№ 33
гр. Варна, 12.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Деспина Г. Г.
Членове:Златина Ив. Кавърджикова
Иванка Д. Дрингова
при участието на секретаря Галина Г. Славова
като разгледа докладваното от Деспина Г. Г. Въззивно гражданско дело №
20223100501623 по описа за 2022 година
Производството е въззивно, образувано по въззивната жалба вх.№
265067/9.05.2022 от И. Т. Т., чрез адв.Н.Т., срещу решението на ВРС-40с-в №
260219/8.04.2022 по гр.д.№ 13503/2020, което съдът е отхвърлил като
неоснователен предявения от нея иск с правно основание чл.33 ал.2 ЗС за
признаване правото на изкупуване на продадените от ответниците Н. И. Т.
ЕГН ********** и А. П. С. ЕГН **********, 1/2ид.ч. от съсобствена
недвижима вещ, представляваща ПИ с идентиф.№ ****.***.*** по КККР на
с.Б., обл.В., одобрени със Заповед № РД-18/06.03.2015г на Изп.дир. на АГКК,
с площ 987кв.м., с адм.адрес ул.„К.“ № 73, за цена, съразмерно от общата от
30000евро, на която вещта е била продадена на отв.Д. В. И. ЕГН **********,
ведно с наличните към момента на сделката и несъществуващи понастоящем
две постройки, които не са предмет на иска; ОСЪДЕНА е ищцата да заплати
на първите двама ответници Н. И. Т. ЕГН ********** и А. П. С. ЕГН
**********, сумата от 1630лв - направените разноски по делото, на осн.чл.78
ал.3 ГПК, както и на третия ответник Д. В. И. ЕГН ********** - 1500лв за
сторени разноски по делото, на осн.чл.78 ал.3 ГПК.
Счита решението за постановено при съществени процесуални
1
нарушения поради необсъждането на събрания доказателствен материал в
неговата съвкупност.
В изложението се посочва, че основният спорен въпрос е материално
правен, свързан с отговор на въпроса: след датата 3.06.1982г, когато е бил
сключен между преживялата съпруга на Т. Ив. Д. и сина им Н. Т. И. договор
за издръжка и гледане за придобитата от нея 1/2 от имота, доколкото
останалата половина от имота е била собственост на самия син като
наследник на баща си, дали след посочената дата някой друг е придобивал
правото на собственост върху целия имот на собствено основание имота
извън наследственото правоприемство.
Мотивите на ВРС и отговорът на този и на следващия, свързан с него
въпрос, а именно чия собственост е бил ПИ към момента на извършване на
сделката, обективирана в НА № 123 т.I нот.д.№ 123/ 1.08.2016г на н-с Р.Т., по
отношение на която е заявената претенцията за признаване правото за
изкупуване, са преценени неправилно, откъслечно и дори тенденциозно, като
на непоследователните показания на един свидетел е придадено значение,
различно от това, което съдържа в себе си владението като основание за
придобиване по давност.
Преодоляване съдържанието на очевидно тенденциозните свидетелски
показания при противоречието им с други такива следва да стане въз основа
на сравнение с обективните писмени доказателства по делото, което
решаващият състав не бил сторил.
От показанията и на двамата свидетели се установявало, че
наследодателят на ищцата до последните дни от живота си е живял в имота и
го е считал за свой; отглеждал там животни; извършвал строителство на
постройки от допълващото застрояване - все поведение, което съдът не е
коментирал.
Записването върху разписния лист името на отв.Н. И. Н. е въз основа на
представения по делото и оспорен от ищцовата страна КНА, за който
неоснователно РС не е приел, че доказателствената му сила е била оборена.
Фактите, за които липсвал коментар от страна на съда били следните:
1/ липсва коментар за правното значение на първата по време,
подадената след смъртта на прародителите данъчна декларация - тази с вх.№
2
162/23.03.2012г, стризискана от ищцата, представена и приета по делото без
оспорване, в която майката на Н. Ил.Т. - С. Т., наследница на другия
наследник /чичо на ищцата/ - И., е декларирала имота като съсобствен и за
трети собственик /съобразно действителното правно и фактическо положение,
е посочено като придобивно основание само „наследство“ и е бил представен
НА № 170/1982г.
Чрез този документ категорично се доказва, че към него момент трите
посочени в декларацията лица са били собственици и са се считали за такива,
като третият по ред е пряк наследодател на ищцата – Т. Н. Т. с квота 1/2 от
имота. Липсва коментар на този изходящ и от насрещната страна частен
документ, удостоверяващ неизгоден за него факт.
Посочената декларация по естеството си представлява извънсъдебно
признание, че Н. Ил.Т. и майка му признавали правата на чичо му Т. /баща на
ищцата/ за съсобственик на имота, като по този начин се отрича тезата, че до
този момент били своили имота за идеалните части на нейния наследодател.
Първото фактическо действие, с което отв.Н. Т. е демонстрирал
намерение за своене, била подадената вече само от него втора по време
декларация - тази с вх.№ 757/2.10.2013г, с която е заявил, че се счита
единствен собственик на имота, макар че нов юридически факт, който да води
до подобно придобиване, нямало, а как е придобил частта и на майка си, не
ставало ясно.
Единственият относим за спора нов ЮФ била смъртта на
наследодателя, настъпила на 12.11.2012г, от който момент е било открило
наследството му. Едва след този момент Н. Т. би могъл да завладее имота за
себе си. Но, при владение от посочената дата до датата на продажбата е бил
изминал период от време, по-кратък от 5 год..А дори да би бил по-голям,
когато наследник владее срещу сънаследник, владението е недобросъвестно и
предполага да е осъществявано за срок от 10 год., съобразно нормата на чл.79
ал.2 ЗС.
Купувачът по сделката не може да прибави своето владение към това на
продавача си, тъй като се касае за разнородни владения. От сделката по
продажбата без съгласието на ищцата са изминали също по-малко от 5 год. и
общо по-малко от 10 год. от смъртта на наследодателя.
Следователно, първата предпоставка за признаване правото на ищцата
3
да изкупи имота, а именно наличието на съсобственост, била безспорно
установена и доказА..
До същият правен извод водят и показанията на разпитаните по делото
свидетели, които установят, че дворното място и къщата са били собственост
на Т. Ив.Д. и съпругата му Т., че къщата била построена от тях и след това
придобита от единствения им син Н. по време на брака му с Р. Т..
Няма спор, че наследодателят на ищцата Т. Ник. Т. е стА.л причина
фамилното жилище в гр.В. да бъде продадено за негови задължения, при
което отношенията във фамилията няма как да са останали такива, каквито
обичайно са в едно семейство, но липсвали доказателства след това
родителите приживе или той самият да са извършили разпореждане с някаква
част от имота или дори да са имали подобни намерения. Тъкмо напротив,
показанията на свидетелите сочат, че в този имот в последните години от
живота си е живял именно Т. Н. Т., като първоначално е било заедно с майка
си до края на дните й. Той е бил този, който е обитавал жилището, отглеждал
е животни на двора и в помощните постройки, извършвал е поддръжка на
сградата и осъществил допълващо застрояване според своите виждания и
начин на ползване на имота, прибирал е плодовете на същия -т.е извършвал е
все действия, които по своето естество показват и доказват владение в своя
полза.
Разбира се, че владението било със съзнанието, че се владее
сънаследствен имот, при което наследодателят на ищцата е владял своята част
за себе си и е държал частта на брат си като държател, точно както повелява
обичаят.
Особено характерни за действителното отношение на наследниците към
имота са показанията на свид.С., воден от ищцовата страна, който установява
това субективно отношение към имота - че наследодателят й е считал имота и
за свой, като е желаел неговият дял да остане за дъщеря му. Същото
субективно отношение, т.е. като към сънаследствен имот, е имал и другият
пряк наследник, който никога и по никакъв начин приживе на брат си не е
демонстрирал намерение да придобие чрез правна сделка или по друг начин
ид.части от имота, наследени от брат му чрез промяна на субективното си
отношение към тях.
Поради изложеното липсвала правна сделка или друг ЮФ, по силата на
4
който ищцата да е загубила своята половина от имота, придобита по
наследство от нейния баща.
В решението на ВРС липсват мотиви по заявеното от ищцата в хода на
производството възражение за нищожност на нотариалното удостоверяване -
като извършено от нотариус Р.К.Т., осъден за умишлено престъпление от общ
характер, която не е имала правото след осъждането и лишаването й от право
да упражнява дейността на нотариус.
Пред съда се е позовала на този общоизвестен факт и ВРС го бил приел
както такъв, без да й укаже да сочи доказателства в това отношение.
Ето защо главният спорен въпрос по делото следвало да бъде разрешен
при точното прилагане нормата на чл.69 ЗС. След като е установено, че
бащата на ищцата е държал имота и не било установено да го е държал за
другиго, то значи е владял своята наследствена част за себе си. Затова счита
презумпцията за необорена и следва да бъде зачетена, тъй като насрещната
страна не е успяла да докаже при условията на пълно и главно доказване
изгодните за нея факти, от които черпи благоприятните за себе си права. А в
случая такива факти в полза на насрещната страна не биха могли и да бъдат
доказани, след като не са настъпили в обективната действителност.
Излага още, че правният спор следвало да бъде решен съобразно
задължителните указания, дадени с ТР № 1/2012г на ОСГК - за
необходимостта от установяване на изменение на първоначалното основание
на владението като предпоставка за придобиване по давност, доказваща
намерението за своене на част от имота срещу съсобственици: „Презумпцията
на чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да
се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена
фактическата власт показва съвладение. Независимо от правото на всеки от
съсобствениците да ползва общата вещ, то някой от тях може сам да
упражнява фактическа власт върху цялата вещ, без да се съобразява с правата
на останалите. Това може да стане било като въобще не знае, че и друг има
право на собственост върху същия имот, било като отнеме владението на
останалите съсобственици и не ги допуска да го ползват съобразно идеалните
си части. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да
упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част на основание,
изключващо владението на останалите, намерението му за своене се
5
предполага."
В процесния случай нищо такова не било установено, т.к.
наследодателят на ищцата е бил във владение на имота до края на дните си и
всички са считали този имот и за негова собственост.
Поради изложеното моли да се приеме, че продажбата на половината от
имота - собственост на ищцата, не й е била противопоставима. За да продадат
валидно своята една втора от имота първите двама ответници /или по-точно,
само първият от тях като наследник на баща си, а той за тази част-на своите
родители/, е следвало, на осн.чл.ЗЗ ЗС да предложи първо своята ид.част на
съсобственика си да я закупи на цената, на която са я продали на трето лице,
което не е съсобственик. А това не е било сторено.
Правилно РС е приел, че не се установява по делото преклузивният
законов срок за предявяване на иска да е изтекъл, след като се доказва
моментът на узнаване на извършената продажба, вкл. и цената, на която е
била продадена частта на ищцата – денят на извършената справка в СлВп-В.,
което се установява чрез представената разписка за внесена сума за писмена
справка по Имотния регистър.
Насрещната страна не е оспорила факта, че не е отправяла покА. до
ищцата по реда на чл.ЗЗ ЗС, нито че е узнала по други време за сделката.
Счита за незаконосъобразни мотивите на РС, че след продажбата
имотът бил значително променен, тъй като предмет на иска било само
изкупуването на дворното място, а не се доказало в процеса новата сграда да е
законен строеж. Но дори и да е такъв, това може да доведе само до
възникването на облигационни отношения между ищцата и приобретателя на
имота, извършил строежа.
При определянето на цената, която следва да заплати ищцата, поради
липсата на старата сграда, моли да се приеме, че размерът на цената следва да
се пресметне математически по простото тройно правило през съотношението
стойностите на земята и сградата към момента на сделката, определени към
момента на продажбата по заключението на поискА.та от нас експертиза,
установила тези стойности, като сумата за липсващата сграда счита, че не се
дължи, а отношенията по повод новата постройка ще урежда в последващите
съдебни производства.
6
Доколкото цената на поземления имот е определена от в.лица на сума в
размер на 27 867 евро, то половината от тази сума е в размер на 13 933,50
евро.
Затова моли да се приеме, че ищцата има право да изкупи продадените в
нарушение на закона /чл.ЗЗ ЗС/ само 1/2ид.част от гореописания имот по
цената, на която тази ид.част е била придобита от купувача.
Като е постановил решение в обратния смисъл, ВРС неправилно е
приложил закона и затова моли за неговата отмяна и вместо това да бъде
постановено ново за уважаването на иска й.
Претендира сторените по делото разноски.
В депозирания в срока по чл.263 ГПК писмен отговор въззиваемите Н.
И. Т. и А. П. С. изразяват становище за неосновател ността на подадената
жалба и за потвърждаване постановеното от ВРС решение като правилно,
законосъобразно и мотивирано.
Коментираната от процесуалния представител на ищцата данъчна
декларация по чл.14 ЗМДТ вх.№ 162/23.03.2012г, подадена от С. И.а Т.-
съпруга на И. Ник.Т., поч.25.10.2011г, и майка на Н. И. Т., че по естеството си
представлявала извънсъдебно признание на факта, че Т. Ник.Т. - баща на
ищцата, бил признат за съсобственик на имота в с.Б., счита, че не водела до
извода, че към посочената дата - 23.03.2012г Н. Т. не се бил считал за
собственик на имота в с.Б., тъй като самата декларация не била подадена от
Ник.Т., а и не представлява доказателство за неговото отношение към
собствеността на имота в с.Б..
Многократно в съдебната практика било посочвано, че декларирането
или недекларирането на един имот в данъчна декларация не е достатъчно
доказателство за това дали има или няма установено давностно владение.
Фактическата власт и намерението за своене определят дали има придобиване
по давност, като фактическата власт може да бъде упражнявана и чрез друго
лице, както било и в настоящия случай.
Вписването и на Т. Т. като съсобственик на имота произтичало от факта,
че към момента на декларирането не бил съществувал писмен акт, който да
установявал придобиването на целия имот само от Н. Т. и действителното
7
положение и уговорка между съсобствениците.
Едва след смъртта на баща си И. Ник.Т. на 25.10.2011г. и чичо си Т.
Ник.Т. на 12.11.2012г., Н. И. Т. предприел действия за документално
удостоверяване на собствеността върху процесния имот съобразно волята на
Р. и Н. и техните синове, която воля била известна на всички роднини и
близки, а именно, че имотът бил собственост на И., респ. наследен от
въззиваемия Н. И. Т..
Тъй като приживе между братята нямало спорове за собствеността и
защото въззиваемият нямал връзка с наследницата на Т. - ищцата, той
инициирал процедура по издаване на КНА по обстоятелствена проверка за
придобиване имота по давностно владение и по наследство – КНА № 41 т.II
рег.№ 2079 н.д.№ 241/21.10.2013г на нотариус Р.Т., вписана в регистъра на
НК под № 148 с район на действие районът на PC-В..
На основание този КНА Н. Т. е подал данъчна декларация на
28.07.2016г, в която е посочил единствено себе си и съпругата си като
собственици.
Тези факти по категоричен начин се установявали от събраните гласни
доказателствени средства – свид.М.Я. И., в еднакво близки роднински
взаимоотношения - първи братовчед по майчина линия с праводателите на
ищцата и първия отв.Н. Т., които показания са задълбочени,
безпротиворечиви, непристрастни, обективни и кореспондиращи с останалите
писмени доказателства - нотариални актове, разписни листи, данъчни
декларации и др.).
По отношение възражението за липса на съсобственост поради
притежаването на имота в изключителна собственост от въззиваемия.
От показанията на свид.М. И., който бил запознат с роднинските
взаимоотношения и уговорки, по безспорен начин се доказвало, че
родителите Р. и Н. И.и и двамата им синове направили уговорка приживе,
съобразно която разделили наследствените имоти, давайки в изключителна
собственост дворното място в с.Б. заедно с построената в него къща на сина
си И. Т., а делът от наследството за Т. Т. /праводател на ищцата/ се считал за
получен чрез погасяване на задълженията му с парите от продажбата на
недв.имот, находящ се в гр.В. ул."М.".
8
По този начин, чрез извършената делба на наследство между синовете
приживе, родителите и всеки един от синовете знаел, че собственик на
дворното място в с.Б. заедно с построената в него къща е И. Т., считано от
1993г, когато с парите от продажбата на апартамента в гр.В. ул."М." били
погасени дълговете на Т. Т.. Последният, когато след смъртта на родителите
си е отишъл да живее в с.Б., го е направил със съзнанието, че е ползвател на
процесния недвижим имот, т.к. при наличието на договорка за подялба на
имотите спор за собственост между братята никога не е имало. Това се
потвърждава от разпита и на двамата свидетели.
Съвкупната преценка на доказателствения материал /гласни и писмени/
води до еднозначния извод за установеното от И. Т. владение върху целия
имот на фактическо основание - приживна неформална делба между
бъдещите наследници, считано от 1993г.
С оглед изложеното счита, че РС е достигнал до единствения правен
извод, че Н. Т. е бил пълноправен собственик на имота до неговата продажба
на отв.Д. И., обективирана в НА за покупко-продажба на недв.имот № 123
том I рег.№ 1122 дело № 123 от 1.08.2016г на н-с Р.Т., вписана в регистъра на
НК под № 148, с район на действие районът на PC-В., както и че Т. Н. Т.
никога не е придобивал собствеността върху процесния имот, респ.ищцата не
е наследила такава.
При липсата на собственически права в полза на ищцата не може да
възникне право на изкупуване на ид.ч. от съсобствен имот.
Ето защо моли за оставяне без уважение подадената въззивна жалба и за
потвърждаване решението на ВРС като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждането на сторените по делото разноски за
настоящата съдебна инстанция.
Въззиваемият Д. В. И. също в срок е подал писмен отговор със
становище за неоснователност на въззивната жалба и за потвърждаване на
постановеното от ВРС решение.
В хода на делото в първата инстанция ищцата излагала твърдения, че не
са налице условията за придобиване по давност на 1/2 от имота- собственост
по наследство на нейния баща Т. Т..
9
Освен това, в с.з. на 28.10.2021г чрез процесуалния си представител е
заявила, че констатациите по НА № 41/2013г на н-с Т. представляват
нищожно нотариално удостоверяване поради това, че към момента на
съставянето му същата е била лишена от правото да упражнява дейност като
нотариус.
Първоначалното искане е било да се изкупи по реда на чл.ЗЗ целият
имот заедно с премахнатите две постройки, като в съдебно заседание на
28.10.2021г е уточнено, че се иска изкупуване единствено на 1/2ид.ч. от
мястото.
Възраженията на ответниците по делото са били следните:
През 1982г общата наследодателка Т. И.а е прехвърлила на сина си Н. Т.
И. по време на брака му с Р. И.а 480кв.м.ид.ч. от парцел VIII-106 в кв.30 по
плана на селото, целият с площ 880кв.м., заедно с постройките в мястото.
В началото на 90-те години Н. и Р. И.и са ипотекирали два свои имота -
жилище в гр,В. и мястото с постройките в с.Б., за да обезпечат получен от
сина им Т. Т. кредит. Това е останало с представените по делото НА № 106/
1991г и НА № 1/1993г. Т. Т. не е върнал кредита и затова се наложило
родителите му Н. и Р. И.и през 1993г да продадат жилището си в гр.В., за да
погасят задълженията на сина си.
Още тогава родителите и техните синове - Т. и И. Т.и постигнали
съгласие имотът в с.Б. да остане за И. Т., така, както сумата от продажбата на
жилището в гр.В. била отишла в полза на Т. Т.. Извършена била своеобразна
приживна делба.
От около 1993г, когато било продадено варненското жилище на
родителите за погасяване задълженията на Т. Т. и било постигнато
горепосоченото съгласие, И. Т. започнал да владее имота като свой и след 10-
годишно давностно владение е придобил по давност половината от имота.
Така след смъртта собственик на имота е единственият му наследник – отв.Н.
Т..
Постигнатото в семейството съгласие за приживна делба е установено
както от приложените 3 бр.нот.актове, така и от подробните и убедителни
показанията на свид.С..
Позовавайки се на гласните доказателства, РС е приел, че давността е
10
изтекла независимо от факта, че Т. Т. е живял в имота, тай като през цялото
време брат му И. Т. е поддържал мястото и постройките, а Т. само го е
обитавал, тъй като не е разполагал с редовни доходи и друго жилище. Затова
и с основание не били кредитирани показанията на водения от ищцата
свидетел, вкл.и поради състоянието, в което е бил при даване на своите
показания след употреба на алкохол/.
В жалбата се излага, че РС не бил обсъдил всички твърдения и
доказателства по делото, което не било вярно.
РС е направил обоснован анализ на събраните писмени и гласни
доказателства, като в мотивите е посочено защо съдът приема, че в полза на
И. Т. и на сина му Н. давността е изтекла, въпреки че Т. Т. е обитавал имота.
Обосновано е прието от съда, че постигнатото съгласие между Р. и Н. И.и и
техните синове И. и Т. за разпределение на имотите на родителите преди
тяхната смърт, е сложило началото на давностно владение в полза на И. Т.. Т.
е обитавал и упражнявал фактическа власт имота не като владелец, а като
държател, действайки съобразно постигнатото съгласие в семейството.
Коментирано е твърдението на другата страна и показанията на свид.С., че Т.
Т. е смятал половината от имота за своя с намерението да остане за дъщеря
му. Съдът е отхвърлил това, позовавайки се на твърденията на самата ищца,
че тя и баща й не са поддържали никакви отношения и не е проявявала
интерес към неговото наследство.
В исковата си молба И. Т. Т. излага, че е единствен наследник по
закон на баща си Т. Н. Т., който заедно с брат си И. Н. Т. придобили по
наследство от своите родители Н. Т. И. и Р. И.а недвижим имот, находящ се в
с.Б., общ.А., представляващ дворно място, цялото с площ от 987кв.м.,
съставляващо имот пл.№ 106 в кв. 30 по плана на селото, ведно с построена в
него жилищна сграда, за който имот бил отреден парцел VII-106.
По КК, одобрена през 2015г. имотът се идентифицира като ПИ с
идентиф.№ ****.***.*** с площ 987кв.м., в урбанизирана територия на с. Б.,
Община А., с адм.адрес: ул.„К.“ № 73, ведно с построените в същото място
сгради: самостоятелен обект с идентиф.№ ****.***.***.1 – еднофамилна
жилищна сграда на един етаж с площ 53кв.м., с прилежаща изба с обща
застроена площ на сградата от 100кв.м.; и самостоятелен обект с идентиф.№
11
****.***.***.2 – селскостопанска сграда на един етаж с площ 14кв.м. Двете
сгради след извършено преустройство и ново строителство представляват
еднофамилна сграда с площ 151кв.м. и идентиф.№ ****.***.***.3
След смъртта на родителите им Т. Т. и И. Т. не извършили делба на
сънаследствения имот, като последният се установил да живее в гр.В., а Т. Т.
останал да живее в родната си къща. Само той ползвал сънаследствения имот,
като бил владелец на своята част и държател на частта на брат си, който бил
наследодател на ответника Н. И. Т.. Последният инициирал обстоятелствена
проверка, вследствие на което по силата на нот.акт по време на брака му с
ответницата А. С. бил признат за собственик на гореописания имот в резултат
на изтекла в негова полза придобивна давност.
Твърди се, че същият по никакъв начин не бил демонстрирал спрямо
ищцата, че е завладял целия имот.
През 2016г ответниците Н. Т. и А. С. продали на Д. И. процесния имот
за сумата от 30 000евро.
За извършената продажба ищцата разбрала на 24.08.2020г. при
посещение на имота, когато установила в него извършване на СМР.
В първото по делото о.с.з. се позовава на това, че нотариалните
удостоверявания, извършвани от нотариус Р.Т. след възстановяването й в
качеството на нотариус, нищожни, защото били извършени от ненадлежно
лице.
Поради изложеното претендира да й бъде признато правото да изкупи
продадените от ответниците Н. И. Т. и А. П. С. 1/2ид.ч. от недвижимата вещ,
представляваща ПИ с идентиф.№ ****.***.*** с площ 987кв.м., в
урбанизирана територия на с.Б., общ.А., с адм.адрес ул.„К.“ № 73, ведно с
построените в него две несъществуващи към момента постройки с идентиф.
№№ ****.***.***.1 и ****.***.***.2, представляващи понастоящем сграда с
идентиф.№ ****.***.***.3, на цена, съразмерно от общата от 30000евро, на
която са продадени на ответника Д. В. И..
Претендира присъждане на сторените по делото разноски.
Така предявеният иск намира правното си основание в
разпоредбата на чл.33 ал.2 ЗС.
12
В първото по делото съдебно заседание е оттеглен искът в частта по
отношение на постройките с идентиф.№№ ****.***.***.1 и ****.***.***.2,
които не съществуват в момента и представляват понастоящем сграда с
идентиф.№ 04426. 503.429.3.
В постъпилия в срока по чл.131 ГПК по делото писмен отговор от
ответниците Н. И. Т. и А. П. С. , се изразява становище за неоснователност и
недоказаност на исковата претенция.
Не оспорват направената от ищцата индивидуализация на процесния
имот, както и обстоятелствата по придобиване собствеността върху същия.
Оспорват, че наследодателят на ищцата бил придобил ид.части от
имота, респ., че тя го била наследила.
Приживе Р. И.а и Н. И. – наследодатели на Т. Т. и И. Т., направили
своеобразна делба на наследството, съгласно която процесният имот останал
в собственост на И. Т., а Т. Т. получил своя дял от наследството чрез
погасяване на дълговете му от страна на неговите родители. Тези договорки
не били сключени в писмена форма.
Едва след смъртта на родителите си Т. Т., поради липсата на дом, със
съгласието на брат си, започнал да живее в построената къща в процесния
имот. Между тях нямало спор за собствеността върху имота. След смъртта на
И. Т. и Т. Т., отв.Н. Т. предприел процедура по издаване на КНА по
обстоятелствена проверка, вследствие на която бил признат за собственик на
процесния имот по давностно владение и наследство.
Ответниците се позовават на изтекла придобивна давност, считано от
1993г, тъй като оттогава И. Т. упражнявал фактическа власт върху имота с
намерение за своене, на което Т. Т. не се бил противопоставял. Последният
обитавал имота в качеството на ползвател.
Молят за отхвърлянето на предявения иск и за присъждане на сторените
разноски.
Претендират се разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил и писмен отговор от ответника Д.
В. И. със становище за неоснователност на иска.
13
Възразява, че ИМ е подадена след изтичане на двумесечния
преклузивен срок.
Възразява още, че към момента на сделката за покупко-продажба на
недвижим имот, ищцата не е била собственик на идеални части от процесния
имот.
Поради изложеното моли за отхвърлянето на иска и за присъждане на
сторените разноски по делото.
СЪДЪТ, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани с жалбата, възраженията на въззиваемата страна, и
всички събрани доказателства, приема за установено от фактическа страна:
Между страните не е спорно и се установява от приложените по делото
удостоверения за наследници /л.17, 72, 73/, че след смъртта на Т. И. Д.
/поч.31.03.1967г./ и на неговата съпруга Т. И.а Д. /поч. 20.05.1983г/ техни
наследници са останали :
1/ И. Т. И., син, поч.14.01.1991г, оставил свои наследници:
-П.Н. И.а, съпруга, поч.19.12.2009
-Т. И. Т., син, род.1944г
2/ Н. Т. И., син, поч.8.04.2003г, оставил за свои наследници:
- Р. И.а Т., съпруга, също починала на 16.09.2008г;
- Т. Н. Т., син, поч.12.11.2012г, разведен,
чийто наследник е И. Т. Т., негова дъщеря, ищца по делото;
- И. Н. Т. , син, поч.25.10.2011г, чийто наслед ници са : С. И.а Т., съпруга, и
син Н. И. Т. - ответник по делото.
С НА № 174/1982г /л.15-I/ Т. Д. е била призната за собственик по
силата на давностно владение на имот ДВОРНО МЯСТО - 480кв.м.ид.части
от парцел VIII-106 от кв.30, целият с площ от 880кв.м., заедно с
посторената в него жилищна сграда, при граници за целия имот: от две
страни - улица, Д. Т. Ш. и И. Д. Ш..
Впоследствие, така описаната идеална част същата е прехвърлила на
14
своя син Н. Т. И. срещу поетото от него задължение за издръжка и гледане,
обективирано в НА № 170/3.06.1982г /л.13-I/
С НА № 41/21.10.2013г /л.16-I/ на нотариус Р.Т. , рег.№ 148 на НК, с
район на действие РС-гр.В., в производство по обстоятелствена проверка
Н. И. Т. е признат за собственик по давностно владение и наследство на
УПИ VI-106 в кв.41 по плана на с.Б. / стар номер VIII-106 в кв. 30/, с площ
от 987кв.м., ведно с построена в него жилищна сграда и навес, за
построяването на които е бил отреден парцелът въз основа на представените
пред нотариуса писмени документи:
Във връзка с горното производство Н. Т. на 1.04.2013г е подал
заявление до Община А. за заверка на молба-декларация за обстоятелствена
проверка относно УПИ VI-106 в кв. 41 по плана на с.Б., с площ от 987кв.м.,
ведно с построените в него жилищна сграда и селскостопанска постройка, в
отговор на което му е било издадено удостоверение изх.№ ГП-
349/18.04.2013г за това обстоятелство.
Преди това, още на 23.03.2012г С. Т. е подала декларация, че е
придобила по наследство недвижим имот - земя и сграда в с.Б., в която
собствениците С. Т. и Н. Т. са посочени с един почерк, а Т. Т. с друг, като е
видна поправка в посочените в табл.№ 4 ид.части от съсобствеността,
декларирани от лицето.
На 02.10.2013г. декларация като единствен собственик на същия имот
подава Н. И. Т. позовавайки се на наследство и давност, а на 28.07.2016г е
подал декларация съвместно с А. С. Т., позовавайки се на придобиване по
наследство давност и НА от 22.10.2013г.
Впоследствие, с НА № 123/1.08.2016г /л.8-I/ Н. И. Т. заедно със
съпругата си А. П. С.–Т. продават на отв.Д. В. И. ПИ с идентификатор по КК
****.***.*** с площ 987кв.м. и с адм.адрес ул.„К.“ № 73, с номер по
предходен план – УПИ № VI-106 в кв.41 по плана на с.Б. с площ от 970кв.м.,
при граници – имоти №№ : VII-107, V-107 и от две страни – улици, ведно с
построените в същото място сгради: самостоятелен обект с идентиф.№
****.***.***.1 – еднофамилна жилищна сграда на един етаж с площ 53кв.м. с
прилежаща изба с обща застроена площ на сградата от 100кв.м.; и
самостоятелен обект с идентиф.№ ****.***.***.2 – селскостопанска сграда на
един етаж с площ 14кв.м. , за сумата от 30 000евро.
15
Въз основа на горепосочения НА, в полза на купувача Д. В. И. е било
издадено разрешение за строеж № 25/18.04.2019г /л.84-I/ за извършване на
строителство на жилищна сграда със ЗП 151,22кв.м. и РЗП -151,22кв.м. в
УПИ № VIII-106 в кв.41 по плана на с.Б., общ.А., Варн.обл., с идентификатор
****.***.***, като строежът е бил въведен в експлоатация на 26.01.2021г,
видно от Констативен протокол за установяване годността за приемане на
строежа /л.89-I/.
По делото са приети като доказателство НА 106/ 22.10.1991г /л.69-I/ за
учредена договорна ипотека в полза на „БалканБанк“АД за предоставения на
събирателно дружество СД„С.-ИЛ“, представлявано от Т. Н. Т., банков заем в
размер на 150 000лв при 63% годишна лихва, който заем е бил обезпечен с
ипотека върху имота на Н. Т. И. и Р. И.а Т., придобит от тях в СИО и
представляващ АПАРТАМЕНТ в гр.ВрА. ул.“М.“ бл.3 вх.В ет.6 ап.48, с площ
от 59,60кв.м., при посочените граници, който впоследствие са продали на
трето лице - Ж. Хр.Г. с НА № 198/7.09.1993г /л.71-I/
По повод последващ договор за банков кредит, обективиран в НА №
198/7.09.1993г /л.71-I/, предоставен отново в полза на СД„С.-ИЛ“,
представлявано от Т. Н. Т., същите ипотекарни гаранти Н. Т. И. и Р. И.а Т. са
обезпечили вземането с ипотека върху притежаваното от тях в СИО ДВОРНО
МЯСТО от 480ид.ч. от парцел ХVIII-106.
В разписен лист към проект за дворищна регулация като собственик на
парцел VI-106 в кв.41 са записани първоначално Т. И. Д. и Н. Т. И., а
впоследствие са задраскани и е отбелязан Н. И. Т..
По делото е прието заключението на вещото лице по допуснатата СТЕ,
от което се установява, че в момента старите постройки, съществували към
момента на сделката от 2016г, са премахнати изцяло и на тяхно място има
построена нова сграда. Пазарната стойност на продадените по този договор
вещи е 32102 евро за ПИ, жилищната сграда – 3483 евро и стопанската сграда
752 евро.
В показанията си свид.В.А. С. /сочен от ищцата/ излага, че живее в с.Б.
на ул.„К.” № 56 от 2006г и познавал Т. Н. Т. като Т. Д., който му бил съсед, но
починал преди 10-ина години. Т. живеел срещу дома на свидетеля, в
двуетажна къща заедно с майка си - баба Р., а баща му бил вече починал. След
смъртта на мака му Р., в къщата останал да живее само Т..
16
Докато били живи, дворът и къщата се стопанисвали от баба Р. и Т..
Отглеждали домати, краставици, пипер и около тридесет кози. Т. се издържал
с козите. Пасял ги, правел сирене и го продавал в селото.
След като починала майка му, при Т. не били идвали други
родственици, нито бил виждал други хора да са работили в имота.
Знае, че Т. имал дъщеря, на която всяка година правел курбан някъде
м.август, но самата нея не бил виждал да идва.
Свидетелят знае, че преди да се установи да живее на село, Т. държал
бензиностанция в гр.В., но се отказал и се прибрал на село. Само той и баба Р.
имали ключ за къщата.
Когато Т. се разболял, за него идвал да се грижи някакъв мъж, който
бил стар и не знаел дали му бил роднина. Мъжът не живеел постоянно там и
затова през деня имало и някаква жена.
По думите на свидетеля Т. казвал, че прави курбан за дъщеря си и
къщата ще останела за нея. С И. Т. се запознал преди десет дни, а по-рано не я
бил виждал понеже не е ходила в дома на баща си.
Свидетелят не познавал Н. Т. и не го бил виждал на село.
След като Т. се разболял, продал козите, а кокошките му изчезнали.
Докато бил жив Т., никой не бил идвал да спори с него и да иска да влиза в
имота. В селото тази къща я знаели като къщата на Т. Д.. Не знае в какви
отношения е бил с роднините си. Никога не ги бил споменавал. След смъртта
му къщата стояла запустяла две-три години, а след това дошли нови
собственици, чиито имена не знаел, но чувал че били работили в КА.да.те
съборили старата къща до основи и направили нова.
Свид.М.Я. И. /сочен от отв.страна/ излага, че е първи братовчед на И.
Н. и Т. Н. по майчина линия. Бил в близки отношения с тях и родителите им
Р. Н.а - сестра на баща му и Н., които имали апартамент в гр.В. на ул.„М.” и
селски имот с площ около 900кв.м в с.Б. на ул.„К.”, под кметството отдолу, на
ъгъла. В северната част имало стара каменна постройка от 30-те години. Долу
имало нещо като за животни, а горе със стълби се отивало на втория етаж.
В апартамента на ул.“М.“ живеели всички - Р. и Н. заедно със синовете
си Т. и И., като последният се изместил да живее в собствено жилище в кв.
„В.”.
17
През 90-те години Т. решил да прави хотелиерски бизнес и заложил
апартамента на ул.„М.”, за да може да се развива бизнеса, но не успял и се
наложило да го продадат, за да му изплатят дълговете. Като го напуснали
1992г-1993г, Р. и Н. отишли да живеят в с.Б.. Т. бил някъде из К. и се появил
от време на време след продажбата на апартамента. Нямало къде да отиде да
живее и от време на време ходил на гости при свидетеля и при майка му и
баща му.
Лично от Т., Р. и Н. свидетелят бил чувал, че Т. бил“изгорял“ с
апартамента и че родителите му са дали къщата на брат му И.. Пак от тях
знаел, че казвали „на Т. дадохме вече частта, а къщата в с.Б. е на И.”.
В къщата в с.Б. Т. живеел от 2010г. Имал животни 20-30 кози, за да се
препитава. И. му направил постройка, за да гледа животните, но Р. ги гледала,
защото иначе щели да умрат. Т. ги пасял от време на време, когато се сетел и
когато се наспял хубаво. Баба Р. докато била жива сеела домати и краставици,
а след това от време на време, но било много слабо.
Свидетелят ходел често на село, особено след 2010г, когато им върнали
27дка по реституция, сред които имало и лозе, което баща му гледал.
Ако им се наложело, отивали в имота на И. и него питали дали може да
отидат и да оставят даден инструмент. Т. го виждали много рядко и се
притеснявали да не открадне нещо.
Т. се издържал, като вземал назаем по 20лв-30лв от свидетеля, и от
рентата, която наследниците му отстъпили. Т. първо се обръщал към брат си
И., който гледал с каквото може да му помогне, да му даде пари, за да може
да преживява по някакъв начин.
Освен Т., в къщата идвал постоянно и И. със сина си Н. и доколкото
можели стопанисвали и поправяли имота. От северната страна на двора била
постройката, в дъното била саята, а от долната страна сеели домати и
краставици. Тази къща е родна на Н. - бащата на И. и на Т., и е наследство от
неговия баща.
Т. и И. са родени в гр.В. и живеели на ул. „М.”. Били отглеждани по
квартири, но след това от Общината им дали това жилище. Роднините си
мислели, че имотът вече бил прехвърлен.
Т. не бил споменавал да има семейство. Свидетелят бил чувал, че имал
18
дъщеря, но повече споменавал за жена М., работила като кондукторка, докато
той ремонтирал автобуси.
Никога не бил виждал да присъстват роднини на Т. в с. Б. или на
погребенията на Р., Н., И., Т.. И. Т. не е била там.
След продажбата на апартамента отношенията между Т. и И. се
развалили, но с течение на времето се оправили и Т. се обръщал към И.. През
последните години преди И. да почине били добри, разбирали се. И. починал
2011г, а Т. - през 2012г. Т. се позалежал; взели го в болница; имал
чернодробен проблем и когато го изписали, починал. За него през последните
няколко месеца от живота му се грижели приятели по чашка. Идвали при
него от време на време, но повече за приказки. Нямало конкретен човек,
който да се грижел за него.
Къщата била строена от бащата на Н. - дядо Т., чиято съпруга се казвала
Т..
Последните години от живота си 2010г -2011г Т. изкарал в с.Б., защото
вече никой не го приютявал. Мебелите в къщата били от 30-те години и от
апартамента, които донесли Р. и Н.. Свидетелят виждал И. в имота през деня
понеже условията не позволявали да се остане за преспиване. И. гледал да го
стопанисва и поддържа, а Т., който го обитавал, не го поддържал и го
разсипвал, събирал постоянно разни пияници. Имало нещо като навес до
слива по средата на двора и там слагал пейки да се събират да пият. Къртели
и ритали вратата на външна тоалетна и И. я поправял. И. бил заварчик и
поправил навеса. И. ремонтирал водопровода, а свидетелят лично помагал да
се поправи електричеството.
По повод заявеното от ищцовата страна и поддържано във въззивното
производство оспорване като нищожно нотариалното удостоверяване от
нотариус Р.Т. по повод проведеното производство по обстоятелствена
проверка, обективирано в КНА № 41/21.10.2013г, във въззивното
производство са събрани доказателства, от които се установява, че по
отношение на нотариус Р.Т. е била постановено присъда от ВОС на 2.12.2003г
по НОХД № 1024/2003г за НЕВИНОВНА в това, че за периода 12.06.2022-
5.07.2002г, при условията на продължавано престъпление като длъжностно
лице–нотариус № 148 в кръга на службата си да е съставила официални
19
документи-пълномощно с упълномощител А. В. В. и упълномощител В. А.ов
В. относно „ да ме представлява пред компетентните органи, като получава
пенсията ми както и да ме подписва на необходимите за целта документи,
нотариално удостоверено на 12.06.2022г и регистрирано под № 3472 в Общия
регистър на н-с Т., пълномощно с упълномощител А. В. В. и упълномощен В.
А.ов В., в които да е удостоверила неверни обстоятелства - личното явяване и
деклариране на волеизявление пред нея в качеството й на нотариус от страна
на починалия през м.март 2003г А. В. В. в качеството му на упълномощител,
респ.декларатор,с цел да бъдат използвани тези документи като
доказателство за тези обстоятелства, поради което и на основание чл.302 НПК
я ОПРАВДАВА по така възведеното обвинение по чл.311 ал.1 вр.чл.26 НПК.
С присъда на Апелативен съд-В. от 20.02.2004г по нак.д.№ 342/2003г е
изменена постановената от ВРС присъда, като същата е ОТМЕНЕНА в
частта, с която подсъдимата Р. К.Т. е призната за невиновна и оправдА. по
обвинението по чл.311 ал.1 вр.чл.26 НК и вместо това е постановено, че
същата е ПРИЗНАТА за ВИНОВНА в горепосоченото деяние и на осн.чл.311
ал.1 вр.чл.26 и чл.54 НК и й е НАЛОЖЕНО НАКАЗАНИЕ лишаване от
свобода за срок от осем месеца, изпълнението на което е отложено с
изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила, на
осн.чл.86 ал. НК; на осн.чл.37 ал.1 т.6 НК е ЛИШЕНА ОТ ПРАВО да заема
длъжността нотариус за срок от една година, считано от влизане на присъдата
в сила. В останалата част постановената от ВРС присъда е потвърдена.
С Решението на ВКС № 822/17.05.2005г по н.д.№ 330/ 2004г въззивната
присъда е оставена в сила.
С молба от 12.05.2006г, адресирА. до Съвета на нотариусите на НК, Р.Т.
е посочила, че на 17.05.2006г изтичал едногодишният срок от влизане в
законна сила присъдата на ВнАпС по НОХД № 342/2003г, с която й било
наложено наказание „лишаване от право да заема длъжността нотариус за
срок от една годна“, на осн.чл.37 ал.1 т.6 НК. На 9.06.2003г изтичал
едногодишният срок, през който била заличена от регистъра на НК,
извършено на основание Решение на Съвета на нотариусите от 9.06.2005г, и
затова моли да бъде вписана отново в регистъра на нотариусите.
По повод тази молба е било проведено производство по ЗННД и от
издаденото от Нотариалната камара удостоверение /л.49/ е видно, че
20
нотариус Р.Т. отново е била вписана в Регистъра на НК с рег.№ 148, на
осн.чл.39 ЗННД, считано от 9.06.2006г.
Горната фактическа установеност обуславя следните правни изводи
По допустимостта на иска.
Искът следва да е предявен в двумесечния преклузивен срок от
извършване на продажбата, като при отправено предложение по реда на
чл.33, ал.1 ЗС този срок тече от деня на продажбата, а при липсата на такова
започва да тече от датата на узнаването на другия съсобственик за
извършената продажба.
Доколкото пред въззивната инстанция не се поддържа това възражение
от стрА. на ищцата, по което РС е изразил становище, приемайки го за
неоснователно, което се споделя и от настоящата инстанция, не се налага
повторното му обсъждане.
По основателността на иска
За основателността на предявения конститувен иск по чл.33 ал.2 ЗС е
необходимо наличието на кумулативно изискуемите предпоставки:
- съсобственост върху недв. имот между страните по делото;
- един или част от съсобствениците да е прехвърлил чрез продажба
притежавА.та от него ид.част на трето лице;
- без преди това да е предложил на останалите съсобственици да изкупят
имота при същите условия и цена, при които трето лице е придобило вещта.
Основният спор между страните се свежда до наличието на първата
предпоставка, т.е. дали ищцата има качеството на съсобственик, за да
претендира признаване право на изкупуване върху 1/2ид.ч. от процесния
ПИ.
Между страните очевидно липсва спор, че процесният ПИ с
идентификатор по КК ****.***.*** е идентичен с УПИ VI-106 в кв.41 по
плана на с.Б. /стар номер VIII-106 в кв. 30, както е било посочено и в КНА
№ 41/2013, съставен по инициатива и в полза на отв.Н. Ил.Т..
През 1982г Т. Д. /чийто съпруг е починал много по-рано, през 1967г/ се
е снабдила с КНА № 174 за признаване правото й на собственост по силата на
изтекло в нейна полза давностно владение САМО за 480кв.м.ид.ч. от
21
парцел № VIII-106, целият с площ от 880кв.м., при посочените граници за
целия имот.
За останалите 400кв.м.ид.ч. по делото липсват данни чие притежание са
били.
С така описаната ид.част Т.а Д. се е разпоредила изцяло, прехвърляйки я
на своя син Н. Т. И. срещу поетото от него задължение за издръжка и
гледане, обективирано в НА № 170/3.06.1982г.
Разпоредителното действие е било осъществено по време на брака на Н.
Т.И. с Р. Ил.Т.. Съобразно действащата към него момент разпоредба на чл.13
ал.1 СК от 1968г /отм./, придобитото от двамата съпрузи по време на брака
чрез възмездна сделка, има статута на СИО.
Индиция за притежаваните от двамата съпрузи Н. Т.И. и Р. Ил.Т. права
в обема от 480/880кв.м. от настоящия имот ПИ с идентиф.№….429 с площ от
987кв.м. се съдържа и в представения от отв.страна /във връзка с твърдението
за извършена приживна делба/ договор за банков кредит, обективиран в НА
№ 198/7.09.1993г за предоставен в полза на СД„С.-ИЛ“, представлявано от Т.
Н. Т., по който ипотекарни гаранти са били неговите родители Н. Т.И. и Р.
Ил.Т., обезпечили дълга на сина си с ипотека върху притежаваното от тях в
СИО ДВОРНО МЯСТО от 480кв.м.ид.ч. от парцел ХVIII-106.
Така притежавА.та от тях ид.част от 480/880ид.ч., отнесена към площта
от 987кв.м на настоящия имот, е равна на 538,36кв.м.ид.ч. За останалите
ид.части от ПИ липсват твърдения и доказателства по делото, установяващи
правото на собственост, било то на праводателите Н. и Р., било то на техните
синове Т. и И..
Предвид, че процесните ид.части са със статут на СИО, и с оглед
нормите на чл.27 вр.чл.26 ал.1 предл.1-во СК от 1985г/отм./, и чл.9 ал.1 от ЗН,
действали към датата на смъртта на Н. Т.И. – 8.04.2003г, половината от
посочената част е била лична собственост на преживялата съпруга Р., а
останалата се поделя между нея и двамата й синове поравно, т.е. за Р. Т. – са
3/6+1/6 = 4/6, а за двамата синове - по 1/6. Впоследствие, след нейната смърт
през 2008г, е приложима нормата на чл.5 ЗН и доколкото липсват данни
същата да има други низходящи наследници, то двамата братя следва да си
поделят поравно дяла на своята майка. Така, като краен резултат на Т. и И. се
полагат по половината от притежаваните от техните родители
22
538,36кв.м.ид.ч. от настоящия ПИ с идентиф.№….429, целият с площ от
987кв.м., т.е. по. Съответно, наследниците - преки низходящи на всеки един
от двамата братя: ищ.И. Т. /насл-к на Т./ и отв.Н. Т. /насл-к на И./ получават
дялове в същия обем, т.е. по 269,18кв.м.ид.ч. от процесния ПИ за ищ.И. Т.Т. и
отв.Н. Ил.Т..
Доколкото за останалата ид.част от процесния имот липсват
доказателства, легитимиращи праводателите на настоящите страни като
собственици, следва, че Н. Т. се е разпоредил с чужда вещ. Продажбата на
същата не е нищожна, но е лишена от вещно-прехвърлителен ефект в полза на
приобретателя по сделката.
Като краен извод се налага, че ищцата се легитимира като
собственик на половината от 538,36кв.м.ид.ч. от процесния ПИ, т.е. за
269,18кв.м.ид.ч.
Предвид изложеното същата би могла да претендира за признаване
право за изкупуване в този обем, т.е. 1/2 от 538,36кв.м.ид.ч. или
269,18кв.м.ид.ч. Така паричната равностойност на 538,36кв.м. е равна на 16
363,53евро съобразно посочената в НА продажна цена за целия имот от
30000евро. Половината от посочената сума е равна на 8181,76евро, която
следва да се заплати от ищцата на купувача по сделката.
Що се отнася до заявените от ответната страна правоизключващи
възражения:
1/ за извършена приживна делба от страна на родителите на
двамата братя Т. и И., по силата на която настоящият имот бил
собственост изцяло на И..
Когато наследодателят още приживе желае да подели имотите между
своите наследници, нормата на чл.77 ал.2 ЗН изрично указва в каква форма
може да бъде сторено това : с акт за дарение или завещание. За съответното
разпоредително действие е необходимо да бъдат спазени законовите
изисквания. В първия случай /делба-дарение/ следва да бъдат спазени всички
установени в закона правила за дарението, вкл. и за неговата форма за
валидност-нотариална, щом като се отнася за недв.имот. Във втория случай
/делба-завещание/ може да бъде извършена както с нотариално, така и със
саморъчно завещание и затова са приложими изискванията за завещанието,
23
както относно способността за извършването му, така и относно формата на
акта.
В настоящия случай липсват доказателства, установяващи една от двете
хипотези.
По делото са представени доказателства – писмени /договорите за
банкови кредити, отпуснати на сина Т., по които ипотекарни гаранти са били
неговите родители, както и договорът за продажба на техния апартамент,
намиращ се в гр.В. на ул.“М.“/ и гласни доказателства, сочещи на неуспешния
бизнес на Т., който впоследствие се бил пропил. Въз основа на същите, обаче,
не може да се изведе извод за надлежно извършена приживна делба-дарение,
при която синът Т. вместо получаването на вещ /с която родителите вече се
били разпоредили/, следвало да получи уравнение в пари чрез погасяването
на негов паричен дълг, с оглед изложеното по-горе за спазване изискуемата
от закона форма - нотариална, каквато в случая липсва. Не може да се
направи категоричен извод и за това, че поради продажбата на апартамента за
дългове на Т., другият имот /процесният/ оставал изцяло за сина И., тъй като
от първото логически не следва второто. Последното, дори и да сочи на
намерение за дарение у родителите, то за него отново не е била спазена
изискуемата форма за валидност - нотариалната, след като се касае за
недвижими имот. При това, недопустимо е чрез гласни доказателства да се
установява волята на починалите родители в хипотезата на чл.164 ал.1 т.1 и
т.3 ГПК.
Ето защо възражението за извършена приживна делба е неоснователно.
2/ По възражението за изтекла придобивна давност.
За нея се твърди началният й момент да датира още от 1993г, като се
позовава и на съставения от н-с Р.Т., рег.№ 148 на НК, НА № 41/21.10.2013г, в
производство по обстоятелствена проверка, в което ответникът Н. е признат
за собственик по давностно владение и наследство на УПИ VI-106 в кв.41 по
плана на с.Б. /стар номер VIII-106 в кв. 30/, с площ от 987кв.м., ведно с
построена в него жилищна сграда и навес, за построяването на които е бил
отреден парцелът въз основа на представените пред нотариуса писмени
документи.
Това правоизключващо възражение е оспорено от ищцовата страна,
24
като по отношение на съставения КНА № 41/2013г е отправено искане по
реда на косвения съдебен контрол за установяване неговата нищожност.
На първо място.
Що се отнася до съставения КНА № 41/2013.
По реда на косвения съдебен контрол е допустимо съдът да вземе
отношение по заявеното от ищцовата страна оспорване на представения КНА.
В случая е оспорена компетентността на съставилия КНА нотариус Р.Т..
От данните по делото се установи, че нотариус Т. е била призната за
виновна в извършено умишлено престъпление при условията на
продължавано такова като длъжностно лице – нотариус в кръга на службата
си е съставила официални документи – пълномощни, в които е удостоверила
неверни обстоятелства – личното явяване и деклариране на волеизявление
пред нея в качеството й на нотариус от страна на починалия през м.март
2003г А. В. В. в качеството му на упълномощител, респ.декларатор, с цел да
бъдат използвани тези документи като доказателство за тези обстоятелства,
поради което и на осн.чл.311 ал.1 вр.чл.26 и чл.54 НК и й е било наложено
наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА за срок от осем месеца, чието
изпълнение е било отложено с изпитателен срок от три години, считано от
влизане на присъдата в сила, на осн.чл.86 ал. НК; на осн.чл.37 ал.1 т.6 НК е
била ЛИШЕНА ОТ ПРАВО да заема длъжността нотариус за срок от една
година, считано от влизане на присъдата в сила.
Към момента на подаденото от Р.Т. молба до Съвета на НК -
12.05.2006г, постановената от АпС-В. присъда е била влязла /оставена в сила
с решението на ВКС № 822/ 17.05.2005г по н.д.№ 330/2004г/. От
съдържанието на подадената молба с искане за вписването й в регистъра на
нотариусите на НК, е видно, че Р.Т. е посочила, че на 17.05.2006г изтичал
едногодишният срок от влизане в законна сила присъдата на ВнАпС по
НОХД № 342/2003г, с която й било наложено наказание „лишаване от право
да заема длъжността нотариус за срок от една годна“, на осн.чл.37 ал.1 т.6
НК. Поради изтичането на този срок моли да бъде вписана отново в регистъра
на нотариусите /след постановеното заличаване още през 2003г/.
От стризисканата от Съвета на НК преписка по повод подадената молба,
се установява, че е било издадено само удостоверение изх.№ 330/9.06.2006г,
свидетелстващо за вписването й отново в Регистъра на НК като нотариус с
25
рег.№ 148, на осн.чл.39 ЗННД, считано от 9.06.2006г.
В нормата на чл.39 ал.1 ЗННД лимитативно са изброени хипотезите,
при които може да бъде поискано възстановяване правоспособността на
нотариуса - ако е била загубена на някое от следните основания:
1. лишаване от правоспособност за определен срок - след изтичане на срока;
2. извършване на несъвместима дейност по чл.9 ал.1 т.1 - след прекратяване
на дейността.
Разпоредбата на ал.3 от същия член препраща към нормата на чл.14
относно реда, по който следва да стане възстановяването на
правоспособността: вписването в регистъра на НК се извършва по решение на
Съвета на нотариусите. В ал.2 са изброени необходимите предпоставки за
това.
Въз основа на горното се налагат следните изводи:
От документите, съдържащи се в стризисканата преписка липсва
приложено Решение на Съвета на НК за възстановяване правоспособността на
Р.Т. като нотариус. В издаденото от НК удостоверение също липсва
позоваване въз основа на кое решение на Съвета на НК е извършено
възстановяването на правоспособността й и съответно вписването й в
регистъра на НК.
Решението на Съвета на НК представлява индивидуален
административен акт и като такъв е необходимо да бъде издаден от
компетентния орган, при спазване предписА.та от закона форма, която при
липсата на по-специални изисквания, следва да бъде писмена. Необходимо е
да бъде спазена процедурата по издаване на акта; да е налице
законосъобразност на административни актове, което означава да
съответстват на материално-правните разпоредби; да е съобразен с целта на
закона. Липсата на едно или няколко от тези условия води до
недействителност на индивидуалния административен акт, т.е.
недействителността се предпоставя от наличието на определен порок или
пороци в адм.акт. Затова същият не може да породи желаните правни
последици, а дори и да породи такива, то те подлежат на заличаване с обратна
сила. Това определя вида недействителност на адм.актове - нищожни и
унищожаеми. Първите не пораждат никакви правни последици.
В настоящия случай липсва издаден адм.акт, тъй като не е била спазена
26
процедурата и изискуемата писмена форма. Но дори да се приеме, че такъв е
бил издаден, същият е бил в нарушение на законовите разпоредби.
Действително, в нормата на чл.39 ЗННД, относима към възстановяване
правоспособността на нотариуса, хипотезата на чл.39 ал.1 т.1 ЗННД е
посочено „лишаване от правоспособност за определен срок, след изтичането
на срока“. Тази хипотеза, обаче, е свързА. с налагането на дисциплинарно
наказание, посочено в чл.75 ал.1 т.4 ЗННД, в който случай е предвидено
провеждането на дисциплинарно производство по реда на чл.77 ЗННД,
образувано по предложение на Министъра на правосъдието или служебно по
решение на Съвета на нотариусите. Това следва и от нормата на чл.35 ЗННД
„Основания за загубване на правоспособност“, в която в отделни хипотези са
изведени тази по т.3 - при възникване на пречка по чл.8 или при
несъвместимост по чл.9 и тази по т.4 - при налагане на дисциплинарно
наказание по чл.75 ал.1 т.4 ЗННД – лишаване от правоспособност за срок от 3
месеца до 5 години.
В настоящия случай не се касае за налагане на дисциплинарно
наказание лишаване от правоспособност за определен срок, а за налагане на
наказание по реда на НК за извършено умишлено престъпление от общ
характер, наред с което е било наложено наказание „лишаване от свобода“.
В хипотезата на чл.35 ал.1 т.3 Законодателят не предвижда възможност
за възстановяване правоспособността на лицето, след като същото изначално
не отговаря или поради новонастъпил юридически факт вече не отговаря на
кумулативно посочените в чл.8 ал.1 ЗННД изисквания за придобиване на
правоспособност, сред които е това по т.4 – лицето да не е осъждано на
лишаване от свобода за умишлено престъпление, вкл. и когато е било
реабилитирано.
Дори изложеното по-горе да не се възприеме, и да се счете, че
настоящият отв.Н. Ил.Т. може да се ползва от съставения КНА, въззивният
съд съобразява указанията, дадени с ТР № 11/21.03.2013 по тълк.д.№
11/2012г: „нот.акт, с който се признава право на собственост върху недвижим
имот по реда на чл.587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила
по чл.179 ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността
на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните
свидетелстващи документи за факти. При оспорване на признатото с акта
27
право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна,
без да намира приложение редът на чл.193 ГПК“.
Това налага съвкупен анализ на събраните по делото доказателства
/гласни и писмени/, въз основа на които съдът достига до извода, че отв.Н. Т.,
а още по-малко неговата съпруга, не могат да се легитимират като
собственици по силата на давностно владение, осъществявано от праводателя
на Н. Т. – неговия баща И. Т.. Съображенията за това са следните:
Доколкото позоваването е за давностно владение от страна на И. Т., на
когото съпругата на ответника - А. Т. не се явява наследник, то същата не
може да се ползва от заявеното възражение.
За периода от 1993г, свързан с момента на извършената продажба на
апартамента в гр.В. от прародителите Н. и Р., до смъртта на Н. Т.И. през
2003г очевидно давностно владение в полза на бащата на ответника-И. не би
могло да тече поради липсата на установен анимус. По думите и на двамата
свидетели /Вал.С. и М.И./ че през 1992г-1993г Р. и Н. отишли да живеят в с.Б.
/това съвпада с момента на извършената от тях продажба на апартамента в
гр.В./, и докато били живи само те се грижили за имота си.
Същите изводи могат да се направят и за времето след смъртта на Н.
през 2003г, докато е била жива неговата съпруга Р., поч. 2008г, за който
период свид.М.И. /сочен от ответната страна/ говори, че тя се грижела за
имота заедно със сина си Т., от което следва извод, че Р. и Т. са владеели
своите части и са били държатели на частта на И..
След смъртта на Р. през 2008г в имота останал да живее синът Т., на
което сочат непротиворечиво показанията и на двамата свидетели. Що се
отнася до брата И., по думите на свид.М.И., същият ходел в къщата
постоянно заедно със сина си Н. и доколкото можели стопанисвали и
поправяли имота. Пак същият свидетел казва, че „след продажбата на
апартамента /т.е. 1993г/ отношенията между Т. и И. се били развалили, но с
течение на времето се оправили, а през последните години преди И. да почине
били добри и се разбирали“.
Въз основа на това се налага извод, че двамата братя след смъртта на
родителите им и до тяхната кончина /И.-2011г, а Т.-2012г/ са били в добри
отношения и съвместно са се грижили за имота всеки според възможностите
му, от което не може да се изведе категоричен извод за манифестиране
28
намерение за своене от страна на И. частта на тяхната майка докато е била
жива, както и тази на брат му Т., увеличена впоследствие с частта му от
наследствения дял от тяхната майка.
Така през нито един период от време не се установява И. да е
манифестирал намерение за своене /анимус/ частите на другите
сънаследници-съсобственици. До този извод съдът достига и съобразно
задължителните указания, дадени с ТР № 1/6.08.2012г по тълк.д.№ 1/2012г на
ОСГК на ВКС. Посочено е, че при наследяването на имот от две или повече
лица, за да се счита, че сънаследникът е владелец на ид.части на другите
сънаследници, той трябва да демонстрира намерението си да държи вещта
като лично своя. Това става чрез действия, които демонстрират отричане на
правата на сънаследниците върху съсобствената вещ. Такива са отстраняване
от имота, недопускане, оспорване на права. Не е достатъчно едно лице да
ползва имота според неговото предназначение, да поддържа и ремонтира
същия, за да се приеме, че упражнява фактическа власт с намерение за своене
в хипотеза, когато имотът е съсобствен. Съдебната практика приема, че
обикновеното ползване на съсобствената вещ по смисъла на чл.31 ЗС не
изразява намерение за своене /така в решения на ВКС, постановени по реда на
чл.290 ГПК, под номера: № 110/ 20.03.2012г по гр.д.№ 870/2011г, II ГО; №
566/21.06.2010г по гр.д.№ 1053/2009г, І ГО; № 596/30.06.2010г по гр.д.№
1534/ 2009г, І ГО; № 532/6.07.2010г по гр.д.№ 1459/2009г, I ГО; № 381/
25.10.2010 г по гр.д.№ 37/2010г, І ГО/.
Предвид изложеното за най-ранен начален момент на давностене може
да се мисли след смъртта на чичото на ответника Т. Ник.Т., поч.12.11.2012г,
по отношение неговата ид.част от процесния ПИ. От страна на ответниците-
съпрузи, обаче, липсва заявено възражение за изтекла в тяхна полза
придобивна давност чрез отблъскване владението на другата съсобственица –
ищ.И. Т. като наследник на Т.. Дори да се приеме, че има такова, до
подаването на настоящата искова молба-23.10.2020г, вкл. и да вписването й
на 8.01.2021г /л.43-I/ изискуемият минимален срок за недобросъвестно
владение от 10 години, съгл. чл.79 ЗС, не е изтекъл. Още повече, че през
2016г същите са се разпоредили в полза на трето лице- отв.Д. В. и от него
момент биха могли само да държат имота за друг - новия собственик.
Не би могло да се мисли и за присъединяване към владението на
29
наследника Н. Т. това на неговия наследодател И. с оглед изложеното по-горе
за липсата на установен анимус у последния.
Що се отнася до останалата ид.част от имота /т.е. за разликата над
538,36кв.м. до 987кв.м./, за която праводателите на двамата братя не се
установява да са се легитимирали като собственици, следва да се приеме
следното:
Както самите ответници Т.и излагат в подадения от тях писмен отговор,
а и от представените от тях удостоверения за наследници е видно, че Т. и Т.
Д. са имали двама синове – И., род.1944г и Н., род.1941г. След смъртта на И.
Тод.И. на 14.01.1991г, същият е оставил свои наследници: П. Н.И.а, съпруга,
поч. 19.12.2009г, и Т. И. Т., син, род.1944г, за който понастоящем липсват
данни да е починал.
При това положение, след като Т. Д. се е разпоредила само с половината
от имота в с.Б. в полза на сина си Н., може да се мисли, че останалата част е
принадлежала евентуално на другия син И. Тод.Д., а след смъртта му през
1991г - на неговите наследници. По отношение на тази част не може да се
направи категоричен извод бащата на ответника - И. Т. да е манифестирал
намерение за своене, след като не се установява да е осъществявал такова по
отношение на процесните 538,36кв.м. А дори да е осъществявал фактическа
власт, то намерението за своене и отблъскването на владението следва да
бъде насочено спрямо действителния собственик на тази част, каквито не са
били нито неговият баща Н., нито майка му Р..
Подобни разсъждения могат да се направят и по отношение и на самия
отв.Н. Т.. На първо място – липсва изрично позоваване на изтекла лично в
негова полза давност. На второ място - за времето преди 2013г /когато е
съставен КНА/, началният момент на 10-год. давностен срок би могъл да
започне най-късно от 2003г, което е било приживе на баща му И.. За този
период ответникът не твърди лично да е владял имота, а и това би било в
противоречие с позоваването на изтекла в полза на баща му давност. Още
повече, че липсва и твърдение за съвладение, осъществявано съвместно от
двамата. На сл.място - за целия период от 2003г до 2011г, когато е починал
И., и след това до датата на продажбата през 2016г, отново не би могло да се
мисли за давностене от отв.Н. Т., след като отблъскването не е било насочено
спрямо действителния собственик на тази част, за която, както се изложи по-
30
горе, може да се мисли евентуално да е принадлежала на И. Тод.Д., респ. на
неговите наследници.
Като краен се налага изводът за неоснователност на заявеното
правоизключващо възражение на ответниците Н. и А. Т.и за изтекла
придобивна давност.
По отношение втората предпоставка по иска по чл.33 ал.2 ЗС
Не е спорно осъществяването на сделка с трето лице- Д. В. И., стоящо
извън кръга на наследниците по съребрена линия и съсобственици на
процесния имот, обективирана в НА № 123/1.08.2016г за договор за покупко-
продажба, при посочената продажна цена от 30 000евро.
Що се отнася до третата предпоставка по иска по чл.33 ал.2 ЗС.
Няма спор между страните и за това, че отв.Н. Т. като съсобственик не е
предложил на ищцата като наследник на Т. и съсобственик да изкупи неговия
дял при условията на продажбения договор.
Предвид всичко изложено по-горе предявеният от ищцата иск е
доказан по основание, но следва да бъде уважен частично по
сл.съображения:
Заявената от нея претенция е за признаване правото за изкупуване на
половината от процесния имот, който е с площ от 987кв.м., което е равно на
493,5кв.м.ид.ч.
В действителност двамата съсобственици /тя и отв.Н.Т./, както се
изложи по-горе, притежават общо малко повече от половината в обем от
538,36кв.м.ид.ч., като от тях на всеки се полага поравно – по 269,18кв.м.ид.ч.
Следователно, правото на ищцата да изкупи е в обема
269,18/987кв.м.ид.ч., равно на 27% от целия имот, която част е с парична
равностойност 8181,76евро от продажната цена.
При това положение за разликата над 27% до претендираните 50%
/което е равно на 1/2 от ПИ/ искът подлежи на отхвърляне.
На сл.място.
31
Доколкото още в първото по делото пред ВРС о.с.з., проведено на
28.10.2021г, ищцата е оттеглила иска си в частта досежно постройките с
идентиф.№№ ****.***.***.1 и ****.***.***.2, несъществуващи и
представляващи понастоящем сграда с идентиф.№ 04426. 503.429.3, и съдът е
постановил прекратително определение от с.з. /л.127-I/, необжалвано и влязло
в законна сила, то постановеното пъроинстанционното решение подлежи на
обезсилване в тази част.
В допълнение следва да се посочи, че без значение за изхода на спора е
настъпилата последващото изменение в имота, изразяващо се в премахване на
съществувалите към момента на продажбата постройки и впоследствие
изграждането от отв.Д. В.И. на нова сграда на тяхно място.
Достигането до правни изводи, несъвпадащи с тези на ВРС налагат
частичната отмяна на първоинстанционното решение и вместо него
постановяване на друго за частичното уважаване на иска.
По отношение цената на иска и държавната такса.
Чрез предявения иск по чл.33 ал.2 ЗС се търси защита на
потестативното /преобразуващо/ право, което определя иска като
конститутивен. Тъй като потестативно право е насочено към постановяване на
съдебно решение, което да замести акта за прехвърляне на собствеността
върху недвижимия имот или част от него, то исковата молба подлежи на
вписване по реда на чл.114 б.“а“ ЗС - исковите молби, с които се иска
разваляне, унищожаване, отменяване или признаване нищожността на актове,
подлежащи на вписване по чл.112. Настоящият случай попада под хипотезата
на чл.112 б.“а“, съгласно която на вписване подлежат всички актове, с които
се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или
прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, както и актове, с
които се признават такива права.
От изложеното се налага изводът, че чрез настоящия иск се търси
защита на вещно право и затова при определяне цената на иска следва да
намери приложение нормата на чл.69 ал.1 т.4 ГПК, препращаща към т.2, а
съобразно последната следва да се вземе предвид данъчната оценка на имота
32
От представеното по делото данъчна оценка /л.27-I/ е видно, че
същата само за ПИ с площ от 987кв.м. е в размер на 3225,50лв /предвид
направеното оттегляне на иска по отношение на двете постройки, за които са
посочени отделни данъчни оценки/. Претенцията е за половината от имота, от
което следва, че е равна на 1612,75лв. Съответно, 1/4 от нея се равнява на
403,16лв. Така цената на настоящия иск е 403,16лв, върху която се дължи
държавна такса от 4%, равна на 16,13лв, т.е. под минимално установения
размер. Следователно, правилно страната е заплатила д.такса от 50лв за
първата инстанция и 25лв – за въззивната и не се налага досъбиране на
държавна такса.
ПО РАЗНОСКИТЕ
По разноските на ищцата.
С оглед изхода на спора в полза на въззивницата следва да бъдат
присъдени сторените за двете инстанции разноски съразмерно уважената част
от иска, дължими от тримата ответници.
За първата инстанция следва да се приеме, че такива са били сторени
в размер на 1500лв – заплатен адв.хонорар, предвид че искането е заявено още
с ИМ, към която е приложен договор за правна защита и съдействие,
обективиращ и разписка за заплатената сума, както и списък с посочен само
този разход.
За въззивната инстанция са заплатени 1500лв за адв.възнаграждение
и 25лв-държавна такса или общо 3025лв.
Съразмерно уважената част от претенцията й ищцата следва да бъде
възмездена със сумата от 1650лв – разноски общо за двете инстанции. За
изчисляването се ползва паричната равностойност на дяла на ищцата от
8181,76евро от общо претендираните от нея 15000евро, т.е. /8181,76 : 15000/ х
100 = 55%, което от сумата от 3025лв дава горепосочения резултат.
По разноските на ответниците.
Съразмерно отхвърлената част от претенцията в полза на
ответниците следва да бъдат присъдени сторените от тях разноски, по
33
отношение на които съдът съобразява следното :
За първата инстанция са претендирани такива
1/ от двамата ответници-съпрузи общо в размер на 1630лв за
заплатено адв.възнаграждение. За същите са представени списък по чл.80
ГПК с посочената сума /л.179-I/ и договор за правна защита и съдействие от
18.02.2021г /л.178-I/, чието съдържание е видно, че уговореният размер на
възнаграждението се заплаща при сключването на договора.
2/ от отв.Д. В.–за заплатено адв.възнаграждение в размер на 2600лв,
за което са представени договора за правна защита и съдействие,
обективиращ и разписа за заплатената сума, и списък по чл.80 ГПК /л.82, 83-
I/.
Своевременно е направено възражение за прекомерност от
процесуалния представител на ищцата понеже се доближавали до данъчната
оценка на имота.
Съдът намира същото за основателно и затова следва да бъдат
редуцирани за всяка една група ответници /т.е. за Т.и общо и за отв.Д.И./ до
размера от по 1500лв, за което съдът съобразява както действалата към него
момент редакция на Наредба № 1/2004 за минималния размер на
адв.възнаграждения, така и фактическата и правна сложност на спора, броят
на проведените съдебни заседания, видът и обема на извършените
процесуални действия, така и съответна еквивалентност /посоченият размер е
възприет от ищцовата страна за адекватен при договарянето на дължимото от
нея адв.възнаграждение в полза на неговия процес. представител/.
Така на ответниците Н. и А. Т.и се полагат разноски общо в размер
на 1500лв. От тях, съразмерно отхвърлената част на претенцията, следва да
бъде присъдена сумата от 675лв. За изчисляването се ползва паричната
равностойност на отхвърлената част от претендирА.та от ищцата сума, т.е. за
6818,24евро, т.е. /6818,24 : 15000/ х 100 = 45%, които от 1500лв дават
горепосочената сума.
На отв.Д. В. И. се полагат 1500лв, от които съразмерно
отхвърлената част на претенцията, следва да бъдат присъдени 675лв. За
изчисляването отново се ползва паричната равностойност на отхвърлената
част от претендирА.та от ищцата сума, т.е. за 6818,24евро, т.е. /6818,243евро :
15000евро/ х 100 = 45%, които от 1500лв дават горепосочената сума.
34
Предвид, че с решението на ВРС са присъдени разноски в полза на
първите двама ответници в размер на 1630лв, то същите следва да бъдат
изменени по размер чрез намаляването им на 675лв.
По А.логичен начин следва да бъде намален размерът на разноските,
присъдени в полза на отв.Д. В.И. - от 1500лв на 675лв.
За въззивната инстанция са претендирани разноски
1/ за всеки един от двамата ответници-съпрузи в размер по
1630лв, заплатени на адв.Д.В., за които е представен списък по чл.80 ГПК с
посочените суми /л.60/ и договори за правна защита и съдействие от
3.06.2022г /л.61, 62/, от чието съдържание е видно, че уговореният размер на
възнаграждението се заплаща при сключването на договора.
В с.з. своевременно е направено възражение за прекомерност от
страна на процесуалния представител на въззивницата, което съдът намира за
основателно и затова всяко едно от тях следва да бъде редуцирано до сумата
от 700лв. Съдът съобразява, както действалата към момента на сключването
на договора за правна защита редакция на Наредба № 1/2004, фактическата и
правна сложност на спора, броя на проведените съд.заседания, вида и обема
на извършените процесуални действия, така и съответна еквивалентност
/посоченият размер ищцовата страна е приела за адекватен при договорянето
на дължимото от нея адв.възнаграждение /.
Така за въззивната инстанция в полза на ответниците Н. и А. Т.и се
полагат разноски общо в размер на 1400лв /2 х 700лв/. От тях, съразмерно
отхвърлената част на претенцията, следва да бъде присъдена сумата от 630лв,
като за изчисляването се ползва паричната равностойност на отхвърлената
част от претендирА.та от ищцата сума, т.е. за 6818,24евро /6818,24 : 15000/ х
100 = 45%, които от 1400лв дават горепосочената сума.
2/ от отв.Д. В. - макар да е било отправено такова искане
своевременно преди даване ход на устните състезания, по делото липсва
представен списък по чл.80 ГПК, както и доказателства за размера на реално
сторените такива. Ето защо в негова полза не следа да бъдат присъждани
разноски.
35
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението на ВРС-40с-в № 260219/8.04.2022 по гр.д.№
13503/2020г в ЧАСТТА му, с която е отхвърлен искът на И. Т. Т. ЕГН
********** срещу ответниците Н. И. Т. ЕГН ********** и А. П. С. ЕГН
**********, за признаване правото на изкупуване на 27%ид.ч. от
съсобствения недвижим вещ, представляващ ПИ с идентиф.№ ****.***.***
по КККР на с.Б., обл.В., одобрени със Заповед № РД-18/06.03.2015г на
Изп.дир. на АГКК, с площ 987кв.м., с адм.адрес с.Б. ул.„К.“ № 73, за цена,
съразмерно от общата от 30 000евро, на която цена вещта е била продадена
на ответника Д. В. И. ЕГН **********, обективирано в НА №
123/1.08.2016г, на осн.чл.33 ал.1 ЗС, като вместо него ПОСТАНОВЯВА
ПРИЗНАВА на ищцата И. Т. Т. ЕГН ********** правото да
изкупи 27%ид.ч. /двадесет и седем процента/, равняващи се на
269,18/987ид.ч., от ПИ с идентиф.№ ****.***.*** по КККР на с.Б., обл.В.,
одобрени със Заповед № РД-18/06.03.2015г на Изп.дир. на АГКК, с площ
987кв.м., с адм.адрес ул.„К.“ № 73, за цена от 8181,76евро /осем хиляди сто
осемдест и едно евро и 76 евроцента/, предмет на договор за покупко-
продажба, обективиран в НА № 123/1.08.2016г, по силата на който Н. И. Т.
ЕГН ********** и А. П. С. ЕГН ********** продават на Д. В. И. ЕГН
********** ПИ с идентиф.№ ****.***.*** по КККР, с площ 987кв.м., с
адм.адрес с.Б. ул.„К.“ № 73, на осн.чл.33 ал.1 ЗС, която сума следва да бъде
заплатена от ищцата на купувача по сделката Д. В. И. ЕГН ********** в
едномесечен срок от влизане на решението в сила, на осн.чл.33 ал.2 ЗС.
В случай, че ищцата не изплати дължимата сума в едномесечен
срок от влизане на решението в сила, същото ще се счита обезсилено по
право, на осн.чл.33 ал.3 ЗС.
ПОТВЪРЖАДАВА решението на ВРС в останалата част, с
която искът по чл.33 а.2 ЗС е отхвърлен за разликата над 27%ид.ч. до
50%ид.ч. от ПИ ********** ПИ с идентиф.№ ****.***.*** по КККР, целият
36
с площ 987кв.м., с адм.адрес с.Б. ул.„К.“ № 73, на осн.чл.33 ал.2 ЗС.
ОБЕЗСИЛВА решението на ВРС-40с-в № 260219/8.04.2022 по гр.д.
№ 13503/2020 в частта му, с която е отхвърлен като неоснователен
предявеният от ищцата иск с правно основание чл.33 ал.2 ЗС за признаване
правото й на изкупуване за 1/2ид.ч. от наличните към момента на сделката
и несъществуващи понастоящем две постройки в ПИ с идентиф.№
****.***.***, целият с площ 987кв.м., с адм.адрес: с.Б. ул.„К.“ № 73, за цена,
съразмерно от общата от 30 000евро, на която вещта е била продадена на
отв.Д. В. И. ЕГН **********, като ПРЕКРАТЯВА производството по
делото в тази част.
ИЗМЕНЯ решението на ВРС в частта, с която са присъдени
разноски за първоинстанционото производство в полза на ответниците по
иска, както следва :
НАМАЛЯВА дължимите от И. Т. Т. в полза Н. И. Т. и А. П. С.-Т.и разноски
от 1630лв на 675лв;
НАМАЛЯВА дължимите от И. Т. Т. в полза Д. В. И. разноски от 1500лв на
675лв;
ОСЪЖДА ответниците Н. И. Т. ЕГН ********** и А. П. С. ЕГН
**********, и Д. В. И. ЕГН **********, да заплатят на ищцата И. Т. Т. ЕГН
********** сумата от 1650лв /хиляда шестстотин и петдесет лева/,
представляваща сторените от нея разноски за двете инстанции, съразмерно на
уважената част от претенцията й по чл.33 ал.2 ЗС, на осн.чл.78 ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА И. Т. Т. ЕГН ********** да заплати на Н. И. Т. ЕГН
********** и А. П. С. ЕГН ********** сумата от 630лв /шестстотин и
тридесет лева/, представляващи направени разноски за въззивното
производство, на осн.чл.78 ал.3 ГПК.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от уведомяването на
37
страните, на осн.чл.280 ал.3 т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
38