Р Е Ш Е Н И Е № .......
гр. София, 29.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VІ-16 състав, в публично
съдебно заседание на шести април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при секретар Диляна Цветкова, разгледа докладваното от съдията търговско
дело № 187 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, вх. № 10476/28.01.2020 г.
на „С.Т.“ ЕООД, ЕИК *********,
за осъждане на „У.Б.“ АД, ЕИК *********,
със седалище ***, да му заплати сума в общ размер на 14849,33 евро,
представляваща недължимо извършени в периода 25.01.2015 г. – 29.04.2015 г.
плащания отС.В.С.по договор за банков ипотечен кредит, което вземане ищецът
придобил чрез договор за цесия.
Ищецът „С.Т.“ ЕООД твърди, че сключило на 24.01.2020 г. съсС.В.С.договор
за цесия, с който му били прехвърлени вземания, представляващи неоснователно
получени от „У.Б.“ АД плащания по договор за банков ипотечен кредит,
отпуснат в размер на 120000 евро. Недължимостта на прехвърлените вземания
произтичала от нищожност на т. 9.2, т. 9.4 и т. 9.6 от общите условия, приложими
към кредитното отношение, тъй като същите нарушавали чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ и
били неравноправни клаузи, които не били уговорени индивидуално. Така банката
получила възнаградителна лихва в размер на 561,89 лева повече от дължимото,
както и главница в размер на 14152,55 евро, която била предсрочно погасена още към
25.01.2015 г. и не се дължала. Недопустимо била начислена и наказателна лихва
от 134,89 евро. Тези вземания ищецът придобил от кредитополучателяС.В.С.въз основа на сключен договор за цесия, съобщена
на банката, включително с връчването на препис от исковата молба.
В отговора на
исковата молба, „У.Б.“
АД счита исковете за допустими, но неоснователни. Твърди, че
договорът за цесия бил недействителен, тъй като вземанията не били
индивидуализирани, а неопределеността на прехвърлените вземания обуславяла
недействителност на цесията. Отделно вземанията били и бъдещи такива. Цесията
не била и съобщена на банката. Прехвърлените вземания били сборове от
ежемесечни плащания, извършени от кредитополучателя, като всички плащания,
извършени преди 28.01.2015 г. били погасени по давност. Счита, че сумата
14152,55 евро не представлява главница, а възнаградителна лихва, която била
погасена по давност. Лихвите били начислени съобразно сключения договор, който
предвиждал базов лихвен процент, формиран като сбор от базов лихвен индекс –
едномесечен Юрибор в размер на 0,485 % и премия в размер на 4 %. Тази премия
била уговорена в договора и нямало основание да бъде 0 %. Твърдените за нищожни
клаузи от общите условия изобщо не били приложени. Формирането на лихвения
процент било детайлно посочено в договора, т. е. индивидуално уговорено.
В допълнителната искова молба ищецът
поддържа исковете, като твърди, че предмет на цесията не били бъдещи вземания,
а такива, възникнали през 2015 г., които суми банката била получила без
основание. Цесията била съобщена, съответно съобщаване било извършено и с
връчването на препис от исковата молба. Твърди, че сумата 14152,55 евро е
заплатена в периода 25.01.2015 г – 29.04.2015 г. и представлявала главница. По
договора бил уговорен променлив лихвен процент, а не фиксиран такъв, което било
неравноправно.
В допълнителния отговор ответникът
счита доводите в допълнителната искова молба за такива по същество.
Възнаградителната лихва била променлива с оглед променливия индекс Юрибор.
Премията, прилагана от кредитодателя била точно уговорената в договора и не
била променяна.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и
правна страна следното:
Страните не спорят и с определение от 07.12.2020 г. за
безспорни и ненуждаещи се от доказване в отношенията помежду им са отделени
фактите, чеС.В.С.и „У.Б.“ АД сключили договор
за банков ипотечен кредит на физическо лице, който бил прекратен в резултат на
изпълнение.
От представения договор за банков ипотечен кредит
на физическо лице № 20, сключен
на 30.09.2009 г. се установява, че „У.Б.“ АД
предоставило на кредитополучателяС.В.С.и солидарните длъжници А.А.С.„С.
- 73“ ООД и „В.“ ООД универсален ипотечен кредит в размер 120000 евро с краен
срок на усвояване 30.10.2009 г. и срок за погасяване – 25.09.2034 г., чрез
анюитетни вноски, платими ежемесечно на 25-то число. Съгласно т. 4.1.а от
договора годишният лихвен процент върху редовна главница за кредитите,
изплащани на анюитетни вноски, какъвто е и процесният, се формирал от базов
лихвен индекс – 1-месечния Юрибор (EURIBOR) в
размер на 0,485 % и премия от 4 % (или общо 4,485 %) и надбавка от 8,615 %,
като по този начин се формира годишен лихвен процент от 13,10 %, определен към
сключването на договора. При забава в плащанията на главница и/или лихва се
начислявали допълнително 5,00 %, съгласно т. 4.3 от договора. В т. 11 страните
се съгласили определената в т. 4.1.а лихва да се начислява и изплаща върху
редовната главница за срока на действието му. Към договора са представени
подписани от кредитополучателя и солидарните длъжници приложими към
правоотношението общи условия и погасителен план.
Ищецът твърди част от клаузите на тези общи условия да са
нищожни – т. 9.2, т. 9.4 и т. 9.6. В т. 9.2 от общите
условия, при които „У.Б.“ АД предоставя ипотечни кредити
на физически лица, е предвидено базовият лихвен процент по кредитите да се
формира като сбор от съответния пазарен лихвен индекс, определен в зависимост
от кредита и периода на олихвяване и премия. Банката разполагала с възможността
едностранно да променя размера на премията по реда, установен в общите условия.
