№ 10904
гр. С., 07.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА
при участието на секретаря АЛЕКСАНДРА В. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско
дело № 20221110121570 по описа за 2022 година
Предявени са отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК.
Ищeцът В. А. предявява искове за признаване за установено, че, не дължи чрез
принудително изпълнение, на ответника „Т. С.” ЕАД сумата от 2360,42 главница за
потребена топлинна енергия за период 1.2012г. – 4.2014г., 442,71 лева лихва за забава върху
нея за период 29.2.2012г.- 6.2.2015г. и 384,17 лева присъдени разноски, за които е издаден
изпълнителен лист по гр.д.№ 8572/2015г. от СРС, 40 състав, въз основа на който е
образувано изпълнително дело.
Ответникът, в срока за отговор, счита искът за неоснователен, защото счита, че
давността за вземането по заповед за изпълнение, която е влязла в сила, е 5 – годишен, както
и че давността е прекъсната с подаването на молбата за образуване на ИД и прекъсвана с
последващите изпълнителни действия.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на
ответника, намира за установено следното:
С определението по чл.140 ГПК, обявено за доклад на делото без възражения на
страните, съдът е съобщил на страните, че му е служебно известно, че по заявление по
чл.410 ГПК от 18.2.2015 г. на ответника против ищеца, е образувано гр.д.№ 8572/2015г. от
СРС, 40 състав, за сумата от 2360,42 лв. (две хиляди триста и шестдесет лева и 42 ст.), за
доставена от дружеството топлинна енергия през периода от м.01.2012г. до м.04.2014г.,
ведно със законна лихва за периода от 18.2.2015 г. до изплащане на вземането, лихва в
размер на 442,71 лв. (четиристотин четиридесет и два лева и 71 ст.) за периода от 29.2.2012
г. до 06.2.2015 г. и 384,17 лв. (триста осемдесет и четири лева и 17 ст.) разноски по делото, а
именно: 56,06 лв. държавна такса и 328,11 лв. възнаграждение на юрисконсулт, същата е
връчена на ищеца и на 16.10.2015г. съдът служебно е издал изпълнителен лист.
От приложения заверен препис от изпълнително дело на ЧСИ Я., рег. № 844 КЧСИ
№20188440401166 се установява, че същото е образувано по молба на ответника от
15.5.2018г. с приложен изпълнителен лист. Съдебният изпълнител е изпратил запорни
1
съобщения до работодател на ищеца, като в отговор по чл.508 ГПК от 1.6.2018г. е посочено,
че запорът е наложен, то третото задължено лице не може да го изпълни, защото трудовото
възнаграждение на ищеца при работодателя е минимална работна заплата, поради което
несеквестируемо. На 14.6.2018г. върху имот, собственост на ищеца, е наложена възбрана.
На 30.10.2019г. взискателят – настоящ ответник, е подал молба до ЧСИ за
извършване на изпълнителни действия – налагане на запор върху трудово възнаграждение,
опис. След изпращане на запорни съобщения, на 29.3.2021г. е върнат отговор от „Б. Д.”
ЕАД, с която е посочено, че е наложен запор по банкова сметка на длъжника, като по същата
има наложени предходни запори.
На 25.11.2021г. взискателят е подал нова молба за извършване на изпълнителни
действия – изготвяне на справки за банокви сметки, справка до НОИ за трудови договори, а
ако не се открият такива – насрочване на опис.
Не са налице отбелязвания върху изпълнителния лист, за събрани от ЧСИ суми, нито
е насрочена публична продан въз основа наложената възбрана от ЧСИ.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
Предявените отрицателни установителни искове се основават на твърдения, че
процесните суми са недължими тъй като вземанията са погасени по давност, в рамките на
които основания съдът дължи произнасяне. Вземанията на ответника по отношение на
ищеца, съставляват т.нар. „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” от Закона за
задълженията и договорите, като същите не са установени със съдебно решение.
Изпълнителният лист е издаден след проведено заповедно производство по чл.410
ГПК, по което е издадена заповед, не е проведено исково производство по чл.422 ГПК за
установяване вземането по заповедта. Не може да се сподели становището на ответника, че
неоспорената заповед за изпълнение придава нова 5 – годишна давност на вземането –
давността за вземането е уредена с изрични, императивни разпоредби, като подобно
тълкуване е недопустимо, защото е разширително. Придаването на 5- годишна давност на
задължения с различна давност произтича от решаване на спора със сила на пресъдено
нещо, каквато не е налице при неоспорена заповед за изпълнение – същата има само
изпълнителна сила, но не и сила на пресъдено нещо.
Съдът намира, че подаването на заявление по чл.410 ГПК има действието, предвидено в
чл.115,б. ж ЗЗД /“докато трае съдебният процес за вземането“/ и с него давността за
вземането се спира, поради следното. Заповедното производство, без съмнение е съдебно
производство, като издадената заповед за изпълнение, когато влезе в сила, е изпълнително
основание по чл. 404 ГПК и не се ползва със сила на пресъдено нещо, тъй като законът не й
придава такава сила. Когато вземането не се оспорва от длъжника, такава не е и необходима,
за да се събере принудително вземането, както е при заповедното производство. Подаването
на заявлението съставлява действие на кредитора, изразяващо готовност да пристъпи към
принудително събиране на вземането си, като използва облекчения ред, предвиден в закона
със заповедното производство. Но това е действие на кредитора, насочено към събиране на
вземането му, следователно не може да се приеме, че няма правна последица върху
давността, която съставлява последица от кредиторовото бездействие. Основанията,
посочени в чл.115 ЗЗД са именно такива – изчаква се настъпването на определен
2
юридически факт, който според закона съставлява обективна пречка между страните да тече
давност. Именно затова, и докато трае съдебният процес за вземането, давност не тече,
защото след края на съдебния процес, вземането придобива нова, 5 – годишна давност, ако е
установено със съдебно решение /както би било и ако след заповедта за изпълнение е
предявен иск за вземането/, а изтеклата давност се заличава.
Използвайки облекчения ред на заповедното производство, заявителят се лишава
именно от последиците на прекъсването на давността, посочени по – горе, но доколкото
изразява воля да събере вземането, не бездейства, и при изричната разпоредба „трае
съдебния процес“ / а не например „трае исковият процес“/ на чл.115 Ж ЗЗД, следва да се
приеме, че заявлението спира давността, която отново започва да тече от датата, следваща
датата на издаване на изпълнителния лист. Давността за вземането се прекъсва , съгласно
разпоредбата на чл.116 ЗЗД, с признаване на вземането от длъжника; с предявяване на иск
или възражение или на искане за почване на помирително производство; ако искът или
възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат уважени,
давността не се смята прекъсната; с предприемане на действия за принудително изпълнение.
Когато изпълнителното основание е заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК,
защитата на длъжника се осъществява в исковия процес, който молителят следва да
инициира за установяване на вземането си, когато длъжникът е подал възражение срещу
заявлението за издаване на заповед за изпълнение или чрез предявяване от длъжника на иска
по чл. 424 от ГПК. Настоящото производство е образувано след изтичане срока за
възражения заповедното дело, поради което и допустимо е за разглеждане единствено дали
след издаване на изпълнителното основание, вземането е погасено по давност, защото
погасяването по давност преди издаване на изпълнителното основание е предмет на
защитата, евентуално, по предявен отрицателен установителен иск на длъжника, в рамките
на срока по чл.424 ГПК.
С оглед изложеното, предвид допустимите твърдения, изложени в исковата молба, се
налага извод, с подаване на молбата за образуване на изпълнително производство, давността
за вземането е била прекъсната, съгласно чл.116,ал.1 ЗЗД. Цитираната разпоредба
предвижда, че давността за вземането се прекъсва , съгласно разпоредбата на чл.116 ЗЗД, с
признаване на вземането от длъжника; с предявяване на иск или възражение или на искане
за почване на помирително производство; ако искът или възражението или искането за
почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната;
с предприемане на действия за принудително изпълнение. Давността за вземането в
започналото производство по изпълнение е прекъсвана с всяко изпълнително действие, в
рамките на определен изпълнителен способ. С подаването от ответника на молбата за
образуване на изпълнително дело, тази нова давност е била прекъсната на основание чл. 116,
буква “в” ЗЗД. С ППВС № 3/18.11.1980 г. се приемаше, че след образуването на
изпълнителното дело при висящност на изпълнителния процес прекъснатата вече давност се
спира на осн. чл. 116, ал. 1, буква “ж” ЗЗД . С Тълкувателно решение по т.д.№ 2/2013г. на
ОСГГТК/т.10/, това Постановление беше обявено за изгубило сила. В същото ТР се прие, че
3
когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330,
ал. 1, б. „д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на
която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.
В същото тълкувателно решение се прие, че изпращането на покана за доброволно
изпълнение и изготвянето на справки за имущество на длъжника от съдебния изпълнител не
съставляват действия на принудително изпълнение, защото не са насочени за събиране на
вземането. Такива действия са запорните съобщения, но само и единствено ако същите са
довели до същинско събиране на дълга. Този извод на съда следва от обстоятелството, че
ако изпращането на запорните съобщения не доведе до същинско налагане на запор /
например поради липса на наличност по банковите сметки, както е в настоящия случай/, то
и взискателят следва да посочи друг изпълнителен способ за събиране на вземането си, в
противен случай едновременно, не събира вземането си, и бездейства, или налице е
хипотезата на чл.433,ал.1,т. 8 ГПК. Налагането на запор върху сметки, в които няма
средства, не води до събиране на вземането, защото този запор е свързан с едно бъдещо
несигурно събитие – евентуалното постъпване на средства по тези сметки и не може да се
приеме, че вземането се събира по този начин. Следователно, не може да се приеме, че
налагането на запор на трудово възнаграждение прекъсва давността, тъй като третото
задължено лице е посочило, че не може да изпълни запора, защото средствата са
несеквестируеми.
Следователно, датата на последното изпълнително действие е налагането на възбрана
от ЧСИ на 14.6.2018г, което действие прекъсва давността за вземането, която е тригодишна.
Последвалите молби на взискателя могат да прекъснат давността за вземането, единствено
ако доведат до действие по събирането на вземането. Молбите на взискателя пречат
изпълнителното производство да се прекрати, на основание чл.433,ал.1,т.8 ГПК, но в случай,
че не са довели до събиране на вземането, същите не прекъсват давността.
Действително, взискателят е подавал молби за извършване на действия по
изпълнението - на 30.10.2019г. взискателят – настоящ ответник, е подал молба до ЧСИ за
извършване на изпълнителни действия – налагане на запор върху трудово възнаграждение,
опис. След изпращане на запорни съобщения, на 29.3.2021г. е върнат отговор от „Б. Д.”
ЕАД, с която е посочено, че е наложен запор по банкова сметка на длъжника, като по същата
има наложени предходни запори. Няма отбелязвания на изпълнителния лист, че са събрани
суми вследствие на запора, поради което и давността е продължила да тече.
На 25.11.2021г е подадена нова молба, но същата отново не е довела до събиране на
вземането. Ето защо, давността за вземането, 3 – годишна, е изтекла на 15.6.2021г., поради
което и от тази дата, вземанията не подлежат на принудително изпълнение, поради изтекла
давност.
С оглед изложеното, искът е основателен. Тук е моментът да се посочи, че следва да се
признае за установено, че ищецът не дължи чрез принудително изпълнение сумата по
главница и лихва за забава. Съдът не дължи произнасяне /нито е събирал държавна такса/
върху претенциите за признаване недължимост на законна лихва от заявлението, нито за
разноските при ЧСИ, тъй като законната лихва се следва като законова последица от
уважаване на заявлението, същата се съставлява самостоятелен иск, респективно –
4
съставлява неолихаемо вземане на ЧСИ, а относно разноските при ЧСИ – същите не се
следват по аргумент от разпоредбата на чл.79 ГПК.
Относно разноските в производството:
При този изход на спора, право на разноски има само ищецът,който доказва разноски
за 162,13 лева държавна такса, както и сумата от 450 лева платено адвокатско
възнаграждение, което не е прекомерно, тъй като минималният размер, дължим, съгласно
чл.7,ал.2,т.2 НМРАВ възлиза на 453,11 лева.
При тези мотиви Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено, че В. А. Г. ЕГН ... с адрес град С., улица „К.” №,ап. не
дължи чрез принудително изпълнение на Т. С. ЕАД, ЕИК .., с адрес ГР.С., ул., №, сумата от
2360,42 лв., за доставена от дружеството топлинна енергия през периода м.1.2012г –
м.4.2014 г., сумата 442,71 лева мораторна лихва за забава върху главницата за периода от
29.2.2012г.- 6.2.2015г. и сумата 384,17 лева разноски, по изпълнителен лист, издаден на
16.10.2015г. по гр.д.№8572/2015г. от СРС, 40 състав.
ОСЪЖДА Т. С. ЕАД, ЕИК .., с адрес ГР.С., ул., № да заплати в полза на В. А. Г. ЕГН
... с адрес град С., улица „К.” №,ап. сторените разноски от 162,13 лева държавна такса, както
и сумата от 450 лева платено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5