Р Е Ш
Е Н И
Е № 300
гр.
Пловдив, 24.10.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Пловдивският
апелативен съд, първи
търговски състав, в открито
заседание на двадесет
и пети септември две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ ПЕНЧЕВА
ЦВЕТЕЛИНА
ГЕОРГИЕВА
С участието на секретаря Цветелина Диминова, като разгледа докладваното от съдията Костадинова в.т. дело № 334/2019 год. по описа на ПАС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 39 от18.01.2019 година, постановено по т.
дело № 233/2018 година по описа на Окръжен съд – П., са отхвърлени предявените от К.В.Б., ЕГН **********, с адрес: *** , против Х.Д.Р., ЕГН **********, с адрес ***, искове за заплащане на сумата от общо 83
750,32 лв., от които сумата от 66 744,57 лв. неплатен остатък от цената по договор
от 30.04.2013 г. за продажба на дружествени дялове, изменен с анекси от
30.04.2013 г. и сумата от 17 005,75 лв. обезщетение за забава в размер на
законната лихва, от които 5063,82 лв. законна лихва върху сумата от 30628,57
лв. за периода 07.07.2016 г. до 20.02.2018 г. и
сумата от 11 941, 93 лв. законна лихва върху сумата от 39116 лв. за периода
20.02.2015 г.- 20.02.2018 г.
Осъден е К.В.Б. да заплати на Х.Д.Р. сумата от общо
5000 лева получени от ответника без основание, от които сумата от 3000 лв.-
част от сумата от 49 087,86 лв., получена без основание на 29.04.2014 г.,
сумата от 1500 лв.- част от сумата от 20 000 лв., получена без основание на
16.06.2016 г. и сумата от 500 лв.- част от сумата от 3500 лв., получена без
основание на 06.07.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата от 5000 лв.,
считано от 08.05.2018 г. до окончателното й изплащане.
Осъден е К.В.Б. да заплати на Х.Д.Р. сумата от
3822,50 лв. деловодни разноски.
Така постановеното решение е обжалвано изцяло с въззивна
жалба от ищеца в първоинстанционното производство К.В.Б.
с оплаквания за неправилност и незаконосъобразност. Твърди се, че пред първата инстанция е представено доказателство – анекс от
30.07.2013 година, който не е подписан
от жалбоподателя в качеството му на продавач, представен е по делото поради
грешка на счетоводителя му. Поискано е събиране на доказателства в подкрепа на тези твърдения – съдебно- почеркова експертиза. В съдебно заседание жалбоподателят се
е отказал от тези свои оплаквания и искания, след като е установено, че по
делото не е представян и не е приеман като доказателство анекс от 30.07.2013
година.
На второ място във въззивната жалба се твърди неправилност и необоснованост на
изводите на първоинстанционния съд. Посочено е, че извършените
плащания от купувача Х.Р. по договора за
продажба на дружествени дялове са индиция, че не е
съществувала необходимост от приспадане на задълженията на „Б.“ ООД съгласно т.
5 от анекса от 30.04.2013 година и че Р. е заплащал съгласно първоначално
уговорените срокове и вноски, без да зачита уговорката на т.5 от анекса.
Поддържа се освен това, че задълженията на „Б.“ ООД са заплатени от трето
лице - Ч./ става дума за търговското
дружество „Ч.Б.И.Б.В.“/. След
заплащането им не са съществували задължения на „Б.“ ООД, които да бъдат
приспадани от дължимата цена по договора за
продажба на дружествените дялове на ищеца К.Б. от „Б.“ ООД. „Ч.Б.И.Б.В.“не приспадало от
цената на закупените от Х.Р. дялове
заплатените задължения на „Б.“ ООД, поради което според жалбоподателя при прилагане на т. 5 от анекса от 30.04.2013
година, сключен между страните, би се стигнало до неоснователно обогатяване на Х.Р..
Изложени са доводи, че с изкупуването на капитала на „Б.“ ООД от „Ч.Б.И.Б.В.“ първото
дружество се вливало във второто, което обяснявало заплащането на задълженията
му към третите лица от
правоприемника. С въззивната
жалба се поддържа и възражение за нищожност на клаузата на т. 5 от анекса от
30.04.2013 година като противоречаща на морала и добрите нрави, тъй като според
нея задълженията на едно трето лице, каквото било „Б.“ ООД се поемали само от
единия от съдружниците, а следвало двамата съдружници да отговарят за тези задължения до размера на
дяловете си.
Това са доводите, с които
жалбоподателят мотивира оплакванията си за неправилност и незаконосъобразност
на първоинстанционното решение. Искането е за
неговата отмяна и постановяване на ново решение по същество, с което да се
уважи предявения от него иск и да се отхвърли насрещния иск на Х.Р..
Срещу въззивната
жалба е постъпил писмен отговор от ответника в първоинсанционното
производство Х.Р., ищец по насрещния иск, с изразено становище за нейната
неоснователност. Искането е за потвърждаване на първоинстанционното
решение и присъждане на направените разноски пред въззивната
инстанция.
Апелативният съд, като се запозна
със събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима,
подадена е в срока по чл. 259 от ГПК от лице, имащо право на въззивно обжалване, а именно от ищеца в
първоинстанционното производство срещу решението, с което е отхвърлен осъдителния
му иск и е уважен предявения срещу него
насрещен осъдителен иск.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
При проверката на неговата правилност
съдът дължи произнасяне само по посоченото в жалбата съгласно изричната
разпоредба на чл. 269 от ГПК. С оглед на това и доколкото в
жалбата липсват оплаквания, касаещи датите и размерите на платените суми от
ответника на ищеца, както и размерите на задълженията на дружеството „Б.“ ООД
към трети лица при придобиването на дяловете
му от „Ч.Б.И.Б.В.“, съдът няма да обсъжда подробно тези въпроси. Това са
обстоятелства, които са безспорни между страните и са установени
с представените пред първата инстанция доказателства. Те са приети за
установени от първоинстанционния съд и не се налага въззивната инстанция да се произнася отново по тях.
По спорните въпроси, въведени с въззивната жалба, по
делото е установено следното:
С договор с нотариална заверка на
подписите / съгласно изискването на чл. 129 ал. 3 от ТЗ преди изменението
с ДВ бр. 105/2016 година/, сключен на
30.04.2013 година К.В.Б. е продал на Х.Д.Р.
собствените си 250 дяла от капитала на дружеството „Б.“ ООД с обща номинална
стойност 2500 лева. Продажбата на дяловете е вписана в Търговския регистър по
партидата на „Б.“ ООД на 10.05.2013 година.
В договора е посочено, че
продажната цена на дяловете е 200 000 евро.
Между страните по делото е
безспорно обстоятелството, че те са постигнали съгласие и са положили подписите си под две споразумения
от дата 30.04.2013 година, касаещи условията, размера, начина и
сроковете за изплащане на продажната цена на дружествените дялове от Х.Р. на К.Б..
С едното споразумение е предвидено продажната цена от 200 000
евро да бъде заплатена при условие, че Х.Р. продаде придобитите от него 250
дяла от „Б.“ ООД на трето лице в срок до
три месеца, считано от подписването му.
Другото споразумение е от същата дата. С него също е предвидено, че продажната цена
ще се дължи, ако купувачът Х.Р. продаде придобитите от него 250 дяла на трето лице в срок до 31.12.2013
година / т. 3 и т. 6/. В т. 3.1. до т.3.4. от споразумението е уреден
по-подробно начинът, по който ще бъде извършено плащането на продажната цена.
Посочено е, че първата вноска от 35% от цената следва да бъде заплатена до
05.11.2013 година; втората вноска от 20% - до 15.12.2013 година; третата вноска
от 35% - до 25.12.2013 година и четвъртата вноска от 10% - до 20.02.2015
година. Освен фиксираните дати е предвидено в т. 4 от споразумението и допълнително условие за настъпване на
падежа на вноските, а именно да е
получено плащане на съответната вноска от третото лице - купувач на дяловете от „Б.“
ООД. Макар в споразумението да е посочено, че сумата, дължима от третото лице
следва да е постъпила по сметка на „Б.“ ООД, и двете страни в хода на процеса
изрично са се съгласили и са заявили, че волята им и постигнатото от тях
съгласие е сумата да е постъпила по личната сметка на купувача по договора от
30.04.2013 година Х.Р..
Изрично в т. 5 от споразумението
от 30.04.2013 година е посочено, че в случай, че при продажбата на дяловете на
„Б.“ ООД на трето лице дружеството има задължения, те ще бъдат приспаднати от дължимата
продажна цена.
Страните не оспорват така
постигнатите помежду им уговорки, касаещи заплащането на цената по договора от 30.04.2013 година за продажбата
на дружествените дялове на К.Б. от „Б.“ ООД.
По отношение на клаузата на т. 5
от второто споразумение от 30.04.2013 година, подробно обсъдена по-горе, пред
първата инстанция ищецът К.Б. е твърдял, че поведението на ответника,
изразяващо се в заплащане на сума над уговорената продажна цена от 200 000
евро, намалена с размера на задълженията на „Б.“ ООД към момента на продажбата
на дяловете на трето лице, е индиция, че тя не следва
да се прилага в отношенията помежду им.
Ответникът е възразил срещу това твърдение на ищеца, като е посочил, че
извършеното от него плащане на суми над дължимите съгласно т. 5 от
споразумението е в резултат на грешка от
негова страна, без основание е и е предявил насрещен иск за тяхното връщане.
Пред първата инстанция с допълнителната искова молба ищецът е
посочил, че клаузата на т. 5 от споразумението е нищожна поради това, че
задълженията на дружеството не са задължения на неговия съдружник, а дори да
била валидна уговорката, трябвало да има договор за встъпване или заместване в
дълг между К.Б., Х.Р. и „Б.“ ООД,
какъвто липсвал.
Възражението за нищожност на
клаузата на т. 5, направено с допълнителната искова молба, е неоснователно.
Обстоятелствата, посочени от ищеца, не сочат на нищожност на споразумението, в
частност на неговата т. 5. В случая става дума за ясно изразена воля между
страните за намаляване на продажната цена при посочените условия, а именно
наличие на непогасени задължения на „Б.“ ООД към момента, в който дяловете от
дружеството бъдат прехвърлени от купувача Х.Р. на трето лице. Извън предмета на
настоящия спор са предхождащите подписването на споразумението отношения между
продавача и купувача по договора от
30.04.2013 година, довели до постигането на съгласие за тази клауза. Тя касае
дължимата цена по договора за продажба на дружествени дялове, сключен между
страните, а не начинът на погасяване на задълженията на дружеството „Б.“ ООД.
Клаузата няма, а и не би могла да има
отношение към отговорността на съдружниците в дружеството
за погасяване на задълженията на самото дружество. Тя е свързана с
отношенията между продавач и купувач на дружествени дялове за заплащане на
продажната цена по договора и е израз на свободната воля на страните по него.
С въззивната
жалба жалбоподателят К.Б. прави възражение за нищожност на клаузата на т. 5 от
споразумението като противоречаща на морала и добрите нрави. Обстоятелствата,
на които се основава това възражение са, че поемането на задължение за
заплащане на дълговете на едно трето лице, каквото е „Б.“ ООД само от единия
съдружник от цената на собствените му дружествени дялове при положение, че съдружниците отговарят за задълженията на дружеството
съразмерно на дяловете си, противоречи
на добрите нрави.
Съдът намира, че следва да се произнесе по така направеното възражение
с въззивната жалба.
За съда съществува задължение да
прилага служебно императивните материално правни норми, сред които са и тези по
чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, в частност накърняването
на добрите нрави и да следи за съответствието на договорите с добрите нрави.
По същество обаче съдът намира, че възражението за нищожност на
клаузата на т. 5 от споразумението от 30.04.2013 година е неоснователно. В
случая не става дума за постигнато между
страните съгласие за заплащане на задължението на дружеството от съдружниците, респ. от единия от тях, каквито са изложените
от жалбоподателя обстоятелства.
Дружеството с ограничена отговорност е правен субект, различен от съдружниците, който отговаря за своите задължения самостоятелно.
Правната уредба, съдържаща се в ТЗ, не предвижда отговорност на съдружника за
задълженията на дружеството. Процесният договор от 30.04.2013 година и споразуменията
към него не установяват такива
задължения за единия от тях, както
твърди жалбоподателят, за да се преценява доколко тази клауза не е нищожна.
Клаузата урежда отношенията между ищеца и ответника не в качеството им на съдружници в „Б.“ ООД, а в качеството им на продавач и
купувач на дружествени дялове от това
дружество. Действително е предвидена възможност за намаляване на продажната
цена на дружествените дялове при положение, че при продажбата им от купувача по
процесната сделка на трето лице дружеството има
непогасени задължения. Това обаче е уговорка между продавач и купувач, постигната
с оглед съществуващата свобода на договаряне и не е нищожна като противоречаща
на добрите нрави.
Неоснователен е и доводът на
жалбоподателя, че към момента, в който ответникът е прехвърлил дружествените си
дялове на третото лице „Ч.Б.И.Б.В.“, „Б.“
ООД не е имало задължения.
От събраните по делото
доказателства е установено следното:
С договор за покупко-продажба на
дялове от 21.11.2013 година, сключен между Х.Р. и „Б.“ АД като съдружници с равни права в „Б.“ ООД от една страна в
качеството им на продавачи и „Ч.Б.И.Б.В.“ - дружество със седалище в Н. – купувач,
всички 500 дяла от „Б.“ ООД са прехвърлени на купувача. Продажбата на дялове е
вписана в Търговския регистър на 27.11.2013 година. В случая не става дума за вливане или сливане
на търговски дружества, нито за настъпило правоприемство,
каквито доводи са развити във въззивната жалба. Със закупуването на всички дялове „Ч.Б.И.Б.В.“ е
станало едноличен собственик на капитала на „Б.“ ООД.
Във връзка със задълженията на „Б.“
ООД към момента на сключване на договора от 21.11.2013 година, още с исковата
молба ищецът е представил счетоводна справка, която не е оспорена от ответника.
От счетоводната справка е видно, че към
този момент „Б.“ ООД е имало задължения
по договори за заем към „Р.“ ЕООД общо в размер на 81393,44 лева,
включващо главница и лихви и към „К-*.“
ООД общо в размер на 9009,71 лева главница и лихви. Дружеството е имало и задължения към доставчици: към ЕТ „А.– К.Б.“ в
размер на 36972,02 лева и към „Р.“ ЕООД в размер на 45600 лева. Общият размер
на тези задължения е 172975,17 лева.
При безспорното обстоятелство за
съществуването на тези задължения към 21.11.2013 година и подробно обсъдената
по-горе клауза на т. 5 от споразумението от 30.04.2013 година, общо дължимата
продажна цена от ответника Х.Р. на ищеца К.Б. по договора за продажба на
дружествени дялове от 30.04.2013 година е 218190,83 лева /391 166 лева, представляващи
левовата равностойност на 200 000 евро, намалени с размера на
задълженията на „Б.“ ООД от 172975,17
лева/.
Безспорно е между страните, а и
от представените пред първата инстанция писмени доказателства е установено, че
ответникът е превел на ищеца с пет преводни нареждания от дати 25.11.2013
година, 20.02.2014 година, 29.04.2014 година, 16.06.2016 година и 06.07.2016
година сумата от общо 292 486,95 лева. Извършените плащания, както и твърденията на
ищеца по насрещния иск Х.Р., че сумите са превеждани в съответствие с
уговорките в т.3 и т. 4 от споразумението от 30.04.2013 година, касаещи уговорения падеж, не са оспорени от
ответника по насрещния иск К.Б. в предвидения за това от закона преклузивен срок, а именно с отговора на насрещната искова
молба. Такива доводи липсват и във въззивната жалба.
Фактът, че общият размер на
преведената сума надхвърля дължимия такъв
от 218190,83 лева, подробно обсъден по-горе, не може да се приеме като индиция, че ответникът се е отказал от клаузата на т. 5 от
споразумението от 30.04.2013 година, каквито доводи се поддържат от ищеца. Става дума за клауза на споразумение, която
може да бъде променена с изрично изразена воля на страните, каквато в случая
няма. Напротив, в хода на настоящия процес ответникът е посочил, че става дума
за грешка и с насрещния частичен осъдителен иск е претендирал осъждане на ищеца
да му върне надплатената без основание сума в общ размер на 72587,86
лева, ведно със законната лихва от датата на насрещната искова молба.
Съдът не споделя и доводът на
жалбоподателя, че предвиденото в т. 5 от споразумението от 30.04.2013 година
условие за намаляване на продажната цена не е налице, тъй като „Ч.Б.И.Б.В.“ е разплатило
всички задължения на „Б.“ ООД и непокрити такива не е имало.
Установено е с представените по
делото платежни нареждания, че през периода
25 – 26.11.2013 година „Ч.Б.И.Б.В.“
е изплатило на кредиторите на „Б.“
ООД пълния размер на техните вземания. Изплащането на тези задължения е станало
въз основа на тристранни договори. По делото са представени двата договора,
сключени между кредиторите ЕТ „А.– К.Б.“
и „К- А.“ ООД, с участието на „Б.“ ООД и
„Ч.Б.И.Б.В.“ . Видно от съдържанието на
договорите, те са съставени след сключването на договора от 21.11.2013 година,
с който „Ч.Б.И.Б.В.“ е придобило всички дялове на „Б.“ ООД. С договорите „Ч.Б.И.Б.В.“ е поело задължение да заплати дълговете на „Б.“ ООД към кредиторите с тяхно
съгласие. В тях изрично е посочено, че стойността на задълженията на
дружеството ще бъде приспадната от цената за придобиване, както е определена в договора за покупко-продажба на 100% от капитала на „Б.“ ООД.
Въз основа на обсъдените
доказателства следва да се приеме за неоснователно твърдението на
жалбоподателя, че към датата, на която ответникът Х.Р. е прехвърлил своите
дялове на трето лице, в случая на „Ч.Б.И.Б.В.“, „Б.“ ООД не е имало задължения,
с чиито размер да се намали продажната цена по договора от 30.04.2013 година съгласно т. 5
от споразумението. Действително към
момента на вписване в Търговския регистър на придобиването на дяловете на „Б.“
ООД от „Ч.Б.И.Б.В.“ - 27.11.2013 година, „Б.“ ООД вече не е имало задължения, те са били
заплатени от „Ч.Б.И.Б.В.“. В случая обаче определящият момент е сключването на самия договор, което е
станало на 21.11.2013 година. От тази
дата договорът е в сила в отношенията между дружеството „Б.“ ООД и новия собственик на неговите дялове.
Вписването в Търговския регистър има само оповестително
действие по отношение на третите лица. Към 21.11.2013 година задълженията
безспорно са съществували. Такава е и волята на страните, обективирана
в т. 5 от споразумението от 30.04.2013 година
- наличие на задължения на „Б.“ ООД
при продажбата на дяловете на дружеството на трето лице, т.е. към момента на
сключването му. Задълженията на „Б.“ ООД са погасени след сключването на договора от
21.11.2013 година от третото лице -
купувач. В договорите, сключени с
кредиторите на „Б.“ ООД изрично е отразено, че съществуващите задължения имат отражение
върху цената на придобиване на дяловете от дружеството от „Ч.Б.И.Б.В.“. Дори
обаче задълженията да не са съобразени при определяне на цената по договора от
21.11.2013 година между съдружниците в „Б.“ ООД, включително Х.Р. и „Ч.Б.И.Б.В.“ ,
това не променя изводите на съда, изложени по-горе, за дължимата продажна цена по договора от
30.04.2013 година между страните по настоящото дело, определена с приложението
на т. 5 от споразумението от същата дата.
По изложените съображения съдът
намира, че първоинстанционното решение е правилно и
следва да бъде потвърдено.
Ответникът по въззивната
жалба Х.Р. не претендира разноски за въззивната
инстанция, поради което съдът не присъда такива.
Ето защо Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 39 от 18.01.2019 година, постановено по т.
дело № 233/2018 година по описа на Окръжен съд – П.
Решението подлежи на обжалване
пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1
2.