Р Е
Ш Е Н И Е
гр.София, 02.06.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско отделение,
ІІ-В въззивен състав в публичното съдебно
заседание, състояло се на деветнадесети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с. МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Кристина Първанова
и прокурора сложи за разглеждане
докладваното от
съдия МАРКОВА в.гр.д.№ 4473 по описа за 2021 г. и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следв.ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Х.“ ЕООД /ответник пред СРС/, подадена на
22.03.2016 г., срещу решение от
09.03.2016 г. по гр.д.№ 11370 по описа за 2014 г., с което са уважени
предявените от С.Г.Д. искове по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ.
Във въззивната жалба се сочи, че съставените от ответника
писмени доказателства не били оспорени от ищеца поради което неправилно СРС не
ги кредитирал. Свидетелите, които били разпитани на страната на ищеца нямали
преки впечатления от поведението на ищеца по време на работата в дните, в които
били извършени нарушенията затова били негодни доказателства. Мотивите на съда
противоречали на диспозитива. Издадени били две заповеди, съответно № 3 от
10.02.2014 г., с която на ищеца било наложено „дисциплинарно уволнение“, и № 4
от същата дата, с която било прекратено трудовото му правоотношение. СРС не бил
коментирал в мотивите си втората заповед.
Иска се да бъде отменено
обжалваното решение. Претендират се разноски.
По въззивната жалба е подаден отговор от С.Г.Д. /ищец пред СРС/, в
който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност
на така постановеното от СРС, решение. Сочи, че за защита правния интерес на
ответника свидетелите били разпитани два пъти. Доказателствената тежест била
правилно разпределена между страните.
Постъпила е въззивна жалба от „Х.“ ЕООД /ответник пред СРС/, подадена на
01.03.2019 г. срещу решение от
06.02.2019 г., постановено в производство по чл.247 и чл.250 ГПК.
СРС неправилно разчел исканията на въззивника за поправка и
допълване на така постановеното решение. Не се искало поправка на мотивите на
решението, а на диспозитива, защото съдът бил отменил само заповед № 3 от
10.04.2014 г., с която е наложено на ищеца дисциплинарно наказание, а не се
произнесъл по заповед № 4/2014 г., с което било прекратено трудовото
правоотношение. Поддържа искането си за поправка.
Иска се
да бъде отменено обжалваното решение.
Прави
се искане да се прекрати производството по иска по чл.221, ал.2 КТ поради отказ
от иска.
По въззивната жалба не е подаден отговор от С.Г.Д. /ищец пред
СРС/. В течение на производството се изразява становище за неоснователност
на въззивната жалба срещу решението от 06.02.2019 г.
По допустимостта на жалбата срещу решението от 09.03.2016 г.:
Срокът по чл.259, ал.1 ГПК ще тече от датата на постановяване на решението–09.03.2016
г., за която дата СРС изрично е уведомил страните в последното по делото
публично съдебно заседание, виж л.49 по делото пред СРС.
Въззивната жалба е подадена на 22.03.2016 г., поради което съдът намира, че същата е подадена в срок.
Тъй като въззивникът е бил ответник в производството пред СРС и предявените срещу него искове са били уважени, то за въззивника е налице правен интерес от обжалване, затова съдът намира, че въззивната жалба е допустима.
По основателността на жалбата:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим процес:
Действително,
на първа страница от съдебното решение е посочено, че съдът е сезиран с искове
по чл.344, ал.1,т.1-3 вр. с чл.225,
ал.1 КТ, но в мотивите и диспозитива се е произнесъл в рамките на това, с което
е сезиран – само по искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ.
/Досежно
допуснатите от СРС очевидни фактически грешки настоящата инстанция ще изложи
мотиви при обсъждане основателността на въззивната жалба срещу решението от
06.02.2019 г./.
По доводите във въззивната жалба срещу
решението от 09.03.2016 г.:
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС е приел:
1-по иска по
чл.344, ал.1, т.1 КТ: на ищеца била наложена дисциплинарна отговорност – уволнение за това, че по
време на работа е бил често в състояние, което не му позволява да изпълнява
възложените му задачи-употребил алкохол или друго упойващо средство- за
последен път на 07.12.2014 г.; неизпълнение на възложената работа, неспазване
на техническите и технологичните правила-извършване на несвойствени работи без
разрешение на работодателя, които водели до забавяне на работния процес,
събаряне и разсипване на стоки – последните два случая на 5 и 6. 02.2014 г.;
неспазване на правилата за здравословни и безопасни условия на труд-позволява
си многократно да запалва цигара на работното място, за което му били правени
забележки за спазване на забраната да пуши на територията на работното
помещение; системно неизпълнение на законните нареждания на работодателя
относно обслужването на клиентите, поради което те били забавяни- последно на
07.02.2014 г.; не почиства работното си място.
Твърденията
на ответника /работодател/ за допуснати от страна на ищеца на дисциплинарни
нарушения били недоказани. Ответникът бил представил протоколи, изготвени от
негови служители, които, обаче, не обвързвали ищеца, тъй като не бил участвал
при съставянето им.
2- по иска по
чл.344, ал.1,т.2 КТ – с оглед уважаването на иска по т.1 КТ, ищецът е бил възстановен на
заеманата преди уволнението длъжност „продавач-консултант“.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция
приема следното от правна страна:
По иска по чл.344, ал.1,т.1 КТ:
Ищецът твърди да не е извършил сочените в
заповедта за уволнение нарушения на дисциплината.
Тежестта за доказване
законосъобразността на уволнението се носи от работодателя- въззивник в
настоящето производство /ответник в производството пред СРС/.
Съгласно
чл.186 КТ виновното неизпълнение на трудовите задължения е нарушение на
трудовата дисциплина.
За да
наложи най-тежкото дисциплинарно наказание, работодателят се е позовал на
разпоредбите на чл.187, т.,т.2,3,т.5,т.7 и т.9 КТ, уреждащи видовете нарушения на трудовата
дисциплина и
по-конкретно:
Ал. (1) съгласно, която нарушения на трудовата дисциплина са:
2. явяване на работника
или служителя на работа в състояние, което не му позволява да изпълнява
възложените му задачи;
3. неизпълнение на
възложената работа, неспазване на техническите и технологичните правила;
5. неспазване на правилата
за здравословни и безопасни условия на труда;
7. неизпълнение на
законните нареждания на работодателя;
9. увреждане на имуществото
на работодателя и разпиляване на материали, суровини, енергия и други средства;
Ответникът
се позовава на протокол от 07.02.2014 г., съставен от Симеон Ангелов –
отговорник по здраве и безопасност при работодателя, в който протокол са
описани сочените дисциплинарни нарушения, визирани и в заповедта за налагане на
най-тежкото дисциплинарно наказание – „уволнение“. Видно от този протокол
употребени са изразите „често“ и „системно“ като не са конкретизирани дати на
които е станало това с изключение на „последната“ дата – „07.02.2014 г.“.
Представен
е протокол № 1 от 23.01.2014 г. „за установяване на извършено дисциплинарно
нарушение“, с който е констатирано, че С.Д. в 7.45 ч. все още не е на работното
си място. Работното време започвало от 6.00 ч. Налице било нарушение на чл.187,
т.1 КТ. Като основание за налагане
на дисциплинарното наказание, обаче, нарушение по т.1 на чл.187 КТ не е
посочено.
Представен е протокол
№ 2 от 29.01.2014 г. „за установяване на извършено дисциплинарно нарушение“, с
който е констатирано, че С.Д. пуши неправомерно в помещението на склада в
близост до ел.уреди и контакти, тръска пепел по земята, изхвърля фасовете от
изгорелите цигари пред входа на склада.
Както правилно, СРС е
констатирал протоколът не носи подпис на ищеца /виж л.26 по делото пред СРС/. С
оглед оспорването от страна на ищеца на визираните в заповед № 03/10.02.2014 г.
дисциплинарни нарушения, то отразеното в тези протоколи подлежи на доказване от
страна на работодателя.
Основателен
е довода на въззиваемия /ищец пред СРС/, че правото на защита на ответното
дружество не е нарушено; действително допуснатите на страните свидетели са
разпитани два пъти /както и настоящия състав е отбелязал в определението си от
12.04.2021 г./.
Противно
на твърдяното от въззивника, показанията на свидетеля Стоимчев касаят преки
впечатления от работата на ищеца. Свидетелят сочи, че познава и ищеца и
управителя на ответното дружество. Освен лични контакти с двамата, свидетелят
има магазин за плодове и зеленчуци и е пазарувал от въпросната борса /на която
склад се държи от ответното дружество към процесния момент/. За работата на
ищеца твърди, че С.Д. „си вършеше работата, контактен човек…той е вежлив“.
Свидетелят е убеден, че С.Д. е „сериозно момче и е вежлив с клиентите.“ По
отношение „пушенето“ свидетелят знае, че ищеца е пушач, но го е виждал да пуши
пред склада. Свидетелят Н. също е ходил да пазарува на въпросната борса. Н.
свидетелства, че Д. е бил на работното си място и го е обслужил, както и
останалите клиенти. Свидетелят познава ищеца от около 30 години. С.Д. винаги е държал на външния си вид, винаги
е бил чист, спретнат, не си е позволявал пиян да ходи на работа. Този свидетел
също сочи, че ищеца е пушач, но не го е виждал на работното място с цигара.
Два-три пъти е чакал Д. да си свърши работата с клиентите, за да може да му
обърне внимание като приятел.
Други
доказателства от ответника по делото не са ангажирани, вкл. техническите и
технологичните правила, правилата
за здравословни и безопасни условия на труда, за които се твърди от работодателя, че ищецът не е спазил, както и законните
нареждания на работодателя, които би следвало да са обективирани в писмени актове
на работодателя.
При
съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства не се
установява от ищеца да са осъществени сочените в заповедта за уволнение №
03.10.02.2014 г. дисциплинарни нарушения.
Следователно
правилно СРС е приел за основателен иска по чл.344, ал.1,т.1 КТ; решението в тази му част е правилно.
Относно искът по чл.344, ал.1,т.2 КТ:
Уважаването на иска с правно
основание чл. 344, ал.1,т.1 КТ, след като не се спори, че трудовото
правоотношение е било за неопределен срок, обуславя основателност на иска по
чл.344, ал.1,т.2 КТ.
На основание гореизложеното
настоящата инстанция приема, че решението на СРС в частта, в която е уважен
иска с правно основание чл.344, ал.1,т.2 КТ е правилно поради което ще
следва да бъде потвърдено.
По въззивната жалба срещу
решението от 06.02.2019 г.:
По допустимостта на жалбата
срещу решението от 06.02.2019 г.:
Срокът по чл.259, ал.1 ГПК ще тече
от датата на връчване на решението– 18.02.2019 г.
Въззивната жалба е подадена на 01.03.2016 г., поради което съдът намира, че същата е
подадена в
срок.
Видно от отразеното във
въззивната жалба това решение се обжалва в
частта, в която е оставено без уважение искането по чл.247 ГПК и това за
допълване /по чл.250 ГПК/.
Тъй като въззивникът е молител в производството по чл.247 и чл.250 ГПК /пред СРС/, то за въззивника е налице правен интерес от обжалване, затова съдът намира, че въззивната жалба е допустима.
С това решение СРС е отхвърлил
молбата /погрешно посочено на ищеца при положение, че искането е на ответника /
за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в решението /погрешно
посочено от 22.11.2017 г. вместо правилното „09.03.2016 г.“/ като е приел, че
се иска поправка „в изложението на решението по делото“, което било
недопустимо.
Първото
обстоятелство, което следва да бъде изяснено е какво е искането на ответника до СРС – за поправка на очевидна
фактическа грешка или за допълване на постановеното на 09.03.2016 г.
С определение от 16.05.2016 г. постановено по в.гр.д. № 5810 от 2016 г., което е било
образувано по въззивната жалба срещу решението от 09.03.2016. , съдът е
констатирал, че в жалбата се съдържат искания за поправка на очевидна
фактическа грешка, както и за допълване на така обжалваното решение. Затова и
делото е било прекратено на същата дата и изпратено на СРС за извършване на
процедурата по чл.247 и по чл.250 ГПК.
В изпълнение на тези указания на СГС,
СРС се е произнесъл с решението от
06.02.2019 г.
Видно от самата въззивна жалба,
подадена на 22.03.2016 г., л.6 от прекратеното в.гр.д. № 5810 от 2016 г. , посочено
е, че СРС не се е произнесъл по заповед № 4 от 10.02.2014 г., с която е
прекратено трудовото правоотношение с ищеца, както и по насрещния иск на
ответника за осъждане на ищеца да му заплати обезщетението по чл.221, ал.2 КТ,
направено в отговора по исковата молба.
Така формулирани тези искания се обхващат от хипотезата на чл.250 ГПК.
Действително, със заповед № 03 от
10.02.2014 г. от работодателя е било наложено на ищеца дисциплинарно наказание
„уволнение“, а със заповед № 04 от същата дата е било прекратено трудовото му
правоотношение.
В случая въззивникът смесва двете процедури – тази по чл.247 ГПК и по чл.250 ГПК. При положение, че изобщо липсва в мотивите на СРС в решението от 09.03.2016
г., обсъждане, респ. произнасяне досежно законосъобразността на заповед № 04 от
10.02.2014 г., то не е налице „очевидна фактическа грешка“, както се твърди във
въззивната жалба от 01.03.2019 г.
Очевидна фактическа грешка (ОФГ) е всяко несъответствие
между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения
текст на решението и затова е недопустимо чрез поправка на ОФГ да се замести
формираната воля на съда, защото по този ред - чл. 247 ГПК, не могат да
се поправят грешките, които съдът е допуснал при формиране на своята воля.
Държим ли сметка за същността на ОФГ, важно е, че нейното поправяне никога не
представлява изменяне или отменяне на формираната воля на съда, така и в решение № 39 ОТ 30.06.2011 Г. ПО ГР. Д. № 486/2009 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС на РБ.
Непълен е съдебният акт, който не обхваща целия спорен
предмет поради липса на формирана воля на съда относно част от спорното право
или един от съединените искове, или допълнителни искания, свързани с главния спорен
предмет.
Допълнителното
решение не е „част“ от първото, постановено по делото. С допълнителното решение
съдът се произнася по неразгледаната част от спора, с която е сезиран, а не
поправя, нито тълкува или изменя първоначалното решение.
От
друга страна производството по допълване на решението се инициира по молба
на страна по делото, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане.
Молба за това може да се подаде в
1-месечен срок от връчването на решението или от влизането му в сила, т.е.
от момента, в който може да се подаде жалба срещу самото решение /ако
подлежи на обжалване/ или ако решението е необжалваемо - от влизането
му в сила..
Следователно
в случая само ищецът е този, който има правен интерес и, поради
това, е легитимиран да иска произнасяне по всичките
претенции, с които е сезирал съда, виж в този смисъл
ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 710 ОТ 23.06.2017 Г. ПО ГР. Д. № 110/2017 Г., Г. К., ІV Г. О. НА
ВКС.
Производството по иска по чл.221,
ал.1 КТ е било прекратено с определение от 16.03.2021 г. на основание чл.233 ГПК. Това определение е влязло в сила на 31.03.2021 г. /виж констатациите на
настоящия състав в определението от 12.04.2021 г. Определението на СРС от
16.03.2021 г. не е обжалвано и не е предмет на инстанционен контрол в
настоящото производство.
Другото искане, което е
направено във въззивната жалба от 22.03.2016 г. е за поправка на очевидна
фактическа грешка досежно дадената правна квалификация в решението, която се разминавала от
тази с доклада по чл.140 ГПК, както и, че като страна – ответник е посочено
ново дружество – „М.“ АД, виж л.7 от прекратеното в.гр.д. № 5810 от 2016 г.
Действително, такива грешки са
допуснати, но са в мотивите на решението от 09.03.2016 г. поради което като
краен извод решението от 06.02.2019 г. с което е оставено без уважение искането
по чл.247 ГПК се явява правилно; мотивите не подлежат на поправка по реда на
чл.247 ГПК. Поправка на ОФГ е допустима само в диспозитива на решението, т.е. не и в
мотивите на същото.
Налага се извод, че решението от
06.02.2019 г. в обжалваната му пред настоящата инстанция част, ще следва да
бъде потвърдено.
По разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
При този изход на спора решението
е правилно и в частта за разноските.
Пред
въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника не се следват разноски.
Въззиваемият
не претендира разноски, а и такива не са направени, поради което не му се
присъждат.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 09.03.2016 г. по гр.д.№ 11370 по описа за 2014 г., изцяло.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 33105 от 06.02.2019 г. в частта, в
която е отхвърлена молбата по чл.247, ал.1 ГПК за допускане на поправка на
очевидна фактическа грешка /молбата е инкорпорирана във въззивна жалба №
1043959 от 22.03.2016 г. /.
РЕШЕНИЕТО подлежи на КАСАЦИОННО
обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България при
условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, в 1-месечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: