска е включено и изплащане на
задължения по споразумение за допълнителни услуги. От така изложеното не можело
да се направи еднозначен извод, че тези разходи са включени при формиране на
ГПР, нито че същите са изключени. Още повече, че впоследствие годишния процент
на разходите се намалявал, като не ставало ясно по какъв начин това се отразява
на дължимите по договора суми с оглед липсата на методика, по която същият е
изчислен при сключване на договора. В този порядък неясни били както
компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното
оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на
предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които
го оскъпяват, то следвало ясно да посочи какво точно е включено в тях.
Съобразно гореизложеното, кредитното правоотношение между страните се
явявало недействително на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1. т. 10 ЗПК и като
такова не било в състояние да породи присъщите за този тип сделка правни
последици. Съобразно нормата на чл. 23 ЗПК, при недействителност на договора за
кредит, длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност на
предоставения финансов ресурс. В този случай с оглед недействителност на
договора за кредит, то недействителна се явява и уговорката за заплащане на
такса за допълнителен пакет услуги.
По отношение на клаузите, касаещи възнаградителната лихва и заплащане на
допълнителен пакет услуги, били налице и други основания за недействителността
им. В договора е уговорен годишен лихвен процент или възнаградителна лихва по
договора в размер на 41.17%, както и лихвен процент на ден в размер на 0.11%.
Така уговорения размер на възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави
и в този смисъл клаузата на т.VI, се явявала нищожна. Действително към датата
на уговарянето на размера на възнаградителната лихва по кредита няма
императивни разпоредби (императивните разпоредби в ЗПК касаят единствено
размера на ГПР), които да определят максималния размер на възнаградителната
лихва, но това не означавало, че свободата на волята на страните по никакъв
начин не е ограничена и то при положение, че се касае за потребителски договор,
при който едната страна- потребителят е по-слабата икономически страна; поради
което и се ползва със засилена защита от ЗЗП и ЗПК. Ограничителят на свободата
на волята на страните били именно добрите нрави като неписани, но трайно
утвърдили се правила, непосредствено свързани със
справедливостта,добросъвестността и нормалното развитие на обществените
отношения. В правната доктрина и съдебна практика се приемало, че накърняването
на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.З-то от ЗЗД е налице именно,
когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен
чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип е
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Сочи за трайноустановена практика на
ВКС,която посочва добросъвестния и съответстващия на добрите нрави /като
ограничение на свободата на волята/ предел на волята на страните за заплащане
на възнаградителна лихва, а именно: три пъти размера на законната лихва. В този
смисъл е практика на ВКС,/Решение № 4/2009г. по т.д.№395/2008г., Решение №
1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г.,определение № 877 по т.д.№ 662/ 2012г. и др./
според която съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително,
ако тя не надвишава с повече от три пъти законната лихва. Видно от електронната
страница на БНБ към датата на сключване на договора за потребителски кредит
основният лихвен процент е 0,00 %, от което следвало, че размерът на законната
лихва е 10,00 % т.е. уговорения в договора за кредит годишен лихвен процент
надвишава повече от четири път законната лихва. В настоящият случай
договорената между страните лихва в размер на 41,17% годишно надхвърля с над 4
пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави /критерии за
норми на поведение, установени в обществото/, тъй като надхвърлят драстично
трикратния размер на законната лихва. Ето защо клаузите на т. VI от договора,с
които е уговорен ГЛП в размер иа 41.17% и лихвен процент на ден в размер на
0.11% накърняват договорното равноправие между страните, противоречат на
добрите нрави и са в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето,
поради което се явяват нищожни на основание чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД
като противоречащи на добрите нрави.
В т. VI от договора било уговорено и заплащането на възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 2977,20 лв. Възнаграждението,
което се е задължил да заплати потребителят за предоставения му пакет от
допълнителни услуги също се явява прекомерно и не отговаря на изискванията на
закона. На първо място предоставените за тази цена услуги не са изчерпателно
изброени в договора за потребителски кредит каквото е изискването на
императивните разпоредби на закона, а наред с това не е формирана цена за всяка
от услугите по отделно. В тази връзка в чл.10а, ал.4 от ЗПК е предвидено, че
„Видът, размерът н действието, за което се събират такси н/или комисиони,
трябва да бъдат ясно н точно определени в договора за потребителски кредит.” В
случая в Договора за потребителски кредит не са посочени видът, размерът и
действието, за което се събират съответните такси. В сключеното между страните
Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 18.11.2016г.,
били изброени вида на услугите, които може да ползва потребителят, но доколкото
нито в самия договор, нито в Споразумението е предвидена клауза, която да
приобщава Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от
18.11.2016г. г. именно към процесния договор за потребителски кредит, то не би
могло да се приеме, че е изпълнено изискването на чл.10а. ал.4 от ЗПК за
посочване на всяко конкретно действие, за което се събират такси или комисионни
и размера на съответната такса или комисионна в процесния договор за
потребителски кредит. В противоречие на императивното правило на чл.10а ал.4 от ЗПК в процесния договор за различните видове допълнителни услуги е определено
общо възнаграждение за плащане. Наред с това заплащането на това възнаграждение
от потребителя е предварително, т.е. то е дължимо само за „възможността за
предоставянето” на изброените по-горе услуги, както е посочено и в самото
Споразумение, и е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по
време на действието на сключения между страните Договор. Принципът на
добросъвестност н справедливост при договарянето изискват потребителят да
заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не хипотетично
ползване на такава. Следователно налице е неравноправна клауза в договора за
потребителски кредит, с която потребителят се е задължил да заплати
възнаграждение на кредитора за предоставянето на пакет от допълнителни услуги в
размер на 2977,20 лева. Предвид гореизложеното единствения възможен извод е, че
уговорката за заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги в
размер на 2977,20 лева се явява нищожна като противоречаща на императивни
правни норми - разпоредбите на чл.10, ал.2 предл. второ и чл.10а, ал.З и ал.4
от Закона за потребителският кредит/ЗПК/. Ето защо, счита, че предявеният иск
за установяване на дължимост на претендираните суми за погасяване на задължения
по това споразумение следва да се отхвърли и на това основание.
С оглед изложените съображения, то ответникът дължал връщане единствено
на предоставения размер от главница по сключения договор за потребителски
кредит, който предвид сборът от сумите от представените към исковата молба 4
броя платежни нареждания, е в размер от 2050,10 лева (333,41 лв.+300
лева+766,69 лева+650 лева). Доколкото към датата на подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение, ответникът е заплатил на ищеца обща сума в размер
от 2220 лева по признание на самия ищец в исковата молба, то очевидно размерът
на предоставената главница е изцяло погасен преди предявяване на иска за
признаване на установено, че същия се дължи, поради и което искът за главница
следвало да се отхвърли на това основание.
На следващо място, твърди, че дори да се приеме, че не е налице
недействителност на процесния договор, то не се установява ответникът да е бил
уведомен за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита от
ищеца/кредитодател. Неподкрепено с никакви доказателства било твърдението на
ищеца в исковата му молба, че предсрочната изискуемост на кредита е била
обявена на ответника. Предсрочната изискуемост представлява изменение на
договора, което за разлика от общите принципи на ЗЗД настъпва с волеизявление
само на едната от страните. Датата на настъпване на предсрочната изискуемост
играе ролята на падеж и представлява различен юридически факт. Съобразно т. 18
на Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при
настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2
ЗКИ, кредиторът следва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. Ето защо за настъпването на предсрочната изискуемост е
необходимо уведомяването на длъжника, за да може договорното изменение да
прояви действието си. Приложението на разрешенията на т. 18 на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и
необходимостта за уведомяване на длъжника за настъпване на предсрочната
изискуемост намират проявление и по отношение на небанковите финансови
институции /в т.см. Решение № 123/09.11.2015 г. по т. д. № 2561/2014 г. на ВКС
на РБ, II т.о./.
Константна е съдебната практика /Решение № 123/09.11.2015 г. по т.д. №
2561/2014 г. на II т.о. и др./, че когато ищецът се е позовал на предсрочна
изискуемост в подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение,
фактите относими към настъпването и обявяването й са част от основанието на
заявеното вземане и следва да са се осъществили преди образуване на заповедното
производство. Това разрешение е важимо както за вземането, предмет на
заявлението по чл. 417 ГПК, така и за вземанията предмет на заявлението по чл.
410 ГПК. В последният случай обстоятелствата, при които настъпва предсрочната
изискуемост, подлежат на доказване в хода на исковия процес по чл. 422 ГПК, тъй
като за кредитора не съществува задължение да прилага доказателства за същите
към заявлението по чл. 410 ГПК. В случая ищецът по делото, за да обоснове
изискуемостта на вземанията си се позовава на настъпила предсрочна изискуемост
на процесния кредит на договорно основание. Дори към посочената от него дата -
09.01.2018г. да са били налице предвидените в договора за кредит обективни
предпоставки за прекратяване на договора и за обявяване на предсрочната му
изискуемост, предвид липса на плащания, то според задължителната съдебна
практика необходимо условие за настъпването на предсрочната изискуемост е
обявяването й на кредитополучателя. Следователно, за да може кредитодателят да
се ползва от последиците на предсрочната изискуемост волеизявлението му за това
следва да е достигнало до знанието на ответника. Нямало никакви представени
писмени доказателства относно уведомяването на ответника/длъжник за настъпилата
предсрочна изискуемост на кредита.
Ищецът не представял доказателства за релевантния за спора факт, а
именно, че предсрочната изискуемост на кредита е обявена на длъжника преди
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Следвало да се приеме, че процесните
вземания не са изискуеми в заявения размер и не са възникнали на предявеното от
ищеца основание - предсрочна изискуемост на вземания по процесния договор,
която предсрочна изискуемост да е настъпила преди образуване на заповедното
производство. Това обосновавало неоснователност и недоказаност на предявените
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 415, ал.1 ГПК и същите
следва да бъдат отхвърлени. Уведомяването на длъжника, че кредиторът счита
кредита за предсрочно изискуем, направено след подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, включително с връчване на препис от исковата
молба по чл. 422, ал.1 ГПК или по друг начин, не може да бъде взето предвид
като факт, настъпил след предявяване на иска, от значение за спорното право
съгласно чл. 235, ал.З ГПК, нито да обуслови основателност на установителния
иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, нито може да промени с обратна сила момента на
настъпване на изискуемостта на задължението, а представлява ново основание за
предявяване на осъдителен иск или ново заявление за издаване на заповед за
изпълнение /в т.см. решение № 114/07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на ВКС на
РБ, II т.о./
С оглед на гореизложеното, особеният представител на ответника счита
предявения установителен иск за неоснователен и като такъв моли да бъде отхвърлен.
В
съдебно заседание ищцовото дружество „Профи Кредит България” ЕООД, редовно
призовано, не изпраща представител. С депозирана молба по делото заявява, че
поддържа предявените искове.
В
съдебно заседание ответникът П.Н.М. се представлява от назначения му особен
представител, който моли съдът да отхвърли иска като неоснователен.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намери за установено от
фактическа страна следното:
Видно от приложеното ч. гр. д.
№ 3786/2018г., по описа на Районен съд - Стара Загора, съдът е издал в
полза на „Профи Кредит България” ЕООД срещу П.Н.М. заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата от 6 157.54 лв. – главница по договор за потребителски
кредит № **********/18.11.2016г., ведно със законна лихва върху главницата от 27.07.2018г. до
изплащане на вземането, както и за разноските в общ размер на 223.15 лв. Заповедта
е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал.5 ГПК, като заявителят в срок
предявява настоящия установителен иск.
От представените от ищеца писмени доказателства се установява,
че на 17.11.2016 г. ответникът е подал до ищцовото дружество искане за
отпускане на потребителски кредит – Профи кредит Стандарт, в размер от 3000
лв., срок на издължаване - 36 месеца, размер на месечна вноска 229.09 лв. На
същата дата ответникът е депозирал молба, с която заявява желанието си от заявената
заемна сума да бъдат погасени задължения към трети лица: сумата от 300 лв. –
към „Изи Асет Мениджмънт“ АД; сумата от 766.69 лв. – към „Кредитхелп“ ООД;
сумата от 650 лв. – към „Би Енд Джи Кредит“ ООД. На 18.11.2016г. страните
сключват договор за потребителски
кредит № **********, като е уговорено, че част от заемната сума ще бъде за
рефинансиране/погасяване на задължения на ответник. Видно от представените три
броя преводни нареждания, всички с дата 18.11.2016г., в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД е преведена сумата от 300 лв., в полза на „Кредитхелп“
ООД е преведена сумата от 766.69 лв.; в полза на „Би Енд Джи Кредит“ ООД е
преведена сумата от 650 лв. Остатъкът от заемната сума по процесния договор – в
размер на 333.41 лв. е преведена по банкова сметка ***/видно от преводно
нареждане № 13102648/18.11.2016г./.
Видно от клаузите на договора за кредит,
ищецът предоставил на ответника заемната сума от 3000 лв., при годишен
процент на разходите 49,90%, годишен лихвен процент 41,17 %, лихвен процент на
ден 0.11%., като общо задължение, включващо главница и договорна лихва, е
посочена сумата от 5 270.04 лв. Заемателят се е задължил да върне заема на
36 месечни погасителни вноски, всяка от които от по 146.39 лева. В договора е
посочено още, че по избран и закупен пакет от допълнителни услуги П.М. дължи и
възнаграждение, в размер на 2 977.20 лв., като размерът на вноската
възлиза на 82.70 лева. Така общото задължение по договора възлиза на 8247.24 лв., с общ размер
на ежемесечните вноски от по 229.09 лв.
Видно от сключеното между страните споразумение за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги от 18.11.2016г.
са уговорени следните услуги: приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителски кредит, възможност за отлагане и намаляване на определен брой
погасителни вноски, възможност за смяна на дата на падеж, улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства.
Ищецът представя още Общите условия на
дружеството към процесния договор, както и погасителен план към договора.
По повод подадено на 07.07.2017г. от ответника до кредитора
заявление за отлагане на една вноска, на 20.07.2017г. между страните по договора за кредит е
подписан Анекс № 1 за отлагане на вноски /представен по делото/, за което е
изготвен нов погасителен план /неразделна част към анекса/.
По делото е представено и извлечение по сметка по договор за потребителски кредит № **********,
съгласно което изплатената от ответника сума по договора възлиза общо на 2 220
лева.Видно от уведомително писмо с дата 11.01.2018г., адресирано от ищеца до
ответника, последният е обявил кредита
за предсрочно изискуем, считано от 09.01.2018г. Липсват доказателства относно връчването
на това уведомление.
По делото е изслушано заключение на съдебно
икономическа експертиза, неоспорено от страните и възприето от съда като
компетентно и добросъвестно изготвено, от което се установява, че по договора
за кредит, ответникът дължи общо сумата от 6 157.54 лв., от която: 2 544.95
лв. – главница, 1 407.58 лв. – лихва, 2 205.01 лв. – такса за
допълнителни услуги по закупен пакет за допълнителни услуги. Посочва се, че от
дължимите 8247.24 лв. ответникът е платил сумата от 2 220 лв.
Като взе предвид изложената фактическа
обстановка, съдът стига до следните правни изводи:
В производството по чл. 422 ГПК
взискателят следва да докаже факта, от който произтича вземането му, а
длъжникът – възраженията си срещу вземането. За да се уважи предявеният иск ищецът следва
да докаже фактите, които сочи да обуславят исковата му претенция - наличието на сключен договор за кредит,
изпълнение на договорните си задължения за предоставяне на заемната сума, при
което за ответника е възникналото задължение за нейното връщане. Също така
ищецът следва да докаже и вземанията си и по размер. Ответникът следва да
проведе насрещно доказване по тези факти, както и да докаже всички факти, които
сочи да изключват, унищожават или погасяват процесните вземания в т. ч. и
възражението си за наличие на законови предпоставки за обявяване на договора за
недействителен или за недействителност на отделни клаузи.
„Профи Кредит България“ ЕООД представлява финансова
институция, по смисъла на чл. 3, ал.2
от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства
(както е в конкретния случая). Това определя дружеството като кредитор по
смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Представеният по делото договор за паричен кредит, подписан и
неоспорен от ответника, установява възникналото заемно правоотношение между
страните по делото, като с част от отпусната заемна сума са погасени задължения
на ответника към трети лица, а останалата част му е преведена по банкова
сметка. ***, че ответникът е погасил сумата от 2 220 лв. от общо дължимата
сума по кредита 8 247.24 лв. Остатъкът от непогасената сума е в размер на
6 157.54 лв., в какъвто размер е и претенцията на ищеца.
Основното възражение на ответника, направено
от назначения му особен представител, е, че клаузите относно договорен годишен
процент на разходите от 49.90 %,уговорения годишен лихвен процент
/възнаградителна лихва/ в размер на 41.17%, както и лихвен процент на ден от
0.11%, и уговореното възнаграждение за закупен пакет за допълнителни услуги са нищожни.
Безспорно между ищеца и ответника са възникнали
правоотношения по договор за потребителски кредит по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Съгласно чл. 10, ал. 1
от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена
форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по
договора. Съгласно чл. 11, ал. 2
от ЗПК, общите условия са неразделна част от договора за
потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по договора. От
събраните по делото доказателства се установява, че по – голяма част от
императивно определеното съдържание на договора е налице.
Лихвата по договора е
възнаградителна - за ползване на дадената парична сума. Към датата на сключване
на порцесния договор обективен критерий за преценка дали с клаузата за
уговорената лихва е нарушен принципът на справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на
ответника, следва да се съобрази размера на законната лихва към този момент,
без обаче тя да се приеме като максимален размер и за възнаградителната лихва,
като съгласно установената съдебна практика по сходни казуси за договори,
сключени преди изменението на ЗПК от 2014 г. се приема, че максималният размер,
до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако
тя не надвишава с повече от три пъти законната такава (в този смисъл решение №
378 от 18.05.2006 г на ВКС по гр. д. № 315/2005 г.. II г о, и др). В случая
това съотношение не е налице. Договорената между страните годишна лихва в размер 41,17 % надхвърля
размера на законната такава, при определения от БНБ основен лихвен процент за
2017 г. и 10 пункта
надбавка, поради което уговорката противоречи на добрите нрави и е нищожна. Съотнесени тези критерии и към клаузата
с уговорения ГПР от 49,90%, също обосновават нейната иищожност. Посочените клаузи от процесния договор
нарушават принципа на справедливост и създават условия за неоснователно
обогатяване на ответника. В този смисъл заплащане на възнаградителна лихва в
размер на 41,17% годишно, противоречи на добрите нрави. В процесния договор
уговорените размери на фиксиран годишен лихвен процент по заема /ГЛП/ и годишен
процент на разходите /ГПР/ надвишават трикратния размер на законната лихва. По
делото не се установява, не се и твърди наличие на обстоятелства, които да
дават основание за очакване на завишен размер на вреди за заемодателя от
неизпълнение задължения на заемателя. Следователно, уговарянето на
възнаградителна лихва в размер неколкократно над законната значително надхвърля
размера на действителните вреди. Предвид характера на предоставяната по
договора услуга /предполагащ недостиг на парични средства у едната от
страните/, следва да се приеме, че процесните уговорки не съответстват на
изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения
и равнопоставеността на съконтрагентите. В тези случаи се дължи само законната
лихва.
Освен изложеното, договорът за потребителски кредит обаче, е
недействителен поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК. Установява се, че в процесния договор, кредиторът
единствено е посочил като абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР на заема и годишното оскъпяване на
заема. Липсва ясно разписана методика на
формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от
49, 90 % /. Съобразно разпоредите на ЗПК, Годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в
посочената величина / представлявайки общ израз на всичко дължимо по кредита /
следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
В процесния договор за кредит яснота относно посочените
обстоятелства липсва. Посочен е лихвен процент по заема /който е фиксиран/,
както и годишно оскъпяване по заема, но не се изяснява как тези стойности се
съотнасят към ГПР по договора. Следва да се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е
императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на
разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо.
Съобразно гореизложеното, кредитното правоотношение между
страните се явява недействително на основание чл. 22,
вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК и като такова не е в състояние да породи присъщите
за този тип сделка правни последици. Съобразно нормата на чл. 23 от ЗПК,
при недействителност на договора за кредит, длъжникът дължи да възстанови на
кредитора чистата стойност на предоставения финансов ресурс.
По
възражението за недействителност на закупен пакет от допълнителни услуги:
Възможността за събиране от
потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е
регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов – ДВ, бл.35 от
С оглед на гореизложеното, съдът счита, че ответникът дължи
връщане единствено на главницата по сключения договор за потребителски кредит,
която е в размер от 3000 лв.
По възражението на особения представител на
ответника, за ненастъпила предсрочна
изискуемост на вземането:
Съгласно т. 12.3 от ОУ в случай, че кредитополучателят просрочи
една вноска с повече от 30 календарни дни настъпва автоматично прекратяване на
договора, без да е необходимо кредитодателят да изпраща на кредитополучателя
уведомление, покана, предизвестие или други, а според т.12.4 в този случай
кредитополучателят дължи остатъчните непогасени вноски по погасителния план,
включващи и възнаграждението при закупен пакет от допълнителни услуги, лихви за
забава и такси. Ищецът не представя доказателства относно връчването до
ответника на уведомление за настъпилата предсрочна изискуемост на заема
(кредита). Такова уведомление не е връчено преди подаване на заявлението по чл.
410 ГПК. Съобразно т. 18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.дело №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, кредиторът следва да е уведомил длъжника за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, като уведомлението следва да
предшества подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в
съда. Разрешението, дадено в т. 18 на ТР се прилага и по отношение на
небанковите финансови институции, какъвто е ищеца /в този смисъл решение №
123/09.11.2015 г. по т. д. № 2561/2014 г. на II т. о. на ВКС; Определение от
25.05.2016 г. по ч. гр. д. №1418/2016 г. на СГС, Решение № 1886 от 4.12.2015 г.
по в. гр. д. № 2591/2015 г. на ОС – Пловдив, Решение № 918/14.10.2014 г. по т.
д. № 2389/2013 г. на ОС-Варна, Решение от 28.11.2014 г. по гр. д. № 490 /2014
г. ОС – Враца, Решение № 105 от 26.05.2015 г. по в. гр. д. № 41/2015 г. на ОС –
Кърджали/. Липсва основание да се приеме, че настъпването на предсрочната
изискуемост за вземанията на банките следва да бъде по различен начин, от
настъпването на предсрочната изискуемост на вземанията на други търговци,
професионално предоставящи заеми и кредити. Този извод се подкрепя и с аргумент
за по-силното основание, доколкото правният статут на банките изисква
по-благоприятното им нормативно третиране в сравнение с финансовите институции,
което пряко следва и от Решение № 12 от 02.10.2012 г. по к. д. № 4/2012 г. на
КС. Кредитирането е правно регламентирана дейност и правната сигурност изисква
да се прилагат еднакви правила с оглед защита на потребителя, при това
независимо от субекта, който отпуска потребителския кредит. За потребителя
следва да е ясно съдържанието на материалното правоотношение, че предсрочната
изискуемост може да настъпи при условията в договора или ОУ, но едва от
момента, в който е уведомен за това.Да се приеме обратното, би означавало да се
наруши принципът за правна сигурност и предвидимост в уредбата на потребителските
кредити, което е недопустимо. Изложеното е в унисон с практиката на Съда на
Европейския съюз по приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните
клаузи в потребителските договори.
Съгласно константната съдебна практика, когато искът по чл.422 ГПК е за вземане, произтичащо от банков кредит, съдържащ уговорки, че целият
кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или
при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да
уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Правото
на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за
обявяването на предсрочната изискуемост на кредита. Заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, с оглед характера на заповедното производство -
едностранно до произнасянето на съда, не притежава правната характеристика на
уведомление до длъжника за предсрочната изискуемост на кредита.
Въпреки липсата на уведомяване за предсрочната изискуемост,
съдът на основание чл.235 от ГПК следва да съобрази всички факти, настъпили
след предявяване на иска. Ето защо следва да бъдат отчетени вноските с настъпил
падеж към датата на формиране на силата на присъдено нещо, в какъвто смисъл е
задължителната практика на ВКС, обективирана в т.1 от ТР № 8/2017 г. от
02.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС. След подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, съобразно погасителния план по договора за кредит
поетапно са падежирали всички вноски по договора, съобразно представения погасителен
план. При вземане, произтичащо от договор за кредит, чиято предсрочна
изискуемост не е била надлежно обявена на длъжника преди подаване заявлението
за издаване на заповед за изпълнение, не може да бъде игнорирана съществуващата
облигаторна връзка между страните, обосноваваща конкретни задължения, поети от
кредитополучателя.
Липсата на точно изпълнение на така поетите задължения, без
настъпила предсрочна изискуемост за цялото вземане, съобразно договореното по
актуален погасителен план – главница и лихви, води до извод, че тези
обстоятелства следва да бъдат съобразени в исковото производство по чл. 422 ГПК. Длъжникът - ответник по иска дължи изпълнение, макар и само до онази част
от задължението по отношение, на която е настъпил падежът, договорен от страните
и доколкото не може да се приеме, че вземането е изцяло изискуемо поради
предявената предсрочна изискуемост, то не може да се отрече съществуване на
самото вземане, като се отхвърли искът в обема на безспорно установеното
задължение по отношение на падежиралите вноски. По въпроса за задължението на
съда да установи падежиралите вноски по кредита в рамките на иска по чл.422 от ГПК, въпреки ненадлежното обявяване на предсрочната изискуемост е постановено и
Тълкувателно решение № 8/2017 г. на ОСГТК, както и други решения на ВКС по чл.
290 от ГПК – Решение № 7 от 19.05.2017 г. по гр. д. № 60053/16 г., І т. о.,
Решение № 180 от 31.07.2017 г. по т. д. 1357/16 г., Решение № 103 от 07.08.2017
г. по т. д. № 851/16 г. на ВКС, І т. о., Решение № 208 от 09.02.2018 г. по т.
д. № 394/17 г. на ВКС, І т. о. и др.
Предвид гореизложеното
съдът намира, че предявеният в настоящото производство иск се явява основателен
до размера на падежиралите незаплатени вноски за главница – на основание чл.
235, ал. 3 ГПК, /така както е разяснено и в т. 9 ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС/, като в настоящия случай са падежирали всички незаплатени вноски по
договора за кредит, тъй като последната от тях е била с дата на погасяване 05.01.2020г.
Предвид
гореизложеното, и с оглед събраните по делото доказателства, се установява, че
ответникът по процесния договор е извършил плащане на сумата от 2 220 лв.,
която сума следва да се приспадне от дължимата главница от 3000 лв. Или
остатъкът от 780 лв. за главница по договора за кредит остава дължим от
ответника. До този размер предявеният иск се явява основателен и доказан, като
в останалата част до претендираните 6 157.54 лв. следва да бъде отхвърлен,
като неоснователен и недоказан.
С
оглед на горното, съдът следва да признае по отношение на ответника, че същият дължи
на ищеца сумата от 780 лева – главница
по договор за потребителски кредит № **********/18.11.2016г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл.
410 от ГПК в съда -27.07.2018г., до изплащането й, за което вземане е издадена
заповед за изпълнение № 2086/30.07.2018г. по ч.гр.д. № 3786/2018г., по описа на
СтРС.
С
оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца разноските в исковото производство, както и в
заповедното производство, съразмерно с уважената част от иска, както следва: в
заповедното производство – сумата от 28.27 лв. /100 лв. за присъдено
юрисконсултско възнаграждение и 123.15 лв. за внесена ДТ/ и в настоящото
производство – сумата от 166.07 лв. /за възнаграждение за вещо лице от 250 лв.,
за внесена ДТ от 123.15 лв., за депозит за особен представител на ответника от
637.88 лв., за юрисконсултско възнаграждение от 300 лв./.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И
:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на П.Н.М., ЕГН **********,***.
Христо Димов 28, вх.А, ет.6, ап.56, че дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ”ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. България № 49, бл. 53Е,
вх.В, сумата от 780 лева – главница
по договор за потребителски кредит № **********/18.11.2016г.,
ведно със законната лихва, считано от 27.07.2018г., до изплащането й, за което
вземане е издадена заповед за изпълнение № 2086/30.07.2018г. по ч.гр.д. №
3786/2018г., по описа на СтРС, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 780 лв.
до претендирания размер от 6157.54 лева, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА П.Н.М., с п.а., ДА
ЗАПЛАТИ НА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ”ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. България № 49, бл.53Е, вх.В,
сумата от 28.27 лева - разноски по ч.гр.д.
№ 3786/2018г. по описа на СтРС, и сумата
от 166.07 лева – разноски по настоящото дело.
Решението подлежи на обжалване пред ОС – Стара Загора в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: