РЕШЕНИЕ
№ 3737
гр. София, 21.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ
при участието на секретаря ЙОРДАНКА Г. ЦИКОВА
като разгледа докладваното от КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ Гражданско дело №
20211110164297 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба от С. ВЛ. Т. , ЕГН: **********, с
адрес: АДРЕС съдебен адрес: АДРЕСр,чрез адв. И.Г. Д срещу „ФИРМА“ ЕАД, ЕИК:*****,
със седалище и адрес на управление: АДРЕС, представлявано от Ю Х Ю с която се иска да
бъде установено по отношение на ответника, че ищцата не му дължи сумата от 1676,16
лева - дължима главница, ведно с договорна лихва в размер на 3664,23 лева за периода
10.11.2008г. - 01.08.2012г., законна лихва за забава - 2164,80 лева, както и сумата от
200,10 лева - съдебни разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от
07.08.2012 г. по ч.гр.д. №37168/2012г. на СРС, въз основа на който е образувано
изпълнително дело №**** на ЧСИ М.Б.
Твърди се, че въз основа на посочения изпълнителен лист е образувано изпълнително
дело №**** на ЧСИ М.Б..
Сочи се, че въз основа на цитирания изпълнителен лист от 07.08.2012год. е образувано
по молба на първоначалния взискател - „БАНКА“ АД, от 05.11.2012г. изпълнително дело
№**** на ЧСИ М.Б..
Поддържа се, че на 21.01.2013г. пред съдебният изпълнител е депозирана молба от
ищцата - С.Т., с която последната изявява готовност и желание доброволно да погаси
задължението си чрез равни месечни вноски от по 100,00 лева, като вследствие молбата
плащания не са извършени. Твърди се, че извършеното действие съставлява последното
валидно извършено, годно да прекъсне погасителната давност. След депозиране на молбата
от длъжника, в период от 21.01.2013г. до 21.01.2015г. не са извършвани изпълнителни
действия, годни да прекъснат започналата да тече погасителна давност. И тъй като в течение
на двегодишен период не са извършвани никакви валидни изпълнителни действия, то на
21.01.2015год., на основание чл. 433, ал. 1 т. 8 от ГПК, изпълнителното дело се явява
прекратено по силата на закона.
Сочи се, че с прекратяване на изпълнителното дело, с обратно действие - от датата на
последното валидно предприето изпълнително действие /в случая 21.01.2013г./ започва да
1
тече давността, с което се погасява самото вземане, като в случая давността изтича на
21.01.2018год., тъй като се касае за вземане по договор за издаване на кредитна карта, които
се погасяват с петгодишна погасителна давност.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответната страна е депозирала писмен отговор, с който оспорва
иска като неоснователен.
Излагат се съображения, че погасителната давност е материалноправен институт и не
води до погасяване на самото вземане, вземането продължава да съществува като естествено
вземане и длъжникът продължава да го дължи. Твърди се, че изтичането на погасителна
давност не води до погасяване на задължението му, а само до погасяване на възможността
на кредитора да събере дължимото му по принудителен ред.
Твърди се, че за задълженията на ищеца няма образувани исково производство, нито
изпълнително дело при държавен съдебен изпълнител, нито при ЧСИ към КЧСИ
Претендират се разноски.
Като прецени събраните по делото доказателства, съдът намери от фактическа страна
следното:
Ищецът С. ВЛ. Т. и „БАНКА“ АД са били страни по ч.гр.д. №37168/2012 г. на СРС, 62
състав. Същото производство е образувано по заявление на „БАНКА“ АД срещу С. ВЛ. Т. с
искане за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. Такава е издадена на
07.08.2012 г. за сумата от1676,16 лв., ведно със законна лихва за периода от 02.8.2012 г. до
изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 3664,23 лв. за периода от 10.11.2008 г.
до 01.8.2012 г., законна лихва в размер на 2164,8 лв. за периода от 02.8.2012 г. до и 200,1 лв.
разноски по делото, а именно: 150,1 лв. държавна такса и 50 лв. възнаграждение на адвокат.
Посочено е, че вземането произтича от договор за кредитна карта от 11.07.2007 г.
За същите суми въз основа на допуснатото незабавно изпълнение на 07.08.2012 г. по
ч.гр.д. №37168/2012 г. на СРС е издаден изпълнителен лист.
По молба на взискателя „БАНКА“ АД от 05.11.2012 г. е образувано изп.дело **** по
описа на ЧСИ М.Б.. С молбата е възложено на съдебния изпълнител да извършва всички
действия по чл. 18 от ЗЧСИ.
На 09.01.2013 г. е отправено запорно съобщение с изх. №01331/09.01.2013г. до всички
лицензирани търговски банки в страната, с които са наложени запори върху всички банкови
сметки на длъжника С. ВЛ. Т. В открити в съответните банки.
На 09.01.2013 г. съдебният изпълнител е изпратил и покана за доброволно изпълнение
до длъжника С. ВЛ. Т., към която е приложена и заповедта по чл. 417 от ГПК. По дело
липсват сведения кога е връчена поканата за доброволно изпълнение, но на 21.01.2013 г. С.
ВЛ. Т. е депозирала молба до съдебния изпълнител, с която е поискала да плаща разсрочено
по 100 лева месечно.
На 12.04.2016 г. „ФИРМА“ ЕА е конституиран като взискател по изпълнителното дело,
въз основа на договор за цесия с „БАНКА“ АД и с молба от същата дата е поискал от
съдебния изпълнител предприемане на изпълнителни действия спрямо длъжника С. ВЛ. Т.
чрез налагане на запори.
С. ВЛ. Т. е уведомена за цесията и за новоконституирания взискател със съобщение,
връчено й на 13.09.2016 г.
С молби от 24.08.2016 г., 13.03.2017 г., 15.05.2017 г., 14.11.2017 г. ответникът в
качеството си на взискател по изпълнителното дело е поискал от ЧСИ Б. извършването на
изпълнителни действия.
На 06.07.2018 г. са отправени запорни съобщения с изх. №№ 52409- 52411/06.06.2018г.
до „*** банка“ АД, „****банк“ ЕАД и „БАНКА“ АД, с които са наложени запори върху
всички банкови сметки на длъжника С. ВЛ. Т. В открити в съответните банки.
С молба от 10.02.2021 г. ответникът в качеството си на взискател по изпълнителното
дело е поискал от ЧСИ Б. извършването на изпълнителни действия.
2
С постановление от 04.03.2021 г. ЧСИ Б. е прекратил изпълнителното производство на
основание чл. 433, ал.1, т. 8 от ГПК.
Въз основа на така приетата фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл.124, ал.1 ГПК, всеки може да предяви иск, за да
възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или
несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това.
Съгласно чл.439 ГПК, длъжникът в изпълнителното производство може да оспори
вземането, предмет на изпълнението, когато основава иска си само на факти, настъпили
след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание.
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008г., заповедите за изпълнение се
ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни
основания по чл. 237 ГПК (отм.). По тези съображения, разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК
следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение,
когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се
провежда /определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО/.
Като средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес чрез предявяване на
иска по чл. 439 ГПК се дава право на длъжника да установи, че изпълняемото право е
отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, които
обаче имат правно значение за неговото съществуване. Ето защо не всички
правоизключващи и правопогасяващи факти имат отношение към спорния предмет, а само
тези, които са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение /определение №
214 от 15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г., на ВКС, ГК, ІV ГО/.
По изложените съображения в съответствие с императивните изисквания на
процесуалния закон на изследване подлежат само онези факти, които са настъпили след
влизане в сила на заповедта за изпълнение, въз основа на която е издаден изпълнителен
лист, по силата на който е образувано изпълнително производство.
В производството по чл. 410 или чл. 417 от ГПК на длъжника се връчва заповед за
изпълнение, срещу която той може да възрази, ако оспорва вземането. Пасивното му
поведение в предвидения срок създава презумпцията, че претендираното вземане е
безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава
изпълнителен лист в полза на заявителя.
Нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно
решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Заповедта за изпълнение замества
съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез
възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в
общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок,
какъвто е разглежданият случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична
правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е
установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че
ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл.414 ГПК преклузивен
срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо,
тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с
правно основание чл.424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени
доказателства /в посочения смисъл – определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. №
2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО, постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК/. Извън иска
по чл.424 ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да
3
оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори
вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на
основание чл.423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.) във
връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание,
в който се предвиждаше възможност за предявяване искове – чл.252 ГПК (отм.), чл.254 ГПК
(отм.), чл.255 ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. В действащия
ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се
получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно
съществуването на вземането. С оглед изложеното процесните вземания, произтичащи от
влязла в сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, се погасяват с изтичането на 5-годишна
давност.
Въпреки, че на ищеца е указно в тежест да установи началния момент на
погасителната давност, съответно датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение,
такова доказване не е проведено и по делото липсва препис от заповедта с отбелязване на
датата на влизането й в сила. За настоящия съдебен състав най-ранната дата, за която може
да се приеме, че заповедта е влязла в сила спрямо ищеца е 04.02.2013г.- след изтичане на
срока по тогавашната редакция на чл. 414, ал. 2 ГПК от датата 21.01.2013 г., за която е
сигурно, че на С. ВЛ. Т. е била връчена покана за доброволно изпълнение, с оглед
изявленията направени от нея пред съдебния изпълнител.
Към момента на депозиране на молбата за образуване на изпълнителното дело №**** –
05.11.2012 г. и с оглед това, че то е образувано въз основа на изпълнителен лист по заповед
за незабавно изпълнение от 07.08.2021 г., давността не е изтекла.
На основание нормата на чл. 116, б. "в" ЗЗД, давността се прекъсва с предприемане на
действия по принудително изпълнение.
Изпълнителното производство е образувано при действието на ППВС № 3/1980 г.
Според Постановление № 3 от 18. XI. 1980 г. по гр. д. № 3/80 г., Пленум на ВС,
погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното
осъществяване на вземането.
С т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по ТД № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, бе
дадено различно тълкувание по отношение на погасителната давност – според касационната
инстанция, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т.
8 ГПК /чл. 330, ал. 1, б. „д“ ГПК отм./, нова погасителна давност за вземането започва да
тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително
действие. С това решение бе обявено за изгубило сила Постановление № 3/1980 г. на
Пленума на Върховния съд.
Образувано е тълкувателно дело №3/2020 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса „От кой
момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за
вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“. Отговорът на
този въпрос е само теоретично релевантен за правния извод по спора, доколкото в
процесния случай и двете застъпени становища водят до един и същ резултат
Настоящият състав споделя следното разрешение: Спирането на давността по
изпълнителното дело е преустановено от момента на отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г.,
извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк. д. № 2/2013 година на
ОСГТК на ВКС. С оглед изложеното неотносими се явяват извършените изпълнителни
действия до 26.06.2015 г., тъй като до този момент давност за вземането не е текла.
След като давността за вземането е започнала да тече от 26.06.2015 г., то същата
изтича на 26.06.2020 г.
На основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното дело се прекратява ако
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две
години. В периода след 21.01.2013 г., не са извършвани изпълнителни действия спрямо
4
ищцата в продължение на 2 години, включени в конкретни изпълнителни способи и няма
данни по изпълнителното дело взискателят /първоначалният взискател или ответникът като
присъединен взискател/ да е поискал извършването на такива.
Следователно, изпълнително дело **** по описа на ЧСИ М.Б. е прекратено на
21.01.2015 г. по отношение на длъжника С. ВЛ. Т. по силата на закона - на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК с изтичането на две години от датата, на която извършено последното
изпълнително действие - в този смисъл т. 10 от ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на
ВКС по т.д. № 2/2013 г.
Предприетите/поисканите/ спрямо нея след настъпилата перемпция изпълнителни
действия/ на 12.04.2016 г., 24.08.2016 г., 13.03.2017 г., 15.05.2017 г., 14.11.2017 г., 06.07.2018
г.,10.02.2021 г./, като такива по вече прекратено производство, не са били от естество да
поддържат неговата висящност, нито са от естеството да прекъснат давността, доколкото не
са валидно извършени, а такива по премирало изпълнително дело. Такова явно е и мнението
на съдебния изпълнител, който въпреки поисканите изпълнителни действия е прекратил
производството на основание чл. 433, ал. т. 8 ГПК.
Настоящият съдебен състав не споделя възприето разрешение в Решение
№37/24.02.2021 по дело №1747/2020 на ВКС, ГК, IV г.о., с докладчик съдията Борислав
Белазелков в смисъл, че „след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може
да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и
намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от
настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в
ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане
на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е
образувал в ново дело, или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да
приложи искания изпълнителен способ.“
Съдът счита, че изпълнителни действия, които са от естество да прекъснат давността,
не биха могли да прекъснат последната, когато се извършват по изпълнително дело,
прекратено по право на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Аргумент в подкрепа на горното се
черпи от разясненията, дадени с ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС /т.10/, според които във
всички случаи на прекратяване на принудителното изпълнение съдебният изпълнител
служебно вдига наложените запори и възбрани, като всички други предприети
изпълнителни действия се обезсилват по право, с изключение на изпълнителните действия,
изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили
права /напр. купувачите от публична продан/, както и редовността на извършените от трети
задължени лица плащания. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови
акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването
на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да тече от
предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Освен от ТР №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, така изразеното виждане се подкрепя и от решение № 42 от
26.02.2016 г., постановено по гр.д. № 1812/2015 г. на ВКС, IV ГО; решение № 10/16.02.2016
г. по гр.д. № 3231/2014 г. на ВКС, III ГО; определение № 290 от 25.04.2018 г. по гр.д. №
3217/2017 г. на ВКС, III ГО/.
Възприетата от настоящия съдебен състав практика не води до смесване на
институтите на перемпцията и погасителната давност, а държи сметка за последиците на
перемпцията по отношение на изпълнителното дело и валидността на извършваните
изпълнителни действия.
Образуването на изпълнителното дело е при действие на ППВС № 3/80 г. В този
случай последното изпълнително действие на 21.01.2013 г. няма да прекъсне давността до
датата на постановяване на ТР № 2/15 г. – 26.06.2015 г. След влизане в сила на
тълкувателното решение, съобразно даденото в т. 10 разрешение, погасителна давност
започва да тече от последното изпълнително действие. Но в случая давността по чл. 110 ЗЗД
5
започва да тече не от последното действие, извършено на 21.01.2013 г. а от 26.06.2015 г.
Същата е изтекла на 26.06.2020 г.
При посочените мотиви съдът намира, че по отношение на ответника не съществува
правото на принудително изпълнение спрямо ищцата за сумата от 1676,16 лева - дължима
главница, ведно с договорна лихва в размер на 3664,23 лева за периода 10.11.2008г. -
01.08.2012г., законна лихва за забава - 2164,80 лева, както и сумата от 200,10 лева - съдебни
разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 07.08.2012 г. по ч.гр.д.
№37168/2012г. на СРС, въз основа на който е образувано изпълнително дело №**** на ЧСИ
М.Б.
На основание чл. 78, ал.1 от ГПК ищецът има право на разноски за държавна такса в
размер на 308.21 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 710 лева. Доколкото е
направено възражение за прекомерност следва да се посочи, че претендираното
възнаграждение е под минималния размер на адвокатските възнаграждения съгласно чл.7,
ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /715.26 лева/ и не следва да бъде редуцирано.
Мотивиран от посоченото, Софийският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от С. ВЛ. Т. , ЕГН: **********, с
адрес: АДРЕС, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 439 ГПК, че по
отношение на „ФИРМА“ ЕАД, ЕИК:*****, със седалище и адрес на управление: АДРЕС,
представлявано от , НЕ СЪЩЕСТВУВА ПРАВОТО НА ПРИНУДИТЕЛНО
ИЗПЪЛНЕНИЕ за сумата от 1676,16 лева - дължима главница, ведно с договорна
лихва в размер на 3664,23 лева за периода 10.11.2008г. - 01.08.2012г., законна лихва за
забава - 2164,80 лева, както и сумата от 200,10 лева - съдебни разноски, за които суми е
издаден изпълнителен лист от 07.08.2012 г. по ч.гр.д. №37168/2012г. на СРС, въз основа
на който е образувано изпълнително дело №**** на ЧСИ М.Б..
ОСЪЖДА „ФИРМА“ ЕАД, ЕИК:***** да заплати на С. ВЛ. Т. , ЕГН: **********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдебно-деловодни разноски в размер на 1018.21 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6