Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 27.08.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, І
г.о., 8 с-в в открито заседание на двадесет и четвърти януари, през две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. КЮРКЧИЕВ
при участието на секретаря Снежана
Апостолова,
като изслуша докладваното от
съдията гр. д. № 10270 по описа на състава за 2017 г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявен е иск с
правно основание чл. 422 от ГПК.
Ищецът „Ю.Б.“ АД
претендира да установи съществуването на своето вземане срещу ответника С.П.К.,
за което вземане е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 24.06.2015г. в рамките на ч.гр.д.№33825/2015г.
на 118 с-в при СРС. В исковата молба се твърди, че вземането произтичало от Договор
за кредит за покупко-продажба и довършителни работи на недвижим имот №HL38867/18.07.2008г.
Договорното съдържание било изменяно и допълвано посредством допълнителни
споразумения от 24.03.2009г., 01.06.2010г., 31.05.2011г., 21.12.2011г.,
24.07.2012г., 27.03.2013г. Поради неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да погасява своевременно и пълно паричните си задължения за
главница, лихви и такси, произтичащи от договора за кредит, банката-кредитор
упражнила надлежно правото си да превърне кредитното задължение в предсрочно
изискуемо, считано от 12.06.2015г. на 16.06.2015г. Банката подала заявление за
издаване на заповед за незабавно изпълнение срещу кредитополучателя, а на
24.06.2015г. била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 от ГПК в рамките на ч.гр.д. №33825/2015г. на 118
състав при СРС. Правният интерес от предявяването на иска бил обоснован от
постъпилите възражения от страна на ответниците и последица от дадените изрични
указания на заповедния съд – да бъде предявен иск за установяване на вземането,
за което била издадена заповед за изпълнение (с изключение на присъдените разноски в заповедното
производство). При така изложените фактически твърдения ищецът претендира да бъде
установена, че има следните вземания срещу ответника, произтичащи от Договор за
кредит
за покупко-продажба и довършителни работи на недвижим имот №HL –
38867/18.07.2008г. и допълнителните споразумения към него:
главница в размер на 269 279,35
евро, ведно със законна лихва върху нея, считано от датата на завеждане на
исковата молба до окончателното плащане (съгласно уточнение направено в ОСЗ от 18.10.2018г.); 10 763,58 евро, представляващи
лихви начислени за периода от 10.07.2014г. до 31.05.2016г. от които
възнаградителна лихва в размер на 10 668,93 евро за периода
10.09.2014г.-15.06.2015г. и мораторна лихва в размер на 94,65 евро за периода
10.07.2014г. – 15.06.2015г.; 1 372,77
евро, представляващи дължими такси
по кредита за периода 19.08.2013г.-15.06.2015г. С оглед очаквания изход от
процеса, претендира за осъждане на ответника да му заплати направените съдебни
разноски.
Ответникът С.П.К.
оспорва предявения иск по основание и по размер. Оспорва твърдението за размера
на усвоената сума по кредита. Оспорва твърдението за обвързващата сила на
Тарифата за таксите и комисионните, които банката е приложила по отношение на
процесното кредитно правоотношение, като твърди че не се е съгласявал с тях.
Поддържа становище, че банката – кредитор основавала претенциите си на промени
в кредитното правоотношение, което тя самата била въвела едностранно, т.е. без
съгласието на ответника като страна в същото правоотношение. Релевира
възражение за неравноправни клаузи в договора и счита произтичащите от тях
задължения за необвързващи. Поддържа тезата, че погасителните вноски които е
направил са достатъчни за погасяване на произтичащото от договора негово
финансово задължение, ако то би било съобразено с уговореното в Договор за
кредит за покупка и довършителни работи на недвижим имот №HL –
38867/18.07.2008г. без недействителните неравноправни клаузи. Моли за
отхвърляне на иска и претендира за осъждане на ищеца, да му заплати и
направените съдебни разноски.
Съдът, като
прецени доводите и възраженията на страните, взети предвид съобразно събраните
по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
Не се спори по делото, че на 18.07.2008г., между С.П.К., от една
страна, като кредитополучател и „Ю.Б.“ АД (с предишно наименование „Б.П.Б.“ АД,
а впоследствие „Ю.И Е.Д.Б.” АД), е бил сключен Договор за кредит за покупка и
довършване на недвижим имот HL 38867, по силата на който банката предоставила
на ищеца кредит в общ размер на сумата от 227 000 евро, от които
124 413 евро за покупка на недвижим имот, представляващ подробно
описания Апартамент № 6, 98 587
евро за други разплащания и 4 000 евро за довършване на закупения с
банковия кредит имот (чл.1 от договора). С договора кредитополучателят поел насрещно
задължение да върне ползвания кредит, заедно с дължимите лихви в сроковете и
при условията на договора.
Съгласно чл.3, ал.1 кредитополучателят се е задължил да
заплаща годишна лихва в размер на сбора от БЛП за жилищни кредити при банката и
договорна надбавка от 0.05 пункта, като към момента на сключване на договора
приложимият БЛП е бил в размер на 7.2%. При допуснато просрочие на дължимите
вноски или настъпила предсрочна изискуемост по кредита кредитополучателят се
задължил да заплаща лихва в размер на договорната лихва за съответния период на
издължаване и наказателна надбавка от 10 пункта (чл.3, ал.3).
В чл.3, ал.5 от договора е уговорено, че действащият БЛП
не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за
страните. Банката следва да уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП
и датата от която той влиза в сила чрез обявяването му на видно място в
банковите салони. Договорените в
договора надбавки не се променят.
В чл.4 от договора страните са уговорили
кредитополучателят да заплаща на банката такса за управление в размер на 1.25%
върху размера на отпуснатия кредит еднократно при първо усвояване; комисионна
за управление, платима ежемесечно на датата на падежа на съответната
погасителна вноска, в размер на 0.03% върху размера на непогасената главница по
кредита; административна такса за обработка на документи от 20 лева, платима
еднократно при подаване на молба за кредит.
Чл.5 от договора предвижда, че крайният срок за
погасяване (издължаване) на кредита, включително дължимите лихви е 396 месеца,
считано от датата на откриване на земната сметка по кредита – след учредяване
на да договореното обезпечение и изпълнение на предвидените условия за
усвояване на кредита.
Съгласно чл. 6, ал. 1, кредитополучателят погасява
кредита на анюитетни месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на 1 510.52
евро всяка вноска, като при изменение на БЛП от страна на банката размерът на
погасителните вноски се променя автоматично, за което кредитополучателят дава
своето неотменимо и безусловно съгласие при подписване на договора (чл.6, ал.3). При частично
или пълно предсрочно погасяване на кредита, кредитополучателят дължи такса в
размер на 3.5% върху размера на предсрочно погасената главница, в случай на
погасяване със собствени средства през първите две години от срока на кредита.
Съгласно чл.12 от договора банката разполага с правото по
време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите,
таксите и комисионните, които прилага при операциите си, като извършените
изменения влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови
органи и стават задължителни за страните по договора.
Изпълнението на задълженията на кредитополучателите по
договора от 18.07.2008г. било обезпечено с договорна ипотека върху недвижим
имот (подробно описаният апартамент № 6).
Съгласно
чл.18 от договора при непогасяване на вноска по кредита или допуснато
неизпълнение от страна на кредитополучателят на задължение по договора -
банката разполага с правото да направи кредитното задължение предсрочно
изискуемо. В случай на неиздължаване на три последователни месечни погасителни
вноски изцяло или частично, целият остатък от кредита се превръща в предсрочно
изискуем, считано от датата на падежа на последната вноска.
По силата на допълнителни споразумения съответно от
24.03.2009г., 01.06.2010г., 31.05.2011г., 21.12.2011г., 24.07.2012г. и
27.03.2013г. страните са уговорили облекчени условия по договора във връзка със
задължението за погасяване на съществуващите вземания по кредита.
По делото са представени и приети като писмени
доказателства преписи от платежни документи - бордера, за извършени парични
преводи по нарочно открита банкова сметка ***, с цел усвояване на отпуснатата
парична сума по договора за банков кредит.
По делото е представена и приета Тарифа за таксите и
комисионните, които „Ю.Б.“ АД прилага по извършвани услуги на клиенти-
физически лица, в сила от 26.07.2017г.
По делото (л.135 и сл.) е представена извадка методология
на банката за определяне на базисния лихвен процент и стойности на БЛП, в която
е посочено, че БЛП се определя като сбор от следните компоненти: 1) трансферна
цена на ресурса, която се формира от разходите, които банката прави при
привличане на паричен ресурс, в това число: пазарни лихвени мерители – „Софибор“,
„Юрибор“, „Либор“, рисковата премия, приложима за банката при привличане на
финансов ресурс и директните нелихвени разходи на банката по привличания
паричен ресурс – минимални задължителни резерви, фонд за гарантиране на
влоговете и др.; 2) буферна надбавка, която включва оценката под формата на
лихвена премия на нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти и абсорбира
временни пазарни сътресения в лихвените нива в размер до 0,50 % на годишна
база. В т.4.1. от методологията е предвидено, че при промяна на един или повече
от изброените по-горе компоненти е налице основание за актуализация на
БЛП.
Заключението на изслушаната и приета без оспорване
съдебно-икономическа експертиза, изготвена от вещо лице С.И., дава следното
заключение относно размера на дълга по процесния договор за кредит по пера:
-
Общата дължима главница по кредита е в размер на
269 279, 35 евро;
-
Общият размер на дължимата договорна лихва, изчислена включително
за периода от 30.08.2008г. до 15.06.2015г. възлиза на 10 668,93 евро;
-
Общият размер на дължимата мораторна лихва за периода от
10.07.2014г. до 15.06.2015г. е в размер на 94,65 евро;
-
Общо дължимите такси за управление на жилищен кредит за
периода от 10.07.2014г. до 15.06.2015г. възлизат на сумата от 949 ,23 евро;
-
Общо дължимите суми за имуществена застраховка са 413,04
евро;
-
Общо дължима сума за такса за администриране на просрочия
по кредита е в размер на 22 евро;
-
Общо дължимата сума за такса управление на жилищен кредит
е в размер на 949,23 евро;
-
Последната заплатена погасителна вноска от
кредитополучателя преди сключване на допълнителното споразумение от
28.02.2014г. възлизала на 632 евро с падеж за 08.2013г., като сумата била
внесена на 10.02.2014г.
По делото е приложено за послужване ч.гр.д. №33825/2015г.
по описа СРС, 118-и състав, заедно с в.ч.гр.д. №6649/2017г. по описа на СГС,
ГО, I-ви брачен въззивен
състав.
При така установената фактическа обстановка, настоящият
състав на съда достигна до следните правни изводи:
По допустимостта на предявения иск:
След приключване на производството по реда на чл.423 от ГПК в изпълнение на указанията на съда, дадени в Разпореждане от 29.06.2017г.,
заявителят в заповедното производство и ищец в настоящото е предявил
положителен установителен иск за установяване съществуването на вземанията,
предмет на произнасяне в Заповедта за изпълнение на парично задължение по
чл.417 от ГПК. След като извърши проверка за спазване на преклузивния срок,
предвиден в разпоредбата на чл.422 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че
така предявения иск от 11.08.2017г. е процесуално допустим и следва да бъде
разгледан по същество.
По основателността на предявения иск:
Съдът е сезиран с иск за установяване на вземания, за които
е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК.
Тъй като предмет на делото по настоящия специален
установителен иск по чл. 422 от ГПК не са просто вземанията, произтичащи от
договора за кредит, а са всъщност точно онези вземания, които са основани на
представения в заповедното производство документ по чл.417, т.2 от ГПК -
извлечение от счетоводните книги на банката - заявител, произнасяйки се, съдът
ще трябва да прецени дали, споменатите вземания съществуват, така както са били
заявени, отчитайки и настъпилите факти към момента на приключване на съдебното
дирене в настоящия процес, с изключение на онези, които са настъпили в процеса
на принудителното изпълнение (виж т.9 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по ТД № 4/2014
г., ОСГТК на ВКС ).
С оглед посочването в исковата молба на кредитното
правоотношение, като източник на заявените вземания - чието съществуване ищецът
се домогва да установи - в хода на съдебното дирене ищецът "Ю.Б.“ АД носи
тежестта да установи три основни групи от факти:
Първата група е свързана с правното действие на
кредитното правоотношение, произтичащо от процесния Договор за кредит покупка и
довършване на недвижим имот от 18.07.2008 г., обезпечен със учредена договорна
ипотека, и допълнителни споразумения към него.
Втората група е свързана с твърдението на заявителя /ищец
в настоящото производство/ за настъпила предсрочна изискуемост на кредита -
след надлежно отправено от него едностранно волеизявление.
Третата група от факти има отношение към установяване на дължимостта
и размера на заявените вземания, вкл. наличието на правоизключващи факти,
обуславящи извод за действителност на оспорените като неравноправни договорни клаузи,
касаещи формирането на договорната лихва и дължимите такси по кредита.
В тази последователност настоящият съдебен състав ще
разгледа въпроса за основателността на заявените претенции от страна на ищеца и
съответно релевираните в същата посока възражения от страна на ответника.
Страните не спорят, че между тях е сключен Договор
за
кредит за покупка и довършване на недвижим имот HL 38867 от 18.07.2008г.
Същевременно към спорните факти по делото е отнесен факта на усвояване от
страна кредитополучателя на сума над 225 400 евро до претендираната от
банката сума от 269 279,35 евро.
Въз основа на представените платежни документи,
извършените справки в счетоводството на банката-кредитор и направения подробен
анализ на предоговарянията по кредита и последвалите капитализации към
дължимата главница, проследени и описани в приетата съдебно-икономическа
експертиза, съдът приема, че ответникът в качеството си кредитополучател е
усвоил първоначално сума в размер на 227 000 евро. След извършени последващи
усвоявания, представляващи предоговаряния по кредита, отложените плащания са
оформени като нови усвоявания, вследствие на което след всяка капитализация,
уговорена в съответното допълнително споразумение, дължимата усвоена главница е
нараснала до сумата от 269 279,35 евро.
На следващо място противопоставеното възражение от страна
на ответника за извършено погасяване в пълен размер на задълженията му по кредита
не се потвърждава от заключението на приетата съдебно-икономическа експертиза.
Вещото лице констатира, че последната погасителна вноска в размер на
632 евро е заплатена от ответника на 10.02.2014г., като е отнесена за погасяване
на дължима вноска с падеж на 08.2013г.
Уместно е да се отбележи в конкретния случай, че
разрешаването на спора изисква използването на специални знания, поради което значението
на тези специални знания в случая има особено важно значение. Съдът предостави еднаква
възможност на страните да упражнят процесуалните си права, посочвайки конкретни
и ясно дефинирани задачи за съдебно- счетоводна експертиза. В конкретния
случай, експертното заключение не бе оспорено от страна на ответника. При така
изложените съображение настоящият съдебен състав намира за недоказани,
съответно неоснователни въведените оспорвания от страна на ответника за
недължимост на главницата в претендираните размери, доколкото по делото се
установи, че кредитополучателят е усвоил в пълен размер отпусната му сума по
кредита, а впоследствие след извършено предоговаряне на условията по договора
към дължимата главница са били капитализирани отложени плащания и крайният
размер на задълженията е достигнал сумата от 269 279,35 евро. Не бяха
представени и убедителни доказателства, които да потвърждават твърденията за
извършени погасявания по кредитното задължение.
От представената справка по реда на чл.366 от ГПК и
приложеното в кориците на заповедното дело извлечение от счетоводни книги е
видно, че обобщеният дълг по процесния кредит е формиран като сбор от следните
суми: общо дължима главница – 269 279,35 евро, общо дължими лихви – 10 668.93
евро. възнаградителна лихва и 94,65 евро мораторна лихва, общо дължими такси –
1 372.77 евро. С уведомление, получено лично от ответника на 12.06.2015г.,
последният е уведомен, че поради непогасяване на формирани просрочия по
договора за кредит в размер на 11 585,96 евро и неизпълнение на условията
по договора – банката- кредитор обявява кредитното задължение за изцяло
предсрочно изискуемо.
Слез внимателен анализ на събраните в хода на съдебното
дирене доказателства, съдът приема за основателна тезата на ищеца, че към
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.417 от ГПК – 16.06.2015г., всички предпоставки за прогласяване на процесния
кредит за предсрочно изискуем са били налице. Съгласно дадените задължителни
указания в т.18 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по ТД № 4/2014 г., ОСГТК на ВКС
вземането
става изискуемо с неплащането на определен брой погасителни вноски или при
други обстоятелства, след като банката е упражнила правото си да направи
кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Вземането,
произтичащо от договор за банков кредит, се счита за изискуемо в пълен размер
от датата на която кредиторът е упражнил правото си да направи кредита
предсрочно изискуем. В процесния случай това е датата на която длъжникът е бил нарочно
уведомен – 12.06.2015г., съответно към момента на подаване на заявлението по
чл.417 от ГПК ищецът е упражнил надлежно правото си.
По възраженията за неравноправни клаузи в договора за
кредит;
Значителна част от въведените възражения срещу
основателността на исковете от страна на ответника се основават на доводи за
неравноправност на определени клаузи в съдържанието на договора за кредит,
касаещи формирането на договорната лихва, дължимостта на таксите за обслужване
на кредитното правоотношение и начисляването на мораторна лихва – чл.3, ал.3 и ал.5,
чл.6, ал.3 и чл.12.
Съдът отчете, че в постановените по реда на чл. 290 ГПК
решение № 23/07.07.2016 д. по т. д. № 3686/2014г. на ВКС, ТК, І ТО, решение №
232 от 05.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО и др.,
съобразявайки и задължителната практика на СЕС (решенията по дело С-40/08, дело
С-137/08, дело С-168/05, С-240/98, дело С-243/08, дело С-244/98, дело
С-397/11, дело С-415/11, дело С-472/11 дело С-618/10, С-618/10, дело С-243/08, дело С-472/11, дело
С-397/11), е прието, че съдът следи служебно за наличие по делото на фактически
и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в
потребителски договор и когато ги констатира, съдът е длъжен, с оглед принципа
за състезателност, да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния
характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят становище и да
ангажират доказателства. Съдът не се произнася по неравноправния характер на клаузата,
ако потребителят, след като е бил уведомен, се противопостави на това. В случая
ответникът изрично се е позовал на нищожността на посочените клаузи от
процесния договор, поради което и съдът
дължи произнасяне по така направеното оспорване.
В тази връзка, на първо място, съдът следва да се
произнесе относно приложимия по делото закон. Процесният договор за кредит има
характер на потребителски договор –
страните по него са потребител по смисъла на § 13, т.1 от Закона за защита на
потребителите (ЗЗП) - ответникът е физическо лице, като кредитът е използван за
закупуване и довършване на жилище и други разплащания – т.е. за свои лични
нужди, а ищецът е търговска банка – търговец по смисъла на § 13, т.2 ЗЗП.
Законът (ЗЗП) обявява за неравноправна всяка уговорка във
вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между права и задълженията на търговеца и
потребителя, като изброява примерно редица типични случаи, измежду които и
клауза, позволяваща на търговеца или доставчика да променя едностранно
условията на договора въз основа на непредвидено в него основание /т. 10 на чл.
143 ЗЗП/ или клауза, която дава право на търговеца да увеличава цената, без
потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената,
уговорена при сключването на договора /т. 12 на чл. 143 ЗЗП/ и др.
Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП, включените в
потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Следователно, за да бъдe нищожна дадена клауза, е
необходимо тя да е неравноправна и да не е уговорена индивидуално, тоест да е
била изготвена предварително и поради това потребителят да не е имал възможност
да влияе върху съдържанието и. Съгласно, чл. 146, ал. 4 от ЗЗП, тежестта да
докаже, че определено условие е индивидуално уговорено пада върху търговеца.
Необходимо е също така да не е налице някое от изключенията от забраните по чл.
143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, предвидени в чл. 144 ЗЗП по отношение на доставките на
финансови услуги, каквато представлява и процесният договор за предоставяне на
кредит съобразно § 13, т. 12 ЗЗП.
Ищецът не е представил доказателства, които да водят до обосновано
заключение за провеждане на индивидуално договаряне при сключването на
процесния договор за кредит. Отсъстват данни, че между страните е осъществен
преговорен процес, предхождащ съгласуване на включените договорни условия. Доказателства,
че разглежданите клаузи от процесния договор са били уговорени индивидуално
могат да бъдат други подобни договори, сключени от ищеца през същият период, в
които тези клаузи имат различно съдържание, което би обосновало извода, че
банката не е включвала тези клаузи в договорите си за жилищни кредити,
сключвани в периода и че те са индивидуално уговорени. Такива доказателства,
обаче, по делото не са представени. На основание законово установената презумпция (чл. 146,
ал. 4 ЗЗП) в тежест на ищеца е било да докаже по нетърпящ съмнение начин този
факт, каквото доказване по делото не е проведено.
Чл. 3, ал. 1 от договора предвижда, че за усвоения кредит
кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на Базовия
лихвен процент на „Ю.Б.” АД за жилищни кредити в евро /БЛП/, валиден за
съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 0,05
пункта. Към момента на сключване на договора БЛП на „Ю.Б.” АД за жилищни кредит
в евро е в размер на 7.2 % процента. В
чл. 3, ал. 5 е предвидено, че действащият БЛП на банката за жилищни кредити не
подлежи на договаряне и промените за него стават незабавно задължителни за
страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за евро и
датата, от която той е в сила чрез обявяването им на видно място в банковите
салони. Уговорените в договора за кредит
надбавки не се променят. Съгласно чл.6, ал.3 в случай че по време на действие
на договора за кредит банката промени БЛП на „Ю.Б.“ АД за жилищни кредити в
евро, размерът на погасителните вноски се променя автоматично в съответствие в
промяната, за което кредитополучателят дава своето неотменимо и безусловно
съгласие в подписването на настоящия договор. Съгласно чл. 12 от договора, банката запазва правото си по
време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите,
таксите и комисионните, които „Ю.Б.” АД прилага при операциите си. Измененията
в Тарифата влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови
органи и са задължителни за страните по
договора.
Действително в чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ се предвижда
възможност банката да уговори промяна на лихвения процент по даден кредит. Тази
възможност е икономически обоснована и законодателно рационална – банковите
кредити обикновено имат дълъг срок на погасяване и естествените инфлационни
процеси могат в дългосрочен план да направят така, че банката да бъде поставена
в силно неизгодно положение, ако е уговорена фиксирана лихва. Така възможността
за едностранно изменение на лихвения процент от страна на банката е уредена в
обществен интерес – с цел гарантиране на банковата система и на правата на
вложителите в нея, които биха пострадали сериозно при завишен размер на
рисковите кредити, който би довел до системен риск и несъстоятелност на банки.
Но и тази възможност търпи разумно ограничение, за да се
запази принципа на справедливостта в гражданския оборот, която се постига
посредством изискването за изрично и изчерпателно информиране на потребителя за
механизма, по който се изчислява изменената лихва (арг. от чл. 58, ал. 2 ЗКИ).
Така е невъзможно договорът да препраща към дискрецията на орган на управление
на банката в един бъдещ неопределен момент или за определяне на начина за
погасяване на кредитно задължение да използват многозначни термини. Ето защо, законът
обявява за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между права и задълженията на търговеца и потребителя, като изброява примерно
редица типични случаи, измежду които и клауза, позволяваща на търговеца или
доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание / т. 10 на чл. 143 ЗЗП/ или клауза, която дава
право на търговеца да увеличава цената, без потребителят да има право в тези
случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително
завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора /т. 12 на
чл. 143 ЗЗП/.
При тези констатации настоящият съдебен състав следва да
разгледа действителността на посочените клаузи, отчитайки посочените по-горе
три изисквания за ограничаване на дискрецията на банките при едностранното
изменение на лихвения процент.
С Решение № 95 от
13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г., ІІ т. о., Решение № 424 от
02.12.2015 г., по гр.д.№ 1899/2015 г. на ІV г.о. и Решение № 77 от 22.04.2015
г., по гр.д.№ 4452 / 2014 г. на ІІІ г.о. на ВКС е даден отговор на въпроса за
приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 3 ЗЗП спрямо клаузи от
договора за банков кредит, касаещи увеличаване на възнаградителната лихва. Споделяйки
становището на ВКС на РБ, настоящият състав на съда приема, че систематическото
и телеологическо тълкуване на разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 ЗЗП, мотивират извода,
че е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за
увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните
кумулативни условия: 1/ обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени
лихвата, трябва изрично да са уговорени в договора или в общите условия; 2/
тези обстоятелства следва да обективни, т.е. да не зависят от волята на
кредитора - тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на
кредитора; 3/ методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в
договора или ОУ, т.е. да е ясен начина на формиране на лихвата; 4/ при
настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и
понижаване на първоначално уговорената лихва-ако е предвидена възможност само
за повишаване, това несъмнено води до "значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя" съгласно чл. 143 ЗЗП.
Клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора е пряко свързана с
механизма, определен в чл. 3, ал. 1, изр. І
от договора. Съгласно чл. 3, ал. 1,
„За усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в
размер на сбора от Базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в евро
(БЛП), валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс надбавка от
0.05 пункта. Към момента на сключване на договора БЛП на банката за жилищни
кредити в евро е в размер на 7.2
процента.“
Никъде в договора, обаче, не са посочени правилата за
определяне на съответния базов лихвен процент. Вярно е, че ответникът е приел
методология за изчисляване на БЛП. Тази методология съдържа компонентни, които са пряко
производни от чисто пазарни фактори (междубанкови лихвени индекси). Възприетата
от банката- кредитор методология обаче, съдържа и специфични компоненти
(например „рискова премия“), които според преценката на настоящия състав на
съда са твърде общи, не са достатъчно ясно определени - нито в самите правила, установени от банката,
нито са определяеми по някакъв точен начин и в крайна сметка не дават
възможност да се предвиди кой точно икономически показател ще съобрази банката
при промяната на БЛП. Посредством съдържанието на договора за кредит, банката –
кредитор си е резервирала възможността да
определя изменението в БЛП въз основа на обективно съществуващи фактори, но
селекцията на тези фактори (кои, защо, как) създава възможност банката да
определи по какъв начин ще изчисли базовия си лихвен процент и така едностранно
да определи съдържанието на договора. Съгласно чл. 143, т. 10 ЗЗП такава клауза
за определяне на лихвата по банков кредит е неравноправна: тя отговаря на
всички посочени изисквания на чл. 143 ЗЗП – обективно е във вреда на
потребителя (дава право на едностранно изменение на договора от страна на
банката), не отговаря на изискванията за добросъвестност (въвежда едно понятие,
без да го дефинира с очевидната цел да облагодетелства страната, предложила
договорната клауза), и води до неравновесие във вреда на потребителя (поставя
престациите на страните в зависимост от определянето на съдържанието на едно
понятие само от една от тях), а освен това е изрично посочена в неизчерпателния
списък от забранени клаузи по чл. 143 ЗЗП (в цитираната т. 10). Поради
изложеното следва да се приеме, че разглежданите клаузи няма как да обвържат
потребителя в този си вид, тъй като банката няма право да определя лихвата
съобразно възприетия от нея БЛП на основание чл. 3, ал. 1 от договора
механизъм– това би довело до едностранно изменение на договора във вреда на
потребителя и следователно посочените клаузи
не са породили правно действие, тъй като са нищожни.
Следователно посочените клаузи на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и чл.12 следва да бъдат приети за недействителни
и като такива - непораждащи предвидените правни последици. Тези клаузи не
обвързват кредитополучателя, в качеството на потребител на финансови услуги.
Кредитополучателят който е ответник в процеса, следва да се счита обвързан само от първоначално определената в
чл. 3, ал. 1 от договора лихва, която се определя в размер на 0.05 + 7.2. Тази
част от клаузата не е неравноправна, тъй като е формулирана изрично, ясно и не
подлежи на едностранна промяна.
Обстоятелството, че банката-кредитор е предвидила
възможността да увеличава едностранно лихвения процент съгласно чл.3, ал.3 от
договора само по себе си не определя неравноправен характер на тази клауза, понеже от една страна споменатата възможност е
обусловена като изключение от общото правило, а от друга страна - тя е
поставена в зависимост от настъпването на определено, ясно дефинирано и
разбираемо условие.
Отделно от изложеното, съдът съобрази, че процесния
договор за банков кредит, от който ищецът черпи правата си, в действителност съдържа
и санкционни клаузи т.е. такива, които предвиждат настъпване на неблагоприятни
последици за длъжника, в случай на забава и/ или неизпълнение на поетите
договорни задължения. Сами по себе си обаче, тези санкции не могат да бъдат
приемани като "неравноправни клаузи", понеже прилагането им е
обусловено от обективно определено условие, свързано с поведението на длъжника,
като страна в кредитното правоотношение, а не с поведението на банката-
кредитор. Предвидените в процесния договор за кредит санкции, са съразмерни с
риска, който кредиторът би понесъл в случай на договорно неизпълнение и това е
така, доколкото кредиторът (банка) по дефиниция съществува за да оперира с чужд,
заемен (т.е. на вложителите), а не със собствен капитал. За да възприеме този
извод, настоящият състав на съда съобрази, че съгласно чл. 4, § 1 от Директива
93/13 на ЕП и Съвета, "..преценката за неравноправност на дадена клауза се
извършва като се отчита характерът на стоките или услугите, за които е сключен
договорът и се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му,
към момента на самото сключване, както и всички останали клаузи в
договора.." (виж Решение от 16.01.2014 г. по дело С-226/12 на Съда в
Люксембург).
Ответникът оспорва действителността на клаузите на чл. II, IV, V и IX от
Допълнително споразумение от 24.03.2009г., клаузите на чл.3, 4 и 10 от
Допълнително споразумение от 01.06.2010г., чл.3-6 и чл.10 от Допълнително
споразумение от 21.12.2011г. като излага подробни доводи за наличие на неравноправността
поради въвеждане на по-тежки условия от първоначално предвидените в основния
договор и начисляване на лихви върху лихви.
Съдебният състав намира доводите на ответника за неоснователни
поради следните съображения: предвидения „облекчен ред“ за погасяване на
задълженията по кредита е пряк резултат от постигната съгласуваност между
страните по договора. С оглед предвидените уговорки на кредитополучателя е
предоставен дванадесетмесечен срок за облекчено погасяване на общия дълг по
кредита, в който той следва да заплаща равни месечни погасителни вноски,
съгласно изготвения погасителен план. Същевременно, на банката е предоставено
правото - служебно да преоформи дълга по кредита, като отнесе към редовната и
непогасена част от главницата просрочените суми за главница, лихва и такси по
обслужване на кредита.
Посредством заключението на съдебно- счетоводната
експертиза се установи, че ответникът не е погасявал дължимите главници, договорни
лихви и такси, в резултат на което е изпаднал в забава. В резултат на това се е стигнало и до
начисляване на наказателни лихви за забава. Наред с това, с подписването на допълнителните
споразумения, ответникът е признал качеството си на неизправна страна по
договора за кредит, във връзка с което страните са се спогодили чрез взаимни
отстъпки да извършат корекция на дълга. В тази връзка, съдът намира, че със
сключването на посочените споразумения, страните са преструктурирали кредитната
експозиция, като именно в резултат на съгласието на ответника са капитализирани
изтеклите лихви и дължими такси. По този начин изтеклите лихви и такси са били
добавени към главницата и именно по волята на страните (т.е. със съгласието на
ответника) е променен видът на задължението. Следователно страните са изменили
договора за кредит, като са увеличили дължимата главница с размера на всички
дължими към момента на новацията възнаградителни лихви и такси.
Посредством правните последици на посочените споразумения,
банката - кредитор е предоставила на кредитополучателите отстъпки - уговорен е
намален лихвен процент, както и 12-месечен гратисен период на облекчено
погасяване на задълженията. По аналогичен начин страните са процедирали и при
сключването на Допълнително споразумение от 01.06.2010 г. - отново е бил
уговорен 12 - месечен гратисен период и намален лихвен процент. С Допълнителното
споразумение от 21.12.2011г. е извършено преструктуриране на кредита, като е
бил уговорен 5-месечен гратисен период и намален лихвен процент, а след
изтичане на гратисния период дължимата договорна лихва следвало да се определя
като сбор от действащия БЛП и договорна надбавка от 0.73 пункта. Страните са уговорили, че редовният дълг
включва редовна главница, просрочена главница, уговорили са промени в условията
по договора, поради което при липса на изрична забрана следва да се приеме, че
уговорката им е действителна, а лихвата е начислена върху тази преструктурирана
главница. В конкретният случай не може да се приеме, че е налице анатоцизъм, тъй
като с подписване на посочените анекси е преструктуриран дълга или
експозицията, съгласно чл. 13 от Наредба № 9 от 03.04.2008 г. /обн., ДВ бр. 38
от 11.04.2008 г./. С извършеното преструктуриране на кредитното задължение в
действителност се формира едно ново по размер задължение, което е допълнително
за кредитополучателя и по необходимост е свързано с неизпълнение на
договореното. В този смисъл и няма начисляване на лихва върху лихвата, тъй като
е налице постигнато съгласие между страните за новия размер на дълга, който
след като е преструктуриран се дължи от кредитополучателя, а всяко неизпълнение
на парично задължение под формата на забавено изпълнение обуславя дължимостта и
обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
На следващо място ответникът оспорва дължимостта на
претендираните такси по кредита, като излага доводи срещу неприложимостта на
Тарифата за такси и комисионни на „Ю.Б.“ АД по извършвани услуги за
клиенти-физически лица спрямо конкретния договор за кредит. Съдът приема тези
доводи за неоснователни.
Съгласно чл. 58 от ЗКИ при отпускане на кредит банката
предоставя безплатно и в писмена форма на клиента своите условия по кредитите /данни
за общите разходи по кредита (такси, комисиони и други разходи, пряко свързани
с договора за кредит) и за обективните критерии, въз основа на които тези
разходи могат да се изменят; лихвения процент, изразен като годишен лихвен
процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да
се променя лихвата до пълното погасяване на кредита; 3. допълнителните
задължения, свързани с разплащанията; 4. условията и разходите при предсрочно
погасяване на кредита/, а разходите по кредита се определят изрично и
изчерпателно с договора за кредит, включително за случаите на предсрочно
погасяване.
Видно от
съдържанието на договора за кредит в чл.4 изчерпателно са посочени основанието,
вида и размера на дължимите такси за обслужване на кредит, а съгласно чл.10,
т.2 кредитополучателят се е задължил да заплаща дължимите от него такси и
комисионни, съгласно Тарифата на условията, лихвите, таксите и комисионните,
които „Ю.И Е.Д.Б.“ АД прилага по операциите си. Видно от чл.12 страните са
постигнали съгласие банката да запази правото си едностранно са променя
Тарифата в срока на действие на договора, като измененията пораждат действие
спрямо длъжника от деня на приемането им от компетентните банкови органи.
При така изложените констатации съдебният състав намира,
че към момента на сключване на договора за кредит ответникът е разполагал с
известност за дължимите такси по кредита, за начина на тяхното начисляване и
размера им. Същевременно той се е съгласил да заплаща дължимите такси и
комисионни съгласно Тарифата, при което претендираните вземания от ищеца са
основани на действителни договорни клаузи, отговарящи на изискванията за
добросъвестност и равноправност.
Съгласно приетите задължителни указания в т.2 от Тълкувателно решение от
27.03.2019 год. на ОСГТК на ВКС размерът на вземането при предсрочна
изискуемост по договор за кредит следва да се определи в размер само на
непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и
законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата
на плащането. За периода до настъпване на предсрочна изискуемост размерът на
вземането се определя по действалия до този момент погасителен план, съответно
според клаузите на договора преди изменението му.
В изложените по-горе мотиви
съдът прие, че предсрочната изискуемост по кредита е настъпила на 12.06.2015г.
- на датата на която уведомлението за упражнено потестативно право от страна на
кредитора да направи кредита изцяло предсрочно изискуем е достигнало до
длъжника. Съответно от тази дата върху изискуемия пълен размер на неиздължената
главница по кредита следва да се начислява единствено законна лихва за забава. В
изпълнение на споменатите по- горе указания – дадени от тълкувателната практика
на ВКС на РБ – настоящият състав на съда приема, че вместо възнаградителна
лихва за периода 10.09.2014г.-15.06.2015г. и мораторната лихва за периода
10.07.2014г. – 15.06.2015г. върху главницата ответникът дължи за целия споменат
по- горе период единствено законна лихва, чиито размер по изчисление на съда, което
е осъществено на основание чл.162 от ГПК възлиза общо на 4149, 56 евро. За разликата над посочената сума и за
споменатия период, претенцията на ищеца следва да бъде отхвърлена, като
неоснователна.
При това положение - наведените
доводи за злоупотреба с право и умишлено отлагане на акта на прогласяване на
предсрочната изискуемост по кредита не намират легална опора. При натрупване на
посочения брой просрочия на задълженията за заплащане на погасителни вноски
ищцовото дружество правомерно е започнало да начислява санкционна лихва по
чл.3, ал.3 от договора заедно с първоначална договорна лихва върху дължимата
главница. Съществуващото кредитно правоотношение е двустранна правна сделка,
която се основава на равновесие между очакваното и дължимо договорно изпълнение
от всяка една от страните. При допуснато отклонение от уговорените престации насрещната
изправна страна разполага с компенсаторни механизми за възстановяване на
нарушеното равновесие между интересите на съдоговорителите. Такъв е и
институтът на визираната санкционна лихва, който гарантира защита на интереса
на кредитора, за сметка на увеличаване на размера на дълга на неизправния
длъжник.
В обобщение на изложените в мотивите на настоящото
решение изводи, съдът намира, че предявената претенция за установяване на
съществуването на вземането по реда на чл. 422 от ГПК е основателна за сумата
от 269 279,35 евро – главница по Договор за кредит от 18.07.2008г., ведно със
законна лихва върху нея, считано от датата на завеждане на исковата молба –
11.08.2017г. до окончателното плащане; за сумата от 4149, 56 евро,
представляващи законна лихва върху главницата изчислена за периода от
10.07.2014г. до 15.06.2015г. и сумата от 1 372,77 евро, представляващи дължими
такси по кредита за периода 19.08.2013г.-15.06.2015г.
За разликата, над сумата от 4149, 56 евро претендирана
като възнаградителна и мораторна лихва, начислена върху главницата за периода
от 10.07.2014г. до 15.06.2015г. – претенцията следва да бъде отхвърлена, като
неоснователна.
По претенцията за разноски:
Ищцовото
дружество е представило списък по реда на чл.80 от ГПК, въз основа на който
претендира за осъждане на ответника да му заплати направените разноски в
настоящото производство до общ размер на 11708, 03 лева, а именно сумата от 11
008,03 лв. за заплатена държавна такса, сумата от 400 лв. - депозит за
изготвяне на съдебно-икономическа експертиза, както и юрисконсултско
възнаграждение. По делото са приложени банкови документи за извършени плащания,
поради което извършените разходи следва да бъдат признати за съдебни разноски За
юрисконсултско възнаграждение, което следва да бъде присъдено на основание чл.
78, ал.8 от ГПК – ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата
от 300 лева.
При този изход на
спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да заплати на ищеца
сумата от 11 237, 23 лева за направените съдебни разноски в
настоящото производство, съразмерно с уважената част от иска.
Съобразно задължителните указания, изложени в т.1 от ТР
от №6/2013 на ОСГТК на ВКС настоящият съдебен състав намира, че ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторените
съдебни разноски в заповедното производство в размер на сумата от 11 098 лв.,
представляваща сбор от сумата на внесената държавна такса, съразмерно с
уважената част от иска и юрисконсултско възнаграждение, определено в до размер
от 300 лева. В конкретния случай, разноските за процесуално представителство от
юрисконсулт следва да бъдат съобразени с действащата именно към момента на
постановяване на настоящото решение разпоредба на чл. 78, ал.8 от ГПК.
Ответникът също е
сезирал съда с искане за присъждане на направените разноски в настоящото
съдебно производство, но към момента на приключване на устните състезания не е
представил документи за извършени плащания. Поради това, съдът счита претенцията за присъждане на съдебни разноски
за неоснователна.
Така мотивиран,
съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО при условията на чл.422 от ГПК, съществуващото вземане на "Ю.Б.
" АД с ЕИК ********и
седалище *** срещу С.П.К.
с ЕГН ********** за сумата от 269 279,35 евро (двеста шестдесет
и девет хиляди двеста седемдесет и девет евро и 35 евроцента), представляваща
непогасено задължение за главница по Договор за кредит за покупка и
довършване на недвижим имот от 18.07.2008г. и допълнителни споразумения към
него от 24.03.2009г., 01.06.2010г., 31.05.2011г., 21.12.2011г., 24.07.2012г.,
27.03.2013г., заедно със
законната лихва върху същата сума, считано от 11.08.2017г., до окончателното
изплащане на задължението; за сумата от 4149, 56 евро (четири хиляди сто четиридесет и
девет евро и 56 евроцента), представляващи законна лихва върху главницата
изчислена за периода от 10.07.2014г. до 15.06.2015г. за сумата от 1 372,77 евро (хиляда
триста седемдесет и две евро и 77 евроцента), представляваща такси по кредита
за периода от 19.08.2013г. до 15.06.2015г., за които вземания е била издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 24.06.2015г. в
производството по ч. гр. д. № 33825/2015 г. съгласно описа на 118 състав при
Софийски районен съд, като отхвърля
иска в частта за разликата, над
сумата от 4149, 56 евро претендирана като възнаградителна и мораторна лихва,
начислена върху главницата за периода от 10.07.2014г. до 15.06.2015г.
ОСЪЖДА С.П.К. да заплати на "Ю.Б.
" АД на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК - сумата от 11237,
23 лева (единадесет хиляди двеста тридесет и седем лева и двадесет и три ст. ),
представляваща съдебни разноски в исковото производство и сумата от 11 098
лева (единадесет хиляди и деветдесет и осем лева), представляваща извършените съдебни разноски в
заповедното производство.
Решението подлежи
на обжалване с въззивна жалба, пред Апелативен съд - София, до изтичане на
двуседмичен срок от връчване на препис от него.
СЪДИЯ: