Р Е Ш
Е Н И Е
Номер: 332 Година 2019г. Град Пазарджик, обл. Пазарджишка
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ГР. ПАЗАРДЖИК ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ
На 08.10. 2019 година
В публично( закрито) заседание , в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР НЕНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ : БОРИСЛАВ И. РАСИЦА
В.
СЕКРЕТАР : ГАЛИНА МЛАДЕНОВА
ПРОКУРОР: ………………………
като разгледа докладваното от съдията КРАСИМИР НЕНЧЕВ в. гр. д. № 552 по
описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по чл.258 и сл.от ГПК – въззивно
обжалване .
С Решение № 396/ 26. 03.2019г. на районен
съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 4991/2018г. по описа на същия съд, предявения
ревандикационен иск за собственост е
уважен частично в установителната му
част. Присъдени са съдебно-деловодни разноски в полза на страните , съобразно на уважената и на
отхвърлената част от иска.
Решението на
районния съд в отхвърлителната му част се обжалва с въззивна жалба от ищците в първоинстанционното производство , подадена чрез пълномощника на страните. Във
въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалването
решение,поради нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Излагат се съображения и за
процесуална недопустимост на постановения съдебен акт. Искането е да се обезсили решението на районния съд и да се
прекрати производството по делото или да се отмени решението на районния съд в
отхвърлителната му част и се постанови ново решение от въззивната инстанция по съществото на спора, с което се уважи предявения
иск . Прави се искане за присъждане на
сторените съдебно- деловодни разноски в двете инстанции.
В срока по чл. 263
ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор
от противната страна.
В отговора се оспорва въззивната жалба. Прави се искане решението на районния съд , като -+правилно и законосъобразно да се остави
в сила . Правни се искане за присъждане
на сторените съдебно-деловодни разноски във въззивното производство.
В открито съдебно
заседание страните чрез пълномощниците си поддържат становищата си.
Пазарджишкият
окръжен съд , след като обсъди основанията за процесуална недопустимост и неправилност на съдебното решение , които са посочени във въззивната жалба , като
взе предвид становището на страните и
събраните доказателства пред първата инстанция , при спазване разпоредбата на
чл. 235 от ГПК ,прие за установено
следното :
Въззивната жалба е процесуално
допустима .
Жалбата е подадена от активно легитимирани страна в съдебното производство ( ищци в производството пред районния съд ).
Жалбата е
подадена в преклузивния
двуседмичен срок по чл.259 ал. 1 от ГПК.
В текста на чл.
269 от ГПК са посочени правомощията на въззивния съд при проверка на
обжалваното съдебно решение. Посочено е ,че съдът служебно се произнася по валидността
на решението . По допустимостта
на решението в обжалваната му част . По
останалите въпроси въззивната инстанция е ограничен от посоченото в жалбата
.
І. По възражението за процесуална
недопустимост на съдебното решение.
Възражението се
обосновава с обстоятелството ,че в производството пред районния съд ищците са оттеглили иска по чл. 108 от
ЗС , като районния съд не е прекратил
производството по делото .
Възражението е неоснователно.
От протокола на
проведеното на 26. 02. 20129г. се
установява ,че действително в това съдебно заседание пълномощника на ищците , адвокат Ц. е заявил,че оттегля иска по чл. 108 от ЗС
. В тази връзка следва да се отбележи, че при
второто разглеждане на делото пред районен съд Пазарджик, предмет на съдебното
производство е единствено
ревандикационния иск за
собственост по чл. 108 от ЗС. По отношение на предявения отрицателен
установителен иск за прогласяване
недействителността на саморъчното
завещание от 22. 04. 2004г. ,решението на районния съд при първоначалното разглеждане на
делото е влязло в законна сила . С
решението този иск е отхвърлен ,като неоснователен( виж Решение № 474/ 23 06. 2017г. на районен съд Пазарджик , постановено
по гр. д. № 3593/2016г. и Определение № 548/04. 12. 2018г. на ВКС по гр. д. №
1907/2018г. , с което не е допуснато касационно обжалване ).
В съдебното
заседание , проведено на 26. 02.
2019г. ответниците по иска са били представлявани от адвокат Б.Д. , която е била преупълномощена от адвокат И.Г. да
представлява и ответника Е.В.Д.. В съдебното заседание
пълномощника на ответниците по
иска е заявил, че дава съгласие по
отношение на ответницата Н.М.Д. за
оттегляне на иска , а по поръчение на адвокат
И.Г. ,като пълномощник на
ответника Е.В.Д. ,не дава съгласие за
оттегляне на иска . С протоколно определение , постановено в съдебното
заседание районния съд е отказал да прекрати производството по делото поради оттегляне на иска по отношение и на двамата ответника .
Районният съд действително е допуснал
процесуално нарушение, тъй като е следвало да прекрати производството по делото
по отношение на ответницата Н.М.Д.. В
случая ответниците нямат процесуалното качество на „необходими задължителни
другари“ ,което да обуславя съвместна процесуално легитимация и еднаквост на определението спрямо всички
другари . Ответниците действат в процеса
,като „обикновени другари“, поради наличието на общи права ( съсобствен имот ). Дори да се приеме , че ответниците имат
качеството на „необходими другари“ по смисъла на чл. 216 ал. 2 от ГПК,то за
оттгегляне или отказ от иска е
необходимо съгласието на всички другари
. При положение,че ответницата Н.М.Д. е дала съгласието си за оттегляне на иска
, районния съд е следвало да прекрати производството по делото по отношение на
нея.
Този
порок на съдебния акт обаче е бил саниран с последващо процесуално действие на
пълномощника на тази страна. С допълнителна
молба вх.№ 5209/ 01. 03. 2019г. пълномощника на ответницата Н.Д. е
оттеглил даденото съгласие в съдебно
заседание от 26. 02. 2019г. за оттегляне на иска по чл. 108 от ЗС и прекратяване на
производството по делото . При това положение правното действие на
определението на районния съд, с което е отказано да се прекрати производството
по делото поради оттегляне на иска е
валидирано.
ІІ.Правно основание на предявения иск
и фактически състав на правната норма.
Районният съд е сезиран с положителен, осъдителен ,
вещен,ревандикационен иск за
собственост. Правното основание на иска е по чл. 108 от ЗС.
Фактическият
състав на правната норма
изисква наличието на следните кумулативни предпоставки:
1/ В тежест на
ищеца е да установи,че е собственик
на ревандикираната вещ .
2/ В тежест на
ищеца е да установи,че вещта се владее или държи от ответника .
3/ По делото
трябва да се установи ,че вещта се владее или държи от ответника без правно основание или на отпаднало
основание. В тежест на ответника
е да установи,че владее вещта на правно основание. Отрицателният факт (владението на вещта без правно основание ) не подлежи на доказване от ищеца .
Ако ответника твърди ,че владее вещта на основание , което изключва правата
на ищеца, в негова тежест е да докаже това свое твърдение.
Липсвали някоя от
тези три предпоставки иска за собственост не може да бъде уважен.
Задължителни
указания за съдилищата по отношение правната
природа на ревандикационния иск за собственост са дадени в т. 2А
на ТР № 4/ 2014г. от 14. 03. 2016г.
на ОСГК на ВКС. Посочено е ,че иска съдържа в себе си две искания за правна защита – да бъде установено,че
ищеца притежава правото на собственост върху процесния имот и искането да бъде
осъден ответника да му предаде владението
върху имота . За да бъде решен
предявения с иска по чл. 108 от ЗС гражданскоправен спор ,на тези две искания
следва да се даде отговор в диспозитива
на съдебното решение ,тъй като само доспозитива е източник на силата на
присъдено нещо на решението . Хипотезите
, които са разгледани по отношение основателността на иска са следните :
-
Ако бъде установено,че ищеца притежава правото на собственост върху
процесния имот и ответника го владее без
основание, което е противопоставимо на собственика , съдът следва да уважи и
двете искания ;
-
Ако не бъде установено правото на собственост на ищеца върху процесния имот ,съдът ще отхвърли и
двете искания за защита ;
-
Ако се установи ,че ищецът е собственик на процесния имот , но ответника
не владее този имот или го владее на правно основание , което е
противопоставимо на собственика,съдът следва да признае с установителен диспозитив ,че ищеца е
собственик на имота , а с отделен диспозитив да отхвърли второто искане за предаване
владението върху имота . Така решението ще формира сила на присъдено нещо по въпроса относно собствеността върху имота,
който въпрос няма да може да бъде
пререшаван в бъдещ процес между същите
страни.
ІІІ. Правни изводи .
1/. По отношение на
възражението във въззивната жалба за допуснато съществено процесуално нарушение
от първоинстанционния съд.
Във въззивната
жалба се твърди ,че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение , тъй като в мотивите на съдебното решение е
приел ,че е изцяло обвързан и се
съобразява с мотивите които са изложили
въззивната и касационна инстанция при решаване на спора .
Възражението е неоснователно.
В текста на чл.
236 от ГПК са посочени задължителните реквизити на съдебното решение.
В чл. 236 ал. 2 от ГПК е посочено ,че съдът следва да изложи в решението си мотиви, в които да посочи
фактическите си констатации и правните си изводи .Според съдебната практиката на ВКС
липсата на мотиви не води до процесуална
недопустимост на съдебното решение , а до съществено процесуално нарушение. Този порок на
първоинстанционния съд следва да бъде поправен от въззивнната инстанция , която
е инстанция по съществото на спора и с ограничен въззив.
Обстоятелството,
че в мотивите на съдебното решение районния съд се е позовал на мотивите, които
са изложени в решенията на въззивната и
касационната инстанция, като е посочил, че споделя тези мотиви и е обвързан от
тях не представлява процесуално
нарушение на съда. По предмета на спора районния съд е изложил собствени фактически
констатации и правни изводи, поради което е спазена разпоредбата на чл. 236 ал. 2 от ГПК. При употребата на термина „обвързан„
,районния съд вероятно е имал предвид факта ,че указанията на по – горните съдилища по тълкуването и прилагането
на закона са задължителни за него
( виж чл. 278
ал. 3 от ГПК и чл.294 ал. 1 от ГПК ), а не че е
обвързан от фактическите и правните изводи на тези съдилища по предмета на
спора.
2/ По възражението
във въззивната жалба за необосновани
изводи на районния съд.
Във въззивната
жалба се твърди ,че районния съд неправилно е
приел,че правата на ищците в имота са 1/6 ид.част. Твърди се, че ищците са
собственици на цялата къща ,която е построена в имота , алтернативно на
4/6 ид. части (това са наследствените права на А. и В.П. и на Н.Б.,
които наследодателя С.И.П. е придобил по
силата на договора за продажба от 1954г.
) или евентуално на реална част от къщата в размер на 85 кв.м.
Възражението е неоснователно .
Спорът по делото
е относно собствеността върху жилищната
сграда , която е построена в УПИ ***,***, в кв. 13, по плана на гр. В.. С
допълнителна молба вх. № 9130/06. 10. 2017г. ,пълномощника на ищците е уточнил
предмета на търсената съдебна защита .Посочено е ,че претенцията на ищците е за
правото на собственост върху цялата жилищна сграда, която е построена в имота . Основанието на правото на
собственост ищците са обосновали по
следния начин- наследодателя С.И.П. е придобил собствеността върху цялата сграда по
силата на изтекла в негова полза придобивна давност. След неговата смърт, наследника му С.С.П. ,
който е наследодател на ищците, е придобил собствеността върху сградата на
основание наследство и отказ от наследство , както е посочено в нот. акт № 191/ 06. 06. 1990г. Началният
момент на владението по отношение на наследодателя С.И.П. е 1949г. , когато му е предадено владението
върху цялата къща според договора за продажба от 1954г.
Въззивната инстанция намира за обоснован извода на
районния съд за това ,че наследодателя С.И.П.
не е придобил по давност собствеността върху целия имот .
Правилно е прието
,че договора за продажба от 1954г.не е породил желания от страните транслативен
ефект, тъй като не е сключен в изискуемата се от закона нотариална форма ,
която е условие за действителност на сделката. ( чл. 18 от ЗЗД). В договора е посочено ,че владението върху имота е предадено на наследодателя през 1949г.,когато е заплатена продажната цена . При положение
,че договора не е сключен в изискуемата се от закона форма , той действително
установява начало на давностно владение върху имота, считано от 1949г.
Какво
е нужно да се установи в съдебното
производство , когато едно лице се позовава на придобивна давност? Нужно
е да се установи едновременното (кумулативното) наличие на три
обстоятелства:
-основанието, на което се упражнява
фактическа власт, върху имота;
-факта на владението ;
-срокът от време ,за който е
владяно ;
По
отношение на владението следва да
се установи следното:
-да
се установят признаците на владението ,посочени в чл. 68 от ЗС(
animus i korpus), а когато страната се позовава на добросъвестно владение и
признаците на чл. 70 и чл. 78 от ЗС;
-непрекъснатост
на владението по смисъла на чл. 79 ал. І от ЗС и чл. 81 от ЗС;
-несъмнителност( сигурност)
на владението ;
-
владението трябва да е спокойно (да не е
опорочено), което означава да не е установено
с насилие ;
-владението
трябва да е явно (да не е установено тайно или по
скрит начин );
Фактът на владението може да се
доказва в съдебното производство с всички допустими по ГПК доказателствени
средства
Според
утвърдената съдебна практика на ВС и
на ВКС(
виж ТР № 1/ 2012г. от 06. 08. 2012г на
ОСГК на ВКС), за да се придобият по давност
идеални части от съсобствен недвижим имот трябва съсобственика да владее за себе си и против волята на другите
съсобственици .
Да
владееш за себе си означава :
-да
измениш основанието на владението , като от държател на частите на
съсобствениците се превърнеш в техен
владелец ;
-означава да се промени субективното отношение
на съсобственика към вещта. Освен упражняването на фактическа власт върху вещта(възможността на владелеца да въздейства трайно и непосредствено върху вещта) трябва да се обективира и променено отношение към вещта-да
владееш за себе си, като че ли си собственик на вещта .
Да
владееш против волята на съсобственика означава:
- чрез недвусмислени и категорични правни и
фактически действия да манифестираш пред съсобственика промененото си отношение
към вещта ;
-
това променено поведение и отношение на съсобственика към вещта трябва да
достигне до знанието на съсобственика ;
-
трябва да се отблъсне владението на съсобственика ;
По
делото липсват каквито и да било доказателства след 1949г. наследодателя С.И.П.
да е владял самостоятелно цялата жилищна сграда по начин , който да води до
извода ,че от държател на идеалните части на другите съсобственици се е
превърнал в техен владелец, че от съсобственик съвладелец се е превърнал в
съсобственик владелец. Обстоятелството, че в договора за продажба от 1954г. е
записано, че имота е предаден на купувача през 1949г. не е достатъчно основание, за да се приеме, че в придобивния
срок купувача е владял самостоятелно и необезпокоявано, за себе
си и против волята на останалите съсобственици, целия имот.
На първо място
следва да се отбележи ,че към 1949г. ответницата Н.М.Д. (П.) е била малолетна – навършени 12 години (Ответницата Н.М.Д.е дъщеря на М.И.П. ,син на общия наследодател И.Л.П. ,
който е починал преди баща си. По тази причина при сключването на договора
неговата дъщеря е имала качеството на
наследник по право на заместване и като
такава е участвала в сделката ) .
Поради пълната и
недееспособност( виж чл. 3
от ЗЛС ) тя не е
могла да извършва самостоятелно правни действия , включително да се разпорежда
с частта от съсобствения имот. По тази
причина купувача по договора С.И.П. не е могъл да придобие нейните идеални
части от имота и респективно не е могъл да
осъществява владение върху тези идеални части по силата на договора за продажба
.
На второ място
, от обясненията на свидетелите и на
двете страни ( св. А.С.И.- дъщеря на наследодателя С.И.П. и св. С.С.К.-дъщеря на наследодателката Н.И.Б.) се установява ,че ответницата Н.М.Д.,
която е дъщеря на наследодателя М.И.П., от раждането си е живяла в спорното
жилище и към настоящия момент живее там.
Свидетелите установяват,че бащата М. П. е
починал рано , когато Н. е била малка , майката се е оженила на друго място,
като Н. е живяла заедно със свидетелката
А.С.И.и с баба си С. – съпруга на
общия наследодател И.Л.П.. Свидетелите установяват ,че в имота, освен
семейството на С.И.П. са живели и други наследници на общия наследодател И.Л.П.
,включително съпругата му С.П.П. до своята смърт на ***. Свидетелите
установяват,че след като Н.Д. се е омъжила ,по общо разбирателство с чичо й С.И.П. , разделили ползването на двора и на
жилищната сграда. Н.Д. заедно със семейството си ползвала и ползва до настоящия
момент две стаи с коридор на втория етаж
и на първия етаж кухня . Останалата част от имота се ползва от наследниците на С.И.П..
По делото не са събрани доказателства
за своене на целия имот от наследодателя С.И.П. ( да владее за себе си и против волята на другите съсобственици ) . Напротив ,той е зачитал правата на останалите съсобственици
и не се противопоставял на тяхното ползване .
По отношение
правата на ищците в имота .
В текста на чл. 5
ал. 1 от ЗН е записано ,че децата на починалия наследяват по равни части. Установено е по делото ,че наследодателя И.Л.П. е оставил за наследници 6
деца – петима сина и една дъщеря . При това положение всеки едни от
наследниците притежава по 1/ 6 ид.
част от имота , който е останал в
наследство . Такива са правата и на
наследодателя на ищците С.И.П..
При положение ,че наследодателя на ищците не е
придобил права върху цялата жилищна сграда по силата на договора за
продажба от 1954г. ,нито пък е придобил
жилищната сграда по силата на придобивна давност , не могат да се признаят
права на ищците върху цялата жилищна сграда ,нито в размер на 4/6 ид. части-
наследствените права на А.И.П., В.И.П. и Н.И.Б..
От доказателствата
по делото се установява ,че права върху жилищната сграда имат и наследниците на М.И.П. – дъщерята Н.М.Д.и
внукът Е.В.Д. , ответници по предявения иск. Съдът счита ,че техните наследствени права са
в размер на 2/6 ид. части- 1/6
ид. част по наследство от М.И.П. и 1/6 ид. част по завещание от П.И.П. –
починал 17. 04. 2013г.без да остави преки наследници .
Неоснователно е искането правата на ищците върху
жилищната сграда да бъдат признати в
реални части, както е посочено в констативен нот. акт № 191/ 06. 06. 1990г., в
Удостоверенията , издадени от Кметството на гр. В. изх. № 700/ 31. 07. 20123г. и № 465/ 27. 05.
2016г. , както и в заключението на приетата по делото СТЕ.
Когато един имот
се притежава в съсобственост тя може да бъде обикновена съсобственост , която е
дялова съсобственост и съпружеска имуществена общност ,която е бездялова
съсобственост. В конкретния казус сме
изправени пред обикновена съсобственост , която е дялова съсобственост. При
този вид съсобственост вещта е обща собственост на две или повече лица . Всеки
съсобственик има определена идеална част
от общата вещ. Сборът от идеалните части на всички съсобственици дава 100% от
собствеността.
В заключение
следва да се посочи, че в настоящото производство бе оборена доказателствената
сила на констативен нот. акт за собственост № 191/ 06. 06. 12990г. , с който
ищците се легитимират ,като собственици на цялата къща . Отмяна на нот. акт до правата на ищците в имота обаче не може да се
постанови на основание чл. 537 ал.2 от Г ПК , тъй като производството по делото не е по иск на
ответниците за установяване тяхното право
на собственост в жилищната сграда
и с решението не се признават техни права( виж мотивите на ТР№ 3/ 2012г. от
29. 11. 2012г. на ОСГК на ВКС ).
Обосновано и
законосъобразно районния съд е отхвърлил ревандикационния иск в неговата
осъдителна част. По делото не е установено ответниците да владеят част от имота , който е собственост на ищците,
съобразно техните права в имота, или да го владеят на основание
непротивопоставимо на ищците. Установено е по делото ,че ответниците ползват северната част от
жилищната сграда със застроена площ на нивото на жилищния етаж от 35 кв.м. , а ищците ползват южната част
от жилищната сграда , със застроена площ от 60 кв.м. без площта на стълбищата и
69, 12 кв.м. с двете стълбища. Ползваната част от ответниците е в рамките на техните права в
имота.
Предвид на
гореизложеното и на основание чл. 235 от ГПК и чл. 271 ал.1
от ГПК Пазарджишкия Окръжен съд
Р Е
Ш И
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 396/ 26. 03.2019г. на районен съд Пазарджик ,
постановено по гр. д. № 4991/2018г. по
описа на същия съд.
На основание чл.
280 ал. 3 т. 1 от ГПК решението на въззивната инстанция подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщението на страните
за изготвянето му пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ
: