№ 1717
гр. София, 20.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело
№ 20251100500898 по описа за 2025 година
Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С Решение № 18133/08.10.2024 г., постановено по гр. д. № 11452/2022 г.
по описа на СРС, ГО, 75 състав са уважени изцяло предявените от Н. Г. С.
срещу Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“
при Министерство на вътрешните работи обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 234, ал.1 ЗМВР, сумата от 8071
лева, представляваща обезщетение при прекратяване на служебното
правоотношение, на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата от 2161,23 лева,
представляваща лихва за забава за периода от 01.07.2019 год. до 04.03.2022
год., на основание чл.234, ал.8 ЗМВР сумата от 12 446,84 лева,
представляваща обезщетение за неизползван отпуск по чл. 189, ал.1, т. 1 и 2
ЗМВР, за периода от 20.03.2014 год. до 01.04.2019 год., на основание чл. 86,
ал.1 ЗЗД сумата от 3332,98 лева, представляваща лихва за забава за периода
от 01.07.2019 год. до 04.03.2022 год., ведно със законната лихва върху
главниците, считано от предявяване на иска-04.03.2022 год. до окончателното
плащане.
Срещу първоинстанционното съдебно решение е депозирана въззивна
жалба с вх. № 362723/12.11.2024 г. от ответника Главна дирекция
„Пожарна безопасност и защита на населението“ при Министерство на
вътрешните работи чрез юрк. М.К.К. (с пълном. към дело СРС – л. 23) с
доводи за неправилност и незаконосъобразност. Излага, че Н. С. е бил
1
служител в ГДПБЗН – МВР, но е освободен през 2014 г. със заповед, която
впоследствие е отменена през 2019 г. Той е възстановен на длъжност, но скоро
след това сам прекратява служебното си правоотношение. При
възстановяването му са изплатени шест брутни възнаграждения като
обезщетение по ЗМВР. Въззивникът твърди, че С. няма право на
допълнително обезщетение от пет брутни възнаграждения, тъй като вече е
получил шест. Освен това, не му се дължи обезщетение за неизползван отпуск
за 160 дни, защото не е полагал труд през периода 2014–2019 г. Искът за лихви
също се оспорва, тъй като главните искове се считат за неоснователни.
Въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ищеца Н. Г. С. чрез процесуалния му представител адв. М. О. (с пълном. към
ОВЖ), с който се оспорва жалбата като неоснователна. Излага, че Н. С. е бил
служител в ГДПБЗН – МВР, незаконно уволнен през 2014 г. и възстановен
през 2019 г. След възстановяването си е прекратил служебното
правоотношение по собствено желание. Въззивната жалба оспорва
присъдените му обезщетения, но СРС е установил, че С. има право на тях.
Основният спор е относно обезщетението: ответникът твърди, че вече е
изплатил шест брутни заплати като обезщетение по чл. 237 ЗМВР (за
незаконно уволнение), но съдът е приел, че това не изключва правото на
обезщетение по чл. 234, ал. 1 ЗМВР (за прослужени години), което му дължат
още пет брутни заплати. Допълнително, С. не е получил обезщетение за 160
дни неизползван платен отпуск за периода 2014–2019 г., което съдът също е
уважил. Твърди, че С. няма право на отпуск за периода на незаконното
уволнение, но съдът, позовавайки се на съдебната практика и решение на
Европейския съд (С-762/18 и С-37/19), е приел, че незаконно уволнен
служител има право на платен отпуск за този период. СРС е признал също
лихви за забава в размер на 3 332,98 лв., тъй като работодателят не е изплатил
обезщетението в тримесечния срок след прекратяването на служебното
правоотношение. Въз основа на тези факти, СРС правилно е потвърдил
правото на С. на допълнителните обезщетения и лихви.
Въззиваемата страна моли съда да потвърди обжалваното решение.
Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
2
Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва
първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира,
че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество
въззивната жалба е неоснователна, по следните съображения:
Предявени са осъдителни искове с правно основани чл. 234, ал.1 от
ЗМВР за сумата от 8071 лева, представляваща обезщетение при прекратяване
на служебното правоотношение, чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата от 2161,23 лева,
представляваща лихва за забава за периода от 01.07.2019 год. до 04.03.2022
год. чл.234, ал.8 ЗМВР за сумата от 12 446,84 лева, представляваща
обезщетение за неизползван отпуск по чл. 189, ал.1, т. 1 и 2 ЗМВР, за периода
от 20.03.2014 год. до 01.04.2019 год., чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата от 3332,98 лева,
представляваща лихва за забава за периода от 01.07.2019 год. до 04.03.2022
год., ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на
иска до окончателното плащане.
Основният спор в настоящото въззивно производство е съсредоточен
върху въпросите – дали е погасено вземането на ищеца за обезщетение по чл.
234, ал. 1 ЗМВР и дължи ли му се обезщетение за неизползван годишен отпуск
по чл. 234, ал. 8 ЗМВР при реално неполагане на труд през претендирания
период.
По иска с правно основание чл. 234, ал. 1 ЗМВР:
Правопораждащият фактически състав за присъждане на претенцията за
възникване на право на обезщетение с правно основание чл. 234, ал. 1 ЗМВР
включва следните елементи:
1.Наличие на служебно правоотношение между ищеца и ответника с
твърдяното от него съдържание за исковия период;
2.Прекратяване на правоотношението.
Правилно първоинстанционният съд е установил фактическа обстановка
по делото въз основа на представените писмени доказателства. В тази връзка
по силата на правната норма, уредена в чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е
длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по
релевираните във въззивната жалба основания, тъй като въззивният съд
действа като апелация (т. нар. „ограничен въззив”), поради което, без
съответен довод във въззивната жалба, съдът не следва да обсъждат следните
факти:
Н. Г. С. е бил служител на Главна дирекция „Пожарна безопасност и
защита на населението“ при Министерство на вътрешните работи, като е
заемал длъжността „инструктор V степен“ в Областно управление
„Пожарна безопасност и защита на населението“ при МВР, категория Г-
II“ от 01.01.2010 г.;
Бил в уволнен от длъжност със Заповед на министъра на вътрешните
работи №К- 2751/14.03.2014 год., считано от 20.03.2014 год.;
При прекратяване на служебното правоотношение през 2014 год. му е
платено обезщетение в размер на 4 заплати, на основание чл. 234, ал.1 от
ЗМВР /чл.252 ЗМВР отм./
Със Заповед на министъра на вътрешните работи № 8121К-
3
6410/25.02.2019 год. е отменена уволнителната Заповед № К-
2751/14.03.2014 год. и е възложено на директора на ГДПБЗН да
предприеме действия за възстановяването на ищеца на същата или
равностойна друга длъжност;
Със Заповед № 1983К-329/06.03.2019 год. е възстановен на длъжност
„инспектор V степен“ в сектор „Държавен противопожарен контрол и
превантивна дейност“ на втора Районна служба „ПБЗН“ при СД „ПБЗН“
при ГДПБЗН-МВР;
Заповед рег. №8121-7943/28.03.2019 год. на министъра на вътрешните
работи служебното му правоотношение е прекратено по направено
искане на ищеца.
Предвид липсата на съответни доводи за оспорване на изложените
обстоятелства съдът на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на
СРС, които стават част от правните съждения на настоящото решение.
Съгласно разпоредбата на чл. 142 ал. 1 ЗМВР, служителите на МВР са
държавни служители-полицейски органи и органи по пожарна безопасност и
защита на населението /т.1/; държавни служители /т.2/ и лица, работещи на
трудово правоотношение /т.3/. Според регламентираното в чл. 142 ал. 2 ЗМВР,
статутът на държавните служители по ал. 1, т. 1 се урежда със ЗМВР.
Във въззивната жалба ответникът си оспорва дължимостта на
претендираното обезщетение по чл. 234, ал. 1 ЗМВР предвид факта, че със
заповед с peг. Но 1983К-329/06.03.2019 год. на директора на ГД ПБЗН, преди
освобождаването на служителя по собствено желание, през месец април 2019
г. на Н. С. са начислени и изплатени - 7633.32 лева представляващи 6 брутни
възнаграждения - обезщетение по чл. 237, ал. 1 и ал. 2 от ЗМВР, като е
приложил служебна бележка с рег. № 764р-3600/19.04.2019 г. и Справка с peг.
№ 764p3377/11.04.2019 г. по описа на СДПБЗН. И двете писмени
доказателства касаят направено плащане на обезщетение с правно основание
чл. 237, ал. 1 и ал. 2 ЗМВР, което има за предмет обезщетяване на вредите от
незаконно прекратяване на служебното правоотношение и загубата на трудово
възнаграждение, за което служителят няма вина. Това обезщетение не е сред
претендираните от ищеца по настоящото дело. Въззивникът смесва
основанията за възникване на правото на обезщетение по чл. 237, ал. 1 и чл.
234, ал. 1 ЗМВР. Обезщетението по чл. 234 ЗМВР и това по чл. 237 ЗМВР се
дължат при различни юридически основания и имат различен характер, макар
и двете да са свързани с прекратяване на служебното правоотношение в
системата на МВР. Целта на обезщетението по чл. 237 ЗМВР е да бъде
осигурено временно материално обезпечаване на служителя (до 6 месеца) –
има репаративна функция, а на обезщетението по чл. 234 ЗМВР – има
характер на „награждаване“ за прослужените години, като целта му е да
обезпечи служителя в периода след напускане на системата, като отразява
продължителността и приноса му към службата. Ето защо представените
писмени доказателства са ирелевантни към погасяване на претендираното
обезщетение по чл. 234, ал. 1 ЗМВР. Предвид отмяната на заповед № К-
2751/14.03.2014 год., считано от 20.03.2014 год., между страните е
съществувало служебно правоотношение в периода от 01.01.2010 г. до
4
30.04.2019 г., като съгласно направените от съдебната експертиза изчисления
има в системата на МВР стаж общо 9 години, 3 месеца и 4 дни. По изложените
съображения и поради приспадане на заплатените му 4 заплати на основание
чл. 234, ал.1 ЗМВР в размер на 5 088,88 лева, дължимото обезщетение е в
размер на претендираната сума от 8 071 лева, какъвто е и крайният извод на
първоинстанционният съд.
По иска с правно основание чл. 234, ал. 8 ЗМВР:
Правопораждащият фактически състав за присъждане на претенцията за
възникване на право на обезщетение с правно основание чл. 234, ал. 8 ЗМВР
включва следните елементи:
1.Наличие на служебно правоотношение между ищеца и ответника с
твърдяното от него съдържание за исковия период;
2.Прекратяване на правоотношението и наличие на неизползван отпуск
към този момент.
Изложените оплаквания във въззивната жалба, че обезщетение за
неизползван годишен отпуск по чл. 234, ал. 8 ЗМВР не се дължи на ищеца при
реално неполагане на труд през претендирания период са неоснователни.
Съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25.06.2020 г. по съединени
дела С-762/2018 г. и С-37/2019 г., което е задължително за българския съд на
основание чл. 633 ГПК, работник/служител, който е уволнен незаконно, а по-
късно възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие
на уволнението му със съдебно решение, има право да иска платен годишен
отпуск в целия полагаем размер за периода от датата на незаконното
уволнение до датата на възстановяването му на работа вследствие на тази
отмяна, поради което работодателят дължи обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск в случай че уволнението е признато за незаконно и
служителят е възстановен на работа, при последващо прекратяване на
трудовото правоотношение на възстановения служител, за отпуска натрупана
през периода от предходното му незаконно уволнение до възстановяването му
на работа. Решението се прилага и по отношение на отмяната на уволнението
и от самия работодател, а не само от съда. Този извод следва от мотивите си
СЕС, където се посочва, че когато работникът не е в състояние да изпълнява
задълженията си по непредвидима и независеща от волята му причина,
например поради болест, правото му на платен годишен отпуск не може да се
обвързва със задължението действително да е работил. По-нататък СЕС
отбелязва, че точно както неработоспособността поради болест, лишаването
на работника от възможност да работи заради уволнение, обявено
впоследствие за незаконно, по принцип е непредвидимо и не зависи от волята
на този работник. Оттук СЕС стига до извода, че периодът от незаконното
уволнение на работника до възстановяването му на работа трябва да се
приравни на период на действително полагане на труд за целите на
определянето на размера на платения годишен отпуск, на който той има право.
Затова работникът, който е уволнен незаконно, а по-късно възстановен на
работа независимо дали отмяната на уволнението му е постановена с решение
на съда или от самия работодател, има право на полагаемия се за този период
5
платен годишен отпуск. Настоящият въззивен състав кредитира изцяло
заключението на вещото лице, което не е оспорено от страните, че
неползваният от ищеца платен отпуск за периода 2014 год. до 2019 год. в
размер на 160 дни следва да се остойности в брутно парично обезщетение за
тях в размер на 12 446,84 лева. Такъв е изводът и на първоинстанционният
съд.
По исковете с правно основание чл. 86 ЗЗД вр. чл. 234, ал.1 и ал. 8
вр. ал. 8 ЗМВР:
Предвид основателността на главния иск, основателна се явява и
акцесорната претенция за мораторна лихва. В случая вземанията за
обезщетение по чл. 234, ал.1 и ал. 8 ЗМВР са с нормативно определен падеж
на изпълнение съгласно чл. 234, ал. 10 ЗМВР /в тримесечен срок от датата на
прекратяване на служебното правоотношение/, като с изтичането на срока
ответникът е изпадал в забава по отношение плащането на процесните
вземания.
Страните не спорят, че размерът на мораторните лихви е изчислен
математически правилно в заключението на съдебната експертиза. По силата
на правната норма, уредена в чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да
се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по
релевираните във въззивната жалба основания, т. е. по действащия ГПК, по
който се развива настоящото съдебно производство, въззивният съд действа
като апелация (т. нар. „ограничен въззив”), поради което, без съответен довод
във въззивната жалба, съдът не следва да обсъжда дали правилно е изчислен
периодът и размерът на претендираната мораторна лихва, изтекла за
процесния период, поради което на основание чл. 272 ГПК СГС препраща към
мотивите на СРС, които стават част от правните съждения на настоящото
решение.
По изложените в мотивите съображения, поради съвпадане изводите на
двете съдебни инстанции по съществото на спора, решението на СРС следва
да бъде потвърдено като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има само въззивамената
страна. Ищецът-въззиваем претендира разноски за адвокатско възнаграждение
в размер на 2650 лв. Съобразно приетото в т. 1 от ТР № 6/2012, постановено
по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК, е доказано извършването на разноски в
производството чрез представяне на договор за правна помощ от 21.01.2025 г.,
в който е указано, че уговореното възнаграждение е заплатено в брой.
Въззивникът е направил в срок възражение за прекомерност на адвокатско
възнаграждение на насрещната страна, което съдът намира за основателно.
Размерът на разноските за адвокатското възнаграждение следва да бъде
определен при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност
на делото и извършената работа от адвоката. В случая въззивното
производство се е развило по типичен за масовите такива производства – с
подаден отговор на въззивна жалба, без направени доказателствени искания,
проведено е едно открито съдебно заседание, в което процесуалният
6
представител на въззиваемия е взел участие, не са налице процесуални
усложнения. Размерът на адвокатското възнаграждение на въззивника е не е
над определения в размер съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ. Съдът намира, че
претендираният размер на възнаграждение не е необосновано висок и
несъответен на извършените фактически и правни действия от адвоката и
защитавания интерес. Претендираният размер е справедлив и икономически
обоснован с оглед предмета на делото и достойното заплащане на извършения
квалифициран юридически труд от процесуалния представител адвокат.
Предвид изхода на делото и така направеното искане на въззивника на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да му се присъдят разноски за настоящата
инстанция в размер на претендираната сума за адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 18133/08.10.2024 г., постановено по гр. д.
№ 11452/2022 г. по описа на СРС, ГО, 75 състав.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на
населението“ при Министерство на вътрешните работи, БУЛСТАТ
*********, да заплати на Н. Г. С., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 3
ГПК съдебни разноски за въззивното производство в размер на 2650 лв.
ДА СЕ ВРЪЧИ препис от решението на страните чрез процесуалните
им представители.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд с
касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7