Р Е Ш Е Н И Е
№ 349
гр. Перник, 08.10.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, първи въззивен състав, в открито съдебно заседание на дванадесети септември
през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МЕТОДИ ВЕЛИЧКОВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. КРИСТИАН ПЕТРОВ
2. мл.с. КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
при участието на секретаря Катя Станоева, като разгледа докладваното от
мл.съдия К. Костадинова в.гр.д. № 458 по описа на съда за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 от ГПК.
С Решение № 69/21.05.2019 г., постановено по гр.д. № 653/2018 г. по описа на РС-гр. Радомир,
първоинстанционният съд е признал за установено по отношение на Ц.Г.С., с ЕГН: **********
и З.Г.С., с ЕГН: **********, че Д.С.М., с ЕГН: **********, е собственик на
недвижим имот с площ от 213 кв.м., представляващ част от поземлен имот, находящ
се в населената част на с. ***, община Земен, обл. Перник, с площ от 330 кв.м.,
съставляващ имот с планоснимачен номер 17 по кадастралния план на селото, в кв.
3 по плана на същото село, обозначен с жълт цвят на комбинираната скица –
приложение № 2 към заключението на съдебно-техническата експертиза с вх. №
1190/12.03.2019 г. на вещото лице Р.С., заключена между буквите АБВГ, която
скица приподписана от съда, представлява неразделна част от решението.
Със същото решение Ц.Г.С. и З.Г.С. са осъдени да предадат на Д.С.М.
владението върху описания по-горе недвижим имот.
Предвид изхода на делото Ц.Г.С. и З.Г.С. са осъдени и да заплатят на Д.С.М.
сумата от 1312 лева – разноски в производството.
Производството пред настоящата инстанция е образувано по въззивна жалба с
вх. № 2722/13.06.2019 г. (п.к. 11.06.2019 г.), подадена от Ц.Г.С. и З.Г.С., с
която първоинстанционното решение се оспорва изцяло като необосновано и
незаконосъобразно – постановено в противоречие с материалния закон и при
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В тази връзка
се твърди, че съдът неправилно е указал на жалбоподателите установяването на
кои обстоятелства по делото е в тяхна доказателствена тежест. Твърди се и че в
доклада си районният съд не е посочил за кои факти ответниците не сочат
доказателства. Обръща се внимание, че решаващият състав не е обсъдил
обстоятелството, че между имот с пл.сн. № 17 и имот с пл.сн. № 17А по плана на
с. *** има изградена ограда, която съществува в продължение на повече от 10
години. В тази връзка се твърди, че районният съд неправилно не е приел
възражението на жалбоподателите за изтекла в тяхна полза придобивна давност. По
тези съображения се иска първоинстанционното решение да бъде отменено изцяло,
като вместо него бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде
отхвърлен. Не се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови
доказателства. Претендират се разноски и пред двете инстанции.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК
от насрещната страна – Д.С.М., чрез пълномощника му адв. Л.Р. е постъпил
отговор с вх. № 3156/03.07.2019 г. на въззивната жалба, с който същата се
оспорва изцяло като неоснователна. Излагат се подробни доводи за правилност и
обоснованост на атакуваното решение, както и за правилно разпределена от съда
доказателствена тежест. Акцентира се върху обстоятелството, че основателността
на предявения иск следвала безспорно от събраните по делото доказателства,
подробно обсъдени от решаващия състав. С тези аргументи се иска
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски за
производството пред въззивния съд. Не се
представят и не се сочи необходимост от събирането на нови доказателства.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателите З.С.
и Ц.С., редовно
призовани, не се явяват. Вместо жалбоподателката С. се явява пълномощникът й –
адв. И.В., който поддържа въззивната жалба. По същество иска обжалваното
решение да бъде отменено, евентуално изменено в частта, с която съдът е признал
ищецът за собственик на имот за квадратурата на същия над 300 кв.м. Обръща
внимание, че при наличие на влязъл в сила регулационен и кадастрален план
квадратурата на даден имот се определя именно от последния като в ЗКИР и ЗУТ се
съдържат нарочни процедури по изменение на тези планове, каквито в случая няма
данни да са проведени. В тази връзка твърди, че съдът не е компетентен да
разширява квадратурата на един имот. Посочва също, че съгласно тълкувателната
практика на ВКС при оспорването на констативен нотариален акт производството се
развива единствено в рамките на предмета на процесния нотариален акт и не може
да излиза извън него, както бил постъпил районният съд в настоящия случай. Претендира
разноски и пред двете инстанции, като
представя списък по чл. 80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на
разноските, претендирани от насрещната страна.
Въззиваемият Д.М., нередовно призован (призовката не е върната в съда към датата на
заседанието), не се явява в съдебното заседание пред
въззивния съд. Вместо него се явява пълномощникът му – адв. Л.Р., който не
прави възражение срещу даване ход на делото, оспорва подадената жалба, поддържа
депозирания отговор, не сочи нови доказателства. Излага доводи, че
първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и иска същото да бъде
потвърдено. Твърди, че обжалваното решение почива на събрания по делото
докателствен материал и най-вече на изготвените и приети експертизи. Обръща
внимание, че съдът е постановил своя акт именно с оглед на последните като не е
налице посоченото от жалбоподателката превишаване на квадратурата на имота. В
тази връзка отбелязва, че същото се дължи на погрешно изчисляване на
квадратурите на имотите, направено от общината, което обстоятелството е
разяснено от вещото лице. Претендира разноски пред въззивния съд.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване,
поради което същата е допустима и редовна и следва да бъде разгледана по
същество.
Пернишкият окръжен съд, като съобрази
доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за
установено следното:
Производството пред първата инстанция е
образувано по повод на искова молба до Районен съд – гр. Радомир от 05.06.2018
г., доуточнена с молба от 12.06.2018 г., подадена от Д.М.. Със същата е предявен иск с правно основание по чл. 108 от Закона за
собствеността (ЗС) – за признаване за установено по отношение на ответниците,
че ищецът е единствен собственик на 100 кв.м. от поземлен имот (ПИ), находящ се в с. ***, община Земен, област Перник, с площ от 330 кв.м.,
съставляващ имот с пл.сн. № 17 по кадастралния план на селото, в кв. 3 по плана
на селото, при граници: улица, имот с пл.сн. № 12, парцел ХI –
18, имот с пл.сн. № 230, от който ПИ, съгласно регулационния план на селото, като
една част от имота с площ от 300 кв.м. попада в границите и за нея е отреден
парцел XII за имот с пл.сн. № 17, в кв. 3, за който
парцел дворищно регулационният план за придаваемите към него имоти по регулация
не е приложен в срока по § 6, ал. 2 от ПРЗУТ и в същия срок няма подадено
заявление за това, а останалата част от 30 кв.м. е придаваем имот по регулация
към парцел XIII-12, в кв. 3, за която част дворщно регулационния
план не е приложен и в срока по $ 6, ал. 2 от ПРЗУТ няма депозирано заявление
за това, които 100 кв.м. са с граници: парцел XI-18,
21, имот с пл.сн. № 230 и парцел XII и за
осъждане на ответниците да предадат на ищеца владението на процесната част от
описания имот.
В исковата молба се твърди,
че ишецът е собственик на гореописания недвижим имот от 330 кв.м. по силата на
Нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно
владение, № 26, том II, рег. № 1529, дело № 196/2017 г. от 11.05.2017 г. на нотариус Б.К.. Посочва се, че
независимо от това ответниците владеният 100 кв.м. от процесния имот без правно
основание, като така възпрепятстват ищеца да ползва имота си в цялост. С
нарочно изявление, обективирано в протокол от о.с.з., проведено на 22.04.2019
г., ищецът е направил изявление по чл. 214, ал. 1 от ГПК като е заявил
увеличение на размера на иска въз основа на изготвената по делото екпертиза –
като е посочил, че предявява претенцията си за квадратура от 213 кв.м в рамките
на гореописания имот, заключена между буквите АБВГ съгласно скица към
експертизата.
В
законоустановения срок по чл. 131 от ГПК от страна на ответниците е постъпил
писмен отговор, с който предявеният иск се оспорва изцяло. Твърди се, че по силата
на Договор за продажба на недвижим имот от 15.05.1949 г. и Договор за продажба
на недвижим имот от 12.09.1953 г. наследодателят на ответниците Г. С. К. е
закупил поземлен имот, находящ се в с. ***, община Земен, област Перник, съставляващ
имот с пл.сн. № 18 по кадастралния план на селото, в кв. 3 по плана на селото. Посочва
се, че претенцията на ищеца за собственост върху част от имота е неоснователна,
доколкото същият никога не е извършвал действия по владението му, нито е правил
опити да отблъсне владението на ответниците. Акцентира се върху
обстоятелството, че след смъртта на наследодателя им последните едиствени
владеният имота като го засаждат ежегодно, събират реколтата и го поддържат
като свой. Твърди се, че имотът първоначално е бил деклариран от Г. С., а
впоследствие от З.С. по реда на чл. 14 от ЗМДТ като до настоящия момент за
имота редовно са били заплащани данъци. С тези аргументи се прави възражение за
придобивна давност като се посочва, че ответниците владеят имота с пл.сн. № 18,
в това число претендираната от ищеца част, в продължение на повече от 10 години
– изтекли в периода от сключване на договорите за продажба до настоящия момент.
Уточнява се, че ответницата С. дори е подала молба за изменение на кадастралния
план на с. ***, но такова й е било отказано, предвид правата на ищеца М.,
обективирани в притежавания от него нотариален акт за собственост на имот с
пл.сн. № 17. По тези съображения се твърди, че предявеният иск е неоснователен,
доколкото ответниците владеят имот с пл.сн. № 18, в който попадала и
претендираната от ищеца част, на годно правно основание – право на собственост
на основание наследство, евентуално давностно владение.
Като
доказателства в първоинстанционното производство са приети: Нотариален
акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение, № 26,
том II, рег. № 1529, дело № 196/2017 г. от 11.05.2017 г. на нотариус Б.К. и
скица към него, удостоверение за данъчна оценка на Д.С.М., Договор за продажба
на недвижим имот от 15.05.1949 г., Договор за продажба от 12.09.1953 г.,
удостоверение за данъчна оценка на З.Г.С., удостоверение за наследници на Г. С.
К., 3 броя декларации по чл. 14 от ЗМДТ, молба от З.С. ***, писмо от община
Земен до З.С., 23 броя приходни квитанции, препис от нотариално дело № 196/2017
г. на нотариус Б.К. и писмо от община Земен с приложен към него разписен лист.
Ангажирани са и гласни доказателства – чрез разпита на свидетелите В.М.В. и М.Н.М.
– като и двамата свидетели излагат твърдения относно възприятията си за
осъществяваното от всяка от страните владение върху процесния имот. По делото
са извършени и приети и две съдебно технически експертизи за
уставовяване точното местоположение на владяната от ответниците част от имота
на ищеца и нейната квадратура, геодезическо заснемане и изготвяне на скица на
имотите.
Въз основа на събраните доказателства и
твърденията на страните първоинстанционният съд е приел, че с Нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно
владение, № 26, том II, рег. № 1529, дело № 196/2017 г. от 11.05.2017 г. ищецът е признат за собственик на поземлен
имот, находящ се в с. ***, община Земен, област Перник, с площ от 330 кв.м.,
представляващ имот с пл.сн. № 17 по кадастралния план на селото, в кв. 3 по
плана на същото село. Приел е също, че наследодателят на ответниците Г. К. е
придобил имоти в с. ***, сред които ливада в местността „***“,
недвижим имот с площ от 500 кв.м. и част от градина с площ от 100 кв.м., при
граници (съседи): М.И.,
Г., П. и К.С., ТКСЗ, ливада и шосе, ведно с ½ ид. част от находящ се в
имота бунар. От представените по делото декларации по чл. 14 от ЗМДТ съдът е
достигнал до извод, че Г. К., а впоследствие и З. К. са декларирали пред община
Земен имот с пл.сн. 17 по плана на селото, но в разписния лист към кадастралния
план на с. *** на името на Г. С. е записан имот с пл.сн. № 18 и площ от 170
кв.м.
Като е преценил събраните гласни доказателства и
извършените по делото експертизи и е подложил същите на анализ съвкупно с
посочените писмени доказателства решаващият състав е приел, че процесните 213
кв.м., които претендира ищецът, попадат изцяло в имот с пл.сн. № 17, в кв. 3 по
кадастралния план на с. ***. В тази връзка предвид съставения в полза на ищеца
нотариален акт за собственост на посочения имот районният съд е достигнал до
извод, че същият се легитимира като собственик на спорните 213 кв.м. на валидно
правно основание. Същевременно съдът е приел и че ответниците владеят
процесните 213 кв.м. без правно основание, доколкото от показанията на
ангажирания от тях свидетел не се установява да са осъществявали твърдените в
отговора на исковата молба действия по владение на съответната част от имота.
По тези съображения решавашият състав е достигнал до извод за основателност на
исковата претенция, поради което и е уважил същата в цялост.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваните части, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
постановено от съдия от РС – гр. Радомир в предвидената от закона форма и в
кръга на неговата компетентност, поради което същото е валидно. По отношение на
допустимост настоящият състав на въззивния съд намира постановения
първоинстанционен акт за допустим в обжалваните части.
По въпросите за неправилността на обжалваното
решение въззивният съд е обвързан от доводите, посочени във въззивната жалба.
От фактическа страна между страните не се спори,
а и от доказателствата по делото се установява, че с Нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно
владение, № 26, том II, рег. № 1529, дело № 196/2017 г. от 11.05.2017 г. ищецът е признат за собственик на поземлен
имот, находящ се в с. ***, община Земен, област Перник, с площ от 330 кв.м.,
представляващ имот с пл.сн. № 17 по кадастралния план на селото, в кв. 3 по
плана на същото село.
На следващо място от представените по делото
договори за продажба се установява, че лицето Г. К. съвместно със своите братя
е сключил сделки за придобиване на имоти в с. ***, местността „***“. Сред тези
имоти съгласно договора от 1953 г. е и градина с площ от 100 кв.м., при
граници (съседи): М.И.,
Г., П. и К.С., ТКСЗ, ливада и шосе, ведно с ½ ид. част от находящ се в
имота бунар. Видно от представеното удостоверение за наследници Г. К. е
наследодател на ответниците по делото Ц. и З. С.. Освен това от представените
декларации по чл. 14 от ЗМДТ се установява, че Г. С., а след смъртта му – З.С.,
са декларирали пред община Земен собственост върху имот с площ от 200 кв.м. и
кадастрален № 17, в кв. 3 по плана
на с. ***. Същевременно обаче от приложеното по делото удостоверение за данъчна
оценка се установява, че З.С. и Ц.С. притежават имот с площ от 200 кв.м. в с. ***,
който представлява имот с пл.сн. № 18,
в кв. 3 по кадастралния план на селото, за който е определен партиден № 6402Н1835.
От част от представените приходни квитанции (л.
38-41 от делото) също се установява, че ответниците са
заплащали данък върху недвижим имот и такса смет за имот с пл.сн. № 18 по плана
на селото. Предвид ограничената информация, съдържаща се в останалите приходни
квитанции обаче, обективно не може да се установи за кой точно имот се отнасят
същите. На последно място от приложен по делото разписен лист към кадастралния
план на с. ***, Пернишка област, одобрен със заповед № 88/07.03.1989 г. на председателя
на ИК на ОбНС гр. Земен, се установява, че на името на Г. С. К. е записан имот
с пл.сн. № 18 и с площ от 170 кв.м. От същия разписен лист е видно, че имот с
пл.сн. № 17 е бил записан на името на наследниците на С. К., а в последствие на
ищеца Д.М..
От показанията на разпитания по делото свидетел В.В.
става ясно, че ответниците притежават имоти в с. ***, макар да не може да каже
точно какви, но угочнява, че сред тях е имот с градина и част от бунар.
Установява се, че другата част от имота с бунара се ползва от лицето С. К.,
който обаче ползва по-голяма площ от колкото му се полага. Същевременно
свидетелят твърди, че е напуснал селото през 1953 г. като оттогава рядко пътува
и посещава с. *** – около един – два пъти годишно, но е виждал, че имотът с
бунара се обработва. Уточнява, че от 10-15 години почти не посещава селото, а в
последните 2-3 години не е ходил там въобще.
В показанията си свидетелят М.М. твърди, че е участвал в
изработването на кадастралния план на селото, доколкото към онзи момент е бил
кмет на с. ***. Свидетелят уточнява, че лицето С. К. и наследодателят на
ответниците Г. К. са роднини. Уточнява също, че при изготвяне на плана на
селото е разговарял с Г. К. и го е уведомил, че наследниците на С. К. са
декларирали имот с пл.сн. № 17, а Г. К. е заявил, че притежава имот с пл.сн. №
18, поради което и е декларирал именно последния. Освен това от показанията на
св. М. се установява и че същият познава лице на име М., което му е разказвало,
че е продало имоти в местността, както на Г. К., така и на С. К., но имота с
бунара е бил закупен от С. К..
Така събраните свидетелски показания следва да бъдат кредитирани, доколкото в съществената
си част същите са последователни и логични, а
противоречията в тях се дължат на възрастта на свидетелите и изминалия период
от време, а и на различните им субективни възприятия. Освен това същите кореспондират
със събраните по делото писмени доказателства, а и липсват данни за евентуална
заинтересованост на свидетелите от изхода на делото, поради което не са налице
основания, които да поставят под съмнение достоверността на изнесените
твърдения.
При формиране на изводите си по делото въззивният
съд кредитира и изготвените и приети съдебно технически експертизи (СТЕ),
доколкото и двете експертни изследвания са задълбочени, подробни и компетентно
извършени, а по делото липсват и данни за евентуална заинтересованост на вещите
лица от изхода на производството
От приетата по делото СТЕ, извършена от вещото лице Р.Н.,
се установява, че при оглед на място са налице три оградени терена, като
северният и средният терен, означени на изготвената експертиза с букви „А” и
„Б”, отговарят на имот с пл.сн. № 17, а южният имот – буква „В” на имот с
пл.сн. 18 по плана на селото. Установява се също, че ответниците владеят
терените, означени с букви „Б” и „В”, На последно място се установява, че на
мястото съществува бунар, означен с буква „К”, който е разделен от ограда между
терена, означен с буква „А” и ползван от ищеца и терена под буква „Б”, ползван
от ответниците.
По делото е изготвена и втора съдебно техническа
експертиза, извършена от вещото лице Р.С.. Съгласно последната площта на
имотите, записана в издаваните от община Земен скици е: за имот с пл.сн. № 17 –
330 кв.м, а за имот с пл.сн. № 18 – 175 кв.м., като в общината няма инициирани
процедури за изменение на кадастралния и регулационния план, засягащи
процесните имоти, като в срока по § 6, ал. 2 от ПРЗУТ няма подадени и заявления
за уреждане на сметки, поради което дворищно-регулационният план не е приложен
относно тези имоти.
На следващо място от втората СТЕ също е видно, че имот,
означен на скицата към експертното заключение като имот с № 17.1. се владее от
ищеца, а имот с № 17.2. се владее от ответниците като двата терена попадат в
имот с пл.сн. № 17, в кв. 3 по плана на селото. При изчисляване площите на
имотите вещото е достигнало до извод, че площта по кадастралния план, одобрен
със заповед № 88/07.03.1989 г. е: за имот с пл.сн. № 17, кв. 3 – 395 кв.м., а
за имот с пл.сн. № 18, кв. 3 – 175 кв.м. Същевременно площта на имотите
съгласно фактическото владение „на място” е както следва – за имот, означен
като 17.1. – 158 кв.м., за имот 17.2 – 258 кв.м. и за имот 18 – 166 кв.м. В
тази връзка вещото лице е достигнало до извод, че ответниците владеят 213
кв.м., които попадат изцяло в имот с пл.сн. 17, кв. 3 по плана на селото, които
са заключени между букви АБВГ на изготвената комбинирана скица, приложение № 2
към експертизата, която площ е оцветена в жълт цвят. Разминаването в площите на
имотите, така както са отразени в скиците на община Земен, и площите на същите
имоти по кадастралния план вещото лице обяснява с техническа грешка при
графичното изчисление, която вероятно се дължи на приложението на различни
методи.
Така установената фактическа обстановка
налага следните изводи от правна страна:
Съгласно процесуалния закон, правната теория и съдебната
практика ищецът е страната в процеса, която със съдържанието на исковата молба
определя предмета на делото. Именно с оглед на това правно положение ответникът
изготвя и своя отговор на заявената претенция като излага становище по неината
основателност и по обстоятелствата, на които ищецът основава същата. От
посочената конструкция следва извод, че при разглеждане на делото от фактическа
и правна страна и при формиране на крайните си заключения по спора съдът се
ръководи от твърденията и възраженията на страните, изложени в исковата молба и
отговора срещу нея, а в рамките на въззивното производство и от твърденията и
възраженията, изложени във въззивната жалба респ. отговора срещу нея при
спазване на съответните ограничения, въведени в процесуалния закон с оглед
принципа на концентрационното начало.
В настоящия случай в с. ***, община Земен е налице влязъл
в сила кадастрален план, одобрен със заповед № 88/07.03.1989 г. на председателя
на ИК на ОбНС гр. Земен, като съгласно представеното по делото писмо от община
Земен няма инициирани или проведени процедури по неговото изменение, които да
засягат процесните имоти. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно
твърденията в исковата молба ищецът се легитимира като собственик на имот с
пл.сн. № 17, в кв. 3 по така приетия план на с. *** въз основа на цитирания
по-горе нотариален акт, като посочва, че ответниците владеят без правно
основание част в размер на 213 кв.м. именно от този имот с пл.сн. № 17, в кр.
3. Същевременно с отговора на исковата молба последните твърдят, че са
собственици и владеят имот с пл.сн. № 18, в кв. 3 отново по плана на с. ***. В
подкрепа на тези свои твърдения ответниците изрично посочват, че с два договора
за продажба – от 1949 г. и от 1953 г. наследодателят им е придобил именно имот
с пл.сн. № 18, в кв. 3 по плана на селото (абзац
1, стр. 2 от отговора). На следващо място същите твърдят и че
са извършили всички действия по завладяване на имот с пл.сн. № 18 като
владението им е продължило повече от 10 години и продължава и към настоящия
момент. Евентуално правят искане датата на сключване на посочените от тях два
договора за продажба да се приеме за начало на срока на придобивната давност
отново относно имот с пл.сн. № 18. Освен това като писмени доказателства към
отговора ответниците представят и удостоверение за данъчна оценка на името на
ответницата З.С. относно имот с пл.сн. 18, както и доказателства, че са
заплащали данъци отново за имот с пл.сн. № 18, в кв. 3 по плана на селото (предвид отбелязания в платежните документи партиден
номер, който съвпада с партидния номер на имот № 18 по удостоверението за
данъчна оценка).
От приетите по делото и неоспорени от страните две СТЕ
обаче еднозначно се установява, че претендираните от ищеца 213 кв.м. се намират
в границите на имот с пл.сн. № 17, в кв. 3 по плана на селото. Същевременно от
твърденията в отговора на исковата молба въззивният съд достигна до категоричен
извод, че ответниците са наясно с обстоятелството, че в с. *** е налице влязъл
в сила кадастрален план, одобрен с цитираната по-горе заповед № 88/07.03.1989
г., като именно в него са посочени имотите в землището на селото със
съответните планоснимачни номера, местоположение, граници и площи. Това от своя
страна опровергава възможността същите да имат погрешна представа относно
посочените обстоятелства, вкл. индивидуализиращите белези на имоти с пл.сн. №
17 и с пл.сн. № 18. Въпреки това обаче ответниците последователно поддържат, че
са собственици на имот с пл.сн. № 18, в кв. 3 по плана на селото т.е. на имота,
съседен на притендирания от ищеца имот като в този смисъл са представили и
доказателства. Само за пълнота следва да се отбележи и че съгласно разписния
лист към одобрения кадастрален план наследодателят на ответниците Г. С. К. е
записан като собственик именно на имот с пл.сн. № 18, докато като собственици
на имот с пл.сн. № 17 са записани наследниците на С. К. М., а в последствие
ищецът Д.М.. Тези обстоятелства кореспондират и с показанията на св. М.М.,
който посочва, че като кмет на селото е участвал в изработването на
кадастралния план и твърди, че Г. К. съзнателно е декларирарал имот с пл.сн. №
18, доколкото е бил наясно, че имот с пл.сн. № 17 е собственост на други лица. По
тези съображения въззивният съд намира за неоснователно възражението за
придобивна давност, обективирано в отговора на искова молба, доколкото
ответниците неизменно твърдят, че притежават права върху имот с пл.сн. № 18, но
не заявяват никакви права спрямо имот с пл.сн. № 17, в кв. 3.
Посоченият извод следва в последна сметка и от
обстоятелството, че съдът е обвързан именно от твърденията на страната като
няма право да излиза извън тях. В тази връзка действително следва да се
отбележи, че в договора за продажба от 1953 г. се съдържат данни, че
наследодателят на ответниците заедно със своите братя е придобил терен от около
100 кв.м. ведно с ½ от находящ се в него бунар в местността „***” на с. ***.
Същевременно в изготвените СТЕ е отбелязано и че между терените, означени с
буква „А” и буква „Б”, съгласно скицата към първата СТЕ (в.л.
Р.Н.) и терените, означени като 17.1. и 17.2., съгласно
втората СТЕ (в.л. Р.С.) действително е налице бунар. Тези обстоятелства сами по
себе си обаче не са от естество да променят извода на въззивния съд за
неоснователност на възражението за давност, доколкото никъде в отговора на
исковата молба, нито въобще в хода на делото, ответниците не са посочили
описание на владения от тях имот, а индивидуализират същия единствено като имот
с пл.сн. № 18, в кв. 3 по плана на селото.
По така изложените съображения
настоящият състав също счита, че ищецът се легитивира като собственик на имот с
пл.сн. № 17, в кв. 3 по плана на селото на валидно правно основание – Нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно
владение, № 26, том II, рег. № 1529, дело № 196/2017 г. от 11.05.2017 г., както правилно е приел и районният съд.
Посоченият извод следва от обстоятелството, че нито наведените от ответниците
твърдения, нито представените от тях доказателства опровергават съществуването
на признатото от нотариуса право на ищеца върху имот с пл.сн. № 17. В тази
връзка въззивният съд намира за нужно да отбележи, че противно на доводите,
изложени в писмената защита на жалбоподателите, съгласно Тълкувателно решение №
11/21.03.2013 г. по тълк.д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС именно в тежест на
страната – в случая ответниците, която оспорва констативния нотариален акт, е
да докаже несъществуването на обективнираното в нотариалния акт право. Това
доказване може да се осъществи било чрез доказване на
свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, било чрез
опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или
чрез доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено
другиму след издаване на акта. Такива твърдения относно имот с пл.сн. № 17, в
кв. 3 по плана на с. *** обаче са наведени от ответниците едва с писмената
защита пред въззивния съд, към който момент същите следва да се приемат за
преклудирани, доколкото производството по делото, както пред първата, така и
пред въззивната инстанция е протекло въз основа на заявените от ответниците
права върху имот с пл.сн. № 18, в кв. 3 по плана на селото.
Само за пълнота настоящият състав
намира за нужно да отбележи, че от показанията на св. В.В.
също не са установява ответниците да са осъществявали в продължение на период
от 10 години действия по владение на процесната част от имот с пл.сн. № 17.
Посоченият извод следва от обстоятелството, че свидетелят сам признава, че е напуснал
с. *** още през 1953 г., а след това го е посещавал най-много веднъж-два пъти
годишно, като е виждал единствено, че имотът се обработва, без да посочва от
кого, нито да уточнява кога и какви действия са извършвани. В тази връзка
отново за пълнота въззивният съд обръща внимание и че в хода на
първоинстанционното производство не е налице твърдяното от жалбоподателите
нарушение на процесуалните правила, доколкото с доклада по делото съдът е
извършил надлежно разпределение на доказателствената тежест спрямо твърдените
факти. Налице е и произнасяне относно искането за допускане на свидетелски
показания, като районният съд изрично е указал на ответниците, че след разпита
на допуснатия им един свидетел, могат да поискат разпит и на другите двама
първоначално заявени свидетели, каквото искане обаче същите не са направили
нито до приключване на делото пред първата инстанция, нито дори с въззивната
жалба.
На последно място за
неоснователно следва да се приеме и възражението на жалбоподателите, че с
решението си първоинстанционният съд е присъдил на ищеца имот с площ по-голяма
от площта, отбелязана в представения от последния нотариален акт. В тази връзка
въззивният съд намира за нужно да отбележи, че с последния ищецът се легитимира
като собственик на имот с площ от 330 кв.м, от които 300 кв.м. представляват
имот с пл.сн. № 17, в кв. 3 по плана селото. Същевременно районният съд се е
произнесъл относно площ от 213 кв.м., която стойност не надхвърля площта на
имот с пл.сн. № 17 по нотариалния акт. Освен това в СТЕ на вещото лице Р.С. е
отбелязано, че община Земен издава скици – за имот с пл.сн. 17 – скица за площ
от 330 кв.м., а за имот с пл.сн. № 18 – скица с площ от 175 кв.м., но експертът
е изчислил, че по кадастрален план имот с пл.сн. № 17 е с площ от 395 кв.м.
Това разминаване е разяснено от вещото лице, доколкото в СТЕ е посочено, че
същото се дължи на техническа грешка при графичното изчисление. Посочената
грешка обаче не подлежи на отстраняване в настоящото производство, доколкото е
свързана с правомощията на община Земен досежно кадастралните планове за
нейната територия, а последната дори не е страна по делото.
Доколкото от изготвените по
делото СТЕ безспорно се установява, че ответниците владеят процесната част от
имот с пл.сн. № 17 – заключена между букви АБВГ по скицата към заключението на
в.л. Р. С., без обаче да навеждат правно основание за осъществяваните от тях
фактически действия, въззивният съд също достигна до извод за основателност на
исковата претенция по чл. 108 от ЗС в цялост като в тази връзка на основание
чл. 272 от ГПК препраща към мотивите, изложени в първоинстанционното решение
без да намира за необходимо да преповтаря същите.
По тези съображения въззивната жалба следва да се приеме
за неоснователна, а обжалваното решение като правилно и законосъобразно, следва
да бъде потвърдено.
По исканията
за разноски на страните:
С оглед изхода на делото пред въззивния съд искането за
разноски на жалбоподателката З.С. е неоснователно. От своя страна
жалбоподателят Ц.С. не доказва извършване на разноски, доколкото представеният
по делото договор за правна защита и съдействие пред въззивната инстанция е
сключен единствено между жалбоподателката С. и процесуалния й представител.
Въззиваемият Д.М. претендира
разноски пред въззивната инстанция – в размер на 650 лева адвокатско
възнаграждение, чието действително заплащане се доказва от представен по делото
договор за правна защита и съдействие. Предвид изхода на делото искането е
основателно и следва да бъде уважено, но при съобразяване на наведеното от
насрещната страна възражение за прекомерност. В тази връзка следва да се
отбележи, че съгласно чл. 7, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално
представителство по иск с правно основание по чл. 108 от ЗС, какъвто е
настоящият случай, възнаграждението се определя съобразно интереса на страната,
но възлиза на не по-малко от 600 лева за недвижими имоти или вещни права върху
тях. Доколкото в контекста на чл. 69, ал. 1, т. 2 от ГПК интересът на страната
се измерва с данъчната оценка на имота, а същата е под 1000 лева, то въззивният
съд достигна до извода, че в конкретния случай минималният размер на дължимото
възнаграждение възлиза на 600 лева. Въззиваемият обаче претендира 650 лева,
които разноски настоящият състав намира за прекомерни предвид фактическата и
правна сложност на делото пред въззивния съд, в това число обстоятелството, че
същото е протекло в едно единствено съдебно заседание, в хода на което не са
събирани доказателства. По тези съображения на Д.М. следва да бъдат присъдени
разноски в размер на 600 лева.
Водим от
горното, Пернишкият окръжен съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 69/21.05.2019 г.,
постановено по гр.д. № 653/2018 г. по
описа на РС-гр. Радомир.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Ц.Г.С., с
ЕГН: ********** и З.Г.С., с ЕГН: ********** ДА ЗАПЛАТЯТ на Д.С.М., с
ЕГН: ********** сумата от 600 лева, представляваща
разноски – адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.
280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.