№ 20307
гр. София, 08.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЙОАННА Н. СТАНЕВА
при участието на секретаря С. Е. Д.
като разгледа докладваното от ЙОАННА Н. СТАНЕВА Гражданско дело №
20201110159551 по описа за 2020 година
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД от „П.
К. Б.“ ЕООД срещу С. В. С. за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца
следните суми: сумата от 1768,33 лева, главница по договор за потребителски кредит №
********** от 24.01.2015г., ведно със законна лихва от 09.07.2019г. до изплащане на
вземането, за която сума е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
19.08.2019г. по ч.гр. дело № 39347/2019г. по описа на СРС, 161-ви състав, както и
осъдителни искове с правно основание чл. 79 ЗЗД и чл. 240, ал. 2 ЗЗД за заплащане на
сумата от 704,47 лева, представляваща възнаградителна лихва, начислена за периода от
22.07.2015г. до 22.02.2017г., както и за сумата от 1666,60 лева, представляваща
възнаграждение за допълнителен пакет по споразумение за предоставяне на допълнителен
пакет от услуги, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното им изплащане.
В исковата молба се твърди, че на 23.01.2015г. бил сключен Договор за
потребителски кредит № ********** с ответника при следните параметри: сума на
кредита[1]2000 лева; срок- 24 месеца; размер на вноската- 123,64 лева, ГПР – 49,90 %, ГЛП-
41,17 %, лихвен процент на ден- 0,11 %, общо задължение по кредита- 2967,36 лева. Бил
избран и закупен пакет от допълнителни услуги, по който се дължало възнаграждение в
размер на 1999,82 лева. Така общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни
услуги било 4967,28 лева. Сочи, че съгласно декларации т.А към договора неразделна част
от него са Общи условия, които били предадени при подписването му. На клиента се
предоставяло безвъзмездно, на хартиен носител, в разбираема форма, на български език
информация във формата на Стандартен европейски формуляр. Ответникът бил поел
задължение да изплаща месечна вноска по погасителен план в размер на 206,97 лева с
падежна дата- всяко 22-ро число на месеца. Поддържа, че на 24.01.2015г. била преведена на
ответника сума в размер на 2000 лева. Сочи, че ответникът не бил изпълнил поетите от него
договорни задължения, като бил направил само четири погасителни вноски и една непълна,
последната от която била с дата 16.07.2015г. Падежът на последната вноска бил на
22.02.2017г. Съгласно чл. 4 от ОУ ответникът дължал и договорно възнаграждение, което
1
било предварително определено в размер на 967,36 лева, от която сума били заплатени
262,89 лева. Претендира се и сумата от 704,47 лева, представляваща договорно
възнаграждение от 22.07.2015г. до 22.02.2017г. Съгласно сключено споразумение за
предоставяне на пакет за допълнителни услуги и чл. 15 от ОУ по договора се дължало и
възнаграждение в размер на 1999,82 лева, като били извършени плащания в размер на
333,32 лева и оставащата неизплатена част била 1666,60 лева. Изложени са твърдения
относно пакета от допълнителни услуги. Поддържа, че размерът на погасеното от ответника
задължение по договора бил в общ размер на 834,02 лева, с която сума били погасени 231,67
лева от главницата, 262,89 лева по договорното възнаграждение и 333,32 лева по
възнаграждението за пакет от допълнителни услуги. Били начислени лихви за забава в
размер на 17,42 лева, които не се претендирали в настоящото производство. С уточнителна
молба от 08.08.2023г. ищецът е посочил, че искането към съда е да признае за установено, че
С. Оранги дължи сумата от 1768,33 лева, представляваща неизплатена главница по договор
за потребителски кредит № **********, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК. Относно вземанията за договорно възнаграждение и за
възнаграждение за пакет от допълнителни услуги предявява осъдителни претенции, като
моли съда да осъди С. Оранги да заплати договорно възнаграждение в размер на 704,47
лева, както и възнаграждение за пакет от допълнителни услуги в размер на 1666,60 лева.
Искането към съда е да уважи предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника.
Възражението по чл. 414 ГПК е бланкетно.
С Разпореждане № 20271222 от 08.12.2020г., постановено по ч.гр. дело №
39347/2019г. по описа на СРС, 161-ви състав съдът е обезсилил частично заповед от
19.08.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело №
39347/2019г. на СРС, 161-ви състав в частта й относно следните суми: 2371,07
лева[1]главница над предявения с исковата молба размер от 1768,33 лева до размера,
предявен със заявлението – 4139,40 лева, 17,42 лева- мораторна лихва за периода от
23.03.2015г. до 06.10.2015г., както и за съответната част от разноските съразмерно на
обезсилената част от заповедта- 47,77 лева част от присъдената със заповедта държавна
такса и 28,73 лева- част от присъденото със заповедта юрисконсултско възнаграждение.
С Определение № 274367 от 05.10.2021г., постановено по в.ч.гр. дело № 5625/2021г.
по описа на СГС, ЧЖ- IБ състав е отменено разпореждане № 20271222 от 08.12.2020г.,
постановено по гр. дело № 39347/2019г. по описа на СРС, 161-ви състав в частта, с която е
частично обезсилена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
19.08.2019г. за сумата 2371,07 лева – разликата над 1768,33 лева до сумата от 4139,40 лева,
представляваща вземане за главница по договор за потребителски кредит от 24.01.2015г. и
за сумата от 75,94 лева- разноски по заповедното производство. С цитираното определение е
потвърдено разпореждането в останалата му част, с която частично е обезсилена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 19.08.2019г. за сумата от 17,42 лева-
мораторна лихва за периода от 23.03.2015г. до 06.10.2015г. и за сумата 0,56 лева- разноски
по заповедното производство съразмерно на посоченото вземане.
Софийски районен съд, като взе предвид доводите от страните и прецени събраните
по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
За да бъдат уважени предявените искове в тежест на ищеца е да установи следните
обстоятелства: наличието на валидно правоотношение между страните по договор за заем,
предоставянето на заетата сума, размера на претендираните главница, възнаградителна
лихва и възнаграждение за допълнителни услуги.
Между страните не е спорно, а и от представения Договор за потребителски кредит
Профи кредит Стандарт № ********** се установява, че на 24.01.2015г. е бил сключен
2
договор за потребителски кредит между „П. К. Б.“ ЕООД и С. В. С.. В част VI параметри от
договора е посочено, че сумата по кредита е в размер на 2000 лева, срок на кредита- 24
месеца; размер на вноската по кредита- 123,64 лева, при ГПР 49,90 % и ГЛП 41,17 %. Общо
дължима сума по кредита- 2967,36 лева. Посочено е, че е избран и закупен пакет от
допълнителни услуги, за което се дължи възнаграждение в размер от 1999,92 лева, като
размерът на вноската по закупения пакет от допълнителни услуги е 83,33 лева. Общо
задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги- 4967,28 лева, общ размер на
вноска 206,97 лева. Представен е и погасителен план към договора за потребителски
кредит и сключено споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги.
От представеното платежно нареждане от 24.01.2015г. се установява и че отпусната в
заем сума в размер на 2000 лева е била преведена на ответника по посочената в договора
банкова сметка.
С оглед на гореизложеното по делото е установено наличието на облигационно
правоотношение между страните и предоставянето на заемната сума на ответника.
От представеното извлечение по сметка към договора се установява, че са платени
първите четири вноски по договора за кредит в общ размер от 834,02 лева, за което е налице
изрично признание на ищеца в исковата молба. Платената от ответника сума е отнесена в
погашение на следните задължения- 231,67 лева, главница, 262,89 лева, договорно
възнаграждение, 333, 32 лева, възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, 6, 14 лева-
лихва за забава, начислена съгласно т. 12, т. 1 от ОУ.
Доколкото не са наведени твърдения, респ. не са ангажирани доказателства за
погасяване на остатъка от главничното задължение същото е основателно и предявения
установителен иск следва да бъде уважен изцяло за сумата от 1768,33 лева /2000 лева –
231,67 лева/.
По отношение на вземането за възнаградителна лихва, съдът намира следното:
Съгласно чл. 4 от Общите условия, приложими към договора, за ползвания кредит
кредитополучателят дължи на кредитодателя годишна лихва, чийто процент е определен в
точка 6 от договора. Общият размер на договорното възнаграждение е предварително
определен в погасителния план на база лихвения процент по договора за потребителски
кредит. В настоящия случай е уговорен лихвен процент в размер на 41,17 %, като общо
дължимата сума по кредита е посочена в размер на 2967,36 лева, тоест уговорената
възнаградителна лихва е в размер на 967,36 лева.
Следва да бъде посочено, че съдът е длъжен да упражни правомощието си за
преценка относно противоречие на претендираното вземане със закона или добрите нрави и
да извърши преценка дали искането се основана на неравноправна клауза. Когато се касае за
договор за потребителски кредит, включен в обхвата на ЗПК, какъвто е процесният, съдът е
длъжен служебно да следи за спазване и на императивните разредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22
и чл. 33 ЗПК.
Като взе предвид така договорения размер на лихвата съдът намира, че клаузите от
договора, предвиждащи задължение за кредитополучателя да заплаща на ищеца
възнаградителна лихва, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради противоречие с
добрите нрави, като съображенията са следните:
Към момента на сключване на процесния договор в действащото законодателство не
е предвидена горна граница на размера на възнаградителната лихва по договорите за заем.
При уговарянето на същата страните са ограничени единствено от принципа, залегнал в чл.
9 ЗЗД, според който могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то
не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Противоречащи на
добрите нрави са уговорки, с които се цели постигане на неприсъщ резултат на конкретния
вид сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за сметка на другата,
3
използвайки икономически по-силната си позиция и подготвеност за участие в гражданския
и търговския оборот. При договорите за заем уговорената възнаградителна лихва
представлява насрещна престация на заемателя, която е възнаграждение за заемодателя за
това, че последният е предоставил ползването на парична сума. Възнаградителната лихва
представлява граждански плод и уговореният лихвен процент следва да бъде такъв, че да
компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от съответната парична сума,
предоставяйки я на заемателя, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на
насрещната страна по договора за заем. Преценката дали дадена клауза е нищожна поради
противоречие с добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на договора и като се
съобразят всички обстоятелства, относими към нея. В съдебната практиката /Решение 906/
2004г. по гр. д. 1106/ 2003г. на ВКС, II ГО, Решение 378/ 2006 г. по гр. д. 315/ 2005г. на
ВКС, II ГО, Определение 901/ 2015г. по ч. гр. д. 6295/ 2014г. на ВКС, IV ГО/ е прието, че
противоречи на добрите нрави уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по
обезпечено задължение – надвишаваща двукратния размер на законната лихва. Съдът
намира, че това правило следва да бъде взето предвид като ориентир за преценка дали
процесната клауза, регламентираща размера на възнаградителната лихва, противоречи на
добрите нрави, като бъдат съобразени и всички други обстоятелства, свързани със заема. В
този смисъл и Решение от 24.04.2020г., постановено по гр. дело № 10833/2019г. по описа на
СГС, ІІІ-Б.
В конкретния случай уговорената възнаградителна лихва надвишава 40 %, т.е.
надвишава трикратния размер на законната лихва, като възнаградителната лихва е в размер
от 48,37 % от размера на предоставения заем, поради което съдът намира, че същата
противоречи на добрите нрави и се явява нищожна. С оглед на което претенцията на ищеца
за заплащане на сумата от 704,47 лева, възнаградителна лихва за периода от 22.07.2015г. до
22.02.2017г. следва да бъде отхвърлена.
По отношение на претендираното от ищеца възнаграждение за допълнителен пакет
по споразумение за предоставяне на допълнителен пакет от услуги, съдът намира следното:
В т. VI от договора е уговорено заплащането на възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги в размер на 1999,92 лева при главница по кредита от 2000 лева. Така
уговореното възнаграждение не отговаря на изискванията на специалния закон. На първо
място съгласно чл. 10а, ал. 2 от Закона за потребителският кредит/ЗПК/, кредиторът не може
да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. От съдържанието на представеното Споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги се установява, че предоставените допълнителни услуги се изразяват в
1. Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2. Възможност за
отлагане на определен брой погасителни вноски; 3. Възможност за намаляване на определен
брой погасителни вноски; 4. Възможност за смяна на дата на падеж и 5. Улеснена процедура
за получаване на допълнителни парични средства. Следователно допълнителните услуги се
явяват в две насоки: услуги, свързани с отпускането на потребителския кредит и услуги,
свързани с неговото изпълнение. С оглед обстоятелството, че /както е разгледано подробно
по-долу/ Общите условия към договора за кредит предвиждат необходимост от сключване
анекс към договора за кредит при ползване на всяка една от услугите, а не възможност за
кредитополучателя да се възползва директно от тях чрез едностранно изявление, се налага
заключението, че допълнителните услуги, свързани с отлагане на вноски, тяхното
намаляване и пр., представляват по своя характер изменения на кредитното правоотношение
по съгласие на страните по реда на 20а, ал. 2 ЗЗД, а не допълнителна услуга по смисъла на
чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Ето защо възнагражденията попадат в хипотезиса на императивната
забрана на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, доколкото са уговорени за елемент от съдържанието на самото
кредитно правоотношение, а не за предоставяне на свързана с него допълнителна услуга.
Другата група услуги свързани с отпускането на кредита също попадат в обхвата на
4
посочената забрана, тъй като касаят пряко действията по отпускане и усвояване на сумите
по кредита. В тази връзка следва да се посочи също, че в чл.10а, ал.4 ЗПК е предвидено, че
видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат
ясно и точно определени в договора за потребителски кредит, но в противоречие с това
правило, в процесния договор за различните видове допълнителни услуги е определено
общо възнаграждение, без уточнение относно вида и стойността на всяка услуга поотделно.
На следващо място клаузите, уреждащи вземането за допълнителни услуги, са
нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Видно от Общите условия на кредитора „П. К. Б."
ЕООД, съставляващи неразделна част от договора за потребителски кредит, съгласно
клаузата на чл. 15 „Допълнителни услуги“ са описани условията, при които потребителят
може да се възползва от допълнителни услуги, а именно: Приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит; Възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; Възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски;
Възможност за смяна на дата на падеж; Улеснена процедура за получаване на допълнителни
парични средства. В чл. 15.2 „Отлагане на вноски“ от Общите условия е посочено, че „ако
договорът за потребителски кредит/ДПК/ е със срок от 24 месеца /какъвто е срокът на
настоящият договор/ - клиентът може да поиска кредиторът да му отложи четири
погасителни вноски след платена трета вноска по ДПК.“ По-долу в същата точка е посочено,
че това е максималният брой, който може да бъде отложен и който важи за целия срок на
ДПК. Записано е, че клиентът може да поиска от кредитора да му отложи на части или накуп
допустимия брой погасителни вноски, но не може да поиска отлагане на повече от три
последователни погасителни вноски. В подточка а/ са посочени причините, поради които
клиента може да поиска отлагането на определения брой погасителни вноски като например:
Дългосрочна неработоспособност на клиента или на друго лице, участващо с доходите си в
домакинството му; Под дългосрочна се разбира неработоспособност, започнала най-рано от
деня на подписването на ДПК и продължаваща повече от три седмици /т.е. при
неработоспособност продължила по-малко от три седмици клиентът няма право да поиска
отлагането на заплащането на погасителна вноска/, прекратен трудов договор на клиента
или на друго лице, участващо с доходите си в домакинството му, неплатен отпуск на
клиента, който е по-дълъг от 10 дни и др. Тоест за ползването на предварително заплатената
от потребителя на услуга „отлагане на заплащането на определен брой погасителни вноски“
е установена процедура, която следва да се спази, преди фактически клиентът да има
възможността да се възползва от насрещната договорна престация на кредитора. В подточка
б/ е посочена процедурата - клиентът е длъжен да представи на кредитора собственоръчно
заверено копие от изброените документи: - лекарско заключение, показващо времетраенето
на неработоспособността; документ, потвърждаващ регистрация в бюро по труда; заповед за
уволнение, споразумение за прекратяване на трудов договор или друг документ, доказващ
прекратяване на трудово правоотношение; документ от работодател за намаляване на
трудово възнаграждение или забавяне на неговото изплащане; смъртен акт и удостоверение
за наследници; документ, доказващ наличие на застрахователни щети.
В чл.15.2.2. от Общите условия е записано, че заявлението заедно със съответните
документи, доказващи наличието на посочените условия, трябва да бъде подадено от
клиента към кредитора не по-късно от 25 календарни дни от падежа на погасителната
вноска. Документите трябва да са издадени не повече от два месеца преди датата на
подаване на заявлението, а отлагането на погасителните вноски зависи в крайна сметка от
одобрението на кредитора.
Аналогични са правилата за намаляване на погасителните вноски изложени в 15.3,
15.3.1, 15.3.3., 15.3.4. от Общите условия /ОУ/, както и за промяна на датата на падежа
съгласно чл. 15.4.1 от ОУ.
Самото предоставяне на съответната услуга се извършва едва след сключване на
5
допълнително писмено споразумение между страните – чл. 15.2.3; чл. 15.3.4; чл. 15.4.1, изр.
трето от ОУ.
От изложеното се налага извод, че потребителят дължи предварително
възнаграждение за услуги, които кредиторът може по своя преценка да не предостави, ако
не са спазени правилата, установени едностранно от кредитора в ОУ. Нещо повече, в
договора не се съдържа задължение на кредитора да предостави исканата и предварително
заплатена услуга дори да са спазени изкисванията на ОУ за подаване на заявления и
представяне на доказателства, тъй като предоставянето на съответната услуга изисква
сключване на допълнително споразумение между страните за изменение на договора, което
се извършва по преценка на кредитора.
Принципът на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват
потребителят да заплати възнаграждение за реалното ползване на определена услуга, а не за
хипотетично ползване на такава, при това едва при изпълнение на всички поставено
едностранно от кредитора условия и само ако и доколкото кредиторът прецени да я
предостави. В тази насока са и нормите на чл. 143, ал. 2, т. 3 и т. 15 ЗЗП, определящи като
неравноправни клаузи, които поставят изпълнението на задълженията на търговеца в
зависимост от условие, което зависи единствено от неговата воля, както и клаузите, които
налагат на потребителят да изпълни своите задължения, дори и ако търговецът на изпълни
своите. Предвид на изложеното съдът приема, че клаузите на чл. 15., 15.1., 15.2., 15.3., 15.4
и 15.5 от Общите условия са неравноправни клаузи на основание чл.143 вр.чл.146 от ЗЗП.
Същите се явяват част от общи условия, поради което следва да се приеме за целите на
настоящото производство, че потребителят не е имал възможност да влияе на тяхното
съдържание.
С оглед на което предявения иск за заплащане на сумата в размер на 1666,60 лева,
представляваща възнаграждение за допълнителни услуги е неоснователен, доколкото
същият се основава на неравноправни клаузи, и следва да бъде отхвърлен.
По разноските в производството.
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни, но ответникът не е
сторил и не претендира разноски. В съответствие със задължителните тълкувателни
разяснения на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се
произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото
производство. С оглед уважената част от исковете на ищеца следва да се присъдят разноски
в размер от 56,64 лева за заповедното производство.
В исковото производство ищецът е сторил разноски за държавна такса в размер на
104,60 лева и претендира юрисконсултско възнаграждение, което съдът определи на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП в размер на 100 лева с оглед липсата на
фактическа и правна сложност на делото и обстоятелството, че същото е приключило в едно
съдебно заседание. С оглед уважената част от исковете ищецът има право на разноски в
размер от 87,40 лева.
Мотивиран от изложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по предявения от „П. К. Б.“ ЕООД, ЕИК, със седалище и
адрес на управление: гр. С., бул., №, бл., вх.,, иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.
240, ал. 1 ЗЗД, че С. В. С., ЕГН **********, с адрес: гр. С., р., ъл., №.,, дължи сумата от
6
1768,33 лева, неизплатена главница по Договор за потребителски кредит № ********** от
24.01.2015г., ведно със законна лихва от 09.07.2019г. до изплащане на вземането, за която
сума е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 19.08.2019г. по ч.гр. дело №
39347/2019г. по описа на СРС, 161-ви състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „П. К. Б.“ ЕООД срещу С. В. С. осъдителни искове с
правно основание чл. 79 ЗЗД и чл. 240, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 704,47 лева,
представляваща възнаградителна лихва, начислена за периода от 22.07.2015г. до
22.02.2017г., както и на сумата от 1666,60 лева, представляваща възнаграждение за
допълнителен пакет по споразумение за предоставяне на допълнителен пакет от услуги към
Договор за потребителски кредит № ********** от 24.01.2015г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане.
ОСЪЖДА С. В. С. да заплати на „П. К. Б.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 56,64 лева, представляваща сторените разноски по ч.гр.дело № 39347/2019г. по
описа на СРС, 161- ви състав, както и сумата от 87,40 лева, представляваща разноски в
исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок
от връчването на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7