Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 27.01.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на петнадесети
декември две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. СИЛВИЯ ТАЧЕВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №4013 по описа на СГС
за 2021 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника В.А.Я. срещу решение от 31.10.2020 г. по гр.д. №29562/2019 г. на
Софийския районен съд, 88 състав, с което е признато за установено на основание
чл.108 ЗС по отношение на жалбоподателя, че ищците Р.П.Л.-А. и Т.П.Л.-П. са
собственици на по 1/3 ид.ч. от следния недвижим имот: Апартамент №38, находящ
се в гр. София, жк. „******, състоящ се от: две стаи, дневна, кухня и сервизни
помещения, със ЗП от 78,67 кв.м., при съседи: изток-разделна стена с вх.А,
запад-стълбище и ап. №39, север-улица, юг-улица, заедно с избено помещение №39,
без квадратура по док. акт, при съседи: изток-раздела стена с вх.А,
запад-коридо и обща пералня, север-мазе №37, юг-мазе №18, заедно с 0,626% ид.ч.
от общите части на сградата и ид.ч. от правото на строеж върху мястото,
представляващо комплексно жилищно строителство по плана на гр. София, който
апартамент е самостоятелен обект в сграда и е с идентификатор
68134.4082.71.2.38 по КККР, който самостоятелен обект се намира в сграда №2,
разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.4082.71, при съседни
самостоятелни обекти в сградата на същия етаж: 68134.4082.71.2.16, 68134.4082.71.2.39,
под обекта: 68134.4082.71.2.35, над обекта: няма, като ответникът е осъден да
предаде на всеки един от ищците владението върху по 1/3 ид.ч. от описания
по-горе недвижим имот, както и да заплати на ищците разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и необосновано. Поддържа, че по делото не е установена
привидност на процесния договор за покупко-продажба на недвижим имот по смисъла
на чл.26 ал.2 ЗЗД, тъй като представеното писмено доказателство не представлява
обратно писмо, а привидност не се установява и от показанията на разпитаните по
делото свидетели. Сочи, че е налице не абсолютна, а относителна симулация –
прикрит е договор за дарение, по силата на който третото лице-помагач е станала
собственик на процесния недвижим имот. Твърди също, че по делото не е
установено наличието на знание за привидносттта на процесната сделка, т.е.
ответникът е добросъвестен. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния
съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Претендира
разноски.
Въззиваемите
Р.П.Л.-А. и Т.П.Л.-П. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорват жалбата и молят обжалваното решение да бъде
потвърдено. Претендират разноски.
Третото лице-помагач М. С.Л. в срока за отговор по чл.263
ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК
препраща към мотивите на СРС. Независимо от това и във връзка с конкретните
възражения в жалбата, следва да се добави и следното:
Според чл.108 ЗС
собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи
без да има основание за това. Основателността на предявения иск предполага кумулативната
наличност на следните предпоставки: 1/ ищецът да е собственик на претендирания
имот; 2/ процесният имот да се владее или държи от ответника /да се намира във
фактическата му власт/ и 3/ ответникът да владее или държи имота без правно
основание. Тежестта на доказване на първите две обстоятелства лежи върху ищеца,
а на третото /основанието за владение/ – върху ответника. При това, за
установяването на твърдяното право на собственост ищецът следва да проведе едно
главно доказване, което за да
постигне целта си – формиране на сигурно убеждение у съда в надлежното
осъществяване на всички пораждащи правото му на собственост факти, следва да
бъде пълно. Ответникът може да проведе насрещно и то непълно доказване, което
има за предмет установяването на такива факти, които изключват възможността за
осъществяването на правопораждащите факти и разколебават сигурността в
надлежното им настъпване, като по този начин осуетяват пълното им доказване.
Настоящият съдебен
състав намира, че в конкретния случай са налице посочените предпоставки. Основният
и преюдициален за изхода по отношение на предявения ревандикационен иск е
въпросът дали договорът за покупко-продажба, по силата на който праводателят на
ответника /третото лице-помагач в настоящето производство/ е придобил процесния
недвижим имот, е нищожен на основание чл.26 ал.2 пр.5 ЗЗД. Съгласно цитираната
разпоредба, привидните договори са нищожни. В теорията и съдебната
практика се приема, че привидна /симулативна/ сделка е тази,
волеизявлението по която се нуждае от приемане и със съгласие на другата страна
не се желае нейното правно действие, а привидната сделка се извършва само за да
се даде вид, но всъщност страната, която я извършва, не иска тя да породи
правни последици. При привидните сделки е налице съзнателно несъответствие
между желаното и изразеното. Привидни са сделките, сключени при абсолютна
симулация – когато между страните е постигнато вътрешно съгласие сделката да не
прояви правните си последици между тях, както и сделките, с които се прикрива друго
съглашение, чиито правни последици са целените от страните по сделката /т.нар.
относителна симулация по чл.17 ал.1 ЗЗД/.
В тежест на страната,
която претендира, че сделката е привидна, е да докаже симулацията, като за
доказването и законът изисква т.нар. „обратно писмо“ или „начало на писмено
доказателство“ по смисъла на чл.165 ал.2 ГПК, съгласно която разпоредба са допустими свидетелски показания, когато страната се
домогва да докаже, че изразеното в документа съгласие е привидно, и то ако в
делото има писмени доказателства, изходящи от другата страна или пък
удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно
твърдението и, че съгласието е привидно, като това ограничение не се отнася до
третите лица, както и до наследниците, когато сделката е насочена срещу тях. В съдебната
практика се прави разграничение между т.нар. „обратно писмо“ и „начало на
писмено доказателство“. Обратното писмо /contre lettre/, разкриващо
съдържанието на един прикрит договор, съдържа волеизявлението на всички страни
по прикрития договор и служи за пълно разкриване на симулацията, поради което
свидетелските показания са недопустими. За „начало на писмено доказателство“ се
приема документ, изходящ от една от страните по делото или пък удостоверяващ
нейно изявление пред държавен орган, от което може да се заключи, че
симулацията е вероятна, в който случай, за да се постигне пълно доказване на
симулацията, се допускат свидетелски показания. В този смисъл са постановени от ВКС
актове - решение №492 от 12.07.2010 г. на по гр.д. №1904/2009 г., I ГО, решение
№163 от 15.06.2011 г. по гр.д. №1536/2009 г., IV ГО, решение №12 от 31.01.2019
г. по гр.д. №2000/2018 г., IV ГО, и др.
Представеният по делото документ – декларация, изходяща от приобретателя
по оспорения договор М. С.Л., действително няма характер на т.нар. „обратно
писмо“, но има характер на „начало
на писмено доказателство“ по смисъла на чл.165 ал.2 ГПК, поради което са
установяване на симулацията са допустими свидетелски показания.
Настоящият съдебен
състав въз основа на събраните по делото доказателства намира за установено при
условията на пълно и главно доказване, че страните по процесния договор за
покупко-продажба не са имали воля да бъдат обвързани от него, а са го
сключили само за да създадат
привидни правни
последици, като не са желали
процесният апартамент да премине в собственост на приобретателя М. С.Л.. Съдът приема от показанията на разпитаните по
делото свидетели за безспорно установен фактът, че наследодателят на ищците и
неговата сестра-приобретател са водили разговори за прехвърляне на имота, но
само „фиктивно“, настоятелното желание на наследодателя на ищците на всяка цена
за „фиктивна сделка“, както и фактът, че след процесната сделка наследодателят
на ищците заедно с ответника са продължили да живеят в процесния апартамент, за
което по делото не се спори. Всичко това обосновава извода, че и след сключване
на процесния договор за покупко-продажба наследодателят на ищците е продължил
да счита себе си за собственик на имота, респ. М. С.Л. също е считала брат си,
а не себе си, за собственик на имота. Съдът кредитира изцяло показанията на
разпитаните по делото свидетели, преценявайки ги и с оглед разпоредбата на
чл.172 ГПК, съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост, като
логични, задълбочени, непротиворечиви и подкрепящи се и неопровергани от
останалите събрани по делото доказателства.
Неоснователни са
доводите на въззивника, че учреденото от М. С.Л. на наследодателя на ищците в
нот. акт, с който третото лице помагач е продала на ответника процесния
недвижим имот, само по себе си изключва симулацията, с оглед цитираното във
въззивната жалба решение на ВКС. В случая прехвърлителят П.С.Л.не е запазил за
себе си правото на ползване с договора, с който е
прехвърлил имота на сестра си, и който договор съдът намира за привиден, а
такова е учредено на наследодетеля на ищците при последващото прехвърляне на
имота на ответника, т.е. учредяването на правото на ползване не е лишено от
основание.
Не следва да бъдат разглеждани доводите на
въззивника, че в случая е налице относителна симулация по чл.17 ал.1 ЗЗД, като
прикритият договор е дарение. Действително при иск, предявен на
основание чл.26 ал.2 ЗЗД за
разкриване на абсолютна симулация на договор за покупко-продажба, при защитно
възражение на ответната страна, че симулацията е относителна, т.е. че страните
са се съгласили да бъдат обвързани от прикрита, действителна сделка за дарение
и при положение, че съдът приеме същата за установена по това възражение, без
то да е предмет на иск, прилагането на правилата относно прикритото съглашение
по смисъла на чл.17 ал.1 ЗЗД следва
да води до отхвърляне на иска на основание чл.26 ал.2 ЗЗД /решение №204 от
21.09.2011 г. по гр.д. №1212/2010 г., III ГО на ВКС/. В случая обаче в срока за отговор по чл.131 ГПК ответникът не е
релевирал такова възражение за относителна симулация, поради което същото е преклудирано, тъй като не е свързано със служебно
приложения на материалния и процесуалния закон от съда.
Съгласно разпоредбата на чл.17 ал.2 ЗЗД,
правата, които трети лица са придобили
добросъвестно от приобретателя по привидното съглашение, се запазват, освен ако
се отнася до права върху недвижими имоти, придобити след вписването на иска за
установяване на привидността. Субективната добросъвестност представлява
незнание за приобретателя в пороците на юридическото основание, като е въведена
презумпция за предположение на добросъвестността до доказване на противното,
като това доказване е в тежест на насрещната страна, т.е. при успешно доказване
на противното следва липсата на добросъвестност. По
въпроса към кой момент следва да се преценява добросъвестността на купувача в
хипотезата на чл.17 ал.2 ЗЗД
е налице трайна съдебна практика на ВКС /решение №2609 от 1965 г. на I ГО, решение №2471 от 22.12.1966 г. на I ГО, определение №829
от 19.06.2014 г. по гр.д. № 2978/2014 г. на III ГО/, като това е моментът на сключване на сделката и
придобиването на имота, като последващата недобросъвестност на купувача не
оказва влияние.
Настоящият въззивен
състав намира, че от събраните по делото доказателства е установено при
условията на пълно и главно доказване наличието на знание от страна на
ответника за привидността на процесния договор за покупко-продажба. Съдът
отчита близките отношения между ищеца и наследодателя на ищците,
обстоятелството, че двамата са живеели заедно от доста време, както и че
ответникът се е грижила за П.С.Л.. От показанията на разпитаните по делото
свидетели се установява, че ответникът не само, че е присъствала на срещите,
провеждани във връзка с продажбата на апартамента, но и е настоявала за
прехвърлянето на имота. Съдът кредитира изцяло показанията на разпитаните по
делото свидетели по изложените по-горе съображения. Следователно, следва да се приеме, че приобретателят по договора за покупко-продажба-ответника в настоящето производство е знаела,
че придобива от несобственик или че договорът, от който черпи правата си върху
имота нейният
праводател, е симулативен, т.е.
не е
била
добросъвестна.
Доколкото никой не може
да прихвърли права, които не притежава, то и ответникът е придобил имота от
несобственик, поради което и не е
придобила собствеността върху процесния апартамент. При
това положение и доколкото по делото се установи, че имотът се владее от
ответника, правилно СРС е приел, че предявените от ищците искове с правно
основание чл.108 ЗС са основателни и следва да бъдат уважени.
Поради съвпадането на
крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното
решение на СРС – потвърдено.С
оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемите на основание чл.78
ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 2640,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20240672/31.10.2020 г., постановено
по гр.д. №29562/2019 г. по описа на СРС, ГО, 88 състав.
ОСЪЖДА В.А.Я.,
ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на Р.П.Л.-А.,
ЕГН **********, адрес: ***, и Т.П.Л.-П.,
ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 2640,00 лв., представляваща разноски
във въззивното производство.
Решението е постановено при участие на третото
лице-помагач на страната на ответника М. С.Л..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.