Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 31.01.2020 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на пети
ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина
Гюрова
при
секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №5367 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 17.12.2018 год., постановено по гр.дело №23200/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 77 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК от З. „Л.И.“ АД срещу „М и М Е.К.С.Б.“ ООД иск с правно основание чл.
213, ал. 1 КЗ /отм./, че ответникът дължи на ищеца сумата от 458 лв., представляваща регресно
вземане за изплатено застрахователно обезщетение по застраховка „Товари по
време на превоз“, за вреди при международен превоз на стоки, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 05.12.2017 год. до окончателното й
изплащане, за която сума е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №85126/2016 год. по описа на СРС, ГО, 77
с-в и ответникът „М и М Е.К.С.Б.“ ООД е осъден да заплати на ищеца З. „Л.И.“ АД
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 150
лв., както и направените разноски в заповедното производство в размер на 75 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника „М и М Е.К.С.Б.“ ООД. Жалбоподателят сочи, че неправилно
първоинстанционният съд бил приел, че ответникът се е отклонил от указанията на
доверителя си по сключения рамков договор за спедиция от 21.07.2008 год., респективно
че е направил лош избор на превозвач. По делото липсвали данни собственикът на
стоките и доверител по договора за спедиция „К..БГ“ ЕООД изобщо да е давал
конкретни указания на ответника. Съгласно рамковия договор, спедиторът
предлагал на доверителя алтернативни превозвачи /авиокомпании, които
осъществяват изискваните полети/ и доверителят сам посочвал кой превозвач да
бъде ползван за всеки отделен случай. Фактът, че изборът фактически се бил осъществявал
от посоченото дружество се потвърждавал от представената писмена кореспонденция
по повод изпълнението на този договор. Освен това въздушни превози можело да
бъдат извършвани само от ограничен брой дружества, разполагащи с лиценз да
осъществяват такъв вид дейност на територията на Република България, сред които
било и „Т.Е.И.. Последното било водещ авиопревозвач и имало статут на една от
трите най-добри компании в бранша в световен мащаб. Неправилно СРС бил приел,
че договорът за превод бил породил действие пряко в правната сфера на ответника,
защото последният се явявал товародател/получател. Според чл. 361 ТЗ, договорът
за превоз се сключвал за сметка на доверителя, което означавало, че по транспортните
отношения, възникнали между „К..БГ“ ЕООД и „Т.Е.И., правата и задълженията на
възложител възниквали директно в патримониума на увреденото лице и собственик
на товара. Според чл. 349, ал. 2 и 4 ТЗ, материалните права и задължения в
действителност принадлежали на доверителя на ответника, а именно „К..БГ“ ЕООД.
Следователно получател на самия товар бил неговият собственик – „К..БГ“ ЕООД.
Според процесния рамков договор, спедиторът не поемал отговорност за точното
изпълнение на превоза от страна на фактическия изпълнител, нито се съгласявал
да отговаря за целостта на товара и за увреждания и липси по време на въздушния
транспорт. Напротив, задълженията на спедитора по отношение на стоките били
изрично дефинирани и се свеждали до съхраняването на товара в склад след
доставка и констатирането на вреди и липси при получаване – действия, които
ответникът надлежно бил изпълнил, видно от данните по делото. В частност
правоимащото лице „К..БГ“ ЕООД, респ. застрахователят, който бил встъпил в
неговите права, следвало да ангажира отговорността на фактическия причинител на
вредите, а именно превозвача „Т.Е.И.. Ответникът бил съдействал на собственика
на товара да отправи рекламация към посочения превозвач. В отговор последният бил изпратил списък с
документите, които трябвало да бъдат изпратени за изплащане на обезщетението,
като същият бил изпратен директно на представител на „К..БГ“ ЕООД. Необходимите
документи обаче не били представени и имуществената отговорност на превозвача
не била ангажирана по независещи от ответното дружество причини. Нещо повече
нормата на чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ изрично предвиждала възможността
застрахователят по имуществена застраховка да насочи претенцията си спрямо
причинителя на вредата. Цитираните от СРС съдебни решения били неотносими към
предмета на спора. Отношенията между товародател и превозвач съществено се
различавали от отношенията между доверител и спедитор. Предмет на договора за
превод било осъществяването на транспорт, т.е. същинско фактическо действие,
докато предмет на договора за спедиция било сключването на договор за превоз,
който да породи действие директно в патримониума на доверителя /поради което и
спедиционният договор имал повече общи характеристики със комисионния договор,
отколкото с договора за превоз. Поради това законът – чл. 374 ТЗ, изрично
предвиждал, че превозвачът отговаря за действията на последващите превозвачи,
докато спедиторът не отговарял за действията на фактическия изпълнител.
Изключенията от това правило били уредени в чл. 354 ТЗ – при сключването на
договор делкредере и чл. 362 ТЗ – когато спедиторът бил и превозвач, които
обаче не били налице в частност. Към момента на настъпване на вредата
ответникът не бил и във владение на липсващите стоки. Ето защо моли решението
на СРС да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата З. „Л.И.“ АД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Предявен
е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 213,
ал. 1 КЗ /отм./.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но
е неправилно.
В разглеждания случай е установено по делото въз
основа на писмените доказателства, а и не се спори, че между ищеца З. „Л.И.“ АД
и „К..БГ“ ЕООД е бил сключен валиден договор за застраховка „Товари по време на
превоз“ /карго, клаузи А/ – абонаментна застрахователна полица от №0080001/0023070
от 15.10.2012 год. и апликация №3 от 13.12.2012 год., със срок на
застрахователно покритие от 20.10.2012 год. до 19.10.2013 год. и уговорено
начало на превоза на процесния товар – 17.12.2012 год., по който застрахованият
е изплатил уговорената застрахователна премия /виж преводно нареждане от 18.12.2012
год. за заплащане на уговорените 97.57 лв./. По време на действието на този
договор – на 28.12.2012 год., е настъпила липса на част застрахованото
имущество – 3 бр. таблети, с общо тегло 2.100 кг., на стойност 458 лв. /по
пратка по авиотоварителница №235/HKG/35777011 от 17.12.2012 год., общо тегло от 263 кг./. В тази връзка бил
съставен авариен протокол №466 от 28.12.2012 год., в който било отразено, че
липсата е настъпила по време на транспорта, съгласно протокол за липсващ товар №004823
от 22.12.2012 год. и констативен акт на Митница Аерогара София №3639 от
22.12.2012 год. /приети като доказателства по делото/, за което „К..БГ“ ЕООД
/получател на товара/ заплатил сумата от 200 лв. /виж фактура на л. 23 от
първоинстанционното дело/.
Безспорно
е също така, че превозът на процесният товар е бил осъществен от „Т.Е.И. с
полет ТК 6491 на 17.12.2012 год. – от Китай до България, гр.София, през
гр.Истанбул, съгласно договор за превоз, сключен от „М и М Е.К.С.Б.“ ООД в
изпълнение на сключения на 12.08.2008 год. между него и „К..БГ“ ЕООД договор за
спедиторско обслужване. На 27.12.2012 год. „К..БГ“ ЕООД възстановило на ответното
дружество направените разноски за заплащане на навлото и на летищните и
терминални такси за осъществяване на превоза на процесния товар – виж фактури
на л. 28 и 29 от първоинстанционното дело/.
С
протестно писмо от 28.12.2012 год. „К..БГ“ ЕООД е уведомило ответника, че ще го
държи отговорен за нанесените щети във връзка с липсващия товар от т.нар. кашон
с преоблепена опаковка.
На
28.12.2012 год. „К..БГ“ ЕООД е предявило пред застрахователя /ищеца/ претенция
по щета във връзка с липсата на процесния товар, за която е посочил, че е била
установена в склада на превозвача. Заявил е също така, че е предприел действия
за информирането на спедитора /ответника/ за липсата. В тази връзка е била
образувана щета №0000-9701-00-13-7001, като на 2801.2013 год. ищецът е заплатил
на „К..БГ“ ЕООД застрахователно обезщетение в размер на 458 лв.
На
28.12.2012 год. ответникът е предявил рекламация към „Т.Е.И. от името на своя
доверител, като на 26.06.2013 год. е получил отговор, с който бил уведомен за
необходимите документи /английски или турски/, което следва да бъдат
представени от изпращача или от получателя по основната авиотоварителница или
от трето лице с писмо за упълномощаване/формуляр за заместване от изпращача или
получателя.
Единственият
спорен между страните въпрос по същество във въззивното производство е свързан
с това дали са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответното
дружество, респ. дали последното се явява причинител на вредата на
застрахованото имущество.
Застраховането
срещу рисковете на превоза е уредено в КЗ /отм./ – чл. 215, като застраховане
на превозвания товар /карго застраховане/. То е вид доброволно, имуществено
застраховане и по-специално застраховане на вещи и има за цел да покрие
вредите, претърпени от превозвания товар независимо от причините за увреждането
и наличието на вина на превозвача. Превозваният товар се застрахова по
пазарната цена, която има в местоназначението – чл. 215, ал. 2 КЗ /отм./, като,
ако не е уговорено друго, застрахователният договор влиза в сила с предаването
на товара за превоз – на спедитор за препращане или на превозвач за превозване,
а за краен момент на застраховката се приема момента на предаване на товара на
получателя, включително при претоварване и складиране, освен ако е уговорено
друго – чл. 215, ал. 3 КЗ /отм./. Застраховката покрива вредите, причинени на
товара, а не отговорността на превозвача. Правната уреда на застраховката срещу
рисковете на превоза има диспозитивен характер и намира приложение в случаите,
когато в договора не е установено отклонение от нея. С плащането на
застрахователното обезщетение застрахователят по имуществената застраховка встъпва
в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или неговия
застраховател по застраховка „гражданска отговорност“ – до размера на платеното
обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне – чл. 213,
ал. 1 КЗ /отм./ – виж например Решение № 47 от 30.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1502/2018 г., I т. о.,
ТК. Правото
на регрес на застрахователя може да се упражни и срещу съконтрахенти на
застрахования, които са унищожили или допуснали да се повреди или погине негово
имущество и поради това му дължат обезщетение.
В разглеждания
случай в процесния абонаментен застрахователен договор е уговорено, че
застрахователят е в предварителен риск за всички товари, обявени от
застрахования, като срокът за уведомление от страна е последния е до 24 часа
преди началото на превоза или най-късно в деня на неговото начало – чл. 3.2 от
абонаментната застрахователна полица. За процесния товар такова уведомление е
било направено от „К..БГ“ ЕООД на 13.12.2012 год. с апликация по образец на
застрахователя от посочената дата, в която са били описани данните за товара,
т.е. ищецът е бил в риск от 17.12.2012 год. /когато и стоките са били предани
на спедитора – ответното дружество/.
Съгласно
чл. 18, ал. 1 от Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния
въздушен превоз, ратифицирана от Република България със закон от 16.07.2003
год., в сила от 09.01.2004 год. /ДВ, бр. 6 от 23.01.2004 год./, превозвачът е
отговорен за вреда, понесена в случай на унищожаване, загуба или повреда на
товар, само при условие, че събитието, което е причинило вредата, е възникнало
по време на въздушния превоз. Въздушният превоз по смисъла на ал. 1 обхваща
периода от време, през който превозвачът е отговорен за товара – ал. 3.
Периодът на въздушен превоз не обхваща никакъв превоз по суша, по море или по
вътрешни водни пътища, извършени извън летище. Ако обаче такъв превоз бъде
извършен при изпълнението на договор за въздушен превоз с цел натоварване,
доставка или претоварване, всяка вреда се счита до доказване на противното, че
е възникнала в резултат на събитие, настъпило по време на въздушния превоз –
ал. 4. Отговорността на превозвача отпада, ако и доколкото докаже, че
унищожаването, загубата или повредата на товара са възникнали в резултат на
едно или повече от следните обстоятелства: а/ присъщ на този товар дефект, качество
или недостатък; б/ неправилна опаковка на този товар, направена от лице,
различно от превозвача или негови служители или агенти; в/ акт на война или
въоръжен конфликт и г/ акт на държавен орган, извършен във връзка с влизането,
излизането или транзитното преминаване на товара – ал. 2.
При
загуба на товар по вина на превозвача право да получи обезщетение от превозвача
има получателят на товара съобразно разпоредбите на чл. 13 и 14 от Конвенцията.
Това негово право, обаче, не изключва правото на изпращача на товара да
ангажира да ангажира отговорността на превозвача за неизпълнение на
задължението му да пази товара до предаването му на получателя и да отговаря
пред него за загуба на товара, т.е. за непредаването му на получателя /виж Решение № 87 от 1.07.2011 г. на
ВКС по т. д. № 517/2010 г., II т. о., ТК/.
Съответно
според чл. 361, ал. 1 ТЗ, със спедиционния договор спедиторът се задължава
срещу възнаграждение да сключи от свое име за сметка на доверителя договор за
превоз /същински спедиционен договор/. Освен задължението да сключи превозен
договор, спедиторът е длъжен да съхранява и предаде товара за превоз, да
изпълнява задълженията на доверителя, да го уведоми за неподходящата опаковка и
да се отчете. Точното изпълнение на тези задължение означава да е сключен
желаният от доверителя вид превозен договор и той да има съдържание, което е
съответно на съдържанието на договора, който добрият стопанин би сключил за
себе си, а ако доверителят е дал специфични указания, те да са заложени в
договора за превоз – това следва от разпоредбата на чл. 365 ТЗ, съгласно която
спедиторът е длъжен да спазва указанията на доверителя за пътя, посоката и
начина на превоз, както и за подбора на превозвач, и ако не изпълни това,
отговаря за вредите, освен ако те биха настъпили и при спазване на указанията; при
възникнала опасност за целостта и качеството на товара за времето от
получаването му от доверителя до предаването му за превоз, да бъдат взети
необходимите мерки за запазването му, макар това да му коства разходи; да бъде
осъществена преценка дали опаковката на товара е подходяща да издържи превоза и
да бъде дадена сметка пред доверителя за извършеното, да бъдат върнати
неизразходваните средства и да бъдат прехвърлени резултатите от превозния
договор. Когато спедиторът действа въз основа на същински спедиционен договор,
той става страна по превозния договор в качеството на товародател /изпращач/ и
затова може от свое име да прави рекламации при забава, липси или повреди.
В
контекста на изложеното и предвид принципа на карго застраховането, установен в
чл. 215, ал. 1 КЗ /отм/, че транспортната застраховка покрива вредите,
причинени на превозвания товара в резултат на всички рискове, на които той е
изложен, а не отговорността на превозвача или други участници в превозното правоотношение,
въззивният съд счита, че отговорността на спедитора /ответника/ би могла да
бъде ангажирана само ако липсата на процесния товар е настъпила докато същият е
бил в негова фактическа власт, т.е. докато е съществувало задължението му да го
пази или ако тази липса е допусната поради неизпълнение на задължението му,
установено в нормата на чл. 365 ТЗ.
Евентуалното
неупражняване от спедитора /по същинския спедиционен договор/ на правото по
договора за превоз да бъде отправена рекламация за липсващия товар до превозвача
и да бъде получено обезщетение за настъпилите вреди, което да се прехвърли на
доверителя, е напълно ирелевантно за предмета на настоящия спор, тъй като не е
свързано по никакъв начин с настъпването на твърдяното застрахователно събитие –
подобно бездействие /неизпълнение/ би било и последващо срока на
застрахователното покритие по процесния договор за имуществено застраховане /рискът
от възникване на отговорност на спедитора на основания, произтичащи от
неизпълнение на договора за спедиция, за вреди, които не могат да бъдат
предварително определени, може да е предмет на договора за застраховка „Гражданска
отговорност“, чийто подвид е застраховката „Отговорност на спедитора“/.
В
разглеждания случай съвкупната преценка на писмените доказателства по делото
дава основание на първо място за формирането на несъмнения извод, че вредата –
липсата на 3 бр. таблети, е настъпила по време на осъществяването на договора
за въздушен превоз от превозвача „Т.Е.И..
На
следващо място съществено за спора е с какво съдържание е бил сключен
превозният договор и дали то съответства на съдържанието на договора, който би
сключил добрият стопанин, както и на дадените от товародателя указания. По
делото нито се твърди, нито се установява на ответника да са били давани такива
указания. Същият е сключил договор за превоз с „Т.Е.И. – национален превозвач
на Република Турция, който осъществява полети до България, като СГС приема, че
съдържанието на този договор е съответно на грижата, която се изисква от
спедитора. А и видно е от събраните доказателства по делото, в т.ч. водената
между страните по договора за спедиция кореспонденция, че избраният от
спедитора превозвач, макар и конклудентно, е бил одобрен от доверителя – чрез
възстановяването на заплатените от ответника навло и такси за извършения превоз.
Следователно изборът на превозвач не може да бъде определен като лош по смисъла
на чл. 365, ал. 1 ТЗ.
Когато
спедиторът е изпълнил задълженията си чл. 365, ал. 1 ТЗ и въпреки това товарът
погине, това не може да му се вмени във вина. И това е така с оглед нормата на
чл. 352, ал. 1 ТЗ, към която
препраща чл. 361, ал. 2 ТЗ, според която ако третото лице не изпълни
задълженията си, комисионерът е длъжен да уведоми незабавно доверителя и да
осигури необходимите доказателства, т.е. правото на възложителя е да се
удовлетвори от третото лице, а комисионерът е длъжен единствено да подготви
условията за това, като представи доказателства за неизпълнението. Допълнителен
аргумент в подкрепа на това разбиране може да се изведе и от чл. 362 ТЗ –
спедиторът носи правата и задълженията на превозвач, когато е извършил сам
изцяло или отчасти товара. Т.е. ако е действал само като спедитор, той не
отговаря като превозвач, а с отчетната сделка прехвърля своите права на
възложител по договора за превоз на своя доверител /виж цесия на л. 24 от
първоинстанционното дело/.
В този
смисъл ищецът не се легитимира като кредитор на претендираното регресно вземане
срещу ответното дружество, поради което и ререлевираната претенция се явява
неоснователна.
Ето защо
решението на СРС следва да бъде изцяло отменено, а предявеният иск – отхвърлен.
По отношение на разноските:
С оглед
изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде
осъден да заплати на жалбоподателя /ответника/ направените разноски във
въззивното производство за държавна такса в размер на 25 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 17.12.2018 год., постановено по гр.дело
№23200/2018 год. по описа на СРС, ГО, 77 с-в, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен
предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от З. „Л.И.“ АД, ЕИК ********със седалище и адрес на управление:*** срещу
„М и М Е.К.С.Б.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, иск
с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 458
лв., представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение
по застраховка „Товари по време на превоз“, за вреди при международен въздушен превоз
на стоки, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.12.2017 год.
до окончателното й изплащане, за която сума е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №85126/2016 год.
по описа на СРС, ГО, 77 с-в.
ОСЪЖДА З. „Л.И.“ АД, ЕИК ********със
седалище и адрес на управление:*** да заплати на „М и М Е.К.С.Б.“ ООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените
разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 25 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/