Р Е Ш Е Н И Е
град София, 29.06.2022 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и
втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА
и с участието на прокурор М.разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.
дело №2569 по
описа за 2021 година и за да се произнесе
след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение №20276013 от
14.12.2020г.,
постановено по гр.дело №40474/2020г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав, е осъдена
П.на Р.Б.да заплати на Ф.Ф.Х. на правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ сумата
от 11000 лв., представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатено
адвокатско възнаграждение във връзка с воденото наказателно производство, както
и сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, от повдигнато срещу него обвинение, за което е бил оправдан с решение
№113 от 15.05.2018г. по гр.дело №339/2018г. по описа на ВКС, I Н.О., ведно със законната лихва върху главниците от
15.05.2018г. до окончателното изплащане на сумите, като са отхвърлени иска
за имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за адвокат, за
разликата над уважения размер над 11000 лв. до пълния предявен размер от 14400
лв., иска за неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 5000 лв.
до пълния предявен размер от 20000 лв., както и иска за пропуснати ползи в
размер на 380.95 лв., като неоснователни и недоказани. С решението е осъдена П.на Р.Б.да
заплати на Ф.Ф.Х. на основание
чл.78, ал.1 от ГПК, сумата от 875.12 лв., представляваща направените в
настоящето производство разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение,
изчислени съразмерно уважената част на предявените искове.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца - Ф.Ф.Х., чрез процесуален представител
адв.Н.А., с която се обжалва решение №20276013 от 14.12.2020г., постановено по гр.дело №40474/2020г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав,
в частта, в която са отхвърлени
предявените искове за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди
за разликата над 5000.00 лв. до пълния предявен размер от 20000.00 лв.; както и
за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди за разликата над 11000.00 лв.
до пълния предявен размер от 14400.00 лв., ведно със законна лихва върху тези
суми, считано от 15.05.2018г. до окончателното им изплащане. Инвокирани
са твърдения относно неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на
решението на СРС в обжалваните части. Излагат се доводи, че присъденото с
обжалваното решение обезщетение за претърпени неимуществени вреди е занижено и
несправедливо и не е съобразено с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Твърди се, че
първоинстанционният съд неправилно е определил размера на обезщетението за
причинените неимуществени вреди, като не е отчетен факта, че незаконното
обвинение се е отнасяло за извършено тежко умишлено престъпление, както и не
съобразено изцяло характера, вида и продължителността на увреждането и степента
на претърпените от ищеца негативни изживявания. По конкретно се поддържа, че
СРС не се е съобразил с тежестта на повдигнатото обвинение - чл.253, ал.4 от НК,
за което престъпление към момента на повдигане на обвинението на ищеца се е
предвиждало наказание - „лишаване от свобода” от три до дванадесет години,
както и с продължителността на наказателното производство, което е продължило
за периода от 18.12.2014г. до 15.05.2018г.. Излага се още, че незаконно повдигнатото
обвинение сериозно е накърнило честта и достойнството на ищеца, същият е станал
раздразнителен, сприхав, напрегнат, разсеян и замислен, не е искал да общува с
близки и познати, а когато е контактувал с тях се е налагало да обяснява, че не
е извършил престъплението, за което е обвинен, както и че изнесената информация
в медии не отговаря на истината, които конкретно претърпени неимуществени вреди
са установени от показанията на разпитаните по делото свидетели. Твърди се, че
СРС не са съобразил с всички конкретно претърпени от ищеца неимуществени вреди
при определяне на размера на претендираното обезщетение. Досежно предявения иск
за присъждане на обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за
адвокат, за разликата над уважения размер от 11000
лв. до пълния предявен размер от 14400 лв., са изложени аргументи в смисъл, че СРС неправилно е
намалил направените разходи за адвокатско възнаграждение като е приел, че
същите са прекомерни. Твърди се, че всички направени от ищеца разходи за
адвокатско възнаграждение в наказателното производство са били необходими,
адекватни и съответни на извършената от упълномощения адвокат работа, поради
което същите следва да бъдат присъдени в пълен размер. По изложените аргументи
моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното
решение в обжалваните части и да постанови друго, с което да уважи изцяло
предявените искове като присъди обезщетение за причинени неимуществени вреди за
сумата от 15000.00 лв., представляваща разликата над присъдения размер от 5000.00
лв. до пълния предявен размер от 20000.00 лв.; както и присъди обезщетение за
причинени имуществени вреди за сумата от 3400.00 лв., представляваща разликата
над присъдения размер от 11000.00 лв. до пълния предявен размер от 14400.00
лв., ведно законната лихва върху горните суми, считано от 15.05.2018г. до окончателното им изплащане, както и да бъдат
присъдени изцяло сторените и претендирани пред първоинстанционния съд разноски.
Претендира присъждане на разноски, направени пред въззивната инстанция.
Представя в съдебно заседание молба, в която е обективиран списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна - П.на РБ, не депозира писмен отговор, в
съдебно заседание чрез прокурор М.взема становище за неоснователност на
постъпилата въззивна жалба от ищеца - Ф.Ф.Х.. Прави възражение по реда на
чл.78, ал.5 от ГПК относно претендирани от въззивника-ищец разноски за
адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция при условие, че надхвърля
минималния размер, определен в Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Постъпила е въззивна жалба от ответника - П.на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с която се
обжалва решение №20276013 от
14.12.2020г.,
постановено по гр.дело №40474/2020г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав, в частта,
в която са уважени предявените
искове за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди за сумата
от 5000.00 лв.; както и за заплащане на обезщетение за причинени имуществени
вреди за сумата от 11000.00 лв., ведно със законна лихва върху тези суми, считано от 15.05.2018г. до окончателното им изплащане, както
и в частта на възложените на основание чл.78, ал.1 от ГПК разноски в
размер на 875.12 лв.. Релевирани са твърдения относно
неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на съдебното решение в
обжалваните части, като постановено в противоречие на материалния закон и при
неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Излагат се доводи, че в
хода на съдебното производство пред първата инстанция не са доказани всички
елементи на сложния фактически състав на нормата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ,
поради което не следва да бъде ангажирана отговорността на П.на РБ. Поддържа
се, че в конкретния случай е доказана само първата предпоставка за уважаване на
иска по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, а именно неоснователно обвинение за
престъпление от общ характер по чл.253, ал.4 от НК, наказателното производство
по което е приключило с влязло в сила на 15.05.2018г. решение №113 по кас.дело
№339/2018г. по описа на ВКС, І Н.О., с което е отменено изцяло решение
№35/15.02.2018г., постановено по внохд №300/2017г. по описа на АС-град
Варна, Н.О., с което е потвърдена присъда №27/17.05.2017г. по нохд №282/2016г.
по описа на ОС-град Разград, като е оправдан Ф.Ф.Х. по предявеното му обвинение по чл.253, ал.1
от НК. Поддържа се, че ищецът – Ф.Ф.Х., не е доказал по категоричен начин, че претърпените
от него неимуществени вреди са пряка и непосредствена последица от предявеното незаконно
обвинение, т.е. не е установена причинно-следствена връзка между вредите и
незаконното обвинение. Алтернативно се навеждат доводи, че размерът на
присъденото с обжалваното решение обезщетение за причинени неимуществени вреди
е завишен и не е съобразен с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и установената
съдебна практика – не е отчетен факта за неголямата продължителност на
протеклото наказателно производство /близо три години и пет месеца/, както и ниската
степен на интензивност на негативните преживявания на ищеца по повод процесното
повдигнато незаконно обвинение. Излага се още, че решението на СРС е неправилно
в частта, в която е уважен иска за имуществени вреди за сумата от 11000.00 лв.,
направени разходи за адвокатско
възнаграждение във връзка с воденото наказателно производство. Твърди се, че
първоинстанционният съд е следвало да намали претендираните от ищеца имуществени
вреди, представляващи направени разноски за адвокатско възнаграждение във връзка с воденото наказателно
производство, до
минималните размери, предвидени в Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Твърди се, че заплащане на адвокатски хонорари в размери над
минимално определените, преценявано с оглед ангажиране на отговорността на
ответника по реда на ЗОДОВ, не може да се третира като непосредствена вреда от
незаконното обвинение. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да
отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и да постанови друго, с
което да отхвърли предявените искове за заплащане на обезщетение за причинени
имуществени и неимуществени вреди или алтернативно да се намали размера на
присъдените обезщетения за неимуществени и имуществени вреди.
Въззиваемата страна - Ф.Ф.Х., чрез
процесуален представител адв.Н.А., депозира писмен отговор, в който взема становище
за неоснователност на постъпилата въззивна жалба на П.на РБ. Изложени са
доводи, че съдебното решение в обжалваните части е законосъобразно, постановено
при правилно прилагане на материалния закон и при съобразяване с релевантните
за спора факти и обстоятелства. Поддържа се, че в хода на производството са
доказани всички елементи от сложния фактически състав на нормата на чл.2, ал.1,
т.3 от ЗОДОВ. От събраните по делото писмени и гласни доказателства се
установява по категоричен начин вида на причинените на ищеца вреди, които са
пряка и непосредствена последица от повдигнатото незаконно обвинение,
приключило с влязла в сила оправдателна присъда. Поддържа се още, че
обжалваното решение в частта, в която е присъдено обезщетение за имуществени
вреди, изразяващи се в направени разходи за заплащане на адвокатски хонорари в незаконно
воденото наказателното производство, е правилно и законосъобразно. Твърди се,
че по делото липсват доказателства, от които може да се обоснове извода, че
уговореният и заплатен размер на адвокатски възнаграждения в незаконно воденото
наказателното производство е завишен и прекомерен и следва да бъде редуциран в
настоящото производство. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен
акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в частта, предмет на
обжалване с въззивната жалба на П.на РБ.
Предявени
са от Ф.Ф.Х. срещу П.на Р.Б.искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ (в редакция след изм. - ДВ, бр.98 от 2012г.).
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят
установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора
факти и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивните жалби са допустими –
подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледат по същество.
Разгледани по същество въззивните
жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. Така
постановеното решение е законосъобразно. Съдът правилно е установил
фактическата обстановка по спора и в съответствие с данните по делото и
материалния закон е направил законосъобразни изводи за частична основателност на предявените
от ищеца - Ф.Ф.Х.
срещу П.на Р.Б.искове с правно
основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинени
имуществени и неимуществени вреди. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон. Изложените правни аргументи от СРС са правилни,
обосновани след съвкупна преценка на доказателствата по делото и при правилно
приложение на материалния закон и въззивният състав споделя мотивите на
първоинстанционния съд, поради което и на основание чл.272 от ГПК препраща към
тях. Съдът следва да
разгледа доводите
във въззивните жалби, които счита за неоснователни.
В конкретния случай съдът е
обсъдил всички кумулативно изискуеми предпоставки за ангажиране на
отговорността на П.на Р България в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ (в редакция след изм. - ДВ, бр.98 от 2012г.) като е приел, че са доказани всички елементи от сложния
фактически състав на цитираната правна норма. На първо място от ангажираните в
първата инстанция доказателства се установява по категоричен начин, че с влязло
в сила на 15.05.2018г. решение №113 по кас.дело №339/2018г. по описа на ВКС, І
Н.О., е отменено изцяло решение №35/15.02.2018г., постановено по внохд
№300/2017г. по описа на АС-град Варна, Н.О., с което е потвърдена присъда
№27/17.05.2017г. по нохд №282/2016г. по описа на ОС-град Разград, като е оправдан
Ф.Ф.Х. по
предявеното му обвинение по чл.253, ал.1 от НК. На следващо място правилно
първоинстанционният съд в съответствие с установената задължителна практика на
ВКС - т.6 от ТР №3/2005г. на ОСГК на ВКС, е приел, че държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани от действия или бездействия на нейни органи и длъжностни
лица при или по повод изпълнение на възложената им дейност и пасивно
легитимиран е държавният орган, с който длъжностните лица, причинители на
вредата, са в трудово или служебно правоотношение. В конкретната хипотеза П.на Р.Б.е
пасивно материално-правно легитимирана да отговаря за вредите, причинени от
предприети действия на прокурори във връзка с образуваното и воденото срещу
ищеца - Ф.Ф.Х. наказателно производство, което се счита за висящо от момента на
привличането му като обвиняем - 18.12.2014г. /дата на повдигане на обвинението/
до 15.05.2018г. /дата на влизане в сила на оправдателната присъда/.
По отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди:
Съгласно чл.4 ЗОДОВ, държавата отговаря за
вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането.Обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка
между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди.
Обезщетението за неимуществени вреди следва да се съизмерва с обществения
критерий за справедливост и да възмезди увредения за всички неимуществени
вреди. Размерът на неимуществените вреди, обаче, е индивидуален и е свързан с
конкретността на случая. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост - чл.52 33Д, което понятие обаче не е абстрактно, а е свързано с преценка
на редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се
вземат предвид от съда при определяне техния размер. Размерът на обезщетението се определя според вида и тежестта
на причинените телесни и психични увреждания - това са фактите и
обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск -
продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки,
други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето
(заболяване), а ако увреждането е трайно - медицинската прогноза за неговото
развитие. От друга страна, фактори за определяне на обезщетението са
продължителността на наказателното производство, тежестта на повдигнатото
обвинение, видът на взетата мярка за неотклонение, има ли разгласяване чрез
медиите, има или влошаване на здравословното състояние, конкретните
преживявания на ищеца и др. Тежестта на доказване на тези психически или
физически травми е на ищеца. В оспорваното решение първоинстанционният съд е
отчел всички тези предпоставки за определяне размера на претендираното
обезщетение. В конкретния случай по делото е установено, че ищецът през времето, през
което е било висящо неправомерно образуваното спрямо него наказателно
производство, което е продължило за период от приблизително три години и пет
месеца - от 18.12.2014г. /дата на която е било предявено постановление за
привличане на ищеца в качеството на обвиняем/ до 15.05.2018г. /дата на влизане
в сила на оправдателната присъда/, е претърпял неимуществени вреди, изразяващи
се в изживени негативни емоции, силен стрес, свързани с притеснения и тревоги,
продължили през целия период, през който се е водил наказателния процес. В тази
насока са показанията на разпитаните по делото свидетели И.К.и Е.К., от които
се установяват преживените от ищеца негативни емоции по време на проведеното срещу
него наказателно производство - причинен му е бил стрес, изпитвал е сериозни
притеснения във връзка с повдигнатото незаконно обвинение, станал е
раздразнителен и изнервен от несправедливото обвинение спрямо него, изпитвал е
неудобство и притеснения от коментари при общуването с близки и познати.
Въззивният съд намира, че показанията на разпитаните по делото свидетели И.К.и Е.К.,
които са без родство със ищеца, са дадени в резултат на техни преки и
непосредствени впечатления, заявената от тях пред съда информация е в резултат
на контактите им с ищеца, техните показания са логично последователни и не са
противоречиви, поради което правилно първостепенният съд ги е кредитирал. На
следващо място съдът намира, че по делото е доказано, че незаконно воденото
наказателно производство срещу ищеца е било отразено в различни медии - представени са разпечатки от статии,
публикувани във вестник „Екип 7”, вестник „Гледища днес”, както и от електронна
медия „Дарик нюз” и интернет страницата на БНР, който факт допълнително е
допринесъл за накърняване на честта и достойнството на ищеца. Следователно от съвкупната
преценка на събраните пред първата инстанция доказателства се налага извода, че
претърпените от ищеца неимуществени вреди, подробно индивидуализирани в обема
по-горе, са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение, т.е. по
делото е установена по категоричен начин причинно-следствената връзка между
претърпени вреди и незаконното обвинение. По тези аргументи изцяло
неоснователни са релевираните във въззивната жалба на ответника - П.на Р.Б.доводи
за недоказаност на претърпените от ищеца неимуществени вреди, както и за
липсата на причинна връзка между тях и незаконното обвинение.
На следващо място въззивният съд
счита за недоказани посочените в обжалваното решение претърпени от ищеца
неимуществени вреди досежно негативното отражение на незаконното обвинение
върху професионалната кариера на ищеца. Въззивният съд не споделя извода на СРС,
че по делото е доказан факта, че именно незаконно воденото наказателно производство
е станало причина ищеца да не бъде избран за общински съветник от листата на
ДПС. В случая по делото няма ангажирани убедителни доказателства в подкрепа на този
факт – на първо място липсват категорични доказателства, че ищецът е бил
включен в листата на ДПС, не е уточнено за кои местни избори се отнася това твърдение,
както и липсват каквито и да е било доказателства за причинна връзка между
незаконно воденото наказателно производство и евентуалния неуспех на ищеца за
избора му като общински съветник.
В конкретния случай при
съобразяване с изложеното, настоящата
въззивна инстанция счита, че с оглед характера на увреждането в личностната
сфера на ищеца, което
е обичайно за подобни случаи и не е довело до трайни неблагоприятни последици
върху физическото и психичното състояние на ищеца, като се отчета и периода,
през който същият е търпял негативните изживявания подробно индивидуализирани в
обема по-горе, който е продължил приблизително три години и пет месеца - от 18.12.2014г.
до 15.05.2018г., а така също и с оглед обществения критерий за справедливост и съдебната практика, сумата от 5000.00 лв.,
представлява справедливо обезщетение, с което се репарират в относително пълен
размер причинените на ищеца неимуществени вреди. Първоинстанционният съд като е достигнал до същия правен
извод и е присъдил на ищеца обезщетение за неимуществени вреди за сумата от
5000.00 лв., като е отхвърил предявения
иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди за разликата над 5000.00 лв. до пълния предявен размер от
20000.00 лв., е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде
потвърден.
По отношение размера на обезщетението за имуществени вреди:
Обжалваното
решение в частта, в която е уважен иска с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за сумата от 11000.00 лв., представляваща обезщетение за претърпени
имуществени вреди, изразяващи се в направени разноски за адвокатска защита в хода на наказателното производство, настоящият състав намира за правилно и
законосъобразно, постановено в съответствие със закона и трайно установената
съдебна практика. В случая от приетите по делото
доказателства - договори за правна защита и съдействие, се установява, че общо платеното от ищеца адвокатско възнаграждение в наказателния процес възлиза на сумата от 14400.00 лв., като ответника в настоящия спор е направил възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение в
наказателния процес. По материалноправен въпрос относно възможността за възражение за прекомерност в производството по иск с правно
основание чл.2, ал.1 ЗОДОВ е
постановено ТР №1/11.12.2018г. на ОСГК
на ВКС по тълк. д. №1/2017г.,
съгласно което при иск по чл.2, ал.1 ЗОДОВ, съдът може
да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско
възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния процес. Съгласно
дадените задължителни указания изразходваните средства за адвокатско
възнаграждение в
наказателното производство,
приключило с оправдателна присъда или прекратено на основанията, посочени
в чл.2, ал.1 ЗОДОВ, са
имуществена вреда за лицето, подложено на неоснователна наказателна репресия,
тъй като то има право на адвокатска защита във всеки стадий на това
производство. Когато ответникът възрази, че изплатеното в наказателното производство адвокатско
възнаграждение е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа
сложност на наказателното дело, в правомощията на съда по иска
за обезщетение за вреди е да изследва дали незаконно обвиненият е положил
дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и
тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и
очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при
осъществяването на защитата. В случая правилно първостепенният съд е приел, че заплатените адвокатски
възнаграждения пред всяка от съдебните инстанции в рамките на целия наказателен
процес са прекомерни и не съответстват на действителната фактическа и правна
сложност на спора, както и с извършените процесуални действия от упълномощения
адвокат. Въззивният съд препраща към мотивите на СРС в частта, в която е
направена съпоставка между минималния размер на дължимото адвокатско
възнаграждение, предвиден в Наредба №1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения и действително уговореното и платено от ищеца адвокатско
възнаграждение пред отделните съдебни инстанции в рамките на наказателното
производство, като е прието, че
размерът на изплатеното в рамките на наказателното производство
адвокатско възнаграждение е прекомерен. Не може да бъде споделен доводът на
въззивника-ответник, че в случая дължимото адвокатско възнаграждение следва да
се редуцира до минималния размер на адвокатското
възнаграждение, предвиден в чл.13, ал.1, т.4 от Наредба №1/2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, съгласно която разпоредба за защита
на подсъдим по дела, при които за престъплението се предвижда наказание до 15 години
лишаване от свобода за една инстанция, адвокатското
възнаграждение е 1500 лв.,
съответно с ДДС – 1800 лв.. В Наредба
№1/09.07.2004г. е
определен минимално допустимият размер на адвокатското възнаграждение по
съответния вид дела с незначителна фактическа и правна сложност. Адвокатът не
може да договори по-малко възнаграждение за съответния вид дело под страх от
дисциплинарна отговорност за нелоялна конкуренция. В
случая обаче договорените и платени адвокатски възнаграждения за отделните
инстанции са в размери, значително надхвърлящи минималния размер, предвиден в чл.13, ал.1, т.4 от Наредба
№1/2004г.. Обвиняемият не полага дължимата грижа, когато уговаря
прекомерно високо адвокатско възнаграждение. Ето защо правилно е преценено от първостепенния съд с оглед фактическата
и правна сложност на делото и какви
съдопроизводствени действия е извършил упълномощения
адвокат, че разноските за адвокатско възнаграждение следва да се намалят, но не до
минималния размер, който се отнася за дела с незначителна
фактическа и правна сложност. Първоинстанционното решение в частта, в
която е присъдено на ищеца обезщетение за имуществени вреди за сумата от
11000.00 лв., изразяващи се в направени разноски за адвокатско възнаграждение в
хода на незаконно воденото наказателно производство, като е отхвърлен предявения иск за имуществени вреди, изразяващи се в направени
разходи за адвокат в
хода на наказателното производство, за разликата над уважения размер над 11000 лв. до пълния предявен
размер от 14400 лв., като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание
чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд обжалваното съдебно решение, в т.ч. и в частта за
разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция – в полза на въззивника-ищец не следва да се присъждат
разноски и сторените от страните разноски следва да останат в тежест на всяка
от тях така както са направени.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №20276013 от
14.12.2020г.,
постановено по гр.дело №40474/2020г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав, в
обжалваните части.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от съобщението до страните, че е
постановено при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./