Разпоредбата на т. 9.3.2 пък предвижда за кредитите в чуждестранна валута да се
прилага едноседмичен или едномесечен EURIBOR (за кредити в евро), равен на
индекса, публикуван на страница EURIBOR на REUTERS в 11.00 часа централно европейско
време два дни преди първия работен ден от всеки месец до деня, предхождащ
първия работен ден на следващия месец. Точка 9.4 предвижда при кредити,
погасявани чрез анюитетни вноски, годишният лихвен процент по кредита да се
променя, в случай че базовия лихвен процент се промени с повече от 0,5
процентни пункта, спрямо действащия към промяната размер, като минималният
размер на годишния лихвен процент по кредита не може да бъде по-нисък от
размера му, определен към датата на договора за кредит. Промяната влиза в сила
автоматично с обявяването на новата стойност на базовия лихвен процент при
запазване на определената в договора надбавка и без затова да е необходимо
сключване на допълнително споразумение между страните. Банката може да промени
размера на анюитетната вноска по нейна преценка в интерес на кредитополучателя,
включително и към момент, различен от промяната на лихвения процент.
Разпоредбата пък на т. 9.6 от общите условия предвижда при промяна на
нормативната база и/или условията на финансовите пазари и/или възникване на
други обективни обстоятелства, водещи до съществено повишаване разходите на
банката по привлечения ресурс и/или по допълнителни разходи по предоставените
кредити, банката да има право да привежда базовия лихвен процент в съответствие
с пазарните условия като към приложимия за периода на олихвяването договорен
пазарен лихвен индекс начислява допълнителна, респективно променя
съществуващата премия в размер до 2 (два) процентни пункта за всяка такава актуализация,
за което банката уведомява кредитополучателите по реда, установен в общите
условия.
С договор за цесия, сключен на 24.01.2020 г.С.В.С.прехвърлил
на ищеца „С.Т.“ ЕООД вземания, произтичащи от договор
за банков ипотечен кредит на физическо лице № 20, сключен на 30.09.2009 г., възникнали в периода
25.01.2015 г. – 29.04.2015 г. и представляващи неоснователно получени от
банката и подлежащи на връщане суми, съответно в размер на 561,89 евро – възнаградителна
лихва, 14152,55 евро – главница и 134,89 евро – наказателна лихва (мораторна
неустойка). За извършеното прехвърляне, цедентът нотифицирал „У.Б.“
АД с уведомление, изпратено чрез пощенска пратка, която не са представени
доказателства да е получена от адресата.
В производството са приети основно и допълнително
заключения на съдебно-счетоводна експертиза, които съдът няма основание да не
кредитира и въз основа на които приема, че за периода 16.10.2009 г. -
02.05.2011 г. годишният лихвен процент (ГЛП) по кредита е бил в размер на 13,10
%, състоящ се от базов лихвен процент (БЛП) в размер на 4,485 % и надбавка от 8,615
%; за периода 02.05.2011 г. - 01.02.2012 г. годишният лихвен процент (ГЛП) по
кредита е бил в размер на 13,842 %, състоящ се от базов лихвен процент (БЛП) в размер
на 5,227 % и надбавка от 8,615 %; за периода 01.02.2012 г. - 28.04.2015 г.
годишният лихвен процент (ГЛП) по кредита е бил в размер на 13,336 %, състоящ
се от базов лихвен процент (БЛП) в размер на 4,721% и надбавка от 8,615 %. Спрямо първоначалния годишен лихвен
процент, намаляване през периода на процесния кредит не е било налице. При
намаляване на стойността на пазарния лихвен процент, това не е отразявано при
олихвяването на кредита. Отразени са две промени на EURIBOR спрямо
първоначалния от 0,485 %, които са видни от двете промени на ГЛП спрямо
първоначалния размер от 13,10 %, а именно увеличение на 1,227 % за периода
02.05.2011 г. - 01.02.2012 г. и на 0,721 % за периода 01.02.2012 г. -
28.04.2015 г..
За целия период премията е начислявана в размер на 4 %, а
надбавката в размер на 8,615 %. Премията към датата на подписване на договора е
в размер на 4 % и е един от двата компонента за формирането на БЛП. Това не
предполага някаква формула, тъй като е посочена твърда величина (определен
процент) за размер на премията. В основното заключение е направено
преизчисление на вноските по погасителния план, така че възнаградителната лихва
да включва премия от 0 %, при запазване размера на анюитетната месечна вноска -
1369 евро, спрямо погасителен план по реалния кредит и отчитане на извършено на
15.04.2013 г. предсрочно погасяване на главница в размер на сумата 80000 евро.
При така зададените условия, начислената лихва следва да е 36725,18 евро в общо
57 погасителни вноски, платени на 25-то число на всеки месец. Общата погасена
лихва по кредита, според представена от банката справка е в размер на 62345,53
евро (която включва премия от 4 %), или разликата между двете изчисления е
62345,53 евро – 36725,18 евро = 25620,35
евро.
Поради по-ниските лихвени нива от нивата, при които
кредитът е бил олихвен – с включена премия от 4 %, както и предвид предсрочното
погасяване на главница в размер на 80000 евро на 15.04.2013 г., кредитът би бил
изплатен с 57-та вноска на 25.06.2014 г., вместо с 67-та вноска през месец април
2015 г., на която също има предсрочно погасяване на вземане за главница. Причината
за по-бързото изплащане освен по-ниската лихва е и че олихвяемата главница
намалява подобно на геометрична прогресия – тъй като начислената лихва е
по-ниска от тази в погасителния план, предоставен от банката, а вноската е
анюитетна (фиксирана), то остава по-голяма сума за погасяване на олихвяема
главница. Това на свой ред, предполага още по-ниска начислена лихва за
следващия олихвяем период и респективно още по-голям остатък от вноската, който
да се отнесе за погасяване на олихвяема главница.
От предоставената справка от счетоводството на „У.Б.“
АД „Движение по контракти“ за процесния кредит са видни всички
погашения по дати и компоненти. Съгласно същата, погашенията на главница за
периода 25.01.2015 г. до 29.04.2015 г. са в размер на 12910,86 евро.С.С.ов е
заплатил два вида наказателни лихви за периода от 25.01.2015 г. до 29.04.2015 г.
- едната лихва е за просрочена главница, като лихвеният й процент е в размер на
БЛП + надбавка от 10.615 % или 15.336 % за срока на изчисление и е начисляван
върху размера на просрочената главница. Общо начислената наказателна лихва е в
размер на 31,42 евро. Втората наказателна лихва е за текуща главница, като
лихвеният й процент е фиксиран в размер на 5 % и е начислявана върху целия
размер на остатъчна главница. Общо начислената наказателна лихва по този
компонент е в размер на 103,47 евро.
За периода 28.01.2015 г. - 29.04.2015 г., при стойност на
1-месечния EURIBOR в размер на 0.721 %, който банката използва за изчисляване
по реалния кредит, алтернативно изчисление показва, че възнаградителните лихви
следва да са в размер на 385,78 евро. Начислените от банката и платени от
кредитополучателя такива са в размер на 385 евро, т. е. налице е разлика от 0,78
евро, която е в рамките на стандартното отклонение.
За периода 25.01.2015 г. - 29.04.2015 г., при стойност на
1-месечния EURIBOR в размер на 0.721 %, който банката използва за изчисляване
по реалния кредит, алтернативно изчисление показва, че възнаградителните лихви
следва да са в размер на 400.15 евро. Начислените от банката и платени от
кредитополучателя са 399,37 евро, т. е. с допустима разлика от 0,78 евро.
За периода 28.01.2015 г. - 29.04.2015 г., при стойност на
1-месечния EURIBOR, равен на стойността 2 работни дни преди първия работен ден
от месеца за всеки месец алтернативно изчисление показва, че възнаградителните
лихви следва да са в размер на 364,65 евро. Начислените от банката и платени от
кредитополучателя са 385 евро или е налице разлика от 20,35 евро.
За периода 25.01.2015 г. - 29.04.2015 г., при стойност на
1-месечния EURIBOR, равен на стойността 2 работни дни преди първия работен ден
от месеца за всеки месец алтернативно изчисление показва, че възнаградителните
лихви следва да са в размер на 378,26 евро. Начислените от банката и платени от
кредитополучателя са 399,37 евро. Разликата е в размер на 21,11 евро.
В допълнителното заключение вещото лице посочва, че на
официалния електронен сайт на ответника „У.Б.“ АД,
е посочено, че годишният лихвен процент (ГЛП) е равен на базовия лихвен процент
(БЛП) + твърда надбавка. От своя страна БЛП се формира от пазарен индекс и
премия. Публикуван е и размерът на премията, който съгласно решение на УС на
банката, считано от 31.08.2010 г. за кредити на физически лица с дата на
договора след 01.04.2010 г. е в размер на 0 %. При прилагане на този размер на
премията, кредитът би бил погасен изцяло с 57-та вноска на 25.06.2014 г., което
означава, че към зададения период от 25.01.2015 г. до 29.04.2015 г., кредитът
вече няма да е активен, поради пълното му погасяване и няма как да бъде
начислявана лихва по него, респективно няма как да бъде посочена разлика между
начисленото по реалния кредит и алтернативното изчисление.
Други доказателства от значение за
спора не са ангажирани.
По
отношение на обективно, кумулативно съединените искове, с правна квалификация чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Основателността на всеки от
предявените искове се обуславя от извършване от праводателя на ищецаС.В.С.в
полза на ответника „У.Б.“ АД преки престации
на парични суми за получаването на които не е било налице валидно
правоотношение между страните, което да оправдава имущественото разместване.
Това обуславя възлагането на доказателствената тежест за наличие на правно
основание за получаване на паричните суми в правната сфера на ответника.
С оглед приетото основно заключение на
съдебно-счетоводната експертиза, ответникът е получил плащания в периода
25.01.2015 г. - 29.04.2015 г. на главница в размер на 12910,86 евро,
възнаградителна лихва в размер на 399,37 евро и мораторна неустойка в размер на
134,89 евро, поради което и само тези суми представляват преки престации на
парични средства за периода, определен в исковата молба, които ищецът е доказал
в производството да са извършени от праводателя муС.Василев С.ов.
Сумите са заплатени в изпълнение на
задължения, породени от сключен междуС.В.С.и „У.Б.“ АД
договор за банков ипотечен кредит, който представлява правното основание за
осъщественото имуществено разместване. С оглед твърденията на ищеца договорът и
приложимите като част от съдържанието му общи условия да са съдържали неравноправни
и поради това нищожни клаузи, касаещи определяне размера на дължимата
възнаградителната лихва и на неустойката за забавено изпълнение на главното
задължение, се налага преценка на тяхната валидност, тъй като при непородени от
тези клаузи правни последици, съответно приложим по-нисък процент на
възнаградителната лихва, получените от банката анюитетни вноски в рамките на
по-кратък период от време биха довели до пълно изпълнение на задълженията на
кредитополучателя и до прекратяване на правната му връзка с кредитната
институция. В този случай за получените след това прекратяване парични суми вече
не би съществувало валидно правоотношение (правно основание), респ. ответникът
би дължал връщането им на ищеца в качеството му на цесионер.
Съобразно
правната природа на договора за банков кредит, безспорна е необходимостта от
постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на
възнаграждението на кредитодателя, тъй като договорът няма как да е
безвъзмезден. Предоставянето на парична сума за временно ползване от
кредитополучателя изисква същият да заплати цена за ползването на предоставения
му финансов ресурс. В получаването на тази цена се състои икономическият
интерес на банката да предоставя средства на трети лица като тази цена
съставлява уговорената възнаградителна лихва, която е съществен елемент от
съдържанието на този вид банкови сделки – чл. 430, ал. 2 ТЗ.
Няма
никакво съмнение, че праводателят на ищецаС.В.С.има качеството
потребител в рамките на кредитното правоотношение с „У.Б.“
АД и се ползва от особената защита, дължима на потребителите.
В
случая, в сключения договор за банков ипотечен кредит възнаградителната лихва
(годишен лихвен процент) страните уговорили да се формира от базов лихвен
процент, който включва два компонента: 1-месечен Юрибор, който има променлив
характер и премия, която в договора е определена в абсолютно число – 4 %, а в
общите условия е визирана като величина, подлежаща на едностранно изменение от
банката и непроменлива надбавка, определена в договора в абсолютно число -
8,615 %. Изрично в приложимите общи условия е включена клауза (т. 9.4), според
която промяната в базовия лихвен процент обаче не може да води до негов размер,
по-нисък от размера, определен към датата на сключване на договора.
В
решение № 378 от 28.03.2019 г. по т. д. № 2775/2017 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС,
е разяснено, че според формираната константна практика на ВКС, една договорна
клауза е неравноправна при наличието на следните предпоставки: 1/. клаузата да
не е индивидуално уговорена; 2/. да е сключена в нарушение на принципа на
добросъвестността; 3/. да създава значителна неравнопоставеност между страните
относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между
правата и задълженията на страните; 4/. да е сключена във вреда на потребителя.
Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал.
3, т. 1 ЗЗП клауза да не бъде третирана като неравноправна по отношение на
сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято
цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с
размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на
търговеца или доставчика на финансови услуги, е изменението на цената (възнаградителната
лихва) да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или
доставчика на финансови услуги, а да са породени от въздействието на свободния
пазар и/ или от държавния регулатор. Само тогава търговецът/доставчикът на
финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата
дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като
увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата
воля.
За
да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване
на общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани
по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил
достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може
едностранно да промени цената, за да може свободно да формира воля да встъпи
или не в правоотношението при тези условия.
Във
формираната постоянна практика на ВКС е прието също така, че уговорката в
договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна
промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия
договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с
обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е
неравноправна, с оглед общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП.
Съгласно
решение № 95/13.09.2016 г. по т. дело № 240/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о.
методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и
конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените
изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни
индекси и/или индикатори. Когато потребителят не е получил предварително
достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може
едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и
когато методологията, създадена от банката - кредитор, например с нейни
вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита
за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.
143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
Съгласно
решение № 98 по т. д. № 535/2016 г. на І т.о. ВКС, клауза, която се отнася до
определяне на основния предмет на договора, който за кредитодателя безспорно обхваща
цената на предоставянето на кредита, може да е индивидуално, но и
неиндивидуално уговорена. Когато е неиндивидуално уговорена, такава клауза
подлежи на преценка от гледище на неравноправния си характер, само ако не е
ясна и разбираема /чл. 145, ал. 2 ЗЗП/. Изискването за ясен и разбираем език
включва яснота и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка,
но и прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и
задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа
на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици.
При
съобразяване на цитираните разрешения в съдебната практика на ВКС, е ясно, че
клаузите на сключения процесен договор не е установено да са индивидуално уговорени,
но същите са ясни и разбираеми – годишният лихвен процент се състои от
променлив базов лихвен процент и надбавка, която е фиксирана, като тези две
величини се сборуват. Базовият лихвен процент от своя страна също има два
елемента – променлив и поставен извън влиянието на банката Юрибор и премия,
която в договора е с фиксиран размер от 4 %, но общите условия я дефинират като
променлива и то едностранно от банката величина. Така предоставеното право на
банката едностранно да изменя размера на премията се основава на неравноправна
и поради това нищожна клауза. Тази нищожност на клаузата обаче е без правно
значение за настоящото производство, тъй като в рамките на правоотношението
банката не е упражнила правото да измени размера на премията едностранно. За
целия срок на договора е прилаган предвиденият в договора размер на премията от
4 %, поради което непораждане на правните последици на клаузата на т. 9.2,
както и на т. 9.6 от общите условия няма отношение към настоящия спор. Банката
не е упражнявала предоставените й с тези неравноправни клаузи възможности да
изменя размера на цената на предоставения финансов ресурс.
В
случая действително е налице промяна в размера на възнаградителната лихва, но
тя е резултат единствено и само на промяната на променливия компонент Юрибор,
който стои извън волята и контрола на банката, а разпоредбата на чл. 144, ал.
3, т. 1 ЗЗП изключва неравноправността при клаузи по смисъла по чл. 143, т. 7, т.
11 и т. 13 ЗЗП, съдържащи се в посочените видове сделки, чиято цена е обвързана
с обективни фактори, които са извън волята и контрола на търговеца. Когато
кредиторът се позовава на такива фактори (колебания на борсов курс, индекс,
размер на лихвения процент на финансовия пазар), тяхното влияние по отношение
необходимостта от промяна на цената (лихвата) не може да е поставено под негов
контрол, защото това отнема характеристиката им на независещи от волята му.
Именно външните причини, които могат да обусловят изменението на цената (лихвата),
а не субективна власт на търговеца и или доставчика на финансови услуги, са
основанието законодателят да допусне запазването на сделката и на обвързаността
на страните от нея, независимо, че ощетената при увеличение на цената страна би
бил потребителят, чиито права са предмет на закрила. Изключението е въведено
следователно при презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т. е.
недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от
генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е
предпоставка за приложното поле на изключващата неравноправността норма на чл.
144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, което следва както от целта на закона, така и от
систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл. 144, ал. 4 ЗЗП - при
клауза в потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на добрия
търговец предпоставя "методът на промяна в цените да е описан подробно и
ясно в договора". Посочването като част от съдържанието на договора на
ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите парични средства може
да бъде променена, е законово задължение на банката, произтичащо и от текста на
чл. 147, ал. 1 ЗЗП. То е гаранция за възможността кредитополучателят да
предвиди както точните промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално
уговорения размер на лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би
била дължимата от него месечна вноска.
В
светлината на изложеното уговорената в договора възнаградителна лихва, както
вече се посочи, е формирана от три компонента, два от които са в точно
определен и непроменлив размер – премия от 4 % и надбавка от 8,615 % и
променлив, но извън контрола на банката – едномесечен Юрибор, като тези три
величини се сборуват, което е лесно разбираемо от всеки потребител и не поражда
никаква неяснота относно начина на изчисляване на възнаградителната лихва. Неравноправна
обаче е клаузата, съгласно която изменението в стоящия извън контрола на
банката променлив индекс Юрибор ще се отразява на годишния лихвен процент само
в посока неговото увеличение, като намаляването му под размера, определен към сключване
на договора, е изрично изключено в т. 9.4, изр. 1 от общите условия, която
клауза е неравноправна, тъй като създава значителна неравнопоставеност между
страните относно правата и задълженията. Последиците на един и същ факт –
изменението на индекса Юрибор, се отразяват на правоотношението само ако това
води до увеличение на възнаградителната лихва, но намаляването му би било
ирелевантно, ако размерът на тази лихва би бил по-нисък от този при сключване
на договора. Основание за подобно диференциране не е налице и се отразява
неблагоприятно върху правата на по-слабата в правоотношението страна. Участието
на финансов индекс при формиране цената на ползване на финансовия ресурс е, за
да се отчитат процеси, които стоят извън волята на страните, но във всяка
възможна посока на изменение. Поради това съдът намира, че базовият лихвен
процент следва да се определя в размера уговорен в договора – 1-месечния Юрибор
+ 4 % премия, като намаляването на индекса Юрибор под нивото от 0,485 % (ниво
към сключване на договора) в периода след 25.04.2012 г. следва да се отчита в
полза на кредитополучателя, тъй като клаузата, че така определеният базов
лихвен процент не може да е по-нисък от този, при който договорът е сключен, не
поражда правни последици.
Доколкото
този променлив компонент на възнаградителната лихва, който е обективен и стои
извън волята на икономически по-силната страна, отчита пазарните колебания в
цената на заемния финансов ресурс, то няма основание само промени в индекса над
0,5 % да бъдат съобразявани. Тази клауза от общите условия, особено прилагана заедно
с неравноправната забрана да не се отчита намаление на индекса Юрибор под
нивото му към сключване на договора, също има неравноправен ефект и засяга
неблагоприятно правата на кредитополучателя.
В
хода на изпълнение на договора „У.Б.“
АД не е променяло едностранно размера на уговорения в сключения договор годишен
лихвен процент, като неговото увеличение за периода от 02.05.2011 г. до 28.04.2015
г. е резултат единствено и само на увеличението на 1-месечния Юрибор. В
нарушение на равнопоставеността на страните обаче след 25.02.2012 г.
намалението на индекса не е отчитано. Останалите две компоненти – премия от 4 %
и надбавка от 8,615 % са били прилагани за целия период в размера, уговорен в
договора.
В
този смисъл, както вече се отбеляза сочените от ищеца клаузи от общите условия
за едностранно изменение на годишния лихвен процент (т. 9.2 и т. 9.6) са без
значение за настоящото правоотношение, тъй като в нито един момент банката не е
изменяла компонентите на годишния лихвен процент, които са поставени в неин
контрол.
Ищецът
основава претенциите си на факта банката да е променила едностранно размера на
начисляваната премия, въз основа на прието решение на УС този размер да е 0 %, но
е продължила да прилага предвидения в договора размер от 4 %. При прилагане на
премия от 0 % годишният лихвен процент би бил по-нисък с 4 % и това би довело
до погасяване на кредита в по-ранен момент при запазен размер на анюитетната
вноска.
Същественият
в случая въпрос е приложим ли е бил размерът на премията от 0 % към процесното
правоотношение, с оглед приетото от управителния съвет на банката решение
считано от 31.08.2010 г. към кредитите с дата на договора след 01.04.2010 г. да
се прилага премия от 0 %. Това едностранно изменение обаче не се е отразило на
договора.
Решението
на управителния съвет на „У.Б.“
АД изрично визира премията от 0 % да е приложима само по отношение на кредити
по сключени след 01.04.2010 г. договори, а процесният не е такъв. Датата на
сключването му е 30.09.2009 г.. Да се приеме, в противоречие с изрично
изразената воля от страната-кредитор „У.Б.“ АД, че
изменението на премията би било приложимо и към правоотношения, възникнали
преди този момент, означава да се допусне едностранна промяна (наложена по
волята на потребителя/или по волята на съда) в съществен елемент от договора.
Договорното правоотношение обвързва страните със силата на закон – чл. 20а, ал.
1 ЗЗД, съответно изменения в същото са допустими само по общата им воля или на
предвидените основания в закона, а определянето на приложим към други кредитни
отношения размер на премията не представлява такова основание. Съдът няма как
да разшири съдържанието на волеизявлението на банката за прилагане на премия от
0 % извън предметното й съдържание. Вярно е, че банката е взела решение да
прилага премия от 0 %, но само за договори, сключени след 01.04.2010 г., затова
по отношение на процесния премията от 4 % е била приложима и след 31.08.2010
г., тъй като не е доказано да е постигнато съгласие на страните за изменение на
клауза 4 от сключения договор.
При това положение, дължимата по
процесния договор за ипотечен кредит възнаградителна лихва е следвало да бъде изчислявана
на база сбора от три величини: 1-месечен Юрибор, премия от 4 % и непроменлива
надбавка от 8,615 %, но при отчитане и на намаляването на индекса Юрибор,
включително под размера, валиден към момента на сключването на договора. Това
налага преизчисляване на погасяването на база основното заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, но при прилагане на съответния размер на индекса Юрибор,
съобразяване на размера на фиксираната анюитетна вноска от 1369 евро и
извършеното на 15.04.2013 г. предсрочно погасяване на главница от 80000 евро.
Така за целия период на действие на договора ответникът е имал правото да
получи възнаградителна лихва в общ размер от 61987,33 евро, изчислен по реда на
чл. 162 ГПК при прилагане на посочените параметри, но начислената и престирана
такава е в размер на 62345,53 евро, което означава, че кредитополучателят е
заплатил възнаградителна лихва над дължимата в размер на 358,20 евро (62345,53
евро – 61987,33 евро), за заплащането на която не е било налице валидно основание.
По-ниската, макар и незначително, възнаградителна лихва обуславя извод, че към
29.04.2015 г. дължимата непогасена главница е била с 1106,84 евро по-малко от
приетата от банката, съответно при безспорния факт на пълно погасяване на
кредита, кредитополучателят е заплатил главница над дължимата в размер на
1106,84 евро, определена в приложение на чл. 162 ГПК на база заключението на
съдебно-счетоводната експертиза.
По отношение на начислените мораторни
неустойки.
Неустойката е акцесорно съглашение, с
предмет задължението на неизправна страна по правна сделка да престира
определена (глобално или в процент) парична сума в обезщетение на вредите от
неизпълнението на породено главно задължение, без да е необходимо същите да
бъдат доказвани.
В случая договорът предвижда при
допуснато неточно във времево отношение изпълнение на задължението за връщане
на главницата чрез съответните анюитетни вноски, върху просрочената главница да
се дължи надбавка с 2 пункта над установената от 8,615 %, като по този начин
годишният лихвен процент възлиза на 15,10 % - т. 4.2 от договора. Клаузата на
т. 4.3 предвижда начисляване на допълнителен процент (5 %) върху целия текущ
дълг, включващ просрочена, но и текуща главница, наред с увеличения годишен
лихвен процент от 15,10 %.
Следователно, за да възникне вземането
на „У.Б.“ АД за мораторна неустойка е
необходимо да са осъществени предпоставките: наличие на валидно главно
задължение, договорено обезпечаващо го акцесорно задължение за неустойка, което
е действително и осъществено неточно във времево отношение изпълнение на
главното задължение.
Клаузата
на т. 4.2 и т. 4.3 от договора за дължимост на уговорената мораторна неустойка
върху просрочената главница, е действителна, но по отношение на т. нар. редовна
главница, е нищожна по следните съображения.
В
решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС,
постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че неустойката освен
обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна функция, тъй като е предназначена
да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на
договора. За да възникне правото на неустойка обаче, уговорката за дължимостта
й не трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите
нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за
справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения.
Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка
нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД и препятства възникването
на вземането и на задължението за неустойка.
Предпоставките
и случаите, при които уговорената в договор неустойка е нищожна поради
накърняване на добрите нрави, са изяснени в т. 4 от Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според дадените с
решението указания, преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на
добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора, като клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите
нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите
на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани морални норми с правно
значение, нарушаването на които има същата правна последица като противоречието
със закона - нищожност на договора, поради което при предявен иск за присъждане
на неустойка съдът следи служебно за съответствието на уговорката за неустойка
с добрите нрави като абсолютна предпоставка за нейната действителност.
Константната
практика, формирана по повод искове, с предмет вземания за мораторна неустойка,
е категорична, че съдът е длъжен да следи служебно за спазването на добрите
нрави, като при разрешаване на спор за заплащане на неустойка съдът дължи
самостоятелна преценка за действителността на неустоечната клауза, независимо
дали страните са се позовали на нищожността й – в този смисъл решение №
247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ Т. О. и решение № 229 от
21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ Т. О.
В
изпълнение на служебното задължение за изследване валидността на уговорената
клауза за неустойка, преценена към пораждане на задължението, съдът намира, че
тълкуването на клаузите на т. 4.2 и т. 4.3 от договора, но последната само по
отношение на просрочената главница, не противоречат на закона, нито на добрите
нрави, тъй като уговореният размер от общо 7 % мораторна неустойка върху
размера на просрочената главница, не нарушава принципа на справедливост.
Забавеното изпълнение на парично задължение винаги причинява вреди от
невъзможността да бъде ползван финансовия ресурс, като нормативното обезщетение
на тези вреди е основният лихвен процент на БНБ, увеличен с 10 пункта – чл. 86,
ал. 2 ЗЗД вр. член единствен, ал. 1 от Постановление на МС № 426 от 18 декември
2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения, който предвижда годишният размер на законната лихва за просрочени
парични задължения да е в размер на основния лихвен процент на Българската
народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс
10 процентни пункта, съответно аналогични са и разпоредбите на Постановление №
100 на Министерския съвет от 2012 г. за определяне размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута (ДВ, бр. 42 от 2012 г.) – отм. и
Постановление № 72 на Министерския съвет от 1994 г. за определяне на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута (обн., ДВ, бр. 33 от 1994
г.; изм. и доп., бр. 74 от 1995 г. и бр. 15 от 2000 г.), отм.
Определената
мораторна неустойка от общо 7 % върху просрочената главница по никакъв начин не
излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционна функция на
неустойката. Неустойката обаче предполага да е налице някоя от формите на
неизпълнение на обезпеченото задължение (забавено, неточно в количествено и/или
качествено отношение), поради което по отношение на задължение, което не е с
настъпила изискуемост мораторна неустойка не би могла да се начислява. В този
смисъл клаузата на т. 4.3 от договора, според която и върху текущата главница,
т.е. непадежиралата такава се начислява мораторна неустойка от 5 % е нищожна,
тъй като противоречи на естеството на
неустоечното задължение да е санкция за неизпълнение, определена на база именно
това неизпълнение. В този смисъл неустойка от 5 % върху текущата главница
излиза извън всяка от придадените на неустойката функции и е нищожна. Това
означава, че единствено върху просрочената главница и за периода на забавата е
следвало да се начисли мораторна неустойка от общо 7 % (2 % допълнителна
надбавка и 5 % по т. 4.3 от договора), която на база основното заключение и в
приложение на чл. 162 ГПК съдът определя да е възлизала на сума в размер на
14,34 евро (7 % върху всяка забавена главница, посочена в таблица 1 за периода
на забава на дневна база 1/360). Това означава, че за процесния период
25.01.2015 г. – 25.04.2015 г. кредитополучателят е дължал неустойка от 14,34
евро. За разликата до заплатения размер от 134,89 евро за кредитната институция
не съществува правно основание за получаване на паричната престация, поради
което тя следва да бъде върната.
В обобщение на изложеното, в резултат
на прилагането на неравноправни и нищожни договорни клаузи, кредитополучателятС.В.С.е
престирал в полза на „У.Б.“ АД сумата 1106,84 евро –
главница, 358,20 евро
възнаградителна лихва и 120,55 евро – мораторна неустойка, които ответникът не
е имал основание да получи, поради което и от момента на извършване на
недължимата престация за „У.Б.“ АД е породено
задължението за тяхното връщане, а в полза на престиралия ги – право на
вземане. Това право на вземане е прехвърлено в правната сфера на трето за
правоотношението лице - „С.Т.“ ЕООД.
Договорът
за цесия транслира субективното право на вземане от правната сфера на неговия
носителС.В.С.в правната сфера на трето за правоотношението лице - „С.Т.“
ЕООД. Тази правна последица настъпва с постигане на съгласието на
страните по цесионния договор. Длъжникът „У.Б.“ АД
не е страна по същия и затова за да се прояви действието на цесията по
отношение на него, разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД изисква прехвърлянето да
му бъде съобщено. Със съобщаване на сключения договор за цесия, за длъжника
кредитор на вземането е цесионерът „С.Т.“ ЕООД.
В решение № 40 от 13.05.2010 г. по т. д. №
566/2009 г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, са разяснени
характера и правната природа на договора за цесия, като е посочено, че
договорът за цесия се дефинира като такъв, при който се осъществява промяна в
облигационната връзка, чрез промяна на активната страна в нея или това е
договорът за отстъпване на едно вземане от досегашния му носител на едно трето,
чуждо на тази връзка лице. Този договор се определя още като каузален,
неформален и консенсуален. Негов предмет е прехвърлянето на вземане, което
следва да съществува към момента на сключване на договора, и да е прехвърлимо
(каквито по принцип са имуществените права). От тези общи правила се извежда и
действието на цесията спрямо страните по нея, спрямо длъжника и спрямо трети
лица. Със сключване на договора, т. е. с постигане на съгласие, вземането
преминава от цедента /неговия носител към същия момент/ върху цесионера
/приобретателя на вземането/. Към този момент цедентът престава да бъде
кредитор във вътрешните му отношения с цесионера, тъй като съобразно предмета
на договора, цесионерът с постигане на съгласието придобива вземането в състоянието,
в което то се е намирало към същия момент, заедно с акцесорните му права - арг.
чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Следователно, за да премине вземането върху цесионера е
достатъчно единствено постигнатото съгласие между него и досегашния носител на
вземането и съответно със самото прехвърляне, договорът се счита за изпълнен
поради изчерпване на предмета му.
По отношение на длъжника, обаче,
цесионният договор няма действие, докато цесията не му бъде съобщена от цедента
- чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Този извод произтича не само от посочената норма, но и от
това, че длъжникът не участва в цесионния договор и съответно не е обвързан от
него, поради което преди нотификацията, той може да изпълни на цедента напълно
валидно и да се освободи от задължението, като сделките на длъжника с цедента
могат да бъдат успешно противопоставени на цесионера. Или, за да породи
действие спрямо длъжника цесията следва да бъде съобщена от цедента - чл. 99,
ал. 3 ЗЗД. Съобщението, обаче, не е елемент от фактическия състав, който
поражда действие между страните по договора. Цедираното право преминава върху
цесионера със сключване на договора. Значението на съобщаването е
регламентирано единствено с оглед обвързването на длъжника от договора за цесия
и поради действието му спрямо третите лица - чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В хипотеза на
чл. 99 ЗЗД, вземането преминава върху цесионера със самото сключване на
договора за цесия и той става от същия момент негов носител, докато договорът
има действие спрямо цедирания длъжник и трети лица след съобщаването му, което
поражда действие само след осъществяването му от цедента.
В случая, цесията е съобщена с връчване
препис от исковата молба на ответника, в приложенията към която се съдържа
уведомлението на цедентаС.Василев С.ов, като това уведомление е достигнало до
длъжника на 20.08.2020 г., от който момент носител на вземанията за връщане на
престираните без основание суми е „С.Т.“ ЕООД.
Договорът за цесия няма за предмет бъдещи вземания, а такива възникнали към момента
на извършване на недължимите престации по договора, които са извършени в
периода 25.01.2015 г. – 28.04.2015 г.. Ответникът възразява тези вземания да са
погасени по давност, но възражението е неоснователно.
Вземанията
имат за източник кондикция, поради което се погасяват с общата 5-годишна
давност, която е изтекла за всички престации, извършени преди 27.01.2015 г.,
тъй като с предявяването на исковата молба на 27.01.2020 г. чрез пощенска
пратка, давността е прекъсната. За процесния период 25.01.2015 г. - 29.04.2015
г. плащания на 25.01.2015 г. и 26.01.2015 г., които биха били погасени по
давност, не са извършвани. Плащането по отношение на вноската, дължима на 25-то
число през месец януари 2015 г., е извършено на 06.02.2015 г., поради което и в
тежест на кредитополучателя е начислена мораторна неустойка. Това сочи на извод
исковете да са частично основателни.
С оглед
изхода на спора, права на присъждане на разноски за производството се поражда
за всяка страна. Ищецът доказва извършени разноски в общ размер от 4211,71
лева, включващ заплатено адвокатско възнаграждение от 2500 лева, по отношение
на което ответникът прави основателно възражение да е прекомерен.
Процесуалното представителство от
страна на адвокат, за разлика от договора за поръчка, уреден в ЗЗД, не е
безплатно (чл. 36, ал. 1 ЗАдв.), освен в изрично предвидените в специалния
ЗАдв. хипотези, каквато настоящата не е. Упълномощаването на адвокат е
едностранна правна сделка, която единствено поражда права за овластения, но от
същата не възниква никакво правно задължение за упражняване на тези права. Това
задължение се възлага по силата на договор, който е двустранна правна сделка и
поражда задължение за упълномощения адвокат да осъществи правната помощ като
упражни правата по пълномощното, а за упълномощителя възниква задължението да
престира насрещно за предоставената му правна помощ. Следователно за
упълномощителя по силата на каузалния договор за правна помощ, който не е
необходимо да е сключен в писмена форма, се поражда задължението да заплати
възнаграждение на упълномощения адвокат. Това възнаграждение се уговоря при
проявление принципа на свобода на договарянето – чл. 36, ал. 2 ЗАдв.
предвижда размерът на възнаграждението
да се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и
клиента. Този размер обаче трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да
бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за
съответния вид работа.
В определение № 374 от 20.11.2017 г.
на ВКС по гр. д. № 687/2017 г., III г. о., ГК, е прието, че заплатеното
адвокатско възнаграждение е равностойно на труда, когато съответства на
фактическата и правна сложност на съответното производство, а разликата в
повече остава в тежест на страната, която го е договорила. Страната, която с
неоснователното си поведение е предизвикала правния спор е длъжна да понесе
само онези разноски, които насрещната е била принудена да направи, но точно
(само) тях. Чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда и ограничение в дейността на съда по
установяване на причинно-следствената връзка между направения по делото разход
и положените от адвоката усилия по конкретното дело. Упражнявайки своето
правомощие по чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не може да слезе под минималния размер,
предвиден в Наредба № 1/9.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет в законовата
делегация от чл. 36 ЗА Наредба № 1/9.07.2004 г. До него законодателят фингира
наличието на причинно-следствената връзка. В случая, приложимата редакция на
чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата установява при интерес от 10000 лева до 100000
лева, минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение да е 830 лева
плюс 3 % за горницата над 10000 лева или 1401,28 лева. Производството не се
отличава с правна и фактическа стойност, поради което съдът намира за адекватно
на правната и фактическа сложност на спора възнаграждение от 1500 лева.
Следователно ищецът е доказал релевантни разноски от 3211,71 лева, от които
следва да му се присъди сумата 342,94 лева.
Ответникът е упълномощил двама адвокати, но
съгласно чл. 78, ал. 3 вр. ал. 1 ГПК има право на разноски за един адвокат,
независимо, че общият размер на заплатените на всеки от пълномощниците
възнаграждения, не надхвърля минималния такъв по НМРАВ на ВАдС. Това означава,
че релевантните разноски сторени от ответника са в размер на 1051 лева, от
които има право на присъждане на сумата 938,78 лева, пропорционално на
отхвърлената част от исковете.
Така мотивиран, СЪДЪТ,
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, ЕИК *********,
със седалище ***, да заплати на „С.Т.“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище ***, на основание чл.
55, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 99 ЗЗД, сумата 1106,84 евро – главница, 358,20
евро - възнаградителна лихва и 120,55 евро –
мораторна неустойка, заплатени отС.В.С.в периода 25.01.2015 г. –
29.04.2015 г. над дължимите по договор за банков ипотечен кредит, сключен на
30.09.2009 г. размери, прехвърлени на „С.Т.“ ЕООД с договор за цесия, сключен на 24.01.2020 г., заедно
със законната лихва върху всяка сума от предявяването на исковата молба
– 27.01.2020 г. до окончателното й погасяване, както и на основание чл. 78, ал.
1 ГПК, сумата 342,94 лева (триста четиридесет и два лева и деветдесет и четири
стотинки) – разноски за производството, като ОТХВЪРЛЯ исковете за разликата,
съответно над сумата 1106,84 евро до предявения
размер от 14152,55 евро – главница, над сумата 358,20
евро
до предявения размер 561,89 евро – възнаградителна лихва и
над сумата 120,55 евро до предявения размер 134,89 евро – мораторна
неустойка.
ОСЪЖДА „С.Т.“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище ***, заплати на „У.Б.“ АД,
ЕИК *********, със седалище ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата
938,78 лева (деветстотин тридесет и осем лева и седемдесет и осем стотинки) – разноски
за производството.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